Петата жена

17

Напрегнато наблюдаваха как изображенията на снимките започват да изплуват от ваната с проявителя. Докато стоеше редом с колегите си в тъмната стая, Валандер, току-що завърнал се от пресконференцията, не знаеше какво да очаква или поне на какво се надява. Червената светлина му внушаваше, че чакат да се случи нещо непристойно. Нюберг проявяваше. След злополуката пред полицейския участък подскачаше с патерица. Когато Валандер се върна на „Харпегатан“, Ан-Брит Хьоглунд му прошепна, че Нюберг е в необичайно свадливо настроение.

През времето, което Валандер бе отделил на журналистите, те бяха постигнали напредък. Вече нямаше никакво съмнение, че Йоста Рюнфелд е работел като частен детектив. По списъците с клиенти, които намериха, можаха да установят, че е практикувал поне десет години. Най-старите данни бяха от септември 1983-та.

— Дейността му е била доста ограничена — поясни Ан-Брит. — Имал е най-много по седем или осем клиенти на година. Човек ще рече, че му е било нещо като хоби, с което се е забавлявал в свободното си време.

Сведберг бе направил кратък списък на типа поръчки, с които се е наемал.

— При близо половината от случаите става въпрос за подозрения в изневяра — каза той, след като се консултира със записките си. — Странното е, че са най-вече мъже, които подозират жените си.

— Защо да е странно? — попита Валандер.

Сведберг осъзна, че не може да даде задоволителен отговор.

— Не го очаквах — просто каза. — Но какво ли знам аз?

Сведберг не беше женен и никога не бе споменавал да е имал връзка с жена. Беше прехвърлил четирийсетте и, изглежда, се чувстваше доволен от живота си на стар ерген.

Валандер му кимна да продължи.

— Има поне два случая годишно, при които собственик на фирма подозира служителите си в злоупотреба — обясни Сведберг. — Освен това открихме доста поръчки за наблюдение от неясно естество. Като цяло общата картина е доста еднообразна. Записките му не са много подробни, хонорарът му обаче е бил висок.

— Е, поне получихме отговор на въпроса как е могъл да си позволи скъпите пътувания в чужбина — заключи Валандер. — Екскурзията до Найроби, на която така и не е отишъл, е струвала трийсет хиляди крони.

— Когато е умрял, е работил по една поръчка — рече Ан-Брит.

Сложи на бюрото календар. Валандер пак се сети за очилата, които все забравяше да купи. Не си направи труда да погледне в календара.

— Изглежда, е била една от обичайните му поръчки — продължи тя. — Жена, която нарича просто „госпожа Свенсон“, подозира мъжа си в изневяра.

— Тук в Юстад ли? — попита Валандер. — Или е работил и другаде?

— През 1987-а има поръчка в Маркарюд — рече Сведберг. — Няма нищо по на север. После нещата се въртят само около Сконе. През 1991-ва два пъти пътува до Дания и веднъж до Кил. Нямах време да прегледам подробностите. Но става въпрос за главен механик на ферибот. Явно е въртял любов със сервитьорка, която работела на същия ферибот. Подозренията на съпругата му в Сканьор явно са се оказали основателни.

— А иначе е действал само в околността на Юстад?

— Не бих казал — отвърна Сведберг. — Южно и Източно Сконе е по-правилен отговор.

— Холгер Ериксон? — попита Валандер. — Открихте ли неговото име?

Ан-Брит Хьоглунд погледна Сведберг, който поклати глава.

— Харалд Бергрен?

— Нито пък него.

— Открихте ли нещо, което би могло да подсказва връзка между Холгер Ериксон и Йоста Рюнфелд?

Не. Не бяха открили нищо. Трябва да има връзка, каза си Валандер. Не е логично да имаме двама различни извършители. Също толкова нелогично е да са били две случайни жертви. Връзката съществува. Само дето ние все още не сме я намерили.

— Не мога да проумея що за човек е бил — каза Ан-Брит. — Без съмнение е страстен почитател на орхидеите. А същевременно посвещава времето си на това да бъде частен детектив.

— Хората рядко са такива, каквито изглеждат — обясни Валандер и веднага се запита дали това не се отнасяше и за него самия.

— Изглежда, е печелил добри пари от дейността си — подхвърли Сведберг. — Но ако не ме лъже паметта, не е обявявал тези доходи в данъчните си декларации. Може би обяснението е просто? Възможно е да е пазил това в тайна, за да не отрият данъчните власти с какво се занимава.

— Едва ли — възрази Валандер. — В очите на повечето хора да си частен детектив е нещо доста съмнително.

— Или инфантилно — вметна Ан-Брит. — Игра за мъже, които никога не са пораснали.

Валандер изпита смътно желание да й възрази. Тъй като не знаеше какво да каже, си замълча.

На проявената снимка се виждаше мъж. Фотографията бе направена навън. Никой от тях не можа да разпознае фона. Мъжът беше около петдесетгодишен. Имаше рядка, късо подстригана коса. Нюберг предположи, че снимките са правени от голямо разстояние. Някои от негативите бяха размазани. Нюберг предположи, че Йоста Рюнфелд е използвал телеобектив, който е чувствителен и към най-слабото потрепване.

— Госпожа Свенсон се свързва за пръв път с него на девети септември — уточни Ан-Брит Хьоптунд. — На четиринайсети и на седемнайсети септември Рюнфелд е записал, че „работи по поръчката“.

— Това е едва няколко дни преди заминаването му за Найроби — отбеляза Валандер.

Бяха излезли от тъмната стаичка. Нюберг седеше на бюрото и преглеждаше няколко папки за документи, които съдържаха снимки.

— Кой е неговият клиент? — учуди се Валандер. — Госпожа Свенсон ли?

— Клиентският регистър и записките му са неясни — рече Сведберг. — Изглежда, е бил от детективите, които пишат в телеграфен стил. Няма дори адреса на госпожа Свенсон.

— Как един частен детектив си намира клиенти? — попита Ан-Брит. — Та той трябва да разгласи дейността си.

— Виждал съм обяви във вестниците — рече Валандер. — Може би не в местните, а в националните ежедневници. Трябва да можем по някакъв начина да проследим тази госпожа Свенсон.

— Говорих с портиера — поясни Сведберг. — Смятал, че Рюнфелд държи някакъв склад тук. Не е забелязал долу при него да идват посетители.

— Сигурно се е срещал с клиентите си на други места — додаде Валандер. — Това е било неговото тайно убежище.

Млъкнаха, за да помислят над това, което беше казал. Валандер се мъчеше да реши кое в момента е най-важно. Само че пресконференцията не му излизаше от ума. Репортерът от „Протестен глас“ го бе разтревожил. Възможно ли е в момента действително да се сформира национална гражданската гвардия? Ако беше така, Валандер знаеше, че крачката към това — хората да започнат сами да издават присъди, бе много малка. Почувства необходимост да разкаже на Хьоглунд и Сведберг какво се бе случило. Обаче не го стори. По-добре бе да го обсъдят всички заедно на следващото съвещание в участъка. Всъщност редно бе да им го съобщи самата Лиса Холгершон.

— Трябва да открием госпожа Свенсон — предложи Сведберг. — Въпросът е как.

— Трябва да я открием — съгласи се Валандер. — И ще го направим. Да оставим някой да дежури на телефона и отново да прегледаме цялата документация. Все някъде я има. Убеден съм. Смятам да оставя тази задача на вас. А аз ще разпитам сина на Рюнфелд.

Напусна „Херпегатан“ и подкара по Йостерледен. Все още духаше силен вятър. Градът изглеждаше безлюден. Зави нагоре по „Хамнгатан“ и паркира при пощата. Отново закрачи през виелицата. Видя се отстрани — жалък образ на полицай с тънък пуловер, който с мъка си проправя път през виелицата, в пусто шведско градче през есента. Шведското правораздаване, помисли си. Или поне това, което е останало от него. Ето как изглежда. Зъзнещи полицаи с възтънки пуловери.

При Спестовната каса зави вляво и тръгна по улицата, която го отведе до „Секелгорден“. Беше си записал, че човекът, когото търси, се казва Бу Рюнфелд. На рецепцията седеше младеж и четеше. Валандер кимна.

— Здравейте — поздрави момъкът.

Полицаят изведнъж осъзна, че го познава. Отне му миг, преди да си спомни, че това е най-големият син на предишния началник на полицията Бьорк.

— Отдавна не сме се виждали — каза Валандер. — Как е баща ти?

— Малмьо не му понася.

Не му понася не Малмьо, помисли си Валандер, а шефското кресло.

— Какво четеш? — попита Валандер.

— За фрактали.

— Фрактали ли?

— Това е математически термин. Следвам в университета в Лунд. Това е само допълнителна работа.

— Звучи добре — рече Валандер. — Само че аз не съм дошъл тук да наемам стая, а да говоря с един от гостите ви. Бу Рюнфелд.

— Той тъкмо влезе.

— Има ли място, където можем да седнем и да поговорим необезпокоявани?

— Тази вечер почти нямаме гости — каза момчето. — Можете да седнете в салона за закуска.

Посочи към коридора.

— Ще чакам там — уточни Валандер. — Позвъни му в стаята и му съобщи кой го чака.

— Прочетох за това във вестниците — отбеляза момчето. — Как изведнъж всичко стана толкова по-страшно?

Валандер го изгледа с интерес.

— Какво имаш предвид?

— По-страшно. По-жестоко.

— Не знам — отвърна Валандер. — Често казано, не знам защо става така. А в същото време и аз самият не вярвам в това, което току-що казах. Мисля, че зная. Мисля, че всички знаят защо стана така.

Синът на Бьорк явно искаше да продължат да си говорят, но Валандер вдигна ръка да го прекъсне и посочи телефона. После влезе в салона за закуска и седна. Замисли се над недовършения разговор. Защо всичко бе станало по-страшно, по-жестоко. Зачуди се защо самият той изпита такова нежелание да отговори. Знаеше много добре какво е обяснението. Неговата Швеция, в която бе израснал, държавата, изградена след войната, не се крепеше така стабилно на архайските скали, както си бяха мислили. Под повърхността беше тресавище. Още докато се строяха, жилищните комплекси бяха описвани като „нехуманни“. Как би могло да се очаква хората, които живеят в тях, да запазят своята „хуманност“ непокътната? Обществото бе закоравяло. Хора, които се чувстваха ненужни или направо нежелани в собствената си страна, реагираха с агресия и презрение. Валандер добре знаеше, че безсмислено насилие няма. Всяко насилие има смисъл за този, който го извършва. Едва когато човек се осмели да приеме тази истина, щеше да има някаква надежда да се обърне посоката на развитие.

Питаше се и как ще продължи да работи като полицай, когато нещата ставаха все по-зле. Знаеше, че доста от колегите му сериозно обмислят да си потърсят друго занятие. Мартинсон на няколко пъти бе говорил за това, Хансон също го спомена веднъж, докато седяха в стаята за кафе. А самият Валандер преди няколко години бе изрязал обява от вестника за вакантно място на директор по сигурността в голямо предприятие в Трелеборг.

Запита се какво ли мисли Ан-Брит Хьоглунд. Тя беше все още млада. Предстоеше й да работи като полицай поне още трийсет години.

Каза си, че трябва да я попита. Трябваше да знае, за да разбере откъде той самият да намери сили, за да продължи.

Същевременно знаеше, че картината, която обрисуваше, е непълна. Интересът към полицейската професия сред младите хора в последно време се беше повишил значително. А и, изглежда, постоянно нарастваше. Валандер все повече и повече се убеждаваше, че всичко опира до различията между поколенията.

Отдавна беше наясно с това. В началото на деветдесетте, през топлите нощи на циганското лято, често седеше на балкона на Рюдберг и двамата обсъждаха как ще изглеждат полицаите на бъдещето. Тези разговори продължиха по време на боледуването на Рюдберг и през сетните му дни. Не сложиха никъде точка. И невинаги бяха на едно и също мнение. Но винаги постигаха единодушие, че същината на полицейската работа е да умееш да разгадаваш знаците на времето. Да разбираш промените, да тълкуваш движенията в едно общество.

Сега Валандер знаеше, че не е бил прав по отношение на една фундаментална истина — днес не беше по-трудно да си полицай от вчера.

Беше по-трудно за него. Което не е едно и също.

Шум от стъпки, идващи от коридора при рецепцията, прекъснаха размишленията му. Изправи се да посрещне Бу Рюнфелд. Той беше висок, строен мъж. Валандер прецени, че е на около двайсет и седем — двайсет и осем години. Имаше силно ръкостискане. Валандер го покани да седне и осъзна, че както обикновено е забравил да си вземе бележник. Съмняваше си даже дали има химикалка у себе си. Зачуди се дали да не отиде до рецепцията и да заеме лист и химикалка от сина на Бьорк, но се отказа. Щеше да се наложи да разчита на паметта си. Небрежността му бе направо непростима. Дразнеше го.

— Първо бих искал да ви изкажа съболезнованията си — поде Валандер.

Бу Рюнфелд кимна. Не каза нищо. Очите му бяха наситено сини, погледът леко примижал. Валандер реши, че навярно е късоглед.

— Зная, че сте разговаряли подробно с колегата ми, инспектор Хансон — продължи Валандер. — Но аз също трябва да ви задам няколко въпроса.

Бу Рюнфелд продължаваше да мълчи. Валандер забеляза, че погледът му е пронизващ.

— Ако правилно съм разбрал, живеете в Арвика — каза Валандер. — И сте одитор.

— Работя за „Прайс Уотърхаус“ — уточни Бу Рюнфелд. Гласът му издаваше човек, свикнал да се изразява.

— Не звучи съвсем шведско?

— Не е. „Прайс Уотърхаус“ е една от най-големите одиторски фирми в света. По-лесно е да посоча държави, където нямаме присъствие, отколкото обратното.

— Но работите в Швеция?

— Не през цялото време. Често ходя в командировки в държави от Африка и Азия.

— Че те имат ли нужда от одитори от Швеция?

— Не точно от Швеция, а от „Прайс Уотърхаус“. Контролираме много проекти за международно развитие. Дали парите наистина се отишли по предназначение?

— А така ли е?

— Невинаги. Нима това наистина има значение за случилото се с баща ми?

Валандер забеляза, че мъжът насреща му трудно прикрива, че за него разговорът с полицай е нещо далеч под достойнството му. При нормални обстоятелства това щеше да ядоса Валандер. Освен това бяха изминали едва няколко часа от последния път, когато бе станал прицел на подобно отношение. Но Бу Рюнфелд го караше да се чувства несигурен. Нещо у него го караше да преглътне негодуванието си. Дали не бе наследил сервилността, която баща му много често бе показвал приживе? Особено към мъжете, които пристигаха в лъскавите си американски автомобили и купуваха картините му. Тази мисъл не му беше хрумвала преди. Навярно това бе наследството, което беше получил от баща си. Чувство на малоценност, скрито под тънък слой демократичен лак.

Изгледа мъжа със сините очи.

— Баща ви е бил убит — рече той. — Сега аз решавам кои въпроси са от значение.

Бу Рюнфелд сви рамене.

— Трябва да призная, че не знам кой знае колко за полицейската работа.

— Разговарях със сестра ви по-рано през деня — продължи Валандер. — Един от въпросите, които й зададох, може да се окаже от голямо значение. Сега го задавам и на вас. Знаехте ли, че баща ви, освен като търговец на цветя, е работел и като частен детектив?

Бу Рюнфелд седеше неподвижен. После избухна в смях.

— Това е най-идиотското нещо, което съм чувал от дълго време насам — реагира той.

— Идиотско или не, но е истина.

— Частен детектив?

— Или частен следовател, ако предпочитате. Имал е офис. Нагърбвал се е с различни поръчки за следене. Занимавал се е с това поне десет години.

Бу Рюнфелд осъзна, че Валандер говори сериозно. Изненадата му беше неподправена.

— Би трябвало да е започнал дейността си приблизително по същото време, когато майка ви се е удавила.

Валандер отново долови същата реакция, както и при сестрата по-рано през деня. Почти недоловима сянка премина по лицето на Бу Рюнфелд, сякаш Валандер бе навлязъл в забранена територия, чиито граници не е трябвало да престъпва.

— Знаели сте, че баща ви ще заминава за Найроби — продължи той. — Един от колегите ми е разговарял с вас по телефона. Недоумявали сте как така изобщо не се е появил на „Каструп“.

— Говорих с него предишния ден.

— Как ви се стори тогава?

— Както обикновено. Говореше за пътуването си.

— Не показа никакви признаци на тревога?

— Не.

— Сигурно сте се чудили какво ли му се е случило. Можехте ли да предположите защо доброволно би се е отказал от пътуването? Дали не ви е заблудил?

— Нямам разумно обяснение.

— Изглежда, сякаш си е стегнал куфара и е напуснал апартамента. Сетне всички следи се губят.

— Някой трябва да го е чакал.

Валандер се забави, преди да зададе следващия си въпрос.

— Кой?

— Не знам.

— Баща ви имал ли е врагове?

— Не и доколкото ми е известно. Вече не.

Валандер се сепна.

— Какво имате предвид с това „Вече не“?

— Това, което казвам. Не смятам, че вече е имал врагове.

— Можете ли да се изразите малко по-ясно?

Бу Рюнфелд извади пакет цигари от джоба си. Валандер забеляза, че ръката му леко потреперва.

— Имате ли нещо против да запаля?

— Не, моля.

Валандер чакаше. Знаеше, че следва продължение. Предчувстваше, че се доближава до нещо важно.

— Не знам дали баща ми е имал врагове — заяви той. — Обаче знам за човек, който имаше причина да го мрази от дъното на душата си.

— Кой?

— Майка ми.

Бу Рюнфелд чакаше Валандер да зададе следващия въпрос, но такъв не последва. Той изчакваше.

— Баща ми беше човек, който искрено обичаше орхидеите — каза Бу Рюнфелд. — Имаше обширни познания. Може да се каже, че беше самоук изследовател-ботаник. Също така и нещо друго.

— Какво?

— Беше брутален човек. Малтретираше майка ми през всичките години, докато бяха женени. Понякога толкова жестоко, че й се налагаше да търси помощ в болницата. Опитвахме се да я накараме да го напусне. Така и не успяхме. Той я биеше. А после се разкайваше и тя капитулираше. Беше кошмар, който сякаш няма край. Тази бруталност секна едва когато тя се удави.

— Доколкото разбрах, пропаднала е в дупка в леда.

— Това е всичко, което и аз самият знам. Така каза Йоста.

— Струва ми се, че не сте напълно убеден?

Бу Рюнфелд стисна недопушената цигара и тя се счупи.

— Може би е отишла там предварително и е изрязала дупката в леда. Може би сама е сложила край на всичко?

— Възможно ли е това?

— Тя говореше как ще се самоубие. Не често, споменавала го е няколко пъти през последните години от живота си. Но никой от нас не й вярваше. Хората не вярват на такива неща. Поначало повечето самоубийства остават необясними за онези, които е трябвало да усетят и разберат какво е на път да се случи.

Валандер се сети за ямата с колове. Наполовина прерязаните дъски. Йоста Рюнфелд е бил брутален мъж. Малтретирал е съпругата си. Трескаво търсеше смисъла в това, което бе казал Бу Рюнфелд.

— Не скърбя за баща си — продължи Рюнфелд. — Не мисля и че сестра ми скърби. Той беше брутален човек, извади душата на майка ни.

— Проявявал ли е жестокост спрямо вас двамата?

— Никога. Само към нея.

— Защо я е малтретирал?

— Не зная. За мъртвите или добро, или нищо, но той беше чудовище.

Валандер се замисли.

— Минавало ли ви е през ума, че е възможно баща ви да е убил вашата майка? Може би не е било нещастен случай?

Бу Рюнфелд отговори рязко.

— Много пъти. Но е невъзможно да се докаже. Не е имало свидетели. Били са сами на леда през онзи зимен ден.

— Как се наричаше езерото?

— Стонгшьон. Намира се недалеч от Елмхулт. В Южен Смоланд.

Валандер се замисли. Имаше ли всъщност повече въпроси? Сякаш разследването само се бе стиснало в задушаваща хватка. Би трябвало да има много повече въпроси. И те наистина бяха много, ала нямаше на кого да ги зададе.

— Името Харалд Бергрен говори ли ви нещо?

Бу Рюнфелд дълго мисли, преди да отговори.

— Не. Нищо. Може и да греша. Името е обикновено.

— Баща ви имал ли е някога контакт с наемни войници?

— Не, доколкото ми е известно. Но си спомням, че често разказваше за Чуждестранния легион, когато бях дете. Не на сестра ми. Само на мен.

— Какво ви разказваше?

— Приключения. Да се запише в Чуждестранния легион навярно е било неговата юношеска мечта. Но съм напълно сигурен, че никога не е имал нищо общо с тях. Или с други наемни войници.

— Холгер Ериксон. Чували ли сте това име?

— Мъжът, който беше убит в седмицата преди баща ми? Четох във вестниците. Доколкото ми е известно, баща ми никога не е имал вземане-даване с него. Естествено, възможно е да греша. Не бяхме толкова близки.

Валандер кимна. Нямаше повече въпроси.

— Колко дълго ще останете в Юстад?

— Погребението ще се състои веднага щом можем да уредим всичко. Трябва да решим какво да правим с цветарницата.

— Много вероятно е пак да ви се обадя — каза Валандер и се изправи.

Валандер напусна хотела. Часът беше почти девет. Беше гладен. Вятърът дърпаше и теглеше якето му. Застана на завет в един ъгъл и се опита да реши какво да прави. Със сигурност трябва да хапне нещо. Трябва също, в най-скоро време, да седне и да си събере мислите. Двете разследвания се преплитаха и завъртаха едно в друго. Имаше голяма опасност да загуби почва под краката си. Все още търсеше пресечната точка, където животът на Холгер Ериксон и този на Йоста Рюнфелд се допираха. Някъде тук е, каза си, в мъглявия фон. Даже е възможно вече да съм я видял или подминал, без да забележа.

Подкара към участъка. Още от колата позвъни на мобилния телефон на Ан-Брит Хьоглунд. Тя каза, че все още са заети с претърсването на офиса. Нюберг го изпратили вкъщи, защото имал силна болка в крака.

— На път съм към кабинета си след интересен разговор със сина на Рюнфелд — поясни Валандер. — Имам нужда от време, за да го премисля.

— Не е достатъчно само да ровим в бумагите — отвърна Ан-Брит. — Имаме нужда и от някой, дето да мисли.

Зачуди се дали не долови доза сарказъм в думите й. Отпъди тази мисъл. Нямаше време.

Хансон седеше в стаята си и преглеждаше част от следствения материал, който бе започнал да се трупа. Валандер застана на прага. Държеше чаша кафе в ръка.

— Къде са съдебномедицинските експертизи? — изведнъж попита. — Трябва вече да са пристигнали. Поне тази за Холгер Ериксон.

— Сигурно са при Мартинсон. Струва ми се, че спомена нещо.

— Той още ли е тук?

— Прибра се у тях. Прехвърли материалите по следствието на дискета и ще продължи да работи у дома.

— Позволено ли е подобно нещо? — разсеяно попита Валандер. — Да си носиш следствени материали вкъщи?

— Не знам — отвърна Хансон. — Мен никога не ме е касаело. Аз дори нямам компютър вкъщи. Вероятно сега това се смята за служебно нарушение?

— Какво ли да е служебно нарушение?

— Да нямаш компютър в дома си?

— В такъв случай и двамата сме в нарушение — каза Валандер. — Много бих искал да видя тези експертизи утре сутрин.

— Как мина с Бу Рюнфелд?

— Ще напиша бележките си тази вечер. Каза някои неща, които може да са от значение. Освен това сега със сигурност знаем, че Йоста Рюнфелд е прекарвал част от времето си като частно практикуващ детектив.

— Сведберг се обади. Каза ми.

Валандер извади телефона от джоба си.

— Как ли сме се справяли, преди да изобретят тези неща? — попита той. — Вече почти не помня.

— Правехме точно същото, което и сега — отвърна Хансон. — Но отнемаше повече време. Търсехме телефонни кабини. Прекарвахме повече време в колите си, а и правехме точно същите неща, както сега.

Валандер премина по коридора към кабинета си. Кимна на няколко редови полицаи, които излязоха от стаята за кафе. Когато влезе в кабинета, седна на стола, без да си разкопчае якето. Едва след като бяха изминали повече от десет минути, го съблече и придърпа към себе си неизползвана тетрадка.

Отне му повече от два часа да довърши изложението си за двете убийства. При това се опитваше да управлява и двата кораба едновременно. През цялото време търсеше допирната точка, за която бе убеден, че съществува. Минаваше единайсет, когато захвърли писалката и се отпусна назад в стола: достигнал беше онази точка, отвъд която не можеше да види нищо повече.

Обаче беше сигурен. Връзка има. Само дето още не я бяха открили.

Отново и отново се връщаше към коментара, който бе направила Хьоглунд. Има нещо демонстративно в подхода. И при двата случая — Холгер Ериксон, на бучен на острите бамбукови пръти, и Моста Рюнфелд, удушен и изоставен завързан за едно дърво.

Виждам нещо, помисли си. Но не успявам да видя отвъд него.

Блъскаше си главата над това какво би могло да е то. Ала не намери отговор.

Наближаваше полунощ, когато угаси лампата в кабинета си.

Остана да стои в мрака.

Все още бе само предчувствие, смътен страх някъде в глъбините на съзнанието му.

Смяташе, че извършителят ще удари отново. Докато правеше своя обзор на бюрото си, му се стори, че долавя някакъв сигнал.

Имаше нещо недовършено във всичко случило се до този момент.

Не знаеше какво е.

И все пак беше сигурен.