Петата жена

9

Стояха надвесени над кашона на Йоста Рюнфелд.

На Валандер всичко това му приличаше на купчина боклуци — кабели, релета и черни миниатюрни кутийки, чието предназначение не му беше известно. Ала очевидно Мартинсон бе наясно какво представлява поръчката на Йоста Рюнфелд, за която полицията беше платила.

— Това е сложно подслушвателно оборудване — каза той и извади една от кутийките.

Валандер го изгледа скептично.

— Нима човек наистина може да си купи сложно електронно оборудване чрез фирма за търговия по пощата в Бурос? — недоумяваше той.

— По пощата можеш да поръчаш абсолютно всичко — отвърна Мартинсон. — Времето, когато фирмите за търговия по пощата се занимаваха с пласирането на второкачествени стоки, отмина. Сигурно все още се намират такива. Но това са първокласни продукти. Трябва да проверим обаче дали е напълно законно. Вносът на такива стоки е строго регулиран.

Разопаковаха кашона върху бюрото на Валандер. Оказа се, че съдържа не само подслушвателно оборудване. За тяхно огромно изумление откриха вътре и кутия с магнитна четка и железни стърготини. Това можеше да означава едно-единствено нещо. Рюнфелд е възнамерявал да снема отпечатъци.

— Как да го тълкуваме това? — учуди се Валандер.

Мартинсон поклати глава.

— Изглежда много необичайно — рече той.

— За какво му е притрябвала на цветар апаратура за подслушване? Да шпионира конкуриращи се търговци на лалета?

— Наборът за дактилоскопичните отпечатъци е още по-странен.

Валандер смръщи чело. Изобщо не разбираше. Апаратурата е скъпа. Несъмнено става дума за високи технологии. Валандер се доверяваше на преценката на Мартинсон. Фирмата, която бе доставила стоките, се наричаше „Секур“ и имаше адрес на „Йетенгсвеген“ в Бурос.

— Нека им се обадим и да попитаме дали Рюнфелд е пазарувал и други неща — предложи Валандер.

— Едва ли ще горят от желание да предоставят данни за клиентите си — отбеляза Мартинсон. — Освен това сега е събота сутрин.

— Имат денонощен телефон за поръчки — уточни Валандер и посочи придружителния формуляр, поставен най-горе в кашона.

— Това е просто телефонен секретар — рече Мартинсон. — Пазарувал съм градинарски инструменти чрез фирма за търговия по пощата в Бурос, знам как стават нещата. Там не седят денонощно телефонисти, ако си въобразяваш това.

Валандер заразглежда едно от микрофончетата.

— Дали това действително е законно? Прав си, трябва да проучим въпроса.

— Струва ми се, че мога още сега да те осветля — рече Мартинсон. — В стаята си имам няколко сводки, които се отнасят точно за това.

Изчезна в коридора, след което бързо се върна. В ръката си държеше няколко тънички книжки.

— Информационната служба към Дирекция на полицията — рече. — Много от заглавията им са наистина ценни.

— Чета ги, когато ми стигне времето — обясни Валандер. — Понякога се питам дали не издават твърде често.

— Ето тук имаме брошура, озаглавена „Тайното подслушване с електронни устройства като принудително средство при наказателнопроцесуални процедури“ — посочи Мартинсон и остави едната книжка на бюрото. — Може би не това ни интересува на първо място. Какво ще кажеш за „Паметна записка относно апаратура за подслушване“?

Мартинсон прелисти. Спря на едно място и зачете.

— Според шведското законодателство е незаконно притежаването, продажбата и вносът на подслушвателно оборудване — отбеляза той. — От което става ясно, че е незаконно и да се произвежда.

— Значи ще помолим колегите от Бурос да се заемат с въпросната фирма за търговия по пощата — каза Валандер. — От написаното тук следва, че се занимават с незаконна продажба. И незаконен внос.

— Фирмите за търговия по пощата обикновено са много сериозни — вметна Мартинсон. — Подозирам, че това е гнила ябълка, от която самият бранш с удоволствие би се отървал.

— Свържи се с Бурос — предложи Валандер. — Направи го колкото се може по-бързо.

Замисли се за посещението си в апартамента на Рюнфелд. Докато преглеждаше съдържанието на чекмеджетата и гардеробите, никъде не видя техническо оборудване, подобно на това тук.

— Смятам, че трябва да помолим Нюберг да му хвърли едно око — рече той. — Засега ще се задоволим с това. Но смятам, че изглежда странно.

Мартинсон беше на същото мнение. И той не можеше да разбере за какво му е на търговец на орхидеи подслушвателна апаратура. Валандер прибра обратно вещите в кашона.

— Отивам до Льодинге — уточни той.

— Аз пък съм по следите на един продавач на коли, който е работил за Холгер Ериксон повече от двайсет години — каза Мартинсон. — Имам среща с него в Сварте след половин час. Кой друг, ако не той ще ни разкаже що за човек е бил Ериксон.

Разделиха се отвън на пропуска. Валандер носеше под мишница кашона с електронно оборудване на Рюнфелд. Спря се при Ебба.

— Какво каза баща ми? — попита.

— Помоли ме да ти предам да му се обадиш, разбира се, ако не си зает.

Валандер веднага стана подозрителен.

— Ироничен ли ти прозвуча?

Ебба сериозно го погледна.

— Твоят баща е много любезен човек. Има огромно уважение към работата ти.

Валандер знаеше, че истината е съвсем различна, и само поклати глава. Ебба посочи кашона.

— Платих за това от собствения си джоб — обясни. — В полицията вече не разполагаме с каса за непредвидени разходи.

— Остави ми квитанцията — каза Валандер. — Устройва ли те да си получиш парите в понеделник?

Ебба се съгласи. Валандер излезе от участъка. Дъждът бе спрял и облачната покривка се беше разкъсала. Очакваше ги ясен и хубав есенен ден. Валандер остави кашона на задната седалка и подкара извън Юстад. Сега, когато грееше слънце, пейзажът бе по-малко потискащ. За миг тревожната примка около врата му се разхлаби. Прободеното тяло на Холгер Ериксон се бе надвесило над него като кошмар. Може би всичко си има някакво смислено обяснение. Това, че Йоста Рюнфелд най-вероятно е изчезнал, не означава непременно, че го е сполетяла беда. Макар да не разбираше защо му е била подслушвателната апаратура, този факт парадоксално говореше в подкрепа на тезата, че Йоста е жив. На Валандер вече му бе минавало през ума, че е възможно изчезналият да се е самоубил. Сега това отпадаше. Радостта на Рюнфелд, за която говореше Ваня Андершон, едва ли предвещава драматично изчезване и последващо самоубийство. Докато шофираше през ясния есенен пейзаж, полицаят си каза, че понякога твърде лесно се поддава на вътрешните си демони.

Зави при стопанството на Холгер Ериксон и паркира. Един мъж, когото Валандер разпозна като журналист от регионалния ежедневник, го пресрещна. Валандер носеше кашона на Рюнфелд под мишница. Поздравиха се.

Журналистът кимна към кашона.

— Да не носиш отговора на загадката?

— Нищо подобно.

— Кажи ми честно — как върви?

— Ще има пресконференция в понеделник. Преди това нямам какво да ти кажа.

— Бил е набучен на подострени стоманени тръби, нали?

Валандер го изгледа учудено.

— Кой твърди това?

— Един от колегите ти.

На Валандер му бе трудно да повярва.

— Трябва да е станало недоразумение. Нямаше никакви стоманени тръби.

— Но е бил набучен?

— Така е.

— Звучи ми като килия за инквизиции, заровена в нива край Сконе.

— Ти го каза, не аз.

— А какво казваш ти?

— Че ще има пресконференция в понеделник.

Журналистът поклати глава.

— Все нещичко трябва да ми дадеш.

— Намираме се едва в началото на разследването. Можем да констатираме, че е било извършено убийство, но не разполагаме със следи, по които да тръгнем.

— Нищо ли?

— Засега предпочитам да не казвам повече.

Журналистът с неохота се примири. Валандер знаеше, че ще напише каквото му е казал. Беше един от малцината репортери, които никога не изопачаваха думите му.

Закрачи по настлания с калдъръм двор. В далечината при рова изоставеното найлоново платнище плющеше на вятъра. Полицейските ленти все още си стояха. Един полицай се мярна точно до кулата. Валандер си помисли, че спокойно могат да оттеглят охраната. Тъкмо стигна до къщата, когато вратата се отвори. Нюберг застана на прага с найлонови терлици върху обувките.

— Видях те през прозореца — рече.

Валандер веднага забеляза, че Нюберг е в добро настроение. Това беше добър знак за предстоящата работа.

— Нося ти един кашон — обясни Валандер и влезе. — Искам да разгледаш ето това.

— С Холгер Ериксон ли е свързано?

— С Рюнфелд. Цветаря.

Валандер остави кашона на писалището. Нюберг бутна самотното стихотворение встрани, за да направи място, и разопакова съдържанието.

Реагира също като Мартинсон. Действително беше подслушвателно оборудване. При това сложно. Нюберг си сложи очилата и потърси клеймото на страната производителка.

— Пише Сингапур — каза той. — Но най-вероятно е произведено на друго място.

— Къде?

— САЩ или Израел.

— Защо тогава е написано Сингапур?

— Доста от тези производители имат възможно най-безобидна фасада. Това са фирми, които по различен начин са свързани с международната оръжейна промишленост. И те не си разкриват тайните една на друга без нужда. Техническите компоненти се произвеждат в различни части на света. Сглобяването става на друго място. Още една държава може да се включи с клеймо на производителка.

Валандер посочи оборудването.

— Какво може да направи човек с това?

— Може да подслушва апартамент. Или лека кола.

Валандер отчаяно поклати глава.

— Йоста Рюнфелд е търговец на цветя — въздъхна. — За какво му е притрябвало това?

— Намери го и го попитай — отвърна Нюберг.

Върнаха вещите в кашона. Нюберг се изсекна.

Валандер забеляза, че има силна простуда.

— Опитай се да го даваш по-кротко — каза. — Трябва и да поспиш.

— Заради тази проклета кал е — отвърна Нюберг. — Разболявам, се като стоя вън на дъжда. Не мога да проумея защо ще е толкова сложно да се конструира подвижен навес, който да ни пази от климатичните условия в Сконе.

— Напиши дописка в „Шведски полицай“ — посъветва го Валандер.

— А кога да намеря време?

Въпросът остана без отговор. Прекосиха къщата.

— Не открих нищо необичайно — рече Нюберг. — Поне засега. Къщата има много кьошета и закътани места.

— Ще остана за малко — вметна Валандер. — Нужно ми е да поогледам.

Нюберг се върна при техниците. Валандер седна до прозореца. Слънчев лъч топлеше ръката му. Все още имаше загар.

Огледа просторната стая. Сети се за стихотворението. Кой всъщност пише стихове за кълвач? Взе листа и още веднъж прочете написаното от автора. Някои от стиховете бяха наистина красиви. Самият Валандер на младини бе стихоплетствал в поетичните споменици на съученичките си. Но никога не беше чел поезия. Линда се оплакваше, че е израснала в дом, в който никога не е имало книги. Валандер нямаше с какво да я опровергае. Погледът му зашари по стените. Заможен търговец на коли. Почти осемдесетгодишен. Който съчинява стихове. И се интересува от птици. Толкова много, че излиза късно вечер и се взира в невидимите ята нощни прелетни птици. Или в ранни зори. Слънчевият лъч продължаваше да топли лявата му ръка. Внезапно си спомни нещо, написано в сигнала за взлом, който бяха изровили от архива. Според Ериксон външната врата е била разбита с железен лост или някакъв подобен инструмент. Не могъл да установи дали нещо е било откраднато. Освен това пишеше и още нещо. Валандер потършува из паметта си. После си спомни. Сейфът бил непокътнат. Стана и отиде при Нюберг, който беше в една от спалните. Колегата му застана на вратата.

— Да си виждал сейф? — попита.

— Не съм.

— Трябва да има — каза Валандер. — Нека се опитаме да го намерим.

Нюберг бе коленичил до леглото. Когато се изправи, Валандер видя, че си е сложил наколенки.

— Сигурен ли си в това? — попита Нюберг. — Трябваше вече да съм го открил.

— Да — отвърна Валандер. — Има сейф.

Методично претърсиха къщата. Отне им половин час да намерят сейфа. Откри го един от сътрудниците на Нюберг зад фалшива врата на фурна в преходно сервизно помещение към кухнята. Щом я завъртяха настрани, вратата се отвори. Сейфът бе зазидан в стената. Имаше ключалка с шифър.

— Струва ми се, че знам къде е комбинацията — рече Нюберг. — Ериксон сигурно се е опасявал, че паметта може да започне да му изневерява на стари години.

Валандер последва Нюберг обратно до писалището. По-рано в едно от чекмеджетата Нюберг бе намерил кутийка с малко листче, на което имаше изписани поредица цифри. Когато ги изпробваха на сейфа, заключващият механизъм се освободи. Нюберг се отдръпна встрани, та Валандер да може да го отвори.

Надзърна в сейфа. После се сепна. Отстъпи крачка назад и настъпи Нюберг по пръстите на краката.

— Какво има? — попита потърпевшият.

Валандер му кимна да види сам. Нюберг мушна глава в сейфа. Дори той подскочи, макар и не така силно като колегата си.

— Прилича на човешка глава — рече Нюберг.

Обърна се към един от сътрудниците си, който пребледня, като чу думите му. Нюберг го помоли да донесе джобно фенерче. Докато чакаха, стояха смутени. Валандер се почувства замаян. Няколко пъти си пое дълбоко въздух. Нюберг го наблюдаваше въпросително. Най-после фенерчето пристигна. Нюберг освети вътрешността на сейфа. Вътре наистина имаше глава, отрязана по средата на шията. Очите бяха отворени. Самата глава беше сбръчкана и съсухрена. Нито Валандер, нито Нюберг можаха да определят дали е на човекоподобна маймуна или на човек. Освен главата в сейфа имаше само няколко тефтерчета и бележници. В същия момент в стаята влезе Ан-Брит Хьоглунд. По напрежението, което изпълваше стаята, разбра, че нещо се е случило. Не попита, а тихо остана на заден план.

— Да извикаме ли фотографа? — попита Нюберг.

— Достатъчно е ти да направиш няколко снимки — отвърна Валандер. — Най-важното е да я извадим от шкафа.

След това се обърна към Ан-Брит Хьоглунд.

— Вътре има една глава — уточни той. — Сбръчкана човешка глава. Или пък може би маймунска.

Тя се наведе да погледне. Валандер забеляза, че въобще не трепна. За да не се пречкат на Нюберг и сътрудниците му, докато работят, те излязоха в сервизното помещение. Валандер усети, че се е изпотил.

— Сейф, в който има глава — рече тя. — Може би съсухрена, може би маймунска. Как да тълкуваме подобно нещо?

— Холгер Ериксон явно е бил доста по-сложен човек, отколкото си мислехме — вметна Валандер.

Изчакваха Нюберг и хората му да изпразнят сейфа. Часът беше девет. Валандер им разказа за пратката от фирмата за търговия по пощата от Бурос. Ан-Брит прегледа съдържанието на кашона. Решиха, че някой трябва да претърси апартамента на Йоста Рюнфелд по-внимателно, отколкото Валандер бе имал време да го стори. Най-добре щеше да е, ако Нюберг им отстъпи някого от сътрудниците си. Ан-Брит Хьоглунд се обади в участъка, откъдето я уведомиха, че датската полиция е потвърдила, че през последните дни при тях не е постъпвал сигнал за човешки труп, изхвърлен на брега. Полицията в Малмьо и Морската спасителна служба също не разполагаше с информация за изхвърлени от водата останки. В девет и половина се появи Нюберг, понесъл главата и останалите предмети, които бяха открили в сейфа. Валандер побутна встрани стихотворението за кълвача, а Нюберг остави главата. В сейфа бяха намерили няколко тефтера, дневник и кутия с медал в нея. Цялото им внимание обаче бе погълнато от съсухрената, мумифицирана глава. На дневната светлина вече нямаше място за съмнения. Главата беше човешка. Глава на чернокож. Може би на дете или поне на млад човек. Когато Нюберг я заразглежда през лупа, откри, че в кожата бяха проникнали молци. Валандер направи гримаса от погнуса, когато Нюберг се надвеси досами главата и я подуши.

— Кой би могъл да разбира от мумифицирани глави? — попита Валандер.

— Етнографският музей — отвърна Нюберг. — Е, понастоящем е прекръстен на Музей на световните нации. Дирекцията на полицията е издала малък справочник, който всъщност е чудесен. Указано е откъде човек може да получи познания за най-причудливите явления.

— Тогава ще се свържем с тях — предложи Валандер. — Добре би било, ако намерим някой, който да отговори на въпросите ни още сега, през почивните дни.

Нюберг започна да опакова главата в найлонов плик. Валандер и Ан-Брит Хьоглунд седнаха на масата, за да прегледат останалите предмети. Медалът, който почиваше на копринена възглавничка, бе чуждестранен. Имаше гравиран надпис на френски. Никой от тях не можа да го разчете. Валандер знаеше, че няма смисъл да пита Нюберг. Английският му беше лош, а френския със сигурност хич го нямаше. След това започнаха да преглеждат книгите. Тефтерът беше от началото на шейсетте. На титулната страница разчетоха едно име: Харалд Бергрен. Валандер въпросително погледна Ан-Брит Хьоглунд. Тя поклати глава. До този момент такова име не бе изникнало в хода на разследването. В бележниците имаше разни отметки. Часове, инициали. На едно място бяха отбелязани буквите ХЕ. Датата беше 10 февруари 1960-а. Преди повече от трийсет години.

Валандер започна да прелиства тефтера. Целият беше изписан. Разбра, че представлява дневник. Първият запис бе направен през ноември 1960-а. Последният през юли 1961-ва. Почеркът беше много ситен и нечетлив. Сети се, че бе забравил да отиде на уговорения преглед в оптиката. Взе назаем една лупа от Нюберг. Започна да прелиства. Прочете някой и друг ред от тук от там.

— Става дума за Белгийско Конго — каза той. — За човек, който е бил там по време на войната. Бил е войник.

— Холгер Ериксон или Харалд Бергрен?

— Харалд Бергрен. Който и да е той.

Остави дневника. Можеше да се окаже важен и трябваше да го прочете внимателно. Двамата се спогледаха. Валандер знаеше, че си мислят за едно и също нещо.

— Мумифицирана човешка глава — уточни той. — И дневник, в който става дума за война в Африка.

— Гроб с колове — рече Ан-Брит Хьоглунд. — Спомен от война. В моите представи мумифицираните човешки глави и набучените на кол хора, вървят ръка за ръка.

— В моите също — съгласи се Валандер. — Въпросът е дали сме попаднали на следа, по която да тръгнем.

— Кой е Харалд Бергрен?

— Това е едно от първите неща, които трябва да изясним.

Валандер си спомни, че точно в този момент Мартинсон има среща с човек от Сварте, който дълги години е познавал Холгер Ериксон. Помоли Ан-Брит Хьоглунд да му се обади на мобилния телефон. Отсега нататък името Харалд Бергрен щеше да се споменава и разследва и за най-малката възможна връзка със случая. Тя набра номера. Почака. Сетне поклати глава.

— Не си е включил телефона — уточни тя.

Валандер се подразни.

— Как да разследваме престъпления, като не можем да се свързваме помежду си?

Съзнаваше, че и той самият често нарушава това правило. Всъщност от всички той бе най-труден за намиране. Поне на периоди. Ала Ан-Брит не каза нищо.

— Ще го издиря — заяви тя и се изправи.

— Харалд Бергрен — рече Валандер. — Името е важно. Отнася се за всички.

— Ще се погрижа да се разчуе — увери го тя.

Щом остана сам в стаята, Валандер запали настолната лампа. Тъкмо щеше да разтвори дневника, когато откри, че има нещо пъхнато под кожената подвързия. Внимателно измъкна една снимка. Беше черно-бяла, оръфана и зацапана. Едното ъгълче липсваше. Снимката изобразяваше трима мъже, които позираха на неизвестен фотограф. Мъжете бяха млади, смееха се към фотоапарата и бяха облечени в някакви униформи. Валандер си спомни за снимката, която видя в апартамента на Йоста Рюнфелд, където той стоеше сред тропически пейзаж, заобиколен от гигантски орхидеи. И тук пейзажът също не беше шведски. Подробно разгледа снимката през лупата. Слънцето сигурно е било високо на хоризонта, когато е била направена, защото нямаше никакви сенки. Мъжете бяха загорели от слънцето. С разкопчани ризи и навити ръкави. В краката им лежаха пушки. Бяха се облегнали на камък с причудлива форма. Зад него се виждаше открита местност без всякакви отличителни черти. Земята представляваше натрошен чакъл или пясък. Взря се в лицата. Мъжете бяха двайсет — двайсет и петгодишни. Обърна фотографията. Нищо. Предположи, че снимката е направена по същото време, по което е воден дневникът. В началото на шейсетте. Ако не друго, то поне прическите на мъжете го подсказваха. Никой от тях не беше дългокос. Заради възрастта им можеше да изключи Холгер Ериксон. През 1960-а той е бил между четирийсет и петдесет години.

Валандер остави снимката и отвори едно от чекмеджетата на писалището. По-рано бе забелязал няколко паспортни снимки в един плик. Постави една от снимките на Холгер Ериксон на масата. Беше направена сравнително скоро. На задната страна с молив пишеше 1989-а. Холгер Ериксон, на седемдесет и три години. Вгледа се в лицето му. Острият нос, тънките устни. Мислено се опита да заличи бръчките и да види едно по-младо лице. После се върна към фотоса с тримата позиращи мъже. Изучава лицата им, едно по едно. Мъжът, застанал най-вляво, имаше някои черти, които напомняха на Холгер Ериксон. Валандер се облегна назад в стола и притвори очи. Холгер Ериксон лежи мъртъв в един ров. В сейфа му намираме мумифицирана човешка глава, дневник и една снимка. Изведнъж Валандер се изправи в стола с ококорени очи. Мислеше за взлома, за който Ериксон бе сигнализирал миналата година. Сейфът беше непокътнат. Да приемем, разсъждаваше Валандер, че извършителят на взлома също като нас се е затруднил да открие сейфа. Да приемем, че съдържанието му тогава е било същото като сега. И че крадецът е търсел именно това. Провалил се е и явно не е предприел повторен опит. А Холгер Ериксон умира година по-късно.

Нещата донякъде се връзваха. Но съществуваше още една подробност, която категорично му пречеше да установи връзка между различните събития. След смъртта на Ериксон, сейфът рано или късно е щял да бъде открит. Крадецът трябва да е съзнавал това. Ако не от полицията, то поне от човека, натоварен с изпълнението на завещанието.

При все това там имаше нещо. Следа.

Разгледа фотографията още един път. Мъжете се усмихваха. Показваха една и съща усмивка вече трийсет години. Възможно ли е Холгер Ериксон да е направил снимката? Но той е продавал успешно коли в Юстад, Томелила и Шьобу. Не е участвал в никакви далечни африкански войни. Или пък беше? Все още им бе известна само малка част от живота на Ериксон.

Валандер замислено гледаше дневника. Пъхна снимката в джоба на якето си, взе тефтера и отиде при Нюберг, който тъкмо правеше оглед на банята.

— Ще взема със себе си дневника — каза той. — Бележниците ги оставям.

— Ще изскочи ли нещо? — попита Нюберг.

— Така ми се струва — отвърна Валандер. — Ако някой ме търси, ще си бъда вкъщи.

Когато излезе отвън на двора, видя неколцина полицаи да свалят полицейските ленти около рова. Платнището, което пазеше от дъжда, вече го нямаше.

Един час по-късно седеше на масата в кухнята. Внимателно започна да чете дневника.

Първият запис беше от двайсети ноември 1960-а.