Петата жена

7

Изминаха два часа, преди Валандер да осъзнае, че Мартинсон е прав. На път за Юстад, след като реши лично да посети Ваня Андершон, си спомни нещо, което някой каза по-рано: че двата случая си приличат и по още нещо. Преди година Холгер Ериксон е подал сигнал за взлом до полицията в Юстад, при който нищо не е било откраднато. А в цветарницата на Йоста Рюнфелд също е имало взлом, при който пак нищо не е изчезнало. Докато караше, Валандер почувства как у него нараства усещането за страх. Убийството на Холгер Ериксон им беше предостатъчно. Не им трябваше още един безследно изчезнал. Още по-малко, ако има връзка със случая Ериксон. Не им трябваше още един ров с подострени колове. Валандер караше прекалено бързо, все едно се опитваше да остави съмнението зад себе си — мисълта, че отново се е устремил към нов кошмар. От време на време рязко натискаше спирачката, сякаш даваше на колата, вместо на себе си, заповед да се успокои и да започне да разсъждава разумно. Всъщност с какви доказателства разполагаха, че Йоста Рюнфелд наистина е изчезнал? Възможно бе да има разумно обяснение. Случилото се с Ериксон беше толкова невероятно, че едва ли щеше да се повтори отново. Поне не в Сконе и определено не в Юстад. Трябваше да има обяснение и Ваня Андершон щеше да му го даде.

Валандер не успя да убеди самия себе си. Преди да отиде в цветарницата на „Вестра Валгатан“, спря в участъка. Откри Ан-Брит Хьоглунд в коридора и я замъкна в столовата, където няколко умърлушени пътни полицаи седяха полузадрямали над обяда си. Наляха си кафе и седнаха на една маса. Валандер й разказа за телефонното обаждане, което бе приел Мартинсон, и реакцията й бе същата като неговата. Недоверие. Сигурно бе чисто съвпадение. Валандер помоли Ан-Брит Хьоглунд да намери копие от сигнала за взлом, който Холгер Ериксон бе подал миналата година. Също така искаше да провери дали съществува някаква друга връзка между Холгер Ериксон и Йоста Рюнфелд. Ако има, човек лесно би могъл да я намери в компютрите. Знаеше, че тя си има достатъчно друга работа. Но беше важно това да се свърши незабавно. Да разтребят, преди да са дошли гостите. Сам усети колко несполучлива е метафората. Въобще не разбра откъде му хрумна. Тя го гледаше въпросително, в очакване на продължение. Такова обаче не последва.

— Ще трябва да се поозорим — каза само. — Колкото по-малко ресурси използваме, за да установим дали съществува връзка, толкова по-добре.

Нямаше повече време и понечи да стане от масата. Ала въпросът й го спря.

— Кой ли може да го е извършил? — попита.

Валандер се отпусна отново на стола. Пред очите му изникнаха окървавените колове. Непоносима гледка.

— Не знам — отвърна. — Убийството е толкова садистично и зловещо, че ми е трудно да си представя нормални мотиви. Ако изобщо можем да говорим за такива, когато е отнет човешки живот.

— Има — отсече тя. — И на двама ни се е случвало да изпаднем в такава силна ярост, че да си представим някого мъртъв. У някои хора обаче нормалните задръжки не съществуват. Затова убиват.

— Това, което ме плаши, е колко добре е било планирано всичко — продължи Валандер. — Този, който го е извършил, не е бързал. Освен това е познавал навиците на Холгер Ериксон в най-малки подробности. Вероятно го е проучил.

— Може би тъкмо оттам ще разплетем чорапа — обясни тя. — Ериксон, изглежда, не е имал близки приятели. А който го е убил, трябва да се е намирал близо до него. По някакъв начин. Трябва поне да е бил при рова. Прерязал е дъските. Сигурно е отишъл дотам и после си е тръгнал. Може би някой го е видял. Или пък кола, която е изглеждала не на място сред нивята. Местните държат под око това, което се случва. Хората от село са като животните в гората. Те ни наблюдават. Ние обаче не ги забелязваме.

Валандер разсеяно кимна. Не слушаше толкова съсредоточено, колкото би трябвало.

— Ще трябва да го обсъдим по-късно — каза той. — Сега отивам до цветарницата.

— Аз ще видя какво мога да открия — отвърна тя.

Разделиха се на вратата на столовата. На излизане от участъка Ебба го повика и му каза, че баща му се е обаждал.

— По-късно — отвърна Валандер отбранително. — Не сега.

— Ужасно е това, дето се е случило — отбеляза Ебба. Валандер си помисли, че му изказва съболезнования за някаква загуба, която е претърпял.

— Някога си купих кола от него — додаде тя. — „Волво 444“.

Измина миг, преди да разбере, че тя има предвид Холгер Ериксон.

— Ти можеш ли да караш кола? — изненада се той. — Дори не знаех, че имаш шофьорска книжка.

— Карам без нито едно нарушение от трийсет и девет години — отвърна Ебба. — А „Волво“-то още го карам.

Валандер осъзна, че през всички тези години от време на време бе виждал едно черно, отлично поддържано „Волво“ на служебния паркинг на полицията и никога не се бе замислял на кого принадлежи.

— Надявам се, че си сключила добра сделка — рече той.

— Холгер Ериксон сключи добра сделка — отсече тя. — Платих твърде висока цена за колата. Но понеже през всичките тези години съм полагала грижи за нея, в края на краищата аз спечелих най-много. Понастоящем колата минава за ретро автомобил.

— Трябва да тръгвам — рече Валандер. — Но някой път непременно ще ме повозиш.

— Не забравяй да се обадиш на баща си — подсети го тя.

Валандер спря насред крачка и се замисли. После реши.

— Обади му се — помоли той Ебба. — Направи ми тази услуга. Обясни му с какво се занимавам и му кажи, че ще му се обадя веднага щом мога. Предполагам, не е било нещо спешно?

— Искаше да поговорите за Италия — обясни тя.

Валандер кимна.

— Ще поговорим за Италия — каза той. — Обаче не точно сега. Предай му съобщението.

Валандер отиде направо на „Вестра Валгатан“. Паркира припряно, като наполовина качи колата на тесния тротоар, и влезе в магазина. Вътре имаше няколко клиенти. Направи знак на Ваня Андершон, че може да почака. След десетина минути магазинът се опразни. Ваня Андершон написа с печатни букви една бележка, залепи я с тиксо на стъклото на външната врата и заключи. Влязоха във възтясна канцеларийка в дъното на магазина. Ароматът на цветя бе толкова силен, че на Валандер му се зави свят. Както обикновено нямаше на какво да пише, затова придърпа към себе си купчина картички за цветя и започна да си води бележки на гърба им. На стената висеше часовник. Беше единайсет без пет.

— Нека да започнем отначало — предложи Валандер. — Обадили сте се в туристическата агенция. Защо?

Личеше, че е объркана и обезпокоена. На масата лежеше „Юстадс Алеханда“, разтворен на двойна страница със статия за убийството на Холгер Ериксон. Поне не знае, помисли си Валандер, че съм тук, с надеждата, че няма да открия връзка между Холгер Ериксон и Йоста Рюнфелд.

— Йоста беше написал на една бележка кога се връща — започна тя. — Трябва да съм я забутала някъде. Колкото и да я търсех, не можех да я открия. Тогава се обадих на туристическата агенция. Казаха ми, че е трябвало да замине на двайсет и трети, но изобщо не се появил на „Каструп“.

— Как се казва агенцията?

— „Спесиалресор“. Намира се в Малмьо.

— С кого разговаряхте?

— Името й беше Анита Лагергрен.

Валандер записа.

— Кога се обадихте?

Тя му даде точния час.

— Какво още ви каза Анита Лагергрен?

— Йоста изобщо не бил заминал. Изобщо не се появил да се чекира на „Каструп“. Позвънили на телефонния номер, който им бил оставил, но никой не отговорил. Наложило се самолетът да излети без него.

— И след това не са предприели нищо повече?

— Лагергрен каза, че били изпратили писмо, в което уведомявали Йоста, че не може да очаква да му възстановят част от пътните разноски.

Валандер забеляза, че тя понечи да каже още нещо, но се възпря.

— Щяхте да кажете нещо — подкани я любезно.

— Екскурзията е била много скъпа — каза тя. — Анита Лагергрен спомена цената.

— Колко е струвала?

— Почти трийсет хиляди крони. За четиринайсет дни.

Валандер трябваше да се съгласи. Екскурзията наистина беше много скъпа. На него самия никога не би му хрумнало да отиде на такава скъпа екскурзия. Двамата с баща му бяха похарчили около една трета от тази сума през седмицата, прекарана в Рим.

— Не разбирам — внезапно възкликна тя. — Йоста никога не би постъпил така.

— От колко време работите за него?

— Почти единайсет години.

— И сте доволна?

— Йоста е мил. Наистина обича цветята. Не само орхидеите.

— Ще се върнем към тях после. Как бихте го описали?

Тя се замисли.

— Мил и любезен — отвърна. — Малко особен. Саможивец.

Валандер с неохота си помисли, че това описание вероятно би могло да се отнася и за Холгер Ериксон. Като изключим слуховете, че той едва ли е бил мил човек.

— Не е ли бил женен?

— Вдовец е.

— Има ли деца?

— Две. Задомени са и си имат свои деца. Не живеят в Сконе.

— На колко години е Йоста Рюнфелд?

— На четирийсет и девет.

Валандер се взря в бележките си.

— Вдовец — рече той. — В такъв случай съпругата му трябва да е починала много млада. Злополука ли е било?

— Не знам точно. Той никога не говореше за това. Мисля, че се е удавила.

Валандер реши да спре с въпросите. Много скоро отново ще говорят за всичко в подробности. Ако се окаже необходимо. Най-малко от всичко искаше да е така.

Валандер остави химикалката на масата. Ароматът на цветя бе много силен.

— Сигурно сте си мислили — подзе той. — Сигурно сте се чудили за две неща през последните часове. От една страна, защо не е заминал за Африка. От друга, къде се намира, ако не в Найроби.

Тя кимна. Валандер изведнъж забеляза, че очите й са се насълзили.

— Трябва да се е случило нещо — рече тя. — Веднага щом говорих с туристическата агенция, отидох в апартамента му. Той е на две крачки от тук. Имам ключ от там, за да поливам цветята. Откакто мислех, че е заминал, съм ходила там два пъти. Оставях пощата на масата. Сега пак отидох дотам. Него го нямаше. Нито пък се е връщал.

— Откъде знаете?

— Щях да забележа.

— Какво мислите, че се е случило?

— Не знам. Той с радост очакваше това пътуване. През зимата щеше да завърши своята книга за орхидеите.

Валандер усети, че собствената му тревога става все по-силна. В главата му прозвуча предупредителен сигнал. Разпознаваше вътрешната си тиха аларма, щом се включеше.

Събра картичките за цветя, на които си бе водил бележки.

— Налага се да видя апартамента му — рече. — А вие трябва отново да отворите магазина. Смятам, че всичко си има естествено обяснение.

Тя потърси потвърждение в очите му, че действително мисли това, което казва. Но Валандер съзнаваше, че няма да открие такова.

Получи ключовете от апартамента. Намираше се на същата улица, една пресечка по-близо до центъра.

— Ще ви ги върна, щом свърша — каза той.

Когато излезе на улицата, една възрастна двойка с голяма трудност се промуши покрай лошо паркирания му автомобил. Погледнаха го умоляващо. Той се престори, че нищо не е забелязал, и просто ги подмина.

Апартаментът се намираше на втория етаж на сграда, строена в началото на века. Имаше асансьор, но Валандер предпочете стълбите. Преди няколко години се бе колебал, дали да не замени жилището си за апартамент в подобна кооперация. Сега вече не можеше да разбере как му е хрумнало подобно нещо. Ако сменеше „Мариягатан“, то трябваше да е за къща с градина. Където да живеят с Байба. Може би и едно куче. Отключи и влезе в апартамента. Замисли се колко ли пъти бе навлизал в чужда територия, каквато представляваха домовете на непознати хора. Долепи се до вратата и остана неподвижен. Всеки апартамент си имаше свой характер. С течение на годините бе отренирал навика си да се вслушва в следите, които обитателите бяха оставили. Бавно обиколи апартамента. Това бе първата стъпка, често най-важната. Първото впечатление, към което после щеше да се връща. Тук живее мъж на име Йоста Рюнфелд, който рано една сутрин не се е появил там, където е трябвало, на летище „Каструп“. Валандер си припомни казаното от Ваня Андершон. За радостта на Йоста Рюнфелд от пътуването. Сега вече доста се разтревожи.

След като обиколи четирите стаи и кухнята, Валандер спря в центъра на всекидневната. Апартаментът беше просторен и светъл. У него остана смътното усещане, че е обзаведен някак безразлично. Единствената стая, която имаше собствен облик, беше кабинетът. Там цареше уютен хаос. Книги, листа, литографии на цветя, географски карти. Претрупано бюро. Изключен компютър. Няколко фотографии на перваза на прозореца. Деца и внуци. Снимка на Йоста Рюнфелд сред азиатски пейзаж, обграден от гигантски орхидеи. На гърба й с мастило пишеше, че е правена в Бирма през 1972-ра. Йоста Рюнфелд се усмихваше на неизвестния фотограф. Приятелска усмивка на загорял от слънцето мъж. Цветовете бяха избледнели, но не и усмивката на Йоста Рюнфелд. Валандер върна снимката на мястото й и се загледа в картата на света, окачена на стената. С известно усилие откри къде се намира Бирма. После седна на стола зад бюрото. Йоста Рюнфелд е щял да замине на пътешествие. Само че изобщо не отпътувал. Поне не и за Найроби, с чартърния полет на „Спесиалресор“. Полицаят стана от стола и отиде в спалнята. Леглото бе оправено за лягане. Тясно единично легло. На нощната масичка имаше купчина книги. Валандер разгледа заглавията им. Книги за цветя. Единствената, която се различаваше, бе една книга за международния валутен пазар. Постави я обратно. Търсеше друго. Наведе се и погледна под леглото. Нищо. Отвори вратите на гардероба. На горния рафт лежаха два куфара. Повдигна се на пръсти и ги свали. И двата бяха празни. Отиде до кухнята да донесе стол. Погледна на най-горния рафт. И намери онова, което търсеше. В апартамент, където живее сам мъж, почти винаги има прахоляк. Жилището на Йоста Рюнфелд не правеше изключение. Ивицата прах беше ясна. Там бе стоял още един куфар. Понеже другите два, които вече свали, бяха стари, а единият и с повредена ключалка, Валандер предположи, че Рюнфелд е използвал третия куфар. Ако въобще беше заминал. Куфарът можеше да е някъде из апартамента. Закачи якето си на облегалката на стола и започна да претърсва всичко шкафове и ъгли, където би могло да се намира куфар. Не намери нищо. Върна се в кабинета. Ако Йоста Рюнфелд бе заминал, то трябва да е взел паспорта със себе си. Претърси всички чекмеджета на бюрото, които не бяха заключени. В едно от тях намери стар хербарий. Валандер го разтвори. Йоста Рюнфелд, 1955 Още през ученическите си години е хербаризирал цветя. Загледа се в една четирийсетгодишна метличина. Синият цвят все още се бе запазил, подобно на избледнял спомен. Самият Валандер никога не бе хербаризирал растения. Продължи търсенето. От паспорта нямаше и следа. Смръщи чело. Липсва куфар. Както и паспортът. Не намери никакви билети. Излезе от кабинета и седна в едно кресло във всекидневната. Да смени стола понякога му помагаше да формулира мислите си. Много неща говореха, че Йоста Рюнфелд действително е напуснал апартамента си. Заедно с паспорта, билетите и стегнат куфар.

Остави мислите си да блуждаят. Дали не му се е случило нещо по пътя за Копенхаген? Възможно ли е да е паднал във водата от някой ферибот? В такъв случай куфарът би останал. Извади една от картичките за цветя, които бяха в джоба му. На една от тях беше записал телефонния номер в цветарницата. Отиде в кухнята и се обади. През прозореца виждаше високата силажна сграда в пристанището на Юстад. В далечината един от фериботите, които пътуваха до Полша, напускаше пристанището покрай каменния вълнолом. Ваня Андершон вдигна отсреща.

— Още съм в апартамента — рече той. — Имам два въпроса. Той спомена ли как ще пътува до Копенхаген?

Тя отговори бързо и уверено.

— Той винаги пътуваше през Лимхамн и Драгьор.

Е, поне това се знае.

— Имам още един въпрос — продължи. — Знаете ли колко куфара е имал?

— Не — отговори тя. — Как бих могла да знам?

Валандер разбра, че трябва да зададе въпроса по друг начин.

— Как изглеждаше куфарът му? — почуди се той. — Може би все някога сте го виждали?

— Рядко носеше много багаж — отвърна тя. — Владееше изкуството да пътува. Имаше чанта с дръжка за през рамото и по-голям куфар с колелца.

— Какъв беше на цвят? — попита Валандер.

— Черен.

— Сигурна ли сте?

— Да — потвърди тя, — сигурна съм. — Няколко пъти съм го посрещала от пътуванията му. На железопътната гара или на „Стуруп“. Йоста не изхвърляше нищо нахалост. Ако му се е наложило да си купи нов куфар, щях да знам. Със сигурност щеше да се оплаче колко е скъп. Понякога може да е много стиснат.

Но екскурзията до Найроби е струвала трийсет хиляди крони, помисли си Валандер. И тези пари са били хвърлени на вятъра. Което едва ли е станало доброволно.

Усети как неохотата му нараства. Приключи разговора и каза, че ще върне ключовете в магазина до половин час.

Едва когато остави слушалката, осъзна, че тя вероятно затваря цветарницата по обед. Премисли казаното от нея. Черен куфар. Двата, които намери в гардероба на спалнята, бяха сиви. Не видя и чанта с дръжка за носене през рамо. Освен това вече му беше известно, че пътешествията на Йоста Рюнфелд са започвали през Лимхамн. Застана до прозореца и се загледа над покривите на къщите, фериботът за Полша вече не се виждаше.

Нещо не е наред, помисли си. Йоста Рюнфелд не е изчезнал по своя воля. Може да е станала злополука. Но и това не е сигурно.

Веднага можеше да получи отговор на един от най-важните въпроси, затова позвъни на служба „Справки“ и взе номера на фериботната компания, която обслужва линията между Лимхамн и Драгьор. Късметът му проработи, веднага успя да открие служителя, който отговаряше за забравените вещи, събирани от фериботите. Мъжът говореше датски. Валандер обясни кой е и попита за черен куфар. Посочи датата. После зачака. Изминаха няколко минути, преди датчанинът, който се бе представил като Могенсен, да се обади отново.

— Нищо — съобщи той.

Валандер за момент се замисли. После заговори направо.

— Случва ли се от фериботите ви да изчезват хора? Да паднат през борда?

— Много рядко — отвърна Могенсен. На Валандер му се стори, че е съвсем убеден.

— Обаче се случва?

— Случва се при всеки корабен транспорт — каза Могенсен. — Хората се самоубиват. Напиват се. Някои са луди и искат да ходят по перилата. Но се случва много рядко.

— Разполагате ли със статистика за това дали тези, които падат през борда, биват намерени? Било то удавени или живи?

— Със статистика не разполагам — отвърна Могенсен. — Тези неща обаче се разчуват. Повечето биват изхвърлени на брега. Мъртви. Някой засядат в рибарски мрежи. Малцина се тези, които изчезват без следа.

Валандер нямаше повече въпроси. Благодари за съдействието и затвори.

Не знаеше нищо със сигурност, но вече бе убеден в едно. Йоста Рюнфелд не е заминал за Копенхаген. Стегнал си е куфара, взел е паспорта и билета и е напуснал апартамента.

А после беше изчезнал.

Валандер се сети за локвичката кръв в цветарницата. Какво означаваше тя? Дали не бяха разсъждавали напълно погрешно? Можеше да се окаже, че взломът изобщо не е бил случаен.

Обиколи апартамента. Опитваше се да проумее. Наближаваше дванайсет и четвърт. Телефонът в кухнята зазвъня. Първият сигнал го накара да се сепне. После се втурна да вдигне. Хансон се обаждаше от местопрестъплението.

— Чух от Мартинсон, че Рюнфелд е изчезнал — рече той. — Как върви?

— Във всеки случай не е тук — отвърна Валандер.

— Имаш ли някакви идеи?

— Не. Според мен е възнамерявал да замине. Междувременно обаче се е случило нещо.

— Смяташ ли, че има връзка? С Холгер Ериксон?

Валандер се замисли. Какво всъщност смяташе?

Не знаеше. Това и отговори.

— Не можем да изключим тази възможност — просто каза. — Нищо не можем да изключим.

После смени темата и попита дали нещо се е случило. От Хансон нямаше новини. Когато разговорът приключи, Валандер още веднъж бавно обходи апартамента. Не му даваше мира усещането, че там има нещо, което би трябвало да забележи. Най-накрая се предаде. Прегледа пощата в антрето. Там беше писмото от туристическата агенция. Сметка за ток. Беше пристигнала и пратка от фирма за каталожна търговия по пощата от Бурос. Пратката можеше да бъде освободена срещу авансово плащане по пощата. Валандер пъхна известието в джоба си.

Когато дойде с ключовете в магазина, Ваня Андершон го очакваше. Помоли я да се обади, ако се сети за нещо, което сметне, че е важно.

После потегли с колата към участъка. Остави известието на Ебба и я помоли да се погрижи да вземе пакета.

В един часа затвори вратата на кабинета си.

Беше гладен.

Безпокойството му ставаше все по-силно. Познаваше това чувство. Знаеше какво означава.

Съмняваше се, че някога ще открият Йоста Рюнфелд жив.