Петата жена

14

Тази нощ Валандер спа на дивана в дневната си, понеже само след няколко часа трябваше да става. Когато се прибра след нощното заседание в участъка, в стаята на Линда беше тихо. Събуди се внезапно от дрямката си, подгизнал от пот, след кошмар, който едва успя смътно си спомни. Беше сънувал баща си: отново бяха в Рим и се случи нещо, което го уплаши. Нещо, което изчезна в мрака. Като че ли в съня му, по време на пътуването им до Рим, смъртта вече витаеше около тях като предупреждение. Седна на дивана, с одеялото, омотано около себе си. Беше пет часът. Будилникът скоро щеше да иззвъни. Седеше там тежък и неподвижен. Умората бе като тъпа болка в тялото му. Наложи се да събере всичките си сили, за да се изправи и отиде до банята. След като си взе душ, се посвести малко. Приготви закуска и в шест без петнайсет събуди Линда. Преди шест и половина бяха на път към летището. Тя още не се беше разсънила и почти не говореше, докато пътуваха. Но когато се отклониха от магистралата и изминаваха последните километри до „Стуруп“, тя сякаш се разбуди.

— Какво се случи миналата нощ? — попита тя.

— Някой беше открил мъртвец в гората.

— Не можеш ли да кажеш нещо повече?

— Открил го състезател по ориентиране, който бил излязъл да тренира. Почти се спънал в тялото.

— Кой е бил той?

— Спортистът или мъртвецът?

— Мъртвецът.

— Търговец на цветя.

— Самоубил ли се е?

— Уви, не.

— Какво имаш предвид с това „уви“?

— Бил е убит. А това означава куп работа за нас.

Известно време тя седя мълчаливо. Жълтата сграда на летището вече се виждаше.

— Не разбирам как издържаш — каза тя.

— Нито пък аз — отвърна той. — Но трябва. Все някой трябва.

Въпросът, който последва, го изненада.

— Мислиш ли, че от мен би излязъл добър полицай?

— Смятах, че имаш съвсем други планове.

— Така е. Отговори на въпроса!

— Не знам — каза той. — Със сигурност би могла.

Повече не говориха по темата. Спряха на паркинга. Багажът й се състоеше само от една раница, която той извади от багажника. Понечи да я придружи вътре, но тя поклати глава.

— Сега си върви вкъщи — помоли тя. — Толкова си уморен, че едва се държиш на краката си.

— Трябва да работя — отговори той. — Ала си права, че съм уморен.

Последва миг на униние. Поговориха за баща му, нейния дядо, който вече го нямаше.

— Странно е — каза тя. — Мислех си за това в колата. Че човек остава мъртъв толкова дълго.

Той смотолеви нещо за отговор. После се сбогуваха. Тя обеща да си купи телефонен секретар. Видя я да влиза през плъзгащите се стъклени врати. И ето че изчезна.

Остана седнал в колата да размишлява над думите й. Дали пък именно това не правеше смъртта толкова страшна? Човек трябва да е мъртъв толкова дълго?

Запали двигателя и потегли. Пейзажът изглеждаше сив и мрачен, точно като разследването, с което се занимаваха. Валандер се съсредоточи върху събитията от последните няколко седмици. Мъж лежи набучен на колове в един ров. Друг — завързан за едно дърво. Можеше ли смъртта да бъде по-отблъскваща? А и споменът за баща му, проснат сред картините си? Реши, че трябва много скоро пак да види Байба. Още същата вечер щеше да й се обади по телефона. Не можеше повече да издържа самотата. Гнетеше го. Вече продължаваше достатъчно дълго. Разведе се преди пет години. Беше на път да се превърне в старо проскубано, странящо от хората куче. Не искаше да се случи това.

Малко след осем пристигна в участъка. Първото, което направи, бе да си вземе кафе и да се обади на Йертруд. Гласът й звучеше необичайно ведро. Сестра му, Кристина все още беше при нея. Тъй като Валандер беше погълнат от разследването, се споразумяха те двете сами да се погрижат за описа на малкото имущество, което баща им бе оставил в наследство. Активите му се състояха най-вече от къщата в Льодеруп. Дългове почти нямаше. Йертруд попита Валандер дали има нещо специално, което би искал да получи. Той каза, че няма. После внезапно размисли и изрови една картина с глухар от купчините със завършени платна, които стояха струпани покрай стените в ателието. Поради някаква причина, която сам не можеше да разбере, не искаше да вземе картината, която баща му довършваше точно преди да умре. Засега картината, която си избра, стоеше в кабинета му в участъка. Все още не бе решил къде да я закачи, или какво изобщо ще прави с нея.

Отново се превърна в полицай.

Започна, като прегледа доклада от разговора, който Ан-Брит беше провела със селската пощальонка — тя разнасяше пощата на Холгер Ериксон. Направи му впечатление, че пишеше добре, без тромави изречения или излишни детайли. Явно сега новото поколение полицаи ги учеха как да пишат сносни доклади.

Но в доклада нямаше нищо, което да е от пряко значение за разследването. Холгер Ериксон бил окачил на пощенската кутия табелката, която показвала, че иска да говори с пощальонката, за последен път преди няколко месеца. Доколкото могла да си спомни, ставало дума за няколко най-обикновени парични записи. Нищо по-специално не й направило впечатление в последно време. Всичко в стопанството изглеждало както обикновено. Не била виждала и непознати автомобили или лица в района. Валандер прибра доклада. После придърпа тетрадката към себе си и написа няколко бележки за най-важните неща, които първо трябва да свършат. Някой трябва подробно да разпита Анита Лагергрен от туристическата агенция в Малмьо. Кога Рюнфелд се е записал за екскурзията? Какво представлява това сафари за орхидеи? За него сега беше в сила същото, което и за Ериксон. Трябва да проучат живота му. И не на последно място ще се наложи да поговорят надълго и нашироко с децата му. Освен това Валандер искаше да научи повече за техническото оборудване, което Йоста Рюнфелд бе закупил от „Секур“ в Бурос. За какво е щял да го използва? За какво са му притрябвали всички тези неща на търговец на цветя? Беше сигурен, че това е въпрос от изключителна важност за разрешаването на случая. Валандер прибра тетрадката и се поколеба с ръка върху телефонната слушалка. Часът беше осем и петнайсет. Имаше вероятност Нюберг да спи, но нямаше как. Набра номера на мобилния му телефон. Нюберг веднага се обади. Все още се намираше в гората, далеч от постелята. Валандер попита как върви огледа на местопроизшествието.

— Точно сега тук има куче — отговори Нюберг. — Надушиха следа от въжето, която води надолу, към сечището. Всъщност не е чак толкова странно, защото друг път насам няма. Предполагам, можем да приемем, че Йоста Рюнфелд не е дошъл тук пеш. Трябва да е имало кола.

— Има ли следи от коли?

— Има доста, но естествено, все още не мога да кажа коя откъде е.

— Нещо друго?

— Всъщност не. Въжето е от магазин в Дания.

— В Дания ли?

— Предполагам, че може да се купи навсякъде, където се продават въжета. Във всеки случай изглежда чисто ново. Купено е с тази цел.

На Валандер му стана неприятно. След това зададе въпроса, заради който всъщност се бе обадил на Нюберг.

— Откриваш ли нещо, което да подсказва, че се е опитал да се съпротивлява, докато са го връзвали за дървото? Или че се е опитал да се освободи?

Нюберг отговори без колебание.

— Не, не изглежда така. Първо, не открих следи от борба наоколо. Земята щеше да е разрита. Все нещо щеше да се види. Второ, няма никакви следи от протриване нито по въжето, нито по дънера. Бил е завързан там и е стоял, без да мърда.

— Как го тълкуваш?

— Всъщност съществуват само две възможности — отвърна Нюберг. — Или е бил вече мъртъв, или поне в безсъзнание, докато са го омотавали. Или пък нарочно не се е съпротивлявал. Ала това не ми изглежда много вероятно.

Валандер се замисли.

— Съществува и трета възможност — додаде после. — Жертвата не е имала сили да се съпротивлява.

Нюберг се съгласи. Това също беше възможност. Навярно най-правдоподобната.

— Нека те попитам още нещо — продължи Валандер. — Знам, че не можеш да отговориш. Но човек винаги си представя как са се развили нещата. Никой друг не се впуска в догадки толкова често, колкото полицаите. Макар че ние винаги упорито го отричаме. Имало ли е повече от един човек?

— Мислих по въпроса — рече Нюберг. — Много неща говорят за това, че е имало повече от един извършител. Да довлечеш някого в гората и да го завържеш не е толкова проста работа. Аз лично се съмнявам.

— Защо?

— Честно казано — не знам.

— Ако се върнем към рова в Льодинге. Какво усещане имаше там?

— Същото. Би трябвало да е имало повече от един. Но не съм сигурен.

— Споделям усещането ти — подкрепи го Валандер. — И това ме безпокои.

— Както и да е, струва ми се, че си имаме работа с човек с голяма физическа мощ — рече Нюберг. — Много доказателства говорят в подкрепа на това.

Валандер нямаше за какво повече да пита.

— Иначе нищо друго?

— Няколко стари шишета бира и един изкуствен нокът. Това е всичко.

— Изкуствен нокът ли?

— Жените използват такива. Може и да стои тук отдавна.

— Сега се опитай да поспиш няколко часа — посъветва го Валандер.

— И откъде да намеря време? — попита Нюберг. Валандер забеляза, че тонът му отново стана раздразнителен. Побърза да приключи разговора. Щом го затвори, телефонът пак започна да звъни. Беше Мартинсон.

— Мога ли да дойда при теб? — попита. — За кога беше насрочено съвещанието?

— За девет часа. Имаме време.

Валандер остави слушалката на вилката. Разбра, че Мартинсон се е натъкнал на нещо. Усещаше възбудата му. Това, от което най-много се нуждаеха в момента, беше съществен пробив в разследването.

Мартинсон влезе и се разположи на стола за посетители. Заговори направо.

— Мислих по въпроса за наемните войници — каза той. — И за дневника на Харалд Бергрен от Конго. Като се събудих тази сутрин, се сетих, че всъщност познавам човек, който е бил в Конго по същото време както Харалд Бергрен.

— Като наемен войник ли? — учуди се Валандер.

— Не като наемник, а като участник в шведските миротворчески сили към ООН. Те е трябвало да обезоръжат белгийските сили в провинция Катанга.

Валандер поклати глава.

— Бях дванайсет — тринайсетгодишен, когато се случи — каза той. — Спомням си много малко от събитията. Общо взето, нищо, освен че Даг Хамаршьолд загина при самолетна катастрофа.

— Тогава тъкмо съм бил роден, но помня доста неща от училище — отвърна Мартинсон.

— Каза, че познаваш човек?

— Преди няколко години участвах в заседанията на Народната партия — продължи Мартинсон. — След това обикновено имаше нещо като събиране за кафе. Развалих си стомаха с всичките кафета, дето ги изпих тогава.

Валандер нетърпеливо потропа с пръсти по бюрото.

— На едно събрание се оказах седнал до мъж на около шейсет години. Не знам как стигнахме до тази тема. Но той ми разказа, че бил капитан, адютант на генерал фон Хорн, който е командвал шведските сили към ООН в Конго. Спомням си също: спомена, че там е имало наемници.

Валандер слушаше с нарастващ интерес.

— Завъртях няколко телефона сутринта, като се събудих. И най-накрая имаше резултат. Един от бившите ми съпартийци знаеше кой е този капитан. Казва се Улоф Хансел и е пенсионер. Живее в Нюбрустранд.

— Чудесно — зарадва се Валандер. — Ще го посетим възможно най-скоро.

— Вече му се обадих — поясни Мартинсон. — Каза, че с удоволствие ще разговаря с полицията, ако смятаме, че може да ни бъде полезен с нещо. Звучеше като човек с бистър ум и твърди, че има забележителна памет.

Мартинсон остави бележка с написан телефонен номер на бюрото на Валандер.

— Длъжни сме да опитаме всичко — предложи Валандер. — Срещата, която насрочих за тази сутрин, ще бъде кратка.

Мартинсон стана и понечи да си тръгне. Спря се на прага.

— Видя ли вестниците? — попита.

— Откъде да намеря време?

— Бьорк би излязъл от кожата си. Жителите на Льодинге и други селища са надигнали глас. След случилото се с Холгер Ериксон са започнали да говорят за необходимостта от сформирането на гражданска гвардия.

— Всеки път го правят — пренебрежително рече Валандер. — Не е нещо, което заслужава внимание.

— Не съм чак толкова убеден — каза Мартинсон. — Според това, което пише в днешните вестници, този път е по-различно.

— Как така?

— Вече не се изказват анонимно. Излизат наяве с имена и снимки, което е прецедент. Да се говори за гражданска гвардия вече е станало политически коректно.

Валандер осъзна, че колегата му е прав. Но въпреки това му бе трудно да повярва, че това е нещо повече от обичайния изблик на страх, предизвикан от тежкото престъпление. Валандер обаче проявяваше голямо разбиране.

— Утре ще има още материал — лаконично отбеляза. — След като разберат какво се е случилото с Йоста Рюнфелд. Не е лошо да подготвим Лиса за това, което ни чака.

— Какви са ти впечатленията? — попита Мартинсон.

— От Холгершон ли? Струва ми се, че много я бива.

Мартинсон отново се върна в стаята. Валандер забеляза колко е уморен. Помисли си, че откакто работи като полицай, Мартинсон бързо се беше състарил.

— Смятах, че това, което се случи тук през лятото, е изключение — каза той. — Сега обаче съзнавам, че не е така.

— Приликите не са много — отвърна Валандер. — Не бива да правим несъществуващи сравнения.

— Не за това си мисля, а за нарастващото насилие. Сякаш в днешно време не е достатъчно да убиеш жертвата, ами трябва и да я изтезаваш.

— Така е — потвърди Валандер. — А аз не съм човекът, който да каже как да обърнем нещата в друга посока.

Мартинсон излезе от стаята. Валандер се замисли над чутото. Реши още същия ден лично да отиде и да говори с пенсионирания капитан Улов Хансел.

Както Валандер изтъкна още в началото, съвещанието беше кратко. Макар през нощта никой да не бе спал кой знае колко, всички изглеждаха непоколебими и заредени с енергия. Знаеха, че им предстои сложно разследване. Пер Окесон също присъстваше и изслуша рапорта на Валандер. След това зададе няколко въпроса.

Разпределиха си задачите и обсъдиха на какво трябва да отдадат първостепенна важност. Въпросът с искането на подкрепления засега висеше. След като убийствата станаха две, Лиса освободи от други задачи още няколко полицаи, за да се включат в разследването. След около час срещата приключи. Всички вече имаха твърде много задачи, с които да се захванат.

— Остана само още едно нещо — рече Валандер накрая. — Трябва да имаме предвид, че тези убийства ще имат огромен отзвук в медиите. Това, което видяхме досега, е само началото. Разбрах също, че хората по селата пак са заговорили за организирането на нощни патрули и гражданска гвардия. Времето ще покаже дали нещата ще се развият така, както си мисля. Засега ще е най-лесно, ако Лиса и аз поемем контактите с пресата. Ще съм благодарен, ако и Ан-Брит също присъства на нашите пресконференции.

В десет и десет съвещанието приключи. Валандер поговори кратко с Лиса Холгершон. Решиха да свикат пресконференция в шест и половина. След това излезе в коридора, за да потърси Пер Окесон. Но той вече бе успял да изчезне. Валандер се върна в кабинета си и набра телефонния номер от бележката на Мартинсон. Спомни си, че още не е върнал надрасканите записки на Сведберг. В същия момент някой от отсрещната страна отговори. Беше самият Улов Хансел. Имаше любезен глас. Валандер се представи и попита дали може да го посети преди обяд. Капитан Хансел отвърна, че е добре дошъл, и му обясни по кой път да кара, за да намери адреса.

Когато излезе от участъка, отново се бе прояснило. Духаше вятър, но слънцето проблясваше между разпръснатите облаци. Напомни си, че в бъдеще трябва да държи резервен пуловер в колата за мразовити дни. Въпреки че бързаше да стигне в Нюбрустранд, спря до една кантора за недвижими имоти в центъра на града и застана пред витрината с обяви. Разгледа различите имоти, обявени за продан. Една от къщите му привлече вниманието. Ако разполагаше с повече време, щеше да влезе и да разпита. Запомни номера, под който се продаваше, и се върна в колата. Чудеше се дали Линда е успяла да хване самолет до Стокхолм, или още седи и чака на „Стуруп“.

Отправи се на изток към Нюбрустранд. Подмина отбивката към голф игрището отляво, после зави вдясно и започна да търси улица „Голям нирец“, където живееше Улов Хансел. Всички улици в района бяха кръстени на птици. Запита се дали това бе просто съвпадение. Издирваше убиеца на запален любител на птиците. А на тази улица живееше човек, който се надяваше да му помогне да открие извършителя.

След няколко погрешни завоя успя да намери адреса. Паркира колата и влезе през външната порта на вила, която едва ли беше на повече от десет години. Въпреки това изглеждаше някак западнала. Беше от типа къщи, в които той самият никога не би се чувствал уютно. Входната врата отвори мъж по анцуг. Имаше късо подстригана сива коса, тънък мустак и изглеждаше в добра физическа форма. Усмихна се и протегна ръка за поздрав. Валандер се представи.

— Жена ми почина преди няколко години — каза Улов Хансел. — Оттогава живея сам. Навярно не е съвсем разтребено. Но заповядайте.

Първото, което Валандер забеляза, бе голям африкански барабан, който стоеше в антрето. Хансел проследи погледа му.

— Годината, която прекарах в Конго, бе пътуването на живота ми — рече той. — Повече не съм излизал в чужбина. Децата бяха малки, жена ми не беше съгласна. После стана твърде късно.

Покани Валандер да влезе във всекидневната, където на една масичка бяха поставени чаши за кафе. И там по стените бяха окачени спомени от Африка. Валандер седна на един диван и с удоволствие прие предложеното му кафе. Всъщност беше гладен и имаше нужда да хапне нещо. Улов Хансел бе сложил на масата поднос с бисквити.

— Сам ги пека — каза той и кимна към бисквитките. — Подходящо хоби за стар войник.

Валандер реши направо да премине към същината на въпроса. Извади снимката на тримата мъже от джоба си и я подаде през масата.

— Бих искал да започна, като ви попитам дали разпознавате някого от тези мъже. Единственото сигурно нещо, което мога да ви кажа, е, че снимката е направена в Конго по същото време, когато там са се намирали шведските миротворчески сили към ООН.

Хансел взе снимката. Без да я погледне, се изправи и донесе чифт очила за четене. Валандер си припомни за кой ли път, че в най-скоро време трябва да посети някоя оптика. Улов Хансел занесе снимката до прозореца и дълго я разглежда. Валандер се заслуша в тишината, изпълваща къщата. Чакаше. После Хансел се извърна от прозореца. Без да продума, остави снимката на масата и излезе от стаята. Валандер изяде още една бисквита. Тъкмо беше решил да отиде да провери къде се е дянал Хансел, когато той се върна. В ръката си държеше фотоалбум. Пак отиде до прозореца и започна да разлиства. Валандер продължи да чака. Най-накрая Хансел намери това, което търсеше. Върна се при масата и подаде на Валандер разтворения албум.

— Вижте снимката най-долу вляво — започна Хансел. — Уви, не е никак приятна. Но ми се струва, че ще представлява интерес за вас.

Валандер погледна. Вътрешно потръпна. На снимката се виждаха няколко мъртви войници. Лежаха подредени в редица, с окървавени лица, простреляни ръце и разкъсани тела. Бяха чернокожи. Зад тях стояха други двама мъже с огнестрелни оръжия в ръце. Бяха бели. Сякаш позираха за ловна снимка. Мъртвите войници бяха плячката.

Валандер веднага разпозна един от двамата бели. Беше този, застанал най-отляво на снимката, която намери пъхната в подвързията на дневника на Харалд Бергрен. Нямаше абсолютно никакво съмнение. Беше същият мъж.

— Стори ми се, че го познах — каза Хансел. — Разбира се, не можех да бъда сигурен. Трябваше ми малко време да открия точния албум.

— Кой е той? — попита Валандер. — Тери О’Баниън или Симон Маршан?

Забеляза, че Улов Хансел се изненада.

— Симон Маршан — отвърна. — Трябва да призная, че съм любопитен от къде бихте могли да знаете това.

— После ще ви обясня. По-добре разкажете как сте се сдобили със снимката.

Хансел седна.

— Какво знаете за събитията, разиграли се в Конго по онова време? — попита той.

— Не много. На практика нищо.

— Позволете ми тогава да ви въведа в обстановката — продължи Улов Хансел. — Смятам, че е необходимо, за да разберете.

— Недейте да бързате — рече Валандер.

— Нека започна от 1953-та — поде Хансел. — Тогава имаше четири независими африкански държави, които членуваха в ООН. Седем години по-късно тази цифра нарасна на двайсет и шест, което ще рече, че целият африкански континент по онова време вреше и кипеше. Деколонизацията беше навлязла в най-драматичната си фаза. Нови и нови държави непрекъснато обявяваха независимост. Родилните мъки често бяха тежки. Но невинаги толкова стихийни и ожесточени, както в случая с Белгийско Конго. През 1959-а белгийското правителство разработи план за осъществяването на прехода към независимост. Предаването на властта бе насрочено за трийсети юни 1960-а. Колкото повече наближаваше този ден, толкова по-големи ставаха размириците в страната. Различните племена дърпаха чергата в разни посоки, изблиците на насилие по политически причини бяха станали ежедневие. Но независимостта дойде и един опитен политик, на име Касавубу, стана президент, а Лумумба пое поста министър-председател. Това навярно е име, което ви звучи познато.

Валандер кимна колебливо.

— За няколко дни човек можеше да повярва, че въпреки всичко преходът от колония към самостоятелна държава ще протече мирно. Ала едва няколко седмици по-късно Форс Публик, която беше редовната армия в страната, извърши метеж срещу белгийските си офицери. Белгия изпрати парашутни войски, за да спаси хората си. Скоро в страната се възцари хаос. Ситуацията излезе извън контрола на Касавубу и Лумумба. Същевременно Катанга, най-южната провинция на страната, а освен това и най-богатата заради многото си минерални ресурси, обяви независимост и се отцепи. Водачът й се наричаше Моис Чомбе.

При така създалата се ситуация Касавубу и Чомбе се обърнаха за помощ към ООН. Даг Хамаршьолд, тогавашният генерален секретар, получи разрешение за интервенция на мироопазващите сили на ООН, за кратко време, включително и от Швеция. Нашата функция щеше да бъде единствено полицейска. Белгийците, които бяха останали в Конго, подкрепяха Чомбе в Катанга. С пари от големите минни компании те наеха множество отряди от наемници. И ето тук идва мястото на снимката.

Хансел направи пауза и отпи глътка кафе.

— Може би все пак това подсказва колко сложно и взривоопасно беше положението тогава — добави.

— Предполагам, че ситуацията трябва да е била крайно объркана — отвърна Валандер и нетърпеливо зачака продължението.

— При боевете в Катанга участваха няколкостотин наемни войници — каза Хансел. — Идваха от различни държави: Франция, Белгия, Алжир. Петнайсет години след края на Втората световна война все още имаше много немци, които така и не успяха да се примирят с края й. Те си отмъщаваха на невинни африканци. Там имаше и неколцина скандинавци. Някои от тях загинаха и бяха погребани в незнайни гробове. Веднъж в лагера на шведските сили към ООН дойде един африканец. Носеше документи и снимки на загинали наемни войници. Сред тях обаче нямаше шведи.

— Защо тогава е отишъл в шведския лагер?

— Ние, шведите, се славехме като любезни и щедри. Дойде с кашона и искаше да продаде съдържанието му. Господ знае как се бе сдобил с него.

— И вие го купихте?

Хансел кимна.

— Да кажем, че по-скоро направихме сделка в натура. Струва ми се, че за кашона платих равностойността на десет крони. Изхвърлих по-голямата част. Но запазих няколко снимки, измежду които и тази.

Валандер реши да ускори нещата.

— Харалд Бергрен — произнесе. — Един от мъжете на моята снимка е швед и това е името му. По метода на изключването трябва да бъде или този в средата, или този отдясно. Името говори ли ви нещо?

Хансел се замисли. Сетне поклати глава.

— Не — отвърна. — Но, от друга страна, това едва ли има особено значение.

— Защо?

— Много от наемниците променяха имената си. Това се отнася не само за шведите. Приемаха ново име за срока на договора си. Когато всичко приключеше и ако успееха да оцелеят, отново възвръщаха старото си име.

Валандер помисли.

— Това означава, че Харалд Бергрен може да е пребивавал в Конго под съвършено различно име?

— Да.

— Което предполага, че може да е водил дневника под собственото си име. Което в такъв случай е служело като псевдоним.

— Да.

— От тук можем също да предположим, че има вероятност Харалд Бергрен да е убит под друго име.

— Да.

Валандер изпитателно изгледа Хансел.

— С други думи, е почти невъзможно да разберем дали е жив или мъртъв? Може да бъде мъртъв под едно име и жив под друго?

— Наемните войници са затворени хора. Което е разбираемо.

— Това означава, че е почти невъзможно да бъде открит, освен ако той самият не го иска.

Улов Хансел кимна. Валандер се вторачи в подноса със сухарите.

— Знам, че моите бивши колеги имаха различно виждане — каза Хансел. — Ала за мен наемниците винаги са били нещо презряно. Те убиваха за пари. Дори и да твърдяха, че се бият в името на някоя кауза. За свободата. Срещу комунизма. Ала действителността беше различна. Те убиваха безразборно. Изпълняваха заповедите на този, който им плаща най-добре за момента.

— Наемниците сигурно са се сблъсквали със значителни трудности, когато е трябвало да се върнат към нормалния си живот — отбеляза Валандер.

— Мнозина така и не успяха. Превърнаха се в нещо, което можем да наречем сенки в самата периферия на обществото. Или се пропиха до смърт. Много от тях си имаха отклонения още отпреди.

— Какво имате предвид?

Улов Хансел натърти:

— Садисти и психопати.

Валандер кимна. Разбра.

Харалд Бергрен бе човек, който едновременно беше и не беше. Още не му бе ясно как точно се вписваше той в цялата картина. Тази неувереност се засилваше все повече и повече.

Валандер беше стигнал до задънена улица. Нямаше никаква представа как да продължи по-нататък.