Петата жена

11

В понеделник сутрин на трети октомври Валандер се събуди с усещането, че незабавно трябва отново да говори със Свен Тюрен. Може би бе получил прозрение в съня си, не знаеше със сигурност. Заради това и не чака да отиде в участъка. Докато кафето се вареше, набра служба „Справки“ и взе домашния номер на Свен Тюрен. Вдигна съпругата му. Мъжът й вече бил заминал. Валандер получи мобилния му номер. Когато Свен Тюрен се обади, по жиците се чу стържене и пращене. Като фон, Валандер чуваше глухото бучене на двигателя на цистерната. Свен Тюрен каза, че е на път за Хьогестад. Имал да направи две доставки, преди да се върне до терминала в Малмьо. Валандер го помоли да се яви в участъка колкото се може по-бързо. Когато Тюрен попита дали са успели да пипнат убиеца на Холгер Ериксон, Валандер каза, че става дума за рутинен разговор. Обясни, че все още се намират в началния етап на разследването. Въпреки всичко щяха да заловят убиеца на Ериксон. Можеше да стане бързо. А можеше да отнеме много време. Свен Тюрен обеща да бъде в участъка в девет часа.

— Най-добре не паркирайте пред входа — посъветва го Валандер. — Може да създаде неудобства.

В отговор Тюрен смотолеви нещо нечленоразделно.

В седем и четвърт Валандер пристигна в участъка. Точно пред стъклените врати размисли и свърна вляво, към Прокуратурата, която си имаше отделен вход. Знаеше, че човекът, когото отива да види, е същата ранна птица като него. Почука на вратата и отвътре някой му извика да влезе.

Пер Окесон седеше зад винаги претрупаното си бюро. В цялата стая цареше невъобразим хаос от книжа и папки. Външното впечатление обаче бе измамно. Пер Окесон беше изключително ефективен и подреден прокурор и Валандер обичаше да работят съвместно. Познаваха се отдавна и с течение на годините бяха изградили взаимоотношения, които далеч надхвърляха чисто професионалното. Случваше им се да споделят неща от личен характер, да търсят помощ или съвет един от друг. Въпреки това помежду им оставаше невидима граница, която не преминаваха. Никога нямаше да станат истински близки приятели. Бяха твърде различни. Окесон кимна доволно, щом Валандер влезе в стаята. Стана и му разчисти място да седне на един стол, отмествайки кашон с документи за дело, което щеше да се гледа в Районния съд същия ден. Валандер седна. Пер Окесон направи така, че да не го безпокоят по телефона.

— Очаквах да се обадиш — посрещна го той. — Впрочем благодаря за картичката.

Валандер бе забравил за пощенската картичка, която му бе изпратил от Рим. Доколкото можеше да си спомни, беше снимка на Римския форум.

— Беше невероятно пътешествие — сподели Валандер. — И за баща ми, и за мен самия.

— Не съм бил в Рим — каза Пер Окесон. — Какво гласеше поговорката? Виж Рим и умри. Или пък беше Неапол?

Валандер поклати глава. Нямаше представа.

— Надявах се на спокойна есен — продължи той. — А ето че се прибирам и откривам старец, набучен на колове в един ров.

Окесон направи гримаса.

— Видях някои от снимките — уточни той. — И Лиса Холгершон ми разказа. Имате ли нещо, за което да се захванете?

— Може би — отвърна Валандер и накратко разказа за находките в сейфа на Холгер Ериксон. Знаеше, че Пер Окесон уважава способността му да ръководи полицейско разследване. Много рядко двамата с Валандер имаха разногласия относно неговите заключения или за това как планира оперативната работа.

— Естествено, да забиеш остри бамбукови пръти в някакъв ров звучи като чиста лудост — отбеляза Пер Окесон. — Ала, от друга страна, живеем във време, когато границата между безумието и нормалното става все по-трудно различима.

— Как върви с Уганда? — поинтересува се Валандер.

— Предполагам имаш предвид Судан — поправи го Пер Окесон.

Валандер знаеше, че Окесон е кандидатствал за работа в Комисариата за бежанците към ООН. Искаше да се махне от Юстад за известно време. Да види и друго, преди да е станало твърде късно. Окесон беше няколко години по-възрастен от него самия. Вече бе навършил петдесет.

— Судан — поправи се Валандер. — Говори ли с жена си?

Пер Окесон кимна.

— Събрах кураж онази седмица. Прояви повече разбиране, отколкото смеех да се надявам. Останах с впечатление, че би била доволна да се махна от къщата за известно време. Все още чакам известие. Но ще се изненадам, ако не получа поста. Както знаеш, имам връзки.

През годините Валандер разбра, че Пер Окесон притежава рядката и добре развита способност да се сдобива с поверителна информация. Валандер нямаше никаква представа как го прави. Прокурорът например винаги бе отлично осведомен какво се обсъжда в парламентарните комисии или в най-затворените кръгове на Дирекция на полицията.

— Ако всичко върви както трябва, изчезвам след Нова година — каза той. — Ще отсъствам най-малко две години.

— Да се надяваме, че ще разрешим случая с Холгер Ериксон преди това. Някакви инструкции, които искаш да ми дадеш?

— По-скоро ти кажи, ако имаш някакви изисквания.

Валандер се замисли, преди да отговори.

— Все още не — рече. — Лиса Холгершон спомена, че трябва отново да извикаме Матс Екхолм. Помниш ли го, онзи от лятото? С психологическите профили? Който преследва луди и се опитва да ги категоризира. Между другото, смятам, че си разбира от работата.

Пер Окесон си го спомняше много добре.

— Струва ми се, че трябва да изчакаме — додаде Валандер. — Всъщност изобщо не съм сигурен, че си имаме работа с душевноболен.

— Ако смяташ, че трябва да изчакаме, ще го направим — отвърна Пер Окесон и се изправи. Посочи кашона. — Днес имам изключително заплетено дело — извини се. — Трябва да се подготвя.

Валандер се приготви да си тръгне.

— Какво всъщност ще правиш в Судан? — полюбопитства. — Бежанците наистина ли имат нужда от шведска правна помощ?

— Бежанците имат нужда от всякаква помощ, която могат да получат — отговори Пер Окесон, докато изпровождаше Валандер до пропуска. — Отнася се не само до Швеция. Бях няколко дни в Стокхолм, докато ти беше в Рим — каза той неочаквано. — Случайно срещнах Анет Брулин. Поръча ми да поздравя всички тук. И специално теб.

Валандер го изгледа колебливо, но не каза нищо. Преди няколко години Анет Брулин бе замествала Пер Окесон. Макар че беше омъжена, Валандер направи злополучен опит да я прелъсти. Това бе нещо, което искаше да забрави.

Излезе от прокурорската служба. Духаше бурен вятър. Небето беше сиво. Валандер предположи, че е най-много осем градуса над нулата. На входа на участъка се натъкна на Сведберг, който тъкмо излизаше. Спомни си, че у себе си бе оставил документ, който принадлежи на него.

— По погрешка съм взел със себе си някои от бележките ти след съвещанието онзи ден — каза.

Сведберг, изглежда, недоумяваше.

— Не съм забелязал да ми липсва нещо.

— Бяха някакви бележки за жена, която се държала странно в Родилното отделение.

— Можеш да го изхвърлиш — вметна Сведберг. — На някой чисто и просто му се е привидяло.

— Ще трябва сам да го хвърлиш — отвърна Валандер. — Ще го оставя на бюрото ти.

— Продължаваме да разпитваме хората от околността край стопанството на Ериксон — съобщи Сведберг. — Ще ида да си поприказвам със селския пощальон.

Валандер кимна. Всеки продължи в своята посока.

Когато влезе в кабинета си, вече бе забравил за листа на Сведберг. Извади дневника на Харалд Бергрен от вътрешния джоб на якето си и го прибра в едно чекмедже на бюрото. Снимката на тримата мъже, които позираха до термитника, сложи най-отгоре. Докато чакаше Свен Тюрен, набързо прегледа куп документи, които колегите, работещи по случая, му бяха оставили. В девет без петнайсет отиде да си вземе кафе. Ан-Брит Хьоглунд се отби да каже, че изчезването на Йоста Рюнфелд вече е регистрирано и официално има статут на спешен случай.

— Говорих с един от съседите на Рюнфелд — уточни тя. — Гимназиален учител, който ми се стори, че вдъхва доверие. Твърди, че Рюнфелд е бил в апартамента си във вторник вечер. Но не и след това.

— Което ни подсказва, че е заминал именно тогава — отбеляза Валандер. — Не за Найроби обаче.

— Попитах го дали нещо особено около Рюнфелд му е направило впечатление — каза тя. — Изглежда, е бил затворен човек с редовни и дискретни навици. Вежлив, но нищо повече. Освен това рядко имал гости. Единственото, заслужаващо внимание, е, че понякога се прибирал много късно нощем. Учителят обитава апартамента под Рюнфелд. А в кооперацията всичко се чува. Струва ми се, че можем да му се доверим.

Валандер стоеше прав с чашата кафе в ръка и обмисляше това, което чу.

— Трябва да си изясним съдържанието на онзи колет — додаде той. — Добре би било, ако още днес някой се обади във фирмата за търговия по пощата. Освен това се надявам, че колегите в Бурос вече са уведомени. Как се казваше фирмата? „Секур“? Нюберг знае. Трябва да проверим дали и преди Рюнфелд е пазарувал други неща от тях. Направил е поръчката и е възнамерявал да използва апаратурата по някакъв начин.

— Подслушвателна апаратура — вметна тя. — Дактилоскопични отпечатъци. Кой се интересува от това? Кой използва такива неща?

— Ние го правим.

— Но кой още?

Валандер разбра, че тя има предвид нещо определено.

— Разбира се, подслушвателна апаратура може да се използва от и хора, които се занимават с нещо незаконно.

— Мислех си най-вече за дактилоскопичните отпечатъци.

Валандер кимна. Сега разбра.

— Частно ченге — предположи той. — Частен детектив. На мен също ми хрумна. Но Йоста Рюнфелд е търговец на цветя, посветил е живота си на орхидеите.

— Това е просто хрумване — рече тя. — Лично ще се свържа с фирмата за поръчки по пощата.

Валандер се върна в кабинета си. Телефонът иззвъня. Беше Ебба. Свен Тюрен се намираше на пропуска на участъка.

— Нали не е паркирал цистерната отпред? — попита Валандер. — Хансон ще откачи.

— Тук няма никаква цистерна — каза Ебба. — Ще дойдеш ли да го вземеш? Освен това Мартинсон искаше да говори с теб.

— Къде е той?

— В стаята си, струва ми се.

— Помоли Свен Тюрен да почака няколко минутки, докато поговоря с Мартинсон.

Когато Валандер влезе в стаята му, Мартинсон говореше по телефона. Набързо привърши разговора. Валандер предположи, че е била жена му. Всеки ден тя звънеше на Мартинсон по безброй пъти. Никой не знаеше за какво.

— Влязох във връзка с Центъра по съдебна медицина в Лунд — съобщи той. — Вече са готови с някои предварителни резултати. Проблемът е, че срещат трудности да установят онова, което най-много ни интересува.

— Кога е умрял?

Мартинсон кимна.

— Нито един от бамбуковите пръти не е пронизал сърцето. Няма перфорирана артерия. Това означава, че той може да е висял там дълго преди да умре. Може да се каже, че причината за смъртта е удавяне.

— Какво ще рече това? — изненада се Валандер. — Та той висеше в рова? Как е могъл да се удави там?

— Лекарят, с когото говорих, ме засипа с неприятни подробности — допълни Мартинсон. — Каза, че дробовете били до такава степен пълни с кръв, че в един момент Ериксон вече не е могъл да диша. Приблизително както, ако се беше удавил.

— Трябва да разберем кога е умрял — поясни Валандер. — Позвъни им отново. Все нещо могат да кажат.

— Ще се погрижа да получиш експертизата, когато пристигне.

— Ще повярвам, когато я видя с очите си. Като знам как нещата изчезват на това място.

Не бе имал намерение да критикува Мартинсон. Валандер вече беше отвън в коридора, когато си даде сметка, че думите му могат да се изтълкуват погрешно, но вече бе твърде късно и нямаше какво да стори. Продължи към пропуска и взе със себе си Свен Тюрен, който седеше на една пластмасова пейка, зяпнал в пода. Беше небръснат, с кървясали очи. Миришеше силно на нафта и бензин. Отидоха в кабинета на Валандер.

— Защо още не сте пипнали оня, дето уби Холгер? — тросна се Свен Тюрен.

Валандер за пореден път се подразни от отношението на Тюрен.

— Кажи ми тук и сега кой е и лично ще отида да му щракна белезниците — каза той.

— Аз не съм полицай.

— Няма нужда да ми го казваш. Ако беше полицай, нямаше да зададеш толкова тъп въпрос.

Тюрен отвори уста, за да протестира, но Валандер вдигна ръка и го възпря.

— Сега въпросите ги задавам аз — рече.

— Заподозрян ли съм в нещо?

— В нищо. Но въпросите идват от мен. А ти ще отговаряш, като те питам. Нищо друго.

Свен Тюрен сви рамене. Валандер усети, че Тюрен е нащрек. Всичките му полицейски инстинкти се изостриха. Първият му въпрос бе и единственият, който си беше подготвил.

— Харалд Бергрен — произнесе. — Това име говори ли ти нещо?

Свен Тюрен го изгледа.

— Не познавам никого с това име. Трябва ли?

— Сигурен ли си?

— Да.

— Помисли си!

— Не ми трябва да мисля. Ако съм сигурен, значи съм сигурен.

Валандер побутна към него снимката и я посочи. Тюрен се наведе към нея.

— Виж дали познаваш някого от хората на снимката. Погледни внимателно. Не бързай.

Свен взе снимката между омаслените си пръсти. Дълго я изучава. У Валандер се зароди неясна надежда, когато той я постави обратно на масата.

— Не съм виждал никого от тях.

— Дълго ги разглежда. Стори ти се, че познаваш някого ли?

— Нали вие ми казахте да не бързам? Кои са те? Къде е направена снимката?

— Сигурен ли си?

— Никога не съм ги виждал.

Валандер разбра, че Тюрен казва истината.

— Снимката показва трима наемни войници — обясни. — Направена е в Африка преди повече от трийсет години.

— Чуждестранният легион ли?

— Не точно, но нещо такова. Войници, които се бият на страната на този, който плаща най-добре.

— Човек трябва да живее от нещо.

Валандер го изгледа учудено. Ала не го попита какво има предвид с коментара си.

— Може би си чувал Ериксон да казва, че е имал контакти с наемни войници?

— Той е продавал коли. Мислех, че вече си го разбрал.

— Освен това е съчинявал стихове и е наблюдавал птиците — уточни Валандер, без да крие раздразнението си. — Чувал ли си, или не той да говори за наемни войници? Или за война в Африка?

Свен Тюрен се вторачи в него.

— Защо полицаите сте толкова неприятни? — попита той.

— Защото невинаги се занимаваме с чак толкова приятни неща — отговори Валандер. — Отсега нататък искам да отговаряш само на въпросите ми. Нищо друго. Никакви лични коментари, които нямат отношение по темата.

— Какво ще стане, ако не го сторя?

Валандер си помисли, че е на път да си изпусне нервите — не му беше грижа сега. Нещо в мъжа, седнал срещу него, хич не му се нравеше.

— В такъв случай от днес нататък ще те привиквам на раздумка всеки ден. И ще поискам от прокурора разрешение да направим обиск в дома ти.

— Какво си мислиш, че ще намериш там?

— Това няма нищо общо. Всъщност разбираш ли за какво ти говоря?

Валандер съзнаваше, че поема голям риск. Свен сигурно бе прозрял блъфа му, но явно предпочете да направи каквото му каза полицаят.

— Холгер беше миролюбив човек. Когато ставаше дума за сделки обаче, можеше да бъде твърд. Никога не е споменавал за наемни войници. Въпреки че може и да го е направил.

— Какво имаш предвид? Че е могъл да го направи?

— Нали наемните войници се бият срещу революционери и комунисти? А може да се каже, че Холгер беше консервативен. Меко казано.

— Как така консервативен?

— Смяташе, че както е тръгнало всичко, цялото обществено отива по дяволите. Смяташе, че боят с пръчка трябва отново да се въведе като наказание, а убийците да бъдат бесени. Ако зависеше от него, оня, дето го е пречукал, щеше да увисне с въже около врата.

— И той е говорил за това с теб?

— С всички говореше за това. Беше човек, който защитава възгледите си.

— Поддържал ли е контакти с някоя консервативна организация?

— От къде мога да знам?

— Знаеш ли едното, може би знаеш и другото. Отговори на въпроса!

— Не знам.

— Някакви неонацисти?

— Не знам.

— Самият той бил ли е нацист?

— Нищо не знам за тях. Той смяташе, че обществото отива по дяволите. Не виждаше никаква разлика между социалдемократи и комунисти. Май Народната партия беше най-радикалната, която можеше да приеме.

За миг Валандер обмисли казаното от Тюрен. То едновременно потвърждаваше и променяше представата, която си бе създал за Ериксон до този момент. Явно приживе е бил рядко сложна и противоречива личност. Поет и ултраконсерватор, любител на птиците и привърженик на смъртното наказание. Валандер си припомни стихотворението на писалището. В него авторът тъжеше, че в Швеция една птица е застрашена от изчезване. От друга страна обаче, престъпниците заслужаваха бесило.

— Споменавал ли ти е някога, че има врагове?

— Вече ме пита.

— Знам. Но сега пак те питам.

— Не го е заявявал открито. Ала залостваше вратите си нощем.

— Защо?

— Защото имаше врагове.

— Но не знаеш кои са били?

— Не.

— Казвал ли е защо има врагове?

— Никога не е казвал, че има такива. Тъй де, аз го казах. Колко пъти ще трябва да го повтарям?

Валандер вдигна предупредително ръка.

— Ако ме устройва, мога да ти задавам един и същи въпрос, всеки ден, в близките пет години. Никакви врагове? А е залоствал вратите нощем.

— Да.

— От къде знаеш?

— Той ми е казвал. Как бих могъл инак да знам, да го вземат дяволите! Не съм ходил нощем до тях да проверявам бравите! „В днешно време не можеш никому да имаш доверие в Швеция.“ Тъй казваше.

Валандер реши засега да прекрати разговора със Свен. Когато му дойде времето, пак щеше да го повика. Освен това подозираше, че Тюрен знае повече, отколкото казва, но искаше да напредват предпазливо. Ако подплаши Тюрен и той се свре в някой ъгъл, после трудно ще го подмами да излезе отново.

— Смятам, че това е достатъчно засега — рече Валандер.

— Засега? Това значи ли, че пак ще трябва да идвам тук? Как ще ми остава време да си върша работата?

— Ще ти се обадим. Благодаря, че дойде — успокои го Валандер и стана на крака. Подаде ръка.

Проявата на любезност изненада Тюрен. Валандер усети силно ръкостискане.

— Струва ми се, че ще можеш и сам да намериш пътя — каза той.

Когато Тюрен си отиде, Валандер позвъни на Хансон. Имаше късмет и го намери веднага.

— Свен Тюрен — уточни. — Шофьорът на цистерната, който ти се стори, че е бил замесен в някакви побоища? Спомняш ли си?

— Спомням си.

— Провери какво можеш да намериш за него.

— Спешно ли е?

— Колкото и всичко останало. Нито повече, нито по-малко.

Хансон обеща да се заеме.

Беше вече десет часът. Валандер си взе кафе. После написа бележките си за разговора с Тюрен. На следващото съвещание екипът щеше подробно да го обсъди. Валандер беше убеден, че ще изскочи нещо важно.

Когато приключи с бележките и затвори тетрадката, откри написания с молив лист, който вече няколко пъти забравяше да върне на Сведберг. Реши да го направи сега, преди да се е захванал с нещо друго. Взе листа и излезе от стаята. Отвън в коридора чу как телефонът му звъни. Поколеба се за миг. После се върна и вдигна слушалката.

Беше Йертруд. Плачеше.

— Трябва да дойдеш — изхлипа.

Валандер се вледени.

— Какво се е случило? — попита.

— Баща ти е мъртъв. Лежи сред картините си.

Часът беше десет и петнайсет в понеделник, на трети октомври 1994-та.