Пазителят на сънищата

ЕПИЛОГ

Денят бе прекрасен да се види плаващия остров, небето отгоре искреше с цвета на пролетна метличина, а над мочурищата бе легнала полупрозрачна мъгла, която покриваше морето с мека белота.

На една канара край брега, обвила ръце около коленете си, седеше девойка. Скалата някога бе била част от Стоящите камъни зад гърба й, но светкавица от отколешна буря я бе отцепила. Девойката често идваше тук, на това място, за да се отдаде на мислите си и да гледа навътре в морето с надеждата да зърне плаващия остров.

— Ариана?

Уплашено, девойката скочи на крака. Пред нея стоеше сбръчкан старец, превит и изгърбен от годините. Бледите му ръце държаха овчарска гега, а кожата на лицето му бе изтъняла и жълтеникава като стар пергамент. Само няколко белоснежни кичура коса висяха на олисялата му глава. Девойката виждаше този старец за първи път през живота си.

— Откъде знаете името ми?

Той се усмихна. Имаше красива и добродушна усмивка.

— Приличаш на една Ариана, която познавах някога.

— Може би е била прабаба ми. Кръстили са ме на нея.

Девойката се оживи от въодушевление. Винаги бе искала да разбере нещо повече за прародителите си, а ето че пред нея стоеше човек, който не бе от семейството й и може би ги бе познавал.

— Ще поседнете ли, любезни господине? — попита девойката и сложи длан на камъка до себе си. — Що за човек е била тази Ариана, която сте познавал? Можете ли да ми разкажете нещо?

Старецът се засмя — странно дълбоко и звънливо за изкорубените му, хлътнали гърди.

— О, да, мога много да ви разкажа… — Той седна на камъка до нея и въздъхна. — Ариана имаше прекрасна любов.

Девойката също въздъхна. Думите на стареца точно съвпадаха с онова, което бе чувала за прабаба си.

— Да, казват, че прабаба ми е обичала мъжа си безкрайно. Той бил велик рицар — добави тя с гордост. — Бил англичанин, но напуснал краля си и станал почетен син на Гвинедия. Той построил тази крепост — посочи назад девойката и отново попита: — Мислители, че става въпрос за същата Ариана?

— Знам ли, беше толкова отдавна…

Тя впери изучаващ поглед в лицето му и каза:

— Баба разправя, че двамата отишли на плаващия остров. Смятате ли, че може да е вярно? Това е вълшебно място, като остров Авалон, където спи крал Артур. Баба казва, че на този остров Ариана и Рейн са останали вечно млади и влюбени. И в дни като този понякога мъглата над морето се разтваря и далече на хоризонта се вижда острова. Макар че аз не съм го виждала. А вие?

— О, да. Много пъти.

— Вярно! — подскочи девойката и впери поглед навътре в морето. — Де да можех и аз да го зърна веднъж.

— Ще го видиш, само трябва силно да вярваш.

Тя затвори очи и сбра цялата си воля да накара острова да се появи.

Старецът развърза платнената си торба и извади малък очукан купел. Девойката с почуда огледа съда, който блестеше като златен, а по края му искряха сякаш истински перли. Сигурно беше много много стар, като мъжа, който го държеше.

Той й подаде купела и каза:

— Ето, това е твое. През всичките тези години го пазих за теб.

— О, не, не мога да го приема! — възкликна девойката учудена.

Та ако това наистина бе злато и ако перлите наистина бяха перли, то тази съдинка сигурно бе много-много скъпа.

— Слушай какво ти говоря, това не е подарък… — сопна се старецът, смутолеви нещо като „Защо ми се падат все най-опърничавите?“ и продължи: — Моля те, вече съм прекалено стар и няма на кого да го оставя. Освен това този купел някога принадлежеше на прабаба ти.

— Наистина ли! Съвсем наистина? — възкликна девойката и с нескрит интерес загледа очуканата съдинка, а после я прие със свенлива усмивка.

Старецът се изкашля, прочисти гърлото си и пак заговори:

— Ти не вярваш в разни странни предразсъдъци, нали?

Тя го погледна озадачено.

— Предразсъдъци ли?

— Да, какво ще кажеш например, ако баща ти дойде и ти съобщи, че ще бъдеш омъжена за шотландец?

— Шотландец! — разсмя се девойката, а после отвратена каза: — По-скоро бих се омъжила за дявола.

Старецът въздъхна тежко и промърмори нещо странно като „Ела ми на помощ, богиньо“.

Двамата поседяха мълчаливи минута-две, а после той ни в клин, ни в ръкав попита:

— Баща ти има ли си бард?

Тя се засмя. Та това беше Уелс в края на краищата.

— Естествено, че си има.

— А добър ли е?

— Ами да. Пише хубави песни.

— Но баща ти винаги може да си вземе и втори, нали?

— Мисля, че да.

Старецът изведнъж се загуби в мислите си, а после, с учудваща за годините му пьргавост, скочи на крака и си тръгна преди девойката да разбере какво става.

Тя се спусна след него и викна:

— Чакай! Не можах да ти благодаря за… Дори не знам името ти!

Той се обърна и на сбръчканото му лице грейна младежка усмивка. Черните му очи заблестяха със сребриста светлина, сякаш луната се бе потопила в тях.

— Казвам се Талезин.

Девойката проследи клатушкащата се фигура надолу до брега и погледна към купела в ръцете си. Металът сякаш топлеше дланите й и пулсираше като жив.

Докато се взираше в лъскавото му дъно, на девойката й се стори, че вижда мъж и жена, които се въртят прегърнати на един хълм, обсипан с пролетни цветя, но в следващия миг тях вече ги нямаше.

Стана й смешно. Що за глупости! Просто слънцето бе стоплило металния съд, а видението, което й се бе появило, бе само отражение на облаците, които плуваха в небето.

Тя отново погледна към брега, но от стареца нямаше и следа.

И ето, че го видя… далече в морето мъглата се разделяше и там стоеше островът! Ала едва си бе поела въздух и мъглата отново се затвори и късчето земя изчезна.

Но тя бе сигурна, о, да, можеше да се закълне дори, че чува мъж и жена да се смеят.