Пазителят на сънищата

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

„Остарявам“, мислеше си Рейн, докато вървеше покрай реката и търсеше шатрата си.

Мускулите го боляха, дългите часове, прекарани на седлото, сякаш се бяха отложили дълбоко в костите му, но той знаеше, че не в това е бедата. Бе погубил младостта си в битки и сражения, в гуляи, пиене и жени и всичко това вече му бе дошло до гуша.

Беше отегчен до смърт.

По безкрайните ливади бяха разпръснати хиляди пъстри шатри, които на фона на тучната зеленина приличаха на разноцветна дъга. Всички бяха пътували през нощта и пристигаха един по един в главния лагер на Хенри край абатството в Басингверк.

Бойните и товарни коне, привързани край реката, бяха разкаляли влажния бряг и Рейн заобикаляше локвите, за да не се изцапа. Пред него се простираше лагера. Войници и оръженосци притичваха насам-натам между шатрите. Пътуващи певци припяваха любовни песни, а след тях се носеха пътуващи стърви, готови да задоволят тръпката, предизвикана от същите тези песни. Шарлатани и амбулантни търговци използваха случая да припечелят някоя и друга монета. Вятърът разнасяше триумфални викове, ужасени писъци и аромат на ястия. Край огньовете на по чашка седяха мъже и играеха хазарт.

Но сред тази суматоха Рейн се чувстваше сам.

Мълвата за подвига на Черния дракон се бе разнесла от уста на уста и всички го възхваляваха в песните си, но никой не го заговори. Той винаги бе всявал респект у повечето мъже и истинските му приятели бяха малко.

Беше престанал да завързва приятелства още щом започна да губи другарите си в битки и кръвопролития.

Слънцето обливаше земята с топлите си лъчи, сякащ за да си отмъсти за вчерашната буря. По тялото на Рейн се стичаше пот, дрехата бе залепнала на гърба му. Покрай него мина някакъв рицар, поздрави го и му подаде мях с вино. Осъзнал изведнъж, че е ужасно жаден, Рейн пое мяха с усмивка и отпи. Две стърви, които се шляеха безцелно, хванати ръка за ръка, поспряха до него и се изсмяха. Едната обърна светлокестенявата си глава и го закова с поглед. Очите й бяха тъмни и кадифени. Рейн й се усмихна лениво, а тя се нацупи и отметна глава, но миг по-късно очите й, пълни със страст, отново го фиксираха. Мъжът в него инстинктивно отговори на апела й. Той почувства внезапното желание да се хвърли върху тази жена и просто да забрави всичко, но извърна поглед към реката. Жената промълви нещо като „по-късно“ и изчезна в облак от смях и кестеняви коси. Рейн поблагодари на рицаря за виното и продължи пътя си.

Не след дълго на два метра пред него изникна знамето с черния дракон, развято високо над една червена шатра, пред която седяха оръженосци и пехотинци. Рейн дочу веселите звуци на мандолина и меден, до болка познат глас.

— Талезин! — изрева той.

Песента веднага секна, а хората, които бяха насядали около огъня, се разпръснаха като есенни листа. Талезин, чиято огненочервена коса блестеше на слънцето, пристъпи бавно и лениво напред. На устните му грейна усмивка, но лицето на Рейн остана каменно.

— Заслужаваш да ти строша кокалите от бой! Къде, по дяволите, пропадна?

Момчето наведе виновно очи, но Рейн отдавна не се хващаше на номерата му.

— Бях, така да се каже, зает.

Рейн едва сдържаше нервите си.

— Зает с какво?

Талезин вдигна глава и впери големите си, маслиненочерни очи в лицето му. Видът му беше по-невинен и от този на Богородица в църквата.

— Ами… защитавах интересите ви, сир. Какво друго?

— О, да, разбира се. А не ти ли дойде на ум, че моите интереси всъщност се изразяват в това да влизам в битка с нормален оръженосец до себе си, а не с някакво момченце, което още има жълто около устата и сигурно си смуче пръста нощно време?

Талезин сви рамене.

— Той беше най-добрият, който можах да намеря — измънка той и се ухили. — Освен това, разбрах, че сте се справил отлично и без мен. Даже сте спасил живота на краля! Вече съм съчинил ода по този случай. Искате ли да я чуете?

— Господи! — въздъхна Рейн и тръгна към шатрата си. Самата мисъл, че ще седне да слуша песни, го отвращаваше.

Младежът заситни след него и той за стотен път се запита, какво го беше накарало да направи Талезин свой оръженосец. Момчето бе родено за трубадур и от него никога нямаше да излезе макар и посредствен рицар. А Рейн най-малко се нуждаеше от стихоплетец до себе си. Той дори не знаеше откъде се бе появил Талезин. Просто един ден момчето, което бе служило при него като оръженосец в продължение на пет години, загина, пронизано от стрела и още на следващото утро отнякъде изникна Талезин. Оттогава бяха минали цели две години и през този период едва ли бе имало дори седмица, в която Талезин да не го вбеси.

Над огнището пред шатрата му къкреше котле. Рейн загреба пълен черпак и засърба. Докато ядеше, със свободната си ръка разкопча ремъка, на който висяха ножницата и сабята му, а Талезин му помогна да свали тежката броня. По-късно щеше да я натопи в оцет и да я излъска до бяло, за да не хване ръжда.

Рейн разтърка дълбоките зачервени белези, които бронята бе оставила по шията и китките му. Дрехата на гърба му беше просмукана с пот и прахоляк и по нея личаха петна от кал и засъхнала кръв. Помисли си колко добре би му се отразила една гореща баня и това, че ще му се наложи да се измие в студената река, го накара да потръпне.

Той взе сабята си и тръгна към шатрата, но усети погледа на Талезин върху гърба си.

— Сега пък какво?

Момчето се прокашля и по лицето му изби руменина.

— Сир, трябва да ви кажа нещо…

Рейн вдигна ръка и го прекъсна.

— Каквото и да си направил, не искам и да чуя! Сега искам само вино, да се напия, и жена, да задоволя страстите си.

Талезин с ужас си представи как господарят му прокарва ръце по кадифената й коса, навежда главата й и кестенявите кичури се разстилат по бедрата му, а плътните й устни поемат…

— Чакайте! — извика той и разпери ръце пред входа на шатрата като разпнат мъченик. — Чакайте! Не влизайте… още!

Рейн вдигна учудено вежда.

— Просто… трябва да бъдете в друго настроение, сир. В по-добро настроение, ако позволите…

В такива моменти Рейн си мислеше дали можеха да го осъдят на смърт затова, че с пълно основание е убил оръженосеца си.

— Нищо ми няма на настроението. Трябва ми само чаша вино, жена и малко сън — отсече той и зачака момчето да се дръпне, но то не помръдна.

Търпението му беше безкрайно, тренирано в продължение на години, но когато го изгубеше, гневът му нямаше граници. Гласът му стана равен и спокоен, а очите му добиха онова смразяващо изражение, на което никой не смееше да възрази.

— Имаш точно три секунди да се махнеш от пътя ми!

Талезин се дръпна като ужилен, а когато платното на входа се спусна зад широкия гръб на Рейн, момчето прехапа устни до кръв и лицето му се сбръчка от притеснение.

На Рейн му трябваше време да свикне с мрака, който цареше вътре в шатрата. Той извади сабята си и тъкмо си мислеше да я почисти от кървавите петна, когато от леглото в дъното на шатрата се чу шум. Само миг по-късно Рейн беше там, насочил стоманеното острие между чифт уплашени зелени очи.

— Ти! — каза на един дъх той и напрежението му се смени с ярост. — Какво, за Бога…

Преди да изрече думите си вече беше пред входа и ревът му прокънтя наоколо.

— Талезин!

От момчето, естествено, нямаше и следа.

Рейн се върна в шатрата, но не остави сабята си.

Жената лежеше на леглото, вперила ужасен поглед в него. Ръцете и краката й бяха завързани, а устата й беше запушена с парче плат. Косите й се разстилаха по възглавницата като самурена мантия. Беше чувал приказки за магьосници с буйни коси и прокъсани дрехи, които живеели в непристъпни пущинаци… Уелсците ги наричаха фурии и ако очите им бяха като нейните, така обладани от заклеймяваща ярост, то името беше съвсем подходящо.

Нейната дреха обаче не беше прокъсана, но се бе усукала и прилепваше плътно по тялото й, следвайки всяка негова извивка. Гърдите й, малки и стегнати, се издигаха мъчително при всяко вдишване. Той ги обходи с поглед и когато по изпъкналите й скули изби руменина, на устните му застана свирепа усмивка. Очите й се отвориха още по-широко, а гърдите й почнаха да се повдигат по-често.

Туниката й също се бе усукала над коленете, разкривайки дълги бели крака, които се извиваха назад, вързани за китките й. С върха на сабята си, Рейн съвсем съзнателно закачи края на туниката и започна да я повдига нагоре, докато стигна мястото, където се събираха бедрата й. Кожата в слабините й беше по-бяла и от сметана и потръпваше под погледа му като раздвижена от полъх вода.

Кама не се виждаше никъде.

Той прокара върха на сабята си по тялото й, стигна до гърлото и видя как гръклянът й се сви в усилие да преглътне страха. Сякаш напук, той притисна острието още по-близо, докато върхът му почти се вряза в нежната й кожа. Не след дълго очите й станаха безизразни, а по страните й се застичаха капки пот.

Едва тогава, без да я изпуска от поглед, той отдръпна острието от гърлото й и захвърли сабята зад гърба си.

Клепачите й се затвориха, а устните, които досега стискаха здраво превръзката, се отпуснаха с облекчение.

— Ще ти развържа устата, ако обещаеш, че няма да ме проклетисваш — каза той на уелски.

Тя отметна глава назад и в очите й отново се появи неудържима ярост.

— Е, в такъв случай… — Рейн тръгна да си върви.

Ариана завика нещо нечленоразделно изпод превръзката и когато той се обърна отново към нея, тя кимаше енергично.

Той се наведе над дървената рамка на сламеника и преряза парчето плат, което запушваше устата й. Изглежда се беше поизмила от последния път, когато я видя. Вместо отвратителната миризма на обор, сега тялото й ухаеше на море. Отношението й към него обаче съвсем не се беше променило.

Тя раздвижи изтръпналите си челюсти, опитвайки се да събере слюнка в пресъхналата си уста. Устните й бяха големи и изразителни, толкова плътни, че почти изглеждаха подпухнали. Той започна да брои секундите, но едва стигна до три и тя се развика:

— Долен убиец! Кучи син! Мърша такава!

Рейн отново запуши устата й и отсече:

— Лъжкиня!

Червенина пропълзя по шията й и изпълни лицето й, тя обърна глава настрана и той долови сълзи в очите й, устните му се изкривиха в цинична усмивка.

— Да ти дам ли още една възможност?

Тя кимна бавно, без да извръща заровеното си в сламата лице. Но като видя, че той не бърза да освободи устата й, тя се обърна и закова поглед в лицето му.

Беше се заблудил за сълзите — очите й бяха съвсем сухи.

Той свали превръзката отново. Можеше да види мислите, които бушуваха в главата й. Желанието й да се нахвърли върху него бе толкова силно, че тя почти посиня от усилие да го задържи вътре в себе си.

— Така е по-добре. Да нарушиш дадено обещание е смъртен грях.

Тя разтриваше подутите си устни в рамото, но като чу думите му, не се сдържа и отвърна:

— В Уелс имаме поговорка, която казва, че обещание към враг е дадено, за да се нарушава.

Мислеше бързо. Не можеше да й се отрече. Не че това имаше кой знае какво значение. Рейн не се интересуваше дали жените, с които спи, имат способност да мислят, или са празноглави като парцалени кукли. Важното бе да са чисти и хубавички и да показват поне малко желание. У тази нямаше нито едното, нито другото. Рейн се чудеше, какъв дявол бе влязъл в главата на малкия, та да довлече тая нещастница в шатрата му.

— Ако си дошла да развиваш занаята в Англия, трябва да те предупредя, че тук предпочитаме женските Да са по-кротки.

Тя пое дълбоко въздух.

— Не съм курва!

— Така ли? И какво правиш тогава тук, в леглото ми?

Тя ококори очи и замига ядосано.

— Боже Господи, нима ти изглеждам като да съм дошла по собствено желание!

Той се засмя, но невинният й гняв не го трогна изобщо. Тя явно целеше нещо — или имаше нужда от нов покровител, или кроеше планове да забие нож в гърба му. Рейн нямаше желание да й става нито сутеньор, нито жертва.

Той се изправи и затърси мях с вино в раклата си. Намери го, измъкна със зъби кожената тапа и дълго пи. Когато свърши, предложи и на нея.

— Не мога да пия с вързани ръце.

— Не можеш — отвърна той спокойно и изглежда нямаше намерение да я отвърже преди да му се помоли.

— Я ми кажи първо, защо се остави оръженосецът ми да те овърже такава? Ако си се надявала, че така ще събудиш съжаление у мен, номерът не мина. Освен това обичам да се любя в далеч по-обикновени пози.

— Той ти е оръженосец?! Тоя проклет предател? А на мен каза, че е трубадур, лъжеца му с лъжец! Само да го пипна — ще го обеся! — Тя помисли малко и после добави: — Сигурно ме е излъгал и за това къде е роден? Истински кимриец никога не би слугувал на такива като тебе.

— Не е ли неприлично жена като Теб, която слугува на всеки за къшей хляб и глътка вино, да говори така?

Мускулите на лицето й бяха твърде силни за момиче, а сега тя ги стягаше така здраво, че скулите й пулсираха.

— Не съм курва!

Рейн отново отпи от виното и я загледа мълчаливо. По тялото му премина тръпка на желание, но това не го учуди особено. Отдавна не беше спал с жена, а боевете разпалваха страстта му. Помисли си дали да не се задоволи с нея, макар че по-скоро предпочиташе да я остави така — вързана, с кърпа в устата.

Докато я гледаше, тя не помръдна, лицето й не издаде нито чувства, нито намерения.

— Би ли могъл… въжетата са толкова стегнати… — най-после процеди през зъби тя. Той зачака, но тя изглежда нямаше намерение да му се моли повече.

— Бих те развързал, ако бях сигурен, че няма да ми издереш очите.

— Няма. Имаш честната ми дума.

Лъжеше. Рейн добре познаваше уелсците. Те никога нямаше да престъпят дума, дадена на приятел, но вричането пред неприятел за тях нямаше никаква стойност. Те смятаха, че Бог, веднъж застанал на тяхна страна, би простил греха им. Всъщност, за странната им природа да измамиш врага беше въпрос на чест.

— Не си хаби думите. За мен честната дума на уелсец не струва и пукната пара.

Думите му я засегнаха. Тя се наежи цялата, обърна рязко глава и викна възмутено:

— Как си позволяваш да поставяш под съмнение честността ми! Знаеш ли, че аз съм…

— Коя?

— Никоя.

Внезапно отегчен от тази игра, Рейн се обърна и тръгна да си върви.

— Чакай! Моля те… Заклевам се пред Бога, че няма да ти сторя зло.

Рейн я погледна с насмешка и гласът й стана още по-отчаян.

— Ако искаш, ще се закълна пред светите мощи в сабята ти.

В сабята на всеки рицар имаше някаква част от светите мощи. При Рейн това беше кучешкия зъб на Свети Петър или поне така му бяха казали. Съдейки по големината, тази реликва повече приличаше на остър вълчи зъб, създаден да раздробява твърди кокали, но независимо дали мощите бяха от светец, или от хищник, Рейн нямаше никакво намерение да й позволи да се приближи дори на метър от сабята му.

Седна на сламеника до нея и тя започна да се придърпва гьрбом към него. Туниката й така се беше усукала около кръста й, че стегнатите й хълбоци се виждаха почти изцяло. Той прокара пръст по нежната гънка под тях.

— Мръс… — понечи да извика тя, но като видя, че той отново има намерение да запуши устата й, стисна зъби.

Не говореше, но ако погледите можеха да убиват, той отдавна щеше да е на оня свят.

Кожата й беше по-мека от перушината на новоизлюпено пиле. Допирът с тази нежна плът предизвика у него желание да гали с ръцете си цялото й тяло, бедрата й и между тях, но вместо това той преряза въжетата и се отдръпна.

Не му харесваше начина, по който тялото му реагираше спрямо нея. Не и след като разсъдъкът му го караше да я прати по дяволите.

Първото нещо, което тя направи, като усети ръцете си свободни, бе да дръпне туниката надолу. После се изправи бавно и разтърка изтръпналите си китки, без да издаде дори звук, макар болката от нахлулата в дланите й кръв да бе непоносима.

Рейн стоеше със скръстени ръце на средата на шатрата и я гледаше.

— Какво… смяташ да правиш с мен? — попита тя.

— Нищо. Ще те пусна да си вървиш.

Очите й се ококориха от почуда.

— Ще ме пуснеш? Няма ли да… — не посмя да изрече тя. По лицето й изби руменина, която — странно — му се стори забавна. Нима не знаеше поне десетина думи за онова, което й минаваше през ум!

— Да те обърна? Да те опъна? Да ти запретна полата? — подсказа й без свян той. — Не, нямам такова намерение.

Погледът му обходи прелестите й с презерение, сякаш да й покаже, че у нея няма нищо привлекателно, но трънката, която неволно премина по силното му тяло, говореше обратното.

— Не си ми но вкуса — излъга той. Бледост и руменина се смениха по лицето й.

— Проклет да си! Колко пъти трябва да ти повтарям, че не съм курва!

Рейн се вгледа в нея. Тази жена не каза нито една истина, сякаш играеха на надлъгване. Играта изведнъж То отегчи и той вдигна платното на входа.

— Хайде. Тръгвай! Махай се оттук!

Тя се поколеба за миг, сякаш търсеше думи, с които да го накара да промени решението си, а после безмълвно се изправи. Бавно и внимателно, без да го изпуска от поглед, тя започна да се приближава към стената на шатрата, където лежеше сабята му. Рейн усети намеренията й секунда преди сабята да опише широка арка точно пред очите му. Наведе се бързо и острието се заби в дървения пилон на шатрата. Ако не беше реагирал така светкавично, главата му щеше да хвръкне.

Ариана вече хриптеше. Побесняла от гняв, тя сграбчи дръжката на сабята, опитвайки се да измъкне острието от жилавото дърво. Този път Рейн нямаше намерение да я остави да вилнее. Той я хвана под кръста, повали я на земята и изви ръцете й зад гърба. Тежестта на тялото му спираше дъха й. Лицето му почти се долепяше до нейното и той можеше да долови честите удари на сърцето й. Тя изви гръб в отчаян опит да го отблъсне, но после се укроти. В очите й за първи път имаше страх.

— Убиец! Мразя те! Ти уби…

Останалото се изгуби в целувката му — брутална като наказание. Тя се опита да извърне глава, но той я хвана с две ръце и отново притисна устни до нейните. Беше груб. Езикът му се провря между устните й и се зарови дълбоко навътре. За миг тя се вцепени, а после започна да се съпротивлява и тялото й се допря до твърдия му член. Той вече не я целуваше. Притискаше таза си между бедрата й и гледаше изражението на лицето й.

Устните й бяха мокри и полуотворени. Пръстите му бяха оставили отпечатък по бледото й лице. Всяка жилка, всеки мускул на шията й бяха изпънати до болка, а зеленият цвят на очите й бе толкова тъмен, че те почти изглеждаха черни.

Той хвана туниката й и я раздра до средата. Едва тогава, когато почти бе останала без дъх от страх, тя Промълви:

— О, Боже, моля те, недей…

Устата на Рейн се изкриви в злорада усмивка.

— Май ще се окаже, че си ми по вкуса, жено.

— Сир, никога не съм предполагал, че ще направите нещо подобно.

В шатрата нахлу слънчева светлина, а на входа стое-ше Талезин. Лицето му беше побеляло от възмущение.

— Момче, не виждаш ли, че съм зает? — отсече през рамо Рейн.

— О, Богове… Нещата изобщо не се развиват както ги бях планирал. Сир, много ви моля, опитайте се да овладеете страстите си.

— Талезин! Махай се! Момчето пристъпи напред.

— Не, сир. Не ме карайте да правя нещо, за което и двамата ще съжаляваме. Не мога да ви позволя да накърните честта й.

Рейн наведе глава, стисна очи и с усилие пое глътка въздух. После бавно вдигна поглед към оръженосеца си.

— Тогава защо, по дяволите, си я довел тук?

— Трябваше… да я харесате, а не да я вкарате в леглото си.

— Е, да, но аз не я харесвам, пък и да я бях харесал — все тая: аз отгоре, тя отдолу.

Отдолу. Всъщност да я чувства под себе си му харесваше. Тя беше фина, краката й бяха дълги и хубави, а по-сочни устни той никога не бе целувал. Погледна я. Устните й, червени и подути, потрепваха при всяко вдишване, а очите й бяха мокри и тъмни. Докато я гледаше, по бузата й се търколи сълза и потъна в косите й.

— Сир, моля ви — подхвана пак Талезин, разтреперан от тревога. — Не се държите както подобава. Трябваше първо да я поухажвате.

Рейн се проклинаше. Тази проклета сълза незнайно как бе успяла да охлади страстта му.

— Жени като нея не се ухажват, Талезин. С тях се действа направо.

Той се изправи на крака, повлече я грубо след себе си и с такава сила я запрати в ръцете на Талезин, че главите им се удариха.

— Следващия път, като решиш да ми доведеш някоя уличница, първо гледай дали е с всичкия си!

Не успя да разбере какво става, но дори и да беше едва ли щеше да повярва на очите си. Юмрукът й се стовари право върху носа му.

Остра болка блъсна главата му. По дрехите му бликна кръв, която ръката му не можеше да задържи. Сред пулсиращата болка и кървавите потоци той дочу гласа й.

— Да ти изсъхне езика дано, пуяк надут! Аз не съм уличница!

Рейн се славеше с умението си да се контролира. Излишните емоции носеха излишни проблеми, заради тях човек можеше дори да загине. Имаше принцип — да не дава и пукната пара за каквото и да било. През своите двайсет и пет години живот той беше раняван, нападан, веднъж дори подпален, но никой, абсолютно никой, не бе успявал да разкървави носа му. Това го вбеси. Идеше му да удуши тая кучка със собствените си ръце.

Тръгна към нея, без да обръща внимание на кръвта, която пълнеше устата му и се стичаше по брадата му. Талезин, който дотогава стискаше момичето пред себе си, я избута зад гърба си и хвана силната ръка на Рейн.

— Сир, не можете да убиете една жена.

— Разбира се, че мога — просъска Рейн. Кървавият поток не спираше. Рейн изви глава назад, но се задави. Опита се да избърше лицето си с ръкава, но меката тъкан бързо се просмука с кръв и алените струи отново потекоха по гърдите му.

— Разкарай я оттук! — отсече той. — Този път завинаги! И не ме питай какво да я правиш. Сложи я в торба с камъни и я удави като котка! Продай я на някой търговец!

Талезин изтръпна.

— Сир! Не говорите сериозно!

— Да, прав си. За такива като нея и това е малко. Зарови я в някой дупка! Или не, затвори я в бъчва и я хвьрли в морето! Прави каквото искаш, но само внима-вай да не я срещна някъде докато съм жив! Боже, откъде Дойде тая кръв?

— Дано всичката ти изтече! — изсмя се тя.

Този път гласът му беше равен и спокоен.

— Талезин, още ли си тук?

— Господарю, трябва да ви кажа нещо. Тя е…

— Не искам да слушам.

— … дъщерята на принц Оуейн.

— Боже Господи!

Той отново наведе глава. Кръвта, слава Богу, най-после спря. Сега гледаше на нея с други очи и виждаще неща, които преди бе пропуснал — осанката в елегантните скули на лицето й, нежните бели ръце, които никога не бяха изгаряли на слънце, вирнатата й брадичка и надменността, присъща за онези, които цял живот са управлявали, вместо да бъдат управлявани. Преди му се беше сторила прекалено привлекателна за уличница. Сега виждаше, че е направо хубава. Но пък кой ли не би бил красив, ако за него даваха злато?!

— Значи дъщеря на Оуейн…

Тя вдигна горделивата си брадичка.

— Нали ти казах, че не съм уличница?

Рейн изобщо не обърна внимание на думите й. Той гледаше ту нея, ту Талезин и в главата му се въртяха какви ли не мисли.

— Сигурен ли си?

— Но, сир, не ми харесва онова, което си мислите.

— Мили Боже… Тая проклета жена струва цяло състояние! — заключи Рейн след като окончателно възприе факта, че тя е в шатрата му, в ръцете му.

Ариана отново вирна глава.

— А сега, копеле норманско, като знаеш коя съм ще ми отдадеш ли необходимото уважение?

Той се засмя в лицето й.

— Колко мислиш, че можем да вземем за нея?

— Боже опази! — промърмори Талезин, като видя алчния пламък в очите на господаря си.

Рейн обаче не го слушаше. Парите никога не му бяха стигали. Беше спечелил състояния в битки и сражения, но рицарският живот, който водеше, изискваше разточителство. За милостиня и подаръци, за посрещане на важни гости, за облекло и ежедневни нужди — парите се стичаха през пръстите му като пясък. Ако кралят му дадеше Рудлан… ако получеше Рудлан, той щеше да има нужда, от парите, които тази господарска щерка щеше да му донесе.

Наблизо изчурулика някой и това го накара да отдръпне очи от момичето. На входа на шатрата стоеше пажът на сър Одо.

— Простете, сир, но Негово Превъзходителство кралят ви вика. Той се къпе в абатството, сир.

Рейн се обърна да свали окървавената си риза и зарови в раклата за чиста.

— Не я изпускай от очи! — нареди той през рамо.

— Но…

— Заклевам се в светия кръст, че ако я изпуснеш, Талезин, ще те изкормя!

— Преди малко искахте да я хвърля в морето, сир.

— Преди малко тя беше просто една ненужна уличница. Сега е благородническата щерка, която ще ме направи богат. Ако я загубиш, момче, ще те обеся на собствените ти черва!

Талезин въздъхна тежко.

— Няма да я загубя, сир, но ако забравите за малко откупа, ще видите, че…

Но Рейн вече беше излязъл.

Талезин погледна изуменото лице на Ариана, притисна я още по-силно в прегръдката си и леко я разтърси.

— Какво ви става на вас двамата? — попита наивно. — Нещата въобще не се развиват както очаквах.