Пазителят на сънищата

ДВАДЕСЕТА ГЛАВА

— Милейди, трябва да видите суматохата долу!

Едит нахлу в стаята и донесе със себе си смях и викове. Кръглото й, надупчено от белези лице беше грейнало като факла от многото коледно вино.

Ариана беше седнала на една табуретка пред мангала да разреши косата си, но в този момент се забавляваше като прокарваше палец по зъбците на гребена, издавайки дразнещ звук. Тя тури ленива усмивка на лицето си се обърна към обидчивата прислужница.

— Какво става?

— Господарят на прегрешенията нареди на Берта да назове пред целия замък всичките си любовници. Боже опази! Да знаете, милейди, в този момент много женени мъже се гънат като гъсеници.

Едит се закикоти, а от очите на Ариана изведнъж бликнаха сълзи.

— Милейди! Какво става? Защо плачете?

— Не плача! — отвърна ядосано Ариана. — Аз никога не плача. Господи!

Тя захвърли гребена и зарови лице в шепите си. Едит я потупа по рамото и взе да я успокоява.

— Това е от състоянието ви, милейди. Бременността кара жените да плачат без причина.

— Да… сигурно.

Не, не е заради това, помисли си Ариана. А защото Рейн го няма. О, Боже, толкова ми липсва.

Беше като нестихваща болка този неин копнеж да го види, да го докосне. Болка, загнездила се дълбоко в гърдите й, като рана, която кърви отвътре.

Едит затвори вратата и фалшивото ручене на гайда и миризмата на вино и дим, които се носеха от залата, останаха отвън. Целият Рудлан беше дошъл да вземе участие в коледния празник на господаря.

Отначало Ариана бе въодушевена от приготовленията за Коледа. Те й създаваха работа и за малко я откъсваха от мислите й по Рейн. Цялата зала беше така украсена с бодлива зеленика, бръшлян и лаврови клонки, че изглеждаше сякаш самото лято е влязло вътре. Коледният дънер — толкова голям, че двайсет мъже трябваше да го носят — тлееше от дванадесет дни в камината. Ариана бе придумала готвача да направи всичките традиционни за Коледа ястия — сладкиши с мед и джинджифил, варено жито, шкембе в тесто и сладко крушово вино. А за да стане празникът още по-славен, една пътуваща трупа мимове бе склонена срещу торба монети и бъчвичка вино, да спре в крепостта и да разиграва раждането на Христос в обора.

На Ралф, овчаря, се падна бобеното зърно от коледната пита и той бе коронясай за Господар на прегрешенията. Първата му заповед беше отправена към лейди Ариана — тя трябваше да изпее една песен и да танцува върху маса. Благодарение на братята си, Ариана знаеше доста неприлични песни и избра една от тях, която със сигурност щеше да възпламени тълпата, без да шокира крехката душица на крепостния пастор. Но скоро след изпълнението шумотевицата й досади. Ариана се извини, че е уморена и отново се прибра в стаята си.

Надяваше се народът на Рейн да остане с впечатлението, че по здравословни причини не е останала до полунощ да чуе звънчетата и да изпее с тях коледните песни. Ала всъщност я бяха прогонили смехът и двойките, които танцуваха и се целуваха.

Едит взе гребена и започна да разчесва сплетените кичури на Ариана.

— Много хора коментираха красотата ви тази вечер, Милейди. Разцъфнахте с бебето.

Ариана изсумтя съвсем не по женски и се погледна в гравираното огледало, което Рейн й бе подарил. Наедрялото й лице я гледаше от лъскавата повърхност Ако в този момент Рейн прекосеше моста на крепостта, той щеше да завари една жена с издут корем, подути крайници и отвратителна пъпка на челото.

Бебето ритна и Ариана подскочи. Разправяха, че ако детето рита често и силно, то ще бъде момче. Ако това беше вярно, то тя със сигурност носеше един малък рицар, който щеше да стане шампион по дуелите, като баща си, защото я търбушеше денем и нощем.

Ариана въздъхна. Всъщност наистина се чувстваше уморена, макар да се съмняваше, че ще заспи. Погледът й се насочи към брачното ложе. То изпълваше стаята, възкачено на гравираната си платформа, с тежките си завеси от зелена тафта. Ала беше празно без него.

Тя се загърна в халата от мека вълна и придърпа столчето си още по-близо до мангала. Търсеше топлина, макар да не й беше студено. По това време на вечерта, когато предстоеше да си легне, тя най-често мислеше за последната им нощ заедно.

Бяха се любили отново и отново, докато накрая, уморени до смърт, заспаха — слели се един със друг, така обвили тела, че сякаш нямаше място, където да не се докосваха. През тези дълги часове на любов имаше мигове, толкова мигове, в които дори душите им се сливаха. Тя бе чакала цяла нощ той да й каже нежните думи, но той не промълви и тя повтаряше само в сърцето си онова, което искаше да му признае на глас.

„Какво ли бе чувствал, когато я прегръщаше и целуваше?“, помисли си тя сега. Когато проникваше вътре в нея и телата им се сливаха?

— Милейди?

Ариана вдигна глава и се изненада, че Едит стои пред нея със златйия купел на Мирдин в ръце.

— За какво ти е това? — попита Ариана по-остро, отколкото възнамеряваше.

— Мина един пилигрим днес, милейди. Продаде ми гарафа светена вода от извора на Света Уинифред. Помислих си, че ще искате да видим какво ще бъде бебето — отвърна прислужницата и смутено се огледа наоколо. — Видях тая съдинка на раклата отсреща и си помислих да сипя светената вода вътре. Може, нали.?

Ариана се усмихна и сложи купела в скута си. Смяташе се, че бременната може да познае пола на детето си, ако прободе пръста си и отцеди капка кръв във водата на някой свещен извор. Може би вълшебният купел на Мирдин щеше да помогне за магията.

Едит й подаде един кухненски нож и, стиснала зъби срещу болката, Ариана опря острия му връх в палеца си. Но после се разколеба.

— Ако потъне, ще е момче — разясни Едит. — Ако плува, ще е момиче.

— Знам… но изведнъж се уплаших. Може би не искам да знам.

Едит понечи да вземе купела, но Ариана я спря.

— Почакай.

Тя бодна пръста си и отцеди една капка кръв във водата. Капката започна да потъва, но после отново изплува на повърхността.

— Какво, по дяволите, значи това? Момче ли ще е или момиче?

— Не знам, милейди. Може би трябва да опитате пак. Ала водата вече се бе обагрила в червено, прекалено червено за толкова мъничка капка кръв. Ариана гледаше вцепенена кървавата вода и изведнъж усети, че тя я тегли, поглъща я, увлича я цялата. Дланите й стиснаха вълшебния купел и по ръцете й пробяга огнен стълб. Ариана усети силата на видението и съзнанието й закрещя:

Не, нищо не искам да виждам.

Лъжеше се. Искаше да види бъдещето, имаше нужда от силата на виденията.

Водата се завихри, все по-силно и по-бързо. Превърна се във кървав водовъртеж, от който се надигаше алена мъгла. От дълбините на този бесен кръговрат блесна светлина — ясна и студена светлина, която я обгръщаше, докато всичко наоколо стана ледено и бяло като замръзнал сняг.

Боен кон профуча от светлината към нея, а после лъченето избледня и се превърна в гора — хладна и влажна, пълна с тежкия мирис на загнили листа и тръпчивата миризма на страх, като горчива пот. Земята се тресеше от удари на метал и викове на мъже. Сред мъртвите есенни листа, които летяха наоколо, изведнъж блесна ярка, пронизителва светлина — слънцето, уловено в лъскава броня. Ариана вдигна ръка да предпази очите си.

Метално острие проблесна сред пожълтелите листа на дърветата… той вдигна щита си и рой стрели се изсипаха върху излъсканата кожа с трясък, от който костите му изпукаха. Той смушка коня си и се втурна напред през гъсталаците с нечовешки вик: „А moi, А moi…“ Клони брулеха лицето му, мъртвите листа се заплитаха в косата, връхлитаха върху очите му, а той отчаяно се бореше да затегне шлема си с една ръка.

Мъже и коне препускаха, блъскаха се, нападаха и падаха повалени. Просветваха саби, бойни викове разтърсваха небето, писъци и зловещи клетви цепеха въздуха. Мъжете проклинаха Господа и се молеха на Дявола да ги спаси. Навсякъде витаеше тежката, сладникава миризма на кръв.

Той нападаше… От копието му се стичаше пот, дървената дръжка се плъзгаше в ръцете му, но той стискаше с цялата сила на изпъкналите си мускули и продължаваше да напада. В здравата му хватка, върхът на копието се изправи и закова нечие рамо. Той усети как острието потъва в човешка плът и задира по костта и пусна дръжката.

От устата му се изтръгна вик. Нечовешки вик. Той грабна сабята си, замахна и спря мечът на нападателя. Стоманата се сблъска с трясък, от който ушите му заглъхнаха. Той отблъсна вражеския меч и вдигна сабята си да прободе шията на нападателя. Меката плът поддаде без звук. Боздуган прелетя над главата му, толкова близо, че погали страните му като въздишка.

Замахна. Последва писък, отначало пронизителен, а после глух и далечен. Кръв плисна по тялото му топла и лепкава. Той преглътна парливия дъх в устата си — дъх на ярост, кръв, безпощадност и страх — и продължи да убива.

Рог зави за отстъпление.

За миг настъпи тишина. А после дойдоха стенанията, цвиленето на ранен кон, крясъците на враните и… нещо влажно и топло по тялото му. Кръв! Не негова, слава Богу.

Ръката му започна да трепери и той прибра сабята си в ножницата да скрие треперенето от самия себе си. Ариана… тя изпълваше съзнанието му. Усещаше я като топла и нежна милувка. Стори му се, че я вижда — заспала дълбоко в леглото им, уловила светлината на свещите в дългата си лъскава коса. Тя се сви и извика в съня си. Викаше името му. Предупреждаваше го!

Обърна се. Един мъж в сребърна броня изникна от гъсталака. Не носеше шлем и златистата му коса светеше по-ярко от жълтите листа, по-силно от слънцето. Държеше дълъг уелски лък.

Лъкът се вдигна. Една стрела — лъскава и остра, украсена с петльови пера, се насочи към сърцето му. Мъжът се усмихна.

— Умря ли днес, големи ми братко?

— Още не, малкия.

Разсмя се. Бяха играли тази игра и преди, но след миг осъзна, че този път правилата бяха други. Не му остана време да се наведе. Стрелата изсвистя и удари гърдите му като тежък юмрук. Чакаше болката, но не усети нищо. Дочу някой да вика името му, а после се отпусна и потъна в мека бяла светлина…

Ариана…

— Рейн!

Ариана подскочи. Викът още трептеше в устата й, кънтеше в ушите й.

Тя лежеше на леглото направо върху кувертюрата, облечена в предишната си вълнена роба. Но факлите бяха угасени и само нощните свещи хвърляха бледа светлина.

— Едит? — прошепна тя, макар да знаеше, че в стаята няма никой.

Във въздуха витаеше топла, сладникава миризма. Позната миризма, но на какво?

Ариана стана от леглото, борейки се със световъртежа и болките в стомаха. Нещо просветваше на раклата до прозореца. Златният купел.

И тогава всичко преживяно се върна в съзнанието й като нестихваща болка в гърдите.

Рейн се бие в някаква гора във Франция. Смърт, кръв, писъци, а после тишина… Тя се бе обърнала, не той се беше обърнал, за да се озове пред Хю, който насочваше лъка си към него. Беше твърде късно. Отпусна се и потъна в мека бяла светлина… — Не! — проплака Ариана.

Стоеше насред стаята и се опитваше да преглътне парализиращия страх. Името му кънтеше като барабанен звън в съзнанието й: Рейн, Рейн, Рейн… Трябваше да го предупреди. Молеше се този път купелът да я бе дарил с частица от бъдещето, а не от миналото.

Облече се за дълъг път, взе острата си кама и тръгна. На вратата закачи издутия си корем и се разсмя почти истерично. Непрекъснато забравяше, че тялото й бе по-едро, отколкото бе свикнала.

В главата й се прокрадна мисъл за това как може да се отрази тежкото пътуване на нея и на нероденото им дете, но тя бързо я прогони. Селянките оряха на полето сутрин, следобед спираха, за да родят децата си, а вечерта вече предяха вълна край огнището. Ако те имаха силите да се справят, то тя беше двойно по-силна. „Потомците на Гвинедия са жилави като старо месо“, бе казвал често баща й. Едва ли можеше да ги сломи човек…

При цялата суматоха, която все още цареше в замъка, не й беше трудно да се измъкне незабелязано, ала когато излезе на двора, тя нахлупи обшитата си с кожи качулка и гледаше да се движи в сянка. Земята сякаш бе обкована в тежка броня — толкова студена и твърда я усещаше под краката си. Но сняг нямаше. Небето беше ясно като лед, обсипано със звезди.

Пред обора горяха факли, макар да нямаше никой наоколо. Ариана се шмугна вътре и започна бързо да оседлава коня си.

— Боже опази! Знаех си, че това ще стане рано или късно. Човек трябва да ви следи всеки миг, иначе веднага се спускате в някое безумно приключение!

Ариана застина. Дъхът й спря в дробовете.

— Талезин!

Първата й мисъл бе, че Рейн се е върнал и сърцето й се изпълни с радост. Не, ако беше така, стражарите щяха да надуят фанфарите с всичка сила, та и глухите да разберат, че господарят се връща.

— Какво правиш тук? Къде е мъжът ми?

— Господарят е във Франция. Милейди, мога ли да ви попитам защо оседлавате кон посред нощ?

Златният шлем на момчето пулсираше и искреше. Около него трептеше синя светлина, а очите му… Очите му бяха като две ярки звезди плувнали в черно море.

„Дали не си въобразявам?“, помисли си Ариана. Не може да бъде.

— Отивам във Франция.

Навън беше излязъл силен вятър. Стените на обора простенаха под напора му, някъде се затръшна врата. Изведнъж стана студено. Дъхът излизаше на бял облак от устата й. Вятърът фучеше през процепите и вдигаше прахта и сламата в малки вихри. Ариана придърпа мантията си да задържи пронизващия студ отвън.

— Милейди, що за глупости. Чакате дете, а Франция не е като да отидете до града. Южният бряг е на левги оттук, а после ви трябва лодка, за да прекосите канала.

Ако успеете с Божията помощ да стигнете някак до Франция, накъде ще тръгнете после?

Ариана поклати глава, опиянена от блясъка в очите му.

— Предлагам да не ходите никъде — продължи той. Устните му се врътнаха в хитра, типично момчешка усмивка. Но той не беше момче, Ариана вече бе сигурна в това.

Вятърът свистеше и обстрелваше стените с нещо като чакъл.

— Освен това, вижте каква буря е навън — допълни той.

— Лъжеш, момче! Само преди миг небето беше чисто като планинска вода.

Ала бе станало толкова студено. Пък и този вятър…

Ариана хукна през обора и отвори вратата.

Навън вилнееше заслепяваща снежна виелица. Ледени кристалчета бодваха лицето й, а вятърът режеше страните й като нож и насълзяваше очите й.

Той го прави. Накара снега да вали, както бе предизвикал и пороя, който напълни реката и отнесе моста.

Изведнъж той отново стоеше пред нея, макар да не го бе видяла да се движи. Шлемът му грееше като ярко лятно слънце. Синята светлина, която го обгръщаше като ореол, пулсираше и стана още по-силна.

— Ти си магьосник! — възкликна Ариана.

— Де да бях, милейди — закикоти се по момчешки оръженосецът. — Щях да превърна сър Стивън в жаба, загдето ме наби този следобед, защото не съм бил почистил бронята на лорд Рейн както трябва. На него пък какво му влиза в работата. Господарят никога не ме бие. Е, вярно вика по малко, но…

— Щом са те били този следобед във Франция, как се озова сега тук?

Боже Господи, започнах да се обърквам, помисли си Ариана. Сигурно сънувам.

И все пак всичко изглеждаше толкова истинско. Конете пръхтяха в клетките си, миришеше на слама и оборска тор, кожата на качулката й я гъделичкаше по лицето.

Преди беше получила видение… Бе хванала златния купел в ръка и бе усетила притегателната му сила. Но сега…

Ариана сграбчи Талезин за ръката и по тялото й премина огнена стрела, сякаш бе докоснала златния купел.

— Талезин, представа нямам как си дошъл дотук, но трябва да се върнеш обратно при лорд Рейн. Трябва да го предупредиш, че брат му ще се опита да го убие…

— Той е в безопасност, милейди. Не му е писано да умре във Франция. Повярвайте ми!

Думите му прокънтяха в съзнанието й: Повярвайте ми, повярвайте ми…

Очите му светеха като две звезди, познали мъдростта на вековете.

Времето е един кръговрат, помисли си Ариана, и тези очи виждат всичко. Всичко, което е било, което е и ще бъде.

В очите му заблестя бяла светлина и сякаш проникна в съзнанието й. Тя потъна в този светъл ореол и затърси отговор на единствения въпрос, който я вълнуваше.

Писано ли му е на Рейн да я обикне?

Видя, че устните му се помръднаха и разбра, че той й е отговорил. Но не можеше да го чуе. Светлината притъпяваше сетивата й като писък, удавяйки и гласа му, и свистенето на вятъра отвън, и дори страховете й. В един изпълнен с щастие миг тя си помисли, че е разбрала всичко. Ала после бялата светлина се разпръсна на хиляди бляскави кристалчета, които литнаха и се стопиха като късни снежинки.

— Милейди, будна ли сте?

Ариана отвори очи и видя кръглото мораво лице на Едит. Прислужницата държеше чаша топла мента в ръка и я поднасяше към устните й.

— Толкова дълго спахте, че вече бяхме започнали да се притесняваме.

Ариана избута чашата без да отпие, стана, наметна робата си и отиде до прозореца. Бледо воднисто слънце висеше ниско в зимното небе. На земята нямаше нито една снежинка.

Едит се суетеше около леглото и оправяше кувертю-рата.

— Чу ли бурята снощи? — попита я Ариана. — Имаше сняг и вятър, беше толкова студено.

Едит сложи ръка на устната си да не се разсмее.

— О, не, милейди. Може би ви се е присънило.

Ариана прекоси стаята и застана пред мангала да стопли разтрепераните си ръце.

— Виждала ли си Талезин тази сутрин? — попита небрежно тя.

Надупченото лице на Едит се сбърчи от недоумение.

— Талезин ли? Ами той е във Франция, прислугва на господин съпруга ви. — Тя се приближи до Ариана и иначе спокойното й лице доби разтревожен вид. — Милейди, изглеждате бледа. Може би все пак ще е по-добре да прекарате деня в леглото.

Ариана се остави на прислужницата да я отведе обратно в леглото и попита:

— Едит? Снощи нали донесе светена вода от извора на Света Уинифред да видим какъв ще е пола на детето?

— Да, милейди.

— И к-какво стана?

— Ами, отначало не можахме да разберем. Капката уж потъна, но после отново изплува отгоре. И тогава опитахме пак и… — Момичето млъкна и очите й за миг станаха безизразни, но тя примигна и продължи: — Накрая потъна, милейди. Да, точно така. Момче ще бъде.

Ариана се отпусна в леглото и остави Едит да я завие, подпъхвайки одеялото под тялото й като на дете. Беше сигурна, че прислужницата едва ли си спомня какво се бе случило през последната нощ. Едит бе погълнала толкова много коледно вино, че без съмнение за нея всичко бе просто една мъгла.

Може би ми се е присънило, помисли си Ариана. Сънувала съм и видението, и Талезин в обора, и бурята. Сън или не, какво значение имаше това сега, след като тя не можеше нищо да промени. С мъдростта на утрото тя съзнаваше, че не може да отиде до Франция, не и бременна в шестия месец, и без ни най-малка представа къде се намира Рейн.

Във видението й бе есен, дърветата се бяха обагрили в червено, златисто и кафяво. А досега вятърът сигурно бе обрулил клоните до голо, а земята бе станала твърда и скована от лед и сняг. Каквото и да бе видяла, то вече се бе случило. А ако беше мъртъв…

Ако той бе мъртъв, тя щеше да го разбере. В сърцето й щеше да зейне огромна дупка, която нищо нямаше да запълни.

Кораловото море заблъска по носа, когато корабът зави и пое към широкото устие на Клид. Ято чайки литна напред да проправи пътя, а западният вятър изпълни кожените платна и го носеше към дома.

Домът.

Рейн стоеше на острия нос и нехаеше за солените пръски, които обсипваха лицето му. Лека мъгла бе легнала над брега. На върха на един хълм се очертаваше силуетът на мъж, хванал здраво ралото в двете си ръце, а пред него вървеше жена, която водеше воловете. Ралото потъваше дълбоко в черната пръст и оставяше рохка прясна бразда в чернозема.

Неговата земя.

Беше тръгнал през септември, когато реколтата току-Що бе събрана. Сега бе краят на април — време за оран и сеитба, но не земята му бе липсвала през цялото това време, нито сигурността и удобството на крепостта му, нито дори мечтите и амбициите, които бе оставил след себе си. Липсваше му тя.

Ариана… неговата съпруга.

Скоро щеше да я види. Скоро щеше да потъне в тези морскозелени очи, щеше да опита сладостта на устните й, щеше да притисне това нежно тяло в прегръдките си.

— Приливът настъпи, милорд — обяви Талезин през рамото му. — Този път ще успеем да стигнем чак до кея.

Рейн удостои оръженосеца си с леко кимване и продължи да гледа напред. Червеникавите стени на Рудлан се появиха иззад хълма. Пролетният вятър донесе звън на камбани. Дълбоките удари на градската камбана се сляха със звънливото чуруликане на параклиса в крепостта и изпълниха небето със славна песен.

— Видели са ни, милорд — каза Талезин. — Поздравяват ви за добре дошъл.

Корабът спря сред рибарските лодки близо до преливното колело на воденицата. Воденичарят, дебел като кифла, излезе от къщичката и обърса ръце в набрашнената си престилка.

— Защо бият камбаните, човече? — викна Рейн от кея и присви очи срещу последните лъчи на залязващото слънце.

— Викат светиите да облекчат болките на лейди Ариана, На път е… — Мъжът изведнъж разпозна чертите на човека, с когото говореше, и лицето му светна. Той свали припряно шапката си и ниско се поклони. — На път е синът ви, ако даде Бог, милорд.

Страхът удари Рейн в гърдите като юмрук.

— Талезин, намери ми кон!

Момчето скочи с трясък на кея и безгрижно отвърна:

— О, няма нужда да бързате, сир. Първите бебета винаги много се бавят. Може да минат часове, преди да се ро…

— Талезин, затвори си устата и веднага ми намери един проклет кон, преди да съм те провесил с краката надолу!

В края на краищата така и не дочака кон, а хукна пеша към крепостта. За това с години щеше да се говори — Господарят на Рудлан, който победоносно се връща от война да търчи по пътя, сякаш всички дяволи са по петите му, само и само да се прибере навреме за раждането на първото си дете.

Когато Рейн прекоси моста и връхлетя в двора, сърцето му сякаш се бе заклещило току под гърлото и той не можеше дъх да си поеме. Крепостта изглеждаше необикновено безлюдна за този час на деня. Дори кучетата бяха замлъкнали.

Вратата към стаята му бе открехната, но скоро едрото тяло на Беатрис, акушерката, скри и малкото, което можеше да се види.

— Милорд! Не може да влезете вътре! Забранено е.

— Тук аз казвам кое е забранено и кое не — изсумтя Рейн и пое дълбоко въздух.

Знаеше, че мъжете не се допускат в стаята на родилката и по принцип приемаше това правило. Но беше решен да види жена си.

— Искам просто да я погледна и ще си изляза — каза той и се усмихна с една от онези редки усмивки, които разтапяха сърцата на жените от Йерусалим до Париж.

Острият нос на Беатрис се сбръчка, когато тя му хвърли кръвнишки поглед, но в края на краищата и тя, като всяка жена, не можа да устои на усмивката му.

— Добре тогава. Но само за минута. Да сме наясно — каза му тя с глас резлив като оцет и се отмести от вратата.

Рейн тихо пристъпи прага. Вътре горяха толкова много факли, че стаята приличаше на пещ. Всичко бе подготвено за раждането — на пода имаше чисти тръстики, сладки билки вряха в медни казани, наслагани по всички възможни места.

Ариана стоеше зад един камъшитен параван, подкрепяна от Едит. Тънката риза, с която бе облечена, бе така пропита с пот, че лепнеше по тялото й. Косата й се спускаше на мокри сплъстени кичури по гърба. Лицето й беше бледо като стара свещ, а под очите й лежаха сенки, тъмни и морави като стари синини. Ала онова, което най-много впечатли Рейн бе коремът й — огромен и издут, натежал от детето му.

Буца заседна на гърлото му и за негова изненада, в очите му запариха сълзи.

— Не можа ли да изчакаш ден-два да се прибера, малката ми?

Едва тогава тя го видя и зениците й се разшириха. Радост грейна на измъченото й лице. Радост, която той не можеше да не забележи и която толкова го стопли. Тя с усилие пристъпи към него и той прекоси стаята на три крачки, за да я вземе в прегръдките си.

Въпреки тежестта на плода, тя бе крехка и лека като току-що изваяно стъкло. Той приглади мокрите й кичури и я целуна. Устните й бяха сухи и напукани, но се усмихваха.

Тя погали лицето му и притисна своето до него.

— Мислех си, че никога няма да дойдеш. Че няма да се върнеш да видиш сина си.

Той понечи да я притисне още по-здраво в прегръдките си, но изведнъж цялото й тяло се стегна и през стиснатите й зъби се процеди стон. Спазъмът бе силен и жесток и дори той го почувства.

По челото му изби пот. Той бавно я отдели от себе си и тихо каза:

— Ариана… трябва да тръгвам.

Тя се вкопчи в ръцете му и го погледна с пълни със сълзи очи.

— Не, ще останеш, норманецо. И ти имаш вина за всичко това и ще го преживееш заедно с мен докрая.

— Не мога, Ариана — потупа я той по гърба. — Не е разрешено.

— Шт! Откога някаква си забрана може да спре Черният дракон да направи това, което иска? — смъмри го тя, но той видя страха в очите й и усети как гласът й затрепери. — Остани, Рейн. Моля те!

Акушерката пъхна кръглото си лице между тях и го подкани:

— Милорд…

Рейн вдигна глава и отсече:

— Оставам.

— Но…

— Оставам!

Акушерката така стисна устни, че те едва не изчезнаха от лицето й. После сви рамене сякаш искаше да каже „Твоя воля“ и тръгна да си върши работата.

Едит се приближи до тях, усмихна се свенливо на Рейн и пъхна някакъв жълт камък в ръцете на Ариана.

— Това е кехлибар, милейди. За късмет. Бебето ще се роди скоро, милорд — обърна се тя към Рейн. — Водите на господарката вече изтекоха и й дадохме отвара от оцет със захар, прах от слонова кост и орлови фъшкии.

— Орлови какво? Господи!

Той погледна Ариана и видя в очите й смях, но миг след това те отново потъмняха от болката на поредния спазъм, който разтърсваше тялото й.

Странно чувство се надигна в гърдите му. Не можеше да определи какво е то, защото никога не го бе изпитвал преди, но му изглеждаше като някаква глупава гордост, нечовешка за един такъв момент. Не беше познавал друга жена като нея и това, че сега тя бе негова, изпълваше сърцето му с щастие.

Той пъхна ръка под кръста й да поеме част от тежестта.

— Не трябва ли да лежиш?

— Не, искам още малко да повървя. Сякаш така ми става по-леко.

Но скоро контракциите станаха по-силни, зачестиха и акушерката заяви, че е време. Едит свали ризата на Ариана и я отведе на родилния стол. Беатрис пъхна в ръцете на Рейн едва съдинка с елей и отсече:

— Така и така ще стоите тука, поне да помогнете с нещо. Втрийте това в корема й. Ще облекчи болките.

Рейн приклекна до жена си и изсипа малко от помадата в дланта си. Сместа беше хладна и миришеше на рози. Той вдигна глава и ръката му спря във въздуха. Имаше нещо безкрайно еротично във вида й, макар то да не възбуждаше мъжествеността, а съзнанието му. Може би бе тази неподправена женственост, която се излъчваше от цялото й тяло. Коремът й издут от плод, краката й широко разтворени, разкривайки влажен, тъмен и тайнствен мъх по средата. В този момент тя бе всичко за него — жена, майка, богиня.

Той разстла мазнината по кожата й. Коремът й потрепна и се раздвижи в усилието да изтласка бебето.

Ражда се дете, помисли си той. Моето дете.

Тази мисъл го уплаши и принизи. Той съзнаваше колко незначителна бе ролята му за всичко това и се презираше, че не може да направи нищо за да й помогне.

Акушерката докосна рамото му и той подскочи.

— Застанете отзад, милорд, и я дръжте.

На стола имаше дървена облегалка. Рейн хвана Ариана под мишниците и я притисна назад. Тя се скова и започна да се върти в ръцете му, а коремът й се стягаше в поредния спазъм.

— Няма да викам. Няма да ви посрамя, милорд — процеди тя през стиснатите си зъби.

— Знам — отвърна й той и я целуна по мокрото чело. Гърбът й се изви, главата й се обърна назад, докато жилите по врата й изпъкнаха като въжета, устните й се изкривиха в нечовешка болка. Неспособен да гледа повече, Рейн извърна глава, погледът му попадна върху един съд със светена вода, приготвен за последния ритуал, и стомахът му се сви. Понечи да се моли, но никакви молитви не му идваха на ум.

Тялото й се гънеше, извиваше се жестоко и от стиснатите й устни се процеди стон, който приличаше на Рейн на последен писък на удушена птица.

— О, Боже! Умира ли?

Тънките устни на Беатрис се извиха в надменна усмивка.

— Боли, милорд. Това е болка, която вие, мъжете, твърде малко познавате.

Той искаше да я познае, искаше да я изтърпи вместо нея, да поеме нейната болка в себе си. Спомни си колко мъничка и нежна бе тя в нощта, когато той така грубо изконсумира брака им. Причини й болка тогава, а сега също бе виновен за мъките й. Ако жените рискуваха да стигнат до такива терзания всеки път, когато лягаха с мъж, то бе учудващо как още не бяха пожелали да затрият мъжете от лицето на земята.

Акушерката намаза ръцете си с някаква лепкава микстура и ги пъхна между бедрата на Ариана. Едит започна да се моли на глас Света Маргарита да освободи леко господарката й от детето.

Изведнъж Рейн видя нещо кръгло и тъмно да се появява между краката на жена му и осъзна, че това е главата на бебето. Коремът на Ариана се сви отново и цялото дете се плъзна в ръцете на акушерката — кърваво и слизесто. Бясното дишане на Ариана почти заглуши пронизителния му писък.

— Момиче е, милорд! И всичко си има!

Но Рейн гледаше жена си. Очите й бяха затворени и на фона на предишните мъки, тя изглеждаше толкова неподвижна, че въпреки учестеното й дишане, Рейн за миг си помисли, че последната контрация я е убила. Акушерката трябваше да вика името му на няколко пъти преди той да обърне вцепенен поглед към дъщеря си.

Тя беше морава и сбръчкана и невероятно мъничка. Акушерката отряза и завърза пъпната връв и после положи бебето в ръцете му. Той го държеше, сякаш то бе крехка пеперуда, а той огромен гигант, който можеше да я премачка с тромавите си пръсти. Обич — чиста, свята и всепоглъщаща — изпълни сърцето му.

Той се обърна, положи бебето на гърдите на жена си и я целуна по сухите и разтреперани устни.

— Имаме дъщеря, мъничката ми.

— О, Рейн, толкова съжалявам. Не можах да изпълня Дълга си.

Сълзи изпълниха очите й и се търколиха по бледите й страни. Тя, която не бе проронила нито сълза по време на родилните мъки, сега плачеше, защото мислеше, че го е разочаровала, и той почти се разплака с нея, макар и не заради същото.

— Недей. Тя е толкова красива — прошепна той и дори не се опита да скрие учудването си. — Тя е най-красивото нещо, което някога съм виждал.

Нечия ръка докосна рамото му.

— Хайде, милорд. Детето трябва да се изкъпе. Едит ще бди над жена ви.

Рейн се въртеше около акушерката, която изми детето и го намаза със сол. Тя потопи мъничките му краченца в студена вода, за да е калено, допря златна монета до бузките му да стане богато и втри мед в езичето и венците му, за да се храни добре. После го пови в мека вълна и отново го положи в тръпнещите ръце на баща му.

Ариана бе положена вече в леглото. Тя го гледаше с уморени, светнали очи, когато той седна до нея. Той разгърна пухкавите пелени, двамата погледнаха прекрасното лице на дъщеря си и от очите на Ариана бликна онази всепоглъщаща обич, която и той бе познал.

Рейн се наведе, целуна усмихнатите устни на жената, която го бе дарила с този вълшебен подарък, и каза:

— Мила… Благодаря ти!