Петата жена

12

Погребаха бащата на Курт Валандер на единайсети октомври в Новото гробище в Юстад. Ветровете се гонеха през целия ден, а слънцето от време на време се показваше иззад облаците. Една седмица след като получи тъжната вест по телефона, на Валандер все още му бе трудно да проумее какво се беше случило. Отрицанието се появи в мига, в който остави телефонната слушалка. Мисълта, че баща му е починал, бе непоносима. Не сега, толкова скоро след пътуването до Рим. Не сега, когато бяха преоткрили част от близостта, изгубена през годините. Тръгна си от участъка, без да разговаря с никого. Беше убеден, че Йертруд е сбъркала. Но когато пристигна в Льодеруп и се втурна в ателието, където винаги миришеше на терпентин, незабавно разбра, че Йертруд е права. Баща му лежеше проснат по очи върху картината, която рисуваше. Бе затворил очи, конвулсивно вкопчен в четката, с която току-що бе нарисувал белите пръски в гребена на глухаря. Синът му разбра, че тъкмо е завършвал платното, по което работеше предишния ден, когато направиха дългата крайбрежна разходка до Сандхамарен. Смъртта го беше покосила внезапно. По-късно, когато Йертруд се поуспокои и отново бе в състояние да говори свързано, обясни, че той закусил както обикновено. Всичко било нормално. В шест и половина отишъл в ателието. Когато в десет часа не се появил в кухнята, за да пие кафе, какъвто му бил обичаят, отишла да го повика. Вече бил мъртъв. Валандер си бе казвал, че когато и да дойде смъртта, винаги идва като натрапник. Появява се в неподходящия момент: или чаша сутрешно кафе ще остане недопита, или нещо друго.

Чакаха линейката. Йертруд здраво се вкопчи в ръката му. Отвътре Валандер бе съвършено празен. Не изпитваше скръб. Не изпитваше нищо, освен смътно чувство за несправедливост. Изобщо не можа да оплаче мъртвия си баща. Но можеше да скърби за самия себе си — единствената възможна скръб. После пристигна линейката. Валандер познаваше шофьора. Казваше се Прютц и веднага разбра, че ще вземат баща му.

— Не беше болен — обясни Валандер. — Вчера се разхождахме по брега. Оплака се, че му е станало лошо. Нищо друго.

— Сигурно е било инсулт — отвърна Прютц със съчувствие в гласа. — Поне така изглежда.

Същото казаха после и лекарите. Всичко е станало за миг. Баща му едва ли бе имал време да осъзнае, че умира. Кръвоносният съд в мозъка му се спукал и той е умрял още преди главата му да се удари в недовършената картина. За Йертруд скръбта и шокът се примесиха с облекчението, че всичко е станало много бързо. Че му бе спестено да чезне в една объркана ничия земя.

В главата на Валандер се въртяха разни мисли. Баща му е бил сам, когато е умрял. Никой не бива да е сам, когато дойде сетният му час. Изпитваше угризения, че не е направил нищо, когато му е прилошало. Може да е било знак за предстоящия инсулт. Най-неприятното беше, че се случи в неподходящ момент. Макар че бе на осемдесет години, все още бе твърде рано. Трябваше да се случи след време. Не сега. Не по този начин. Докато беше в ателието, Валандер разтърси баща си в опит да го върне към живота — нищо не можеше да се направи. Глухарът щеше да остане недовършен.

Сред всеобщия хаос, който неизменно съпътства смъртта, Валандер бе запазил способността си да действа спокойно и разумно. Йертруд се качи с него в линейката. Синът се върна в ателието, застана насред тишината и уханието на терпентин и зарида при мисълта, че баща му не би искал глухарът да остане недовършен. Като жест на съгласие с невидимата граница между живота и смъртта, Валандер взе четката и добави двете бели точки в пернатата премяна на глухара, които все още липсваха. За пръв път докосваше с четка някое от платната на баща си. После я почисти и остави при останалите в един стар буркан от сладко. Не разбираше онова, което се бе случило, не знаеше какво означава то за него самия. Дори не знаеше как трябва да се държи в скръбта си.

Влезе в къщата и позвъни на Ебба. Тя се натъжи и на Валандер му стана трудно да говори. Накрая я помоли просто да съобщи на останалите. Трябваше да продължат да работят както обикновено и без него. Достатъчно бе да го държат в течение, ако се случи нещо важно за разследването. Нямаше да се връща в службата през този ден. Все още не знаеше какво ще прави утре. Обади се на сестра си Кристина и й съобщи за смъртта. Разговаряха дълго. На Валандер му се стори, че за разлика от него тя бе подготвена за възможността баща им да почине внезапно. Тъй като той нямаше телефонния номер на ресторанта, където работеше Линда, тя щеше да му помогне да я издири. След това се обади на Мона. Тя работеше във фризьорски салон в Малмьо, чието точно име не знаеше. Щом й обясни за какво става въпрос, една любезна телефонистка от служба „Справки“ му помогна да намери каквото търси. По гласа на Мона позна, че е изненадана да го чуе. Бе се уплашила да не би нещо да се е случило с Линда. Когато Валандер й каза, че баща му е починал, забеляза, че тя донякъде отдъхна облекчено. Това го разстрои. Обаче не каза нищо. Знаеше, че Мона и баща му се разбираха добре. Да се тревожи за Линда бе естествено. Припомни си новините за сутринта, когато бе потънал фериботът „Естония“.

— Разбирам какво ти е — каза тя. — Цял живот си се страхувал от този момент.

— Имахме толкова много да се кажем — добави той. — Сега, когато най-сетне бяхме намерили отново пътя един към друг. А ето че вече е твърде късно.

— Винаги е твърде късно — въздъхна тя.

Мона обеща да дойде на погребението и да му помогне, ако има нужда от нещо. Щом затвори, усети ужасяваща празнина вътре в себе си. Набра номера на Байба в Рига. Ала тя не вдигна. Звъня отново и отново — тя не беше там.

Върна се в ателието. Настани се на старата шейна, където обикновено сядаше с чаша кафе в ръка. По покрива тихо барабанеше. Отново валеше. Той осъзна, че държи в ръце собствения си страх от смъртта. Ателието вече се бе превърнало в гробница. Скочи на крака и бързо се махна оттам. Отиде обратно в кухнята. Телефонът иззвъня. Беше Линда. Плачеше. Валандер също се разплака. Тя искаше да се прибере у дома колкото се може по-бързо. Баща й я попита дали да се обади на работодателя й и да поговори с него. Ала Линда вече бе говорила със собственика. Щеше да отиде на „Арланда“ и да се опита да хване самолет още същия ден. Обеща да я посрещне. Ала тя му нареди да остане при Йертруд. Щяла и сама да се добере до Юстад и Льодеруп.

По-късно същата вечер всички се събраха в къщата в Льодеруп. Валандер забеляза, че Йертруд беше по-спокойна. Говориха за погребението. Валандер се съмняваше, че баща му действително би искал церемонията да се извърши от свещеник. Ала Йертруд решаваше. Все пак беше неговата вдовица.

— Той никога не говореше за смъртта — каза тя. — Дали се е страхувал от нея, или не, не бих могла да кажа. Никога не ми е споменавал къде иска да бъде погребан. Обаче държа да има свещеник.

Решиха да е в Новото гробище в Юстад. Семпло погребение. Баща му нямаше много приятели. Линда искаше да прочете едно стихотворение. Баща й обеща да не държи възпоменателно слово. Избраха да изпеят заедно псалма „Прекрасна е земята“.

На следващия ден пристигна Кристина. Настани се при Йертруд, докато Линда отиде при Валандер в Юстад. През тази седмица смъртта ги сплоти. Кристина отбеляза, че сега, след като баща им го няма, идва техният ред. През цялото време Валандер усещаше как собствения му страх от смъртта се усилва, но не говореше за това. С никого. Нито с Линда, нито със сестра си. Може би някой ден ще може да го сподели с Байба. Когато накрая успя да се свърже с нея, за да й съобщи за случилото се, тя реагира много емоционално. Двамата разговаряха почти час. Разказа му за чувствата, които бе изпитала при смъртта на собствения си баща преди десет години, както и когато съпругът й Карлис бе убит. Валандер се почувства облекчен. Нея я имаше, тя нямаше да изчезне.

Същия ден, в който некрологът бе поместен в местния ежедневник, му се обади Стен Виден от конефермата си до Скуруп. Бе минала почти година, откакто Валандер бе говорил с него за последно. Някога ги бе свързвало близко приятелство. Споделяха общ интерес към операта и хранеха грандиозни мечти за съвместно бъдеще. Стен Виден имаше красив глас. Валандер щеше да стане негов импресарио. Ала всичко се промени в деня, в който бащата на Стен Виден внезапно почина и той бе принуден да поеме фермата, в която тренираха състезателни коне. Валандер стана полицай и двамата постепенно се отчуждиха. И все пак Стен Виден се обади да изкаже своите съболезнования. След разговора Валандер се опита да си спомни дали той всъщност се беше срещал с баща му. Изпита благодарност към приятеля си, загдето се бе обадил. Значи имаше някой извън тесния им семеен кръг, който не го бе забравил.

След всичко това Валандер си наложи отново да стане полицай. В деня след смъртта на баща му, във вторник, четвърти октомври, се върна в участъка. Беше прекарал безсънна нощ в апартамента. Линда спа в старата си стая. Освен това Мона дойде да ги посети и донесе със себе си вечеря, за да ги накара, както се изрази тя, поне за миг да мислят за нещо друго. За пръв път след опустошителния развод преди пет години Валандер установи, че бракът им вече окончателно е приключил и за него. Твърде дълго я бе умолявал да се върне и тайно се бе надявал някой ден всичко пак да бъде както преди. Ала нямаше връщане назад. Сега Байба беше най-близка до сърцето му. Вече нямаше съмнение, че животът с Мона е свършил, и това бе единственото положително нещо около смъртта на баща му.

Макар че седмицата преди погребението спа лошо, той остави у колегите си впечатлението, че владее ситуацията. Те му изказаха съболезнованията си, а той им благодари. После веднага премина към текущото разследване. Лиса Холгершон го придърпа навън в коридора и му каза да си вземе няколко дни отпуск. Той обаче отхвърли предложението й. През тези няколко часа, които работи, усети как скръбта по баща му донякъде намалява.

Трудно бе да се определи дали присъствието му непрекъснато тласка разследването напред. Но бе факт, че работата едва пълзеше през седмицата на погребението. Друго, върху което трябваше да се съсредоточат и през цялото време засенчваше убийството на Холгер Ериксон, бе изчезването на Йоста Рюнфелд. Никой не разбираше какво се е случило. Той сякаш се бе изпарил. Полицаите вече се съмняваха, че има естествено обяснение за отсъствието му. От друга страна, не откриха нищо, което да подсказва връзка между Ериксон и Рюнфелд. Единственото, което знаеха за Рюнфелд, бе, че орхидеите са били най-важното нещо в живота му.

— Добре е да проучим какво се е случило, когато съпругата му се е удавила — подхвърли Валандер на едно от съвещанията през седмицата.

Ан-Брит Хьоглунд обеща да се заеме с въпроса.

— Фирмата за търговия по пощата от Бурос? — попита след това Валандер. — Какво стана с тях? Какво казват колегите?

— Веднага се захванаха — отговори Сведберг. — Явно въпросната фирма не за пръв път се оказва замесена в незаконен внос на подслушвателна апаратура. Според полицията в Бурос, фирмата се е появила и после изчезнала, за да изникне пак под ново име и с нов адрес. Понякога и с други собственици. Ако правилно съм разбрал, вече са предприели действия. Чакаме обаче писмен рапорт.

— Най-важното за нас е да разберем дали Рюнфелд е правил покупки от тях и преди — каза Валандер. — За останалото няма да се тревожим точно сега.

— Базата данни за клиентите им явно е била доста непълна. Полицията в Бурос е открила незаконно и много сложно оборудване в офиса им. Ако тълкуваме правилно, Рюнфелд може да се окаже нещо като шпионин.

Валандер размисли за миг това, което Сведберг току-що каза.

— Защо не? — каза той после. — Нищо не бива да изключваме. Трябва да е купил оборудването с някаква цел.

Вече приемаха изчезването на Йоста Рюнфелд като случай от изключително значение. Продължаваха да са напълно фокусирани и върху издирването на убиеца или убийците на Холгер Ериксон. Търсеха Харалд Бергрен, въпреки че не откриха и най-малката следа от него. От музея в Стокхолм им съобщиха, че мумифицираната глава, която намериха заедно с дневника в сейфа на Ериксон, вероятно идва от Конго или днешен Заир, и определено човешка. До тук нещата съвпадаха. Ала кой беше Харалд Бергрен? Вече бяха разговаряли с много хора, познавали Холгер Ериксон през различни периоди от живота му. Никой от тях не го беше чувал да говори за Бергрен. Никой не знаеше и Ериксон да е имал контакт с подземния свят, където наемните войници пъплеха като страхливи плъхове и сключваха договори с пратениците на дявола. Накрая на Валандер хрумна идея, която накара разследването отново да се задвижи.

— Има много странни неща около Ериксон — отбеляза той. — Например фактът, че няма връзка с нито една жена. Не се споменава никъде. Това ме наведе на мисълта, че между Холгер Ериксон и мъжа на име Харалд Бергрен може да е съществувала хомосексуална връзка. В дневника му също не се споменават жени.

В съвещателната зала се възцари тишина. Изглежда, никой не бе мислил над подобна възможност.

— Звучи ми малко странно хомосексуален мъж да избере едно толкова мъжкарско поприще като това да стане войник — възрази Ан-Брит Хьоглунд.

— Съвсем не — държеше на своето Валандер. — Не е необичайно хомосексуални мъже да станат войници. Може би, за да прикрият наклонностите си. Или пък от други съображения.

Мартинсон седеше и изучаваше снимката на тримата мъже пред термитника.

— Човек остава с впечатлението, че си прав — каза той. — У тези мъже има нещо женствено.

— И какво е то? — попита Ан-Брит Хьоглунд любопитно.

— Не знам — отвърна Мартинсон. — Навярно начинът, по който са се облегнали на мравуняка. И косата.

— Няма смисъл да седим тук и да си губим времето в догадки — прекъсна ги Валандер. — Само ви посочих още една възможност. Трябва да я имаме предвид, както и всичко останало.

— С други думи, търсим наемен войник хомосексуалист — мрачно отбеляза Мартинсон. — Къде бихме могли да открием такъв?

— Няма да правим точно това — възрази Валандер. — Но ще трябва да преценим и тази възможност наравно с останалия събран материал.

— Никой от онези, с които разговарях, дори не загатна възможността Ериксон да е бил хомосексуален — обади се Хансон, който до този момент си бе мълчал.

— Това едва ли е нещо, което да се обсъжда открито — рече Валандер. — Във всеки случай не и сред мъжете от старата генерация. Ако Холгер е бил хомосексуалист, то е бил такъв още по времето, когато хората с подобни наклонности в Швеция са били подлагани на тормоз и изнудване.

— Тоест имаш предвид, че трябва да ги разпитаме дали Ериксон е бил хомосексуалист? — попита Сведберг, който също не бе казал много по време на съвещанието.

— Сами трябва да решите как да подходите — отбеляза Валандер. — Аз дори не знам дали е вярно. Но не бива да го изключваме.

Впоследствие разбра, че от този момент разследването навлезе в следващата си фаза. Като че ли всички си дадоха сметка, че в убийството на Холгер Ериксон няма нищо просто и лесно. Имаха си работа с един или няколко много хитри убийци, а вероятно мотивът беше скрит в миналото на жертвата. Едно минало, добре защитено от чужди очи. Продължиха с изнурителната задача. Проучиха всичко, до което можеха да се доберат, за живота на Ериксон. Сведберг дори прекара няколко предълги нощи във внимателно изучаване на деветте стихосбирки, които Ериксон бе издал. Накрая му се струваше, че ще се побърка от душевните терзания, които явно съществуваха в света на птиците. Не смяташе, че е разбрал нещо ново за Холгер Ериксон.

През един ветровит следобед Мартинсон заведе дъщеря си Терес до носа Фалстербу, където се пошляха и се заприказваха с различни любители на птиците, които, проточили шии, се взираха в сивите облаци. Единствената полза от разходката им, освен времето, прекарано с дъщеря си, и фактът, че тя прояви желание да стане член на Дружеството на полевите биолози, бе да узнае, че в нощта на убийството на Холгер Ериксон големи ята беловежди дроздове бяха напуснали Швеция. След това Мартинсон го обсъди със Сведберг, който бе категоричен, че в нито една от деветте книжки няма стихове за беловежди дроздове.

— Обаче има три дълги поеми за средната бекасина — каза Сведберг колебливо. — Съществуват ли изобщо средни бекасини?

Мартинсон не знаеше. Разследването продължаваше.

Най-накрая дойде и денят на погребението. Щяха да се срещнат при крематориума. Няколко дни по-рано Валандер с изненада научи, че церемонията ще отслужи жена свещеник. Освен това не коя да е. Беше се запознал с нея при едно паметно събитие от изминалото лято. Впоследствие остана доволен, че бе именно тя. Думите й бяха прости и изчистени откъм гръмки фрази и излишен патос. Предишния ден му се обади да го пита дали баща му е бил религиозен. Валандер отговори отрицателно. Вместо това й разказа за картините му. И за пътуването до Рим. Погребението се оказа по-поносимо, отколкото си бе представял. Ковчегът от кафяво дърво имаше семпла украса от рози. Линда бе тази, която показа най-открито чувствата си. Никой не се съмняваше, че скръбта й е неподправена. Навярно именно на нея покойникът щеше да липсва най-много.

След церемонията отидоха в Льодеруп. Сега, когато погребението бе зад гърба му, Валандер изпита облекчение. Нямаше представа как ще реагира по-късно. Все още не проумяваше какво се е случило. Казвал си бе, че принадлежи към поколение, което е неподготвено за факта, че смъртта постоянно е наблизо. В неговия случай чувството се подсилваше и от странния факт, че толкова често в работата си на полицай му се е налагало да се занимава с мъртъвци. Ала ето че се бе оказал толкова уязвим, колкото и всеки друг. Сети се за разговора, който бяха водили с Лиса Холгершон преди седмица.

Вечерта двамата с дъщеря си останаха дълго време будни и си говореха. Рано на следващата сутрин тя си заминаваше за Стокхолм. Баща й деликатно я попита дали смята, че сега, след като дядо й си беше отишъл, ще го посещава по-рядко. Напротив, обеща му да идва по-често. И Валандер на свой ред обеща да не забравя Йертруд.

Когато си легна тази вечер, усети, че трябва веднага да се върне към работата си. С всички сили. Отсъствал бе цяла седмица. Навярно едва когато се дистанцира от внезапната смърт на баща си, ще започне да проумява какво означава тя. Работата явно щеше да му помогне. Друг път нямаше.

Така и не разбрах защо не искаше да стана полицай, помисли си той, преди да заспи. А сега е твърде късно. Вече никога няма да разбера.

Ако съществува отвъден свят — нещо, в което се съмняваше, то баща му и Рюдберг със сигурност ще започнат да си общуват. Дори и да се бяха срещали много рядко приживе, струваше му се, че биха могли да открият много общи теми.

Беше съставила подробно и прецизно разписание за последните мигове от живота на Йоста Рюнфелд. Осъзнаваше, че той е толкова изнемощял, че едва ли ще окаже съпротива. Беше го пречупила, а едновременно с това той сам се бе пречупил отвътре. Червеят, притулен в цветето, вещае неговата смърт1, изрецитира стиха наум, докато отключваше вратите на къщата във Волшьо. Бе си отбелязала, че трябва да пристигне в четири часа следобед. Движеше се с три минути по-рано от разписанието си. После щеше да почака, докато се мръкне, и тогава щеше да го изтегли от пещта. За всеки случай смяташе да му сложи белезници. Както и намордник. Но нямаше да закрива очите му. Макар че след толкова много дни, прекарани в пълен мрак, те трудно щяха да привикнат към светлината, след няколко часа отново щеше да прогледне. Искаше той наистина да я види. Както и снимките, които щеше да му покаже. Снимките щяха да го накарат да разбере какво го е сполетяло. И защо.

Имаше няколко неща, които трудно можеше да предвиди и които можеха да повлияят на плана й. Едно от тях бе рискът той да е толкова слаб, че да не може да се държи на краката си. Затова тя временно зае малка леснопреносима количка за багаж от Централната гара в Малмьо. Никой не забеляза, когато я сложи в колата си. Все още не бе решила дали да я върне. Ако се наложи, с нея можеше да го извози до колата.

Остатъкът от плана беше много прост. Точно преди девет ще го закара в гората. Ще го завърже за дървото, което вече бе избрала. И щеше да му покаже снимките.

После ще го удуши. И ще го остави там. Най-късно в полунощ щеше да си е у дома в леглото. Будилникът й бе навит да иззвъни в 5:15 часа. В 7:15 часа започваше смяната й.

Обичаше разписанието си! Беше съвършено. Нищо не може да се обърка. Седна на един стол и се загледа в нямата пещ, която се издигаше като жертвен камък в средата на стаята. Майка ми би ме разбрала, каза си. Това, което никой не върши, остава несвършено. Злото трябва да бъде прогонено със зло. Там, където няма справедливост, трябва да бъде въздадена.

Извади листа с плана от джоба си. Погледна часовника. След три часа и петнайсет минути Йоста Рюнфелд щеше да умре.

Вечерта на единайсети октомври Ларш Улсон изобщо не се чувстваше във форма. До последно се колеба дали да излезе и да направи тренировката си, или да я пропусне. Не само че се чувстваше уморен. Тъкмо тази вечер по телевизията щяха да покажат филм, който искаше да гледа. Тогава му хрумна, че може да отложи тренировката за след филма, въпреки че щеше да стане късно. Улсон живееше в къща, близо до Сварте. Беше роден в стопанството и все още живееше при родителите си, макар че бе прехвърлил трийсетте. Имаше собствен багер и умееше да го управлява добре. През тази седмица копа изкоп за нова дренажна система в едно стопанство в Скорбю.

Освен това беше страстен любител на спортното ориентиране. Живееше, за да тича из шведските гори с карта и компас. Състезаваше се за отбор от Малмьо, който понастоящем се подготвяше за голямо национално състезание по нощно ориентиране. Често си бе задавал въпроса защо посвещава толкова много време на този спорт. Какъв бе смисълът да тича из горите с карта и компас и да търси скрити контролни знаци? Често беше студено и влажно, тялото го болеше и никога не бе убеден, че се е представил максимално добре. Дали си заслужаваше да посветиш живота си на подобно нещо? От друга страна, знаеше, че е добър в този спорт. Имаше усещане за терена, притежаваше и бързина, и издръжливост. На няколко пъти именно той бе извеждал своя отбор до победата, благодарение на силното си представяне на финалната отсечка. Намираше се малко под класата на националния отбор. И все още не бе изоставил надеждата, че някой ден ще успее да направи решаващата крачка и да представлява страната си в международни състезания.

Изгледа филма по телевизията — оказа се по-лош, отколкото бе очаквал. Малко след единайсет излезе да направи обиколката си. Тичаше в горичка на север от стопанството, на границата с обширните земи на замъка „Маршвинсхолм“. В зависимост от това по кой маршрут поемеше, можеше да избере дали да пробяга осем или пет километра. Чувстваше се изморен, а рано сутринта на следващия ден трябваше да излиза с багера. Спря се на най-кратката обиколка. Сложи си начелника и тръгна. През деня бе валял проливен дъжд, после стана слънчево. Сега беше около шест градуса. От мократа земя се носеше ухание. Тичаше по пътеката през гората. Стволовете на дърветата проблясваха на светлината от начелника му. Насред най-гъстата част на гората имаше малък хребет. Ако минеше право през него, щеше доста да съкрати маршрута му. Реши да постъпи така. Отклони се от пътеката и се затича към възвишението.

Изведнъж застина на място. В светлината от начелника забеляза човек. Отначало не разбра какво точно вижда. После осъзна, че на десет метра пред него стои полугол човек, завързан за дърво. Улсон стоеше, без да мърда. Дишаше тежко и усети, че е уплашен. Бързо се огледа. Начелникът хвърляше светлина върху дърветата и храстите наоколо. Беше сам. Предпазливо пристъпи напред. Мъжът висеше от въжетата. Тялото му от кръста нагоре бе голо.

На Ларш не му и трябваше да се приближава повече. Видя, че човекът, завързан за дървото, е мъртъв. Без да знае защо, си погледна часовника. Показваше единайсет часа и деветнайсет минути.

После се обърна и хукна обратно вкъщи. По-бързо не бе тичал никога през живота си. Без да губи време, отиде до телефона на стената в кухнята и се обади в полицията в Юстад.

Полицаят, който прие обаждането, го изслуша внимателно.

Без до се колебае, написа името на Курт Валандер на монитора и после набра домашния му телефон.

До полунощ оставаха десет минути.