Веднага щом отминаха Хьоор, заваля. Още тогава Валандер започна да се съмнява в цялото начинание. Струваше ли си да предприема пътуването до Елмхулт? Какво всъщност си въобразяваше, че ще постигне? Наистина ли щеше да открие нещо, което да е от значение за разследването? Бе въоръжен единствено с предчувствието, че има нещо нередно в инцидента отпреди десет години.
Обаче дълбоко в себе си не изпитваше никакво съмнение. Това, което искаше, беше не магическо решение на случая. А само да направят крачка напред.
Когато съобщи на Рюнфелд накъде са се запътили, той се раздразни и попита дали това е някаква шега. Какво общо имаше трагичната смърт на майка му с убийството на баща му? Точно в този момент Валандер караше зад един ТИР, който хвърляше прахоляк към предното стъкло на колата му и не му даваше възможност да го изпревари. Отговори едва когато успя да го задмине в лентата за изпреварване.
— И двамата със сестра ви говорите с нежелание за това, което се е случило — каза той. — Естествено, мога да го разбера донякъде. Един трагичен инцидент не е нещо, за което се говори току-така. Но обяснете ми защо имам чувството, че не трагедията поражда у вас нежеланието да говорите за това? Ако ми дадете задоволителен отговор тук и сега, ще обърна колата и ще се върнем. Не забравяйте също така, че сам споделихте за бруталността на баща си.
— Значи вече имате моя отговор — уточни Рюнфелд. Валандер долови една почти незабележима промяна в гласа му. Нещо му подсказа, че защитната стена е започнала да се пропуква.
Внимателно стесняваше кръга с въпросите си, докато пътуваха през еднообразния пейзаж.
— Та майка ви е казвала, че ще се самоубие?
Мина известно време, преди мъжът до него да отговори.
— Всъщност странното е, че не го направи по-рано. Едва ли можете да си представите в какъв ад бе принудена да живее тя. Нито вие, нито аз. Никой.
— Защо не се е развела с него?
— Заплашваше, че ще я убие, ако го напусне. Имала е пълното основание да му вярва. На няколко пъти я е пребивал така жестоко, че се е налагало да я приемат в болница. Тогава не знаех нищо, но разбрах впоследствие.
— Ако лекарите заподозрат, че е било извършено насилие, са длъжни да го съобщят в полицията.
— Тя винаги имаше задоволително обяснение, което да представи. И беше убедителна. Не се колебаеше дори да се унижава, за да го защити. Може да е казвала, че е била пияна и е паднала. Майка ми не близваше алкохол. Лекарите, естествено, не са знаели това.
Разговорът замря, докато Валандер изпреварваше един автобус. Забеляза, че Рюнфелд е напрегнат. Валандер не караше бързо. Ала спътникът му очевидно имаше страх от пътуване.
— Мисля, че това, което я възпираше да не извърши самоубийство, бяхме ние, децата — продължи той, когато автобусът бе останал зад тях.
— Това е естествено — отвърна Валандер. — Нека да се върнем към онова, което казахте по-рано. Че баща ви е заплашвал да убие майка ви. Когато един мъж малтретира една жена, най-често няма намерение да я убие. Прави го, за да я контролира. Понякога удря твърде силно. Побоят може да доведе до смърт, дори и намерението му да не е било такова. Ала в повечето случаи, за да убиеш някого, са нужни съвсем различни предпоставки. Така отиваш една крачка по-нататък.
Бу Рюнфелд отвърна с изненадващ въпрос.
— Женен ли сте?
— Вече не.
— Биехте ли я?
— Защо да съм го правил?
— Просто се чудех.
— Не говорим за мен.
Бу се умълча. Сякаш искаше да даде на Валандер време за размисъл и той си спомни с ужасяваща яснота онзи път, когато удари Мона в пристъп на безумна, неконтролируема ярост. Тя падна на шията си върху рамката на вратата и припадна за няколко секунди. Беше на косъм да грабне куфара и да го напусне. Но тогава Линда бе все още много малка. И Валандер падна на колене и се моли. Седяха и разговаряха цялата вечер, цялата нощ. Той я бе умолявал. Най-накрая тя остана. Случката се бе запечатала завинаги в паметта му. Ала му бе трудно да си спомни какво я бе провокирало. За какво се бяха скарали? Откъде бе дошла яростта? Вече не знаеше. Осъзна, че го е изтласкал от съзнанието си. За малко неща в живота си се срамуваше повече, отколкото за случилото се тогава. Разбираше собственото си нежелание да си напомня за това.
— Нека се върнем към онзи ден преди десет години — продума Валандер след малко. — Какво се случи?
— Беше една неделя през зимата — каза Рюнфелд. — В началото на февруари. Пети февруари 1984-та. Беше студен, красив зимен ден. Те имаха навик всяка неделя да излизат с колата на излет. Правеха разходки в гората. По крайбрежието. Или по замръзналите езера.
— Звучи много идилично — отбеляза Валандер. — Как да накарам това да пасне с нещата, които казахте преди?
— Естествено, че не беше никаква идилия. Беше точно обратното. Майка ми живееше в постоянен ужас. Не преувеличавам. Отдавна бе преминала отвъд границата, където страхът взема надмощие и господства над целия ти живот. Трябва да е била изтощена психически. Но когато той искаше да отидат на неделна разходка, отиваха. Заплахата от юмрука му бе надвиснала през цялото време. Убеден съм, че баща ми не е забелязвал нейния ужас. Вероятно всеки път си е мислел, че всичко е забравено и простено. Според мен е гледал на насилието, което е упражнявал над нея, като на случайни недомислени изблици. Едва ли нещо повече.
— Струва ми се, че разбирам. Та какво се е случило?
— Защо през тази неделя са отишли чак до Смоланд, не знам. Паркирали на един горски път. Имало навалял сняг, но не бил особено дълбок. После тръгнали по дърварския път и стигнали до езерото. Излезли на леда. Ненадейно той се пропукал и тя пропаднала. Баща ми така и не успял да я извади. Изтичал обратно до колата и тръгнал да търси помощ. Естествено, тя била вече мъртва, когато я намерили.
— Откъде разбрахте това?
— Самият той се обади. Тогава бях в Стокхолм.
— Какво си спомняте от телефонния разговор?
— Естествено, той беше много разстроен.
— По какъв начин?
— Може ли човек да бъде разстроен по повече от един начин?
— Плачеше ли? Беше ли изпаднал в шок? Опитайте се да го опишете по-подробно.
— Не плачеше. Мога да си спомня баща си със сълзи в очите единствено когато говореше за екземпляри от редки орхидеи. По-скоро имах чувството, че се опитва да ме убеди, че е направил всичко по силите си, за да я спаси. Но това едва ли е било нужно. Ако някой попадне в беда, правиш всичко възможно, за да му помогнеш, нали?
— Какво още каза?
— Помоли ме да се опитам да се свържа със сестра ми.
— Значи първо се е обадил на вас?
— Да.
— Какво стана после?
— Прибрахме се в Сконе. Точно както сега. Погребението се състоя седмица по-късно. Веднъж говорих по телефона с един полицай. Той каза, че ледът трябва да е бил необичайно слаб. А и майка ми не беше много едра жена.
— Така ли каза? Полицаят, с когото сте разговаряли? Че ледът трябва да е бил „необичайно слаб“?
— Имам добра памет за подробности. Може би защото съм ревизор.
Валандер кимна. Минаха покрай табела, която съобщаваше, че наближават кафене. През краткия престой Валандер разпита Рюнфелд за работата му като международен одитор. Слушаше го без особено внимание. Вместо това премисляше разговора, който проведоха в колата. Бе казано нещо важно. Обаче не успя да определи какво точно. Тъкмо щяха да си тръгнат от кафенето, когато телефонът в джоба му иззвъня. Беше Мартинсон. Бу отиде настрана, за да остави Валандер насаме.
— Изглежда, нямаме късмет — заяви Мартинсон. — От полицаите, които са работили в Елмхулт преди десет години, единият е починал, а другият е пенсиониран и се е преместил в Йоребру.
Валандер усети разочарованието. Без сигурен информатор пътуването щеше да загуби голяма част от замисъла си.
— Аз дори не знам как да стигна до езерото — възропта той. — Няма ли някой шофьор на линейка? Пожарната не е ли участвала в изваждането й?
— Намерих човека, който се е притекъл на помощ на Йоста Рюнфелд — уточни Мартинсон. — Знам как се казва и къде живее. Единственият проблем е, че няма телефон.
— Нима днес в Швеция има хора без телефон?
— Явно има. Имаш ли нещо за писане?
Валандер затършува в джобовете си. Както обикновено, нямаше нито лист, нито химикалка. Привика с жест Рюнфелд, който му даде писалка със златен обков и една от визитните си картички.
— Човекът се казва Якоб Хословски — продължи Мартинсон. — Той е нещо като селски чешит и живее сам в дървена къщичка недалеч от онова езеро. Езерото се нарича Стонгшьон и се намира северно от Елмхулт. Говорих с една любезна дама от общината, която каза, че Стонгшьон фигурира на информационното табло, поставено на пътя към селцето. Обаче не можа съвсем да обясни как се отива с кола при Хословски. Ще трябва да се отбиеш в някоя къща и да попиташ.
— Осигурено ли ни е къде да пренощуваме?
— ИКЕА имат там хотел, в който сме ангажирали стаи.
— ИКЕА не продават ли мебели?
— Продават. Но освен това имат и хотел — ИКЕА Вердсхус.
— Случило ли се е нещо друго?
— Всички са претрупани с работа. Но, изглежда, Хамрен от Стокхолм ще дойде да ни помага.
Валандер си спомни двамата криминалисти от Стокхолм, които им бяха помогнали в работата през лятото. Нямаше нищо против отново да се срещне с тях.
— Без Лудвигсон?
— Пострадал е при пътно произшествие и е в болница.
— Сериозно ли е?
— Ще разбера. Но не останах с такова впечатление.
Валандер сложи край на телефонния разговор и върна писалката.
— Има вид на много скъпа — подхвърли.
— Да си одитор във фирма като „Прайс Уотърхаус“ е една от най-хубавите професии на света — отвърна Рюнфелд. — Поне що се отнася до заплащане и бъдещи перспективи. Далновидните родители днес съветват децата си да станат одитори.
— Каква е средната заплата? — попита Валандер.
— Повечето служители над едно определено ниво имат индивидуални договори, които, разбира се, са конфиденциални.
За Валандер това означаваше, че заплатите са астрономически. И той като повечето хора се изумяваше: излизаше наяве информация за обезщетенията при напускане, нивото на заплащане и договорите за „златни парашути“. Собствената му заплата на криминален инспектор с дългогодишен опит беше доста ниска. Ако си бе потърсил работа в частния охранителен сектор, вероятно щеше да печели поне два пъти повече. Само че вече бе направил своя избор. Щеше да си остане полицай поне докато можеше да преживява със заплатата си.
Пристигнаха в Елмхулт в пет часа. Бу Рюнфелд попита дали наистина се налага да останат и през нощта. В действителност Валандер не разполагаше със задоволителен отговор. Рюнфелд можеше да вземе обратния влак до Малмьо. Валандер подчерта, че могат да посетят езерото едва на следващия ден, тъй като скоро ще мръкне. Искаше Рюнфелд да го придружи.
Когато се настаниха в хотела, Валандер незабавно потегли, за да открие къщата на Якоб Хословски, преди да се е стъмнило. Бяха спрели при информационното табло, поставено при отбивката към Елмхулт. Валандер си отбеляза къде е разположено езерото Стонгшьон. Излезе извън селището. Вече се здрачаваше. Зави наляво и после пак наляво. Гората беше гъста. Пейзажът на Сконе вече бе останал далеч зад тях. Спря, като видя някакъв мъж, който поправяше порта край пътя. Мъжът му обясни откъде да кара, за да стигне до къщата на Хословски. Валандер продължи. Двигателят бе започнал да издава странен звук. Помисли си, че скоро пак ще трябва да смени колата. Пежото му бе започнало да остарява. Зачуди се как ли щеше да си го позволи. Бе купил колата, която караше в момента, когато през една нощ, преди около година предишната му се запали на магистрала Е-65. И тя беше пежо. Нещо му подсказваше, че и следващата му кола ще бъде от същата марка. Колкото повече остаряваше, толкова по-трудно му ставаше да измени на навиците си.
Спря, щом стигна до следващото разклонение. Ако правилно бе разбрал пътните знаци, сега трябваше да завие надясно. След още осемстотин метра трябваше да стигне до къщата на Хословски. Пътят беше лош и зле поддържан. След стотина метра Валандер пак спря и даде на заден. Страх го беше да не заседне. Остави колата и тръгна пеш. От дърветата, които образуваха плътен шпалир покрай тесния горски път, се разнасяше шумолене. Крачеше бързо, за да задържи телесната си топлина.
Къщата се намираше досами пътя. Беше старовремска дървена колиба. Дворът бе зарит със стари коли. Самотен петел бе кацнал върху някакъв пън и го наблюдаваше. Един от прозорците светеше. Валандер успя да види, че светлината идва от газена лампа. Поколеба се дали да не отложи посещението си за следващия ден, но беше изминал дълъг път. Разследването изискваше да не пилее времето си нахалост. Отиде до входната врата. Петелът стоеше неподвижно на пъна. Почука. След малко дочу шум от влачещи се крака. Вратата се отвори. Мъжът, който стоеше в полумрака, бе по-млад, отколкото си бе представял Валандер — едва ли имаше и четирийсет години. Валандер се представи.
— Якоб Хословски — отговори мъжът. Валандер долови слаб, почти незабележим акцент в гласа му. Мъжът явно не се къпеше. Миришеше лошо. Дългата му коса и брада бяха сплъстени. Валандер задиша през устата.
— Питам се дали ще мога да ви обезпокоя за няколко минутки — започна той. — Полицай съм от Юстад.
Хословски се усмихна и отстъпи встрани.
— Заповядайте. Този, дето е почукал на вратата ми, никога не е останал на прага.
Валандер прекрачи в тъмното преддверие и насмалко да се препъне в една котка. Цялата къща бе пълна с котки. Никога не беше виждал толкова много котки, събрани на едно място. Това му напомни за Римския форум. Но за разлика от откритото пространство в Рим, тук вонята бе ужасяваща. Зина с уста, защото се уплаши дали изобщо ще може да диша. Последва Хословски в по-голямата от двете стаи, от които се състоеше старата къщурка. Там нямаше почти никакви мебели.
Само матраци и възглавници, купчини книги и самотна газена лампа върху една табуретка. И котки. Навред. Валандер доби неприятното усещане, че те всички са се втренчили в него с бдителни очи и всеки момент ще скочат отгоре му.
— Човек рядко влиза в къща без електричество — отбеляза Валандер.
— Аз живея извън времето — простичко отговори Хословски. — В следващия си живот ще се преродя като котка.
Валандер кимна.
— Ясно — каза той неубедително. — Ако правилно съм разбрал, живели сте тук и преди десет години?
— Живея тук, откакто напуснах времето.
Валандер осъзнаваше колко абсурден е следващият му въпрос. Въпреки това го зададе.
— Кога напуснахте времето?
— Много отдавна.
Вероятно това щеше да е най-изчерпателният отговор, на който можеше да се надява. С мъка се настани на една от възглавничките на пода, като се надяваше, че не е подгизнала от котешка пикня.
— Преди десет години една жена се е удавила тук наблизо, докато вървяла по леда на Стонгшьон — продължи той. — Предполагам, такива злополуки не стават често тук, сигурно ще си спомните събитието? Макар и, както казвате, да живеете извън времето.
Валандер забеляза, че Хословски, който най-вероятно беше луд или объркан от някакви неясни пророчески идеи, реагира положително, като разбра, че той приема твърдението му за битие извън времето.
— Една неделя през зимата, преди десет години — обясни Валандер. — Според информацията, с която разполагаме, мъжът е дошъл тук да търси помощ.
Хословски кимна. Спомняше си.
— Един мъж дойде и заблъска по вратата ми. Искаше да използва телефона ми.
Валандер се огледа в стаята.
— Но вие нямате телефон?
— Че с кого да говоря?
Валандер кимна.
— Какво стана тогава?
— Упътих го до най-близкия ми съсед. Там има телефон.
— Придружихте ли го дотам?
— Отидох до езерото, за да видя дали ще мога да я извадя.
Валандер се спря и върна разговора крачка назад.
— Мъжът, който блъскаше по вратата… Предполагам, че е бил много разстроен?
— Може би.
— Какво имате предвид с „може би“?
— Спомням, че беше необикновено овладян.
— Забелязахте ли нещо друго?
— Забравил съм. Това се случи в друго космическо измерение, което се е изменило многократно оттогава.
— Нека продължим. Отидохте при езерото. Какво се случи там?
— Ледът беше гладък като стъкло. Видях дупката. Отидох до нея. Ала не видях нищо във водата.
— Казвате, че сте вървели по леда? Не ви ли беше страх, че ще се пропука?
— Знам колко може да носи. Освен това мога да се направя безтегловен, ако се налага.
Човек не може да говори разумно с един луд, каза си Валандер примирено. Все пак продължи да задава въпросите си.
— Можете ли да ми опишете дупката?
— Сигурно е била изсечена от някой рибар. После отново е замръзнала. Но ледът не е имал време да се втвърди.
Валандер се замисли.
— Въдичарите не пробиват ли по-малки дупки?
— Тази беше почти четириъгълна. Навярно е била изрязана с трион.
— Идват ли въдичари на Стонгшьон?
— В езерото има много риба. Аз самият си набавям риба от там, но не и зиме.
— Какво стана след това? Застанали сте до дупката. Не сте видели нищо. Какво направихте тогава?
— Съблякох си дрехите и пропълзях във водата.
Валандер се вторачи в него.
— Защо, за бога, сте направили това?
— Рекох си, че бих могъл да напипам тялото й с крака.
— Могли сте да премръзнете до смърт!
— Ако е необходимо мога да се направя безчувствен към силен студ или горещина.
Валандер осъзна, че би трябвало да е подготвен за подобен отговор.
— И не я намерихте?
— Не. Изтеглих се обратно на леда и се облякох. Малко след това дотичаха хора. Кола със стълби. Тогава си отидох.
Валандер се мъчеше да стане от неудобната възглавничка. Вонята в стаята бе непоносима. Нямаше повече въпроси и не искаше да остава по дълго от необходимото. Но не можеше да не отбележи, че Якоб Хословски беше много любезен и радушен домакин.
Изпроводи го на двора.
— След това са я извадили — каза. — Съседът ми има обичай да се отбива и да ми разказва това, което смята, че трябва да знам за обкръжаващия свят. Много мил човек. Впрочем според него е редно да знам всичко, което се случва в местния стрелкови клуб. Не отдава такава важност на ставащото по света. Та затуй и не знам почти нищо за това, което се случва. Може би ще ми разрешите да попитам: дали в момента се води някоя по-мащабна война?
— Нито една голяма — отговори Валандер, — но множество малки.
Хословски кимна. Сетне обясни.
— Съседът ми живее съвсем наблизо — каза. — Къщата му не се вижда. На около триста метра е. Земните разстояния са трудноопределими.
Валандер благодари и си тръгна. Вече беше тъмно като в рог. Използваше фенера си, за да вижда къде върви. Между дърветата блещукаше светлина. Мислеше си за Якоб Хословски и всичките му котки.
Стигна до еднофамилната къща, която изглеждаше построена сравнително наскоро. Пред нея стоеше микробус с надпис „Водопроводни услуги“ от едната страна. Валандер позвъни на вратата. Висок босоног мъж по бяла долна фланела отвори вратата с такъв замах, сякаш Валандер бе последният от безкраен поток хора, изредили се да му досаждат. Затова пък лицето му беше открито и дружелюбно. Вътре в къщата се чуваха детски викове. Валандер накратко обясни кой е.
— Сигурно Хословски ви е изпратил тук? — рече мъжът и се засмя.
— Откъде знаете?
— Надушвам го — отвърна. — Заповядайте, винаги може да се проветри.
Валандер го последва в кухнята. Детските викове се носеха от горния етаж. Освен това някъде бе включен телевизор. Мъжът каза, че името му е Рюне Нилсон и по професия е водопроводчик. Валандер отклони предложеното кафе и разказа защо е дошъл.
— Такова нещо не се забравя — рече той, щом Валандер млъкна. — Още бях ерген. Тук имаше стара къща, която съборих, за да построя новата. Нима наистина има десет години оттогава?
— Точно десет години без няколко месеца.
— Той дойде и заблъска по вратата. Беше по средата на деня.
— Как ви се стори той?
— Беше разстроен, обаче овладян. След това позвъни на номера за спешна помощ. Междувременно аз се облякох. После тръгнахме. Минахме по един пряк път през гората. По онова време често ходех за риба.
— През цялото време ли правеше впечатление на сдържан? Какво каза? Как обясни злополуката?
— Пропаднала в леда, който се пропукал.
— Но ледът е бил много дебел?
— Човек никога не знае, когато става въпрос за леда. Може да има невидими пукнатини или слаби места. Макар че наистина беше малко странно.
— Якоб Хословски каза, че дупката е била четириъгълна. Мисли, че може да е била изрязана с трион.
— Дали е била четириъгълна не помня. Обаче беше голяма.
— Но ледът наоколо е бил здрав. Вие сте едър човек и не ви е било страх да ходите по него?
Нилсон кимна.
— По-късно доста размишлявах над това — допълни той. — Имаше нещо странно в тази дупка, дето просто се бе отворила и жената изчезнала. Защо не е успял да я измъкне?
— Той какво обяснение даде?
— Бил се опитал, но тя изчезнала толкова бързо. Била повлечена под леда.
— Така ли беше?
— Откриха я на няколко метра от дупката. Точно под леда. Не беше потънала. Бях там, когато я извадиха. Никога няма да го забравя. Не можах да проумея как бе възможно да тежи толкова много.
Валандер го изгледа въпросително.
— Какво имате предвид? Че е тежала „толкова много“?
— Познавах Нюгрен, местния полицай по онова време. Вече не е между живите. Той каза, че според мъжа й тя е тежала почти осемдесет кила. Това обяснявало защо ледът се пропукал. Ала така и не можах да го разбера. Предполагам, човек винаги се замисля за такива неща, когато става дума за злополука. Как се е случило. Дали е могло да се избегне.
— Със сигурност имате право — рече Валандер и стана. — Благодаря ви за отделеното време. Много бих искал утре да ми покажете къде се е случило.
— По водата ли ще ходим?
Валандер се усмихна.
— Няма нужда. Но може би Хословски притежава тази способност.
Нилсон поклати глава.
— Той е безобиден — обясни. — Той и всичките му котки. Безобиден, но луд.
Валандер се върна по горския път. Газената лампа светеше на прозореца на Якоб. Рюне му обеща да си бъде у дома около осем часа на следващия ден. Валандер запали колата и тръгна обратно към Елмхулт. Странният звук от двигателя бе изчезнал. Усети, че е гладен. Вероятно щеше да е най-учтиво, ако предложи на Рюнфелд да вечерят заедно. Усещането, че напразно е предприел това пътуване, беше изчезнало.
Когато Валандер се прибра в хотела, на рецепцията го очакваше съобщение. Бу Рюнфелд бе наел кола и отпътувал за Векшьо. Имал познати и възнамерявал да прекара нощта там. Обещаваше да се върне в Елмхулт рано на следващия ден. Валандер изпита мимолетно раздразнение от действията му. Ами ако вечерта изникнеше нужда от неговото присъствие? Рюнфелд бе оставил телефонен номер във Векшьо. Валандер нямаше причина да му позвъни. Даже изпита известно облекчение, че ще разполага с вечерта за себе си. Прибра се в стаята, взе си душ и се сети, че дори няма четка за зъби. Облече се и намери отворен магазин, откъдето си купи каквото му трябваше. После вечеря в една пицария, покрай която случайно мина. През цялото време си мислеше за инцидента с удавянето. Стори му се, че лека-полека започва да сглобява картината. След вечеря се върна в хотелската стая. Малко преди девет позвъни на домашния телефон на Ан-Брит. Надяваше се, че децата й спят. Когато тя вдигна, накратко й разказа какво се беше случило. Искаше също да разбере дали са успели да намерят онази госпожа Свенсон, за която се предполагаше, че е била последният клиент на Йоста Рюнфелд.
— Все още не — отвърна тя. — Но ще намерим начин.
Той набързо приключи разговора. После пусна телевизора и разсеяно се загледа в едно дискусионно предаване. Без да забележи, заспа.
Събуди се малко след шест сутринта напълно отпочинал. В седем и половина вече бе закусил и платил за стаята. После седна на рецепцията и зачака. Рюнфелд дойде няколко минути по-късно. Никой от тях не коментира, че бе прекарал нощта във Векшьо.
— Ще отидем сред природата — започна Валандер. — До езерото, където се е удавила майка ви.
— Пътуването заслужаваше ли си труда? — попита Бу Рюнфелд. Валандер забеляза, че е раздразнен.
— Да — отвърна. — И вашето присъствие беше от решаващо значение. Независимо дали го вярвате, или не.
Това, естествено, не беше вярно. Но Валандер го каза толкова уверено, че думите му, макар и да не убедиха Рюнфелд, поне го накараха да се замисли.
Рюне Нилсон ги посрещна. Тръгнаха по една пътека през гората. Вятърът бе стихнал, а температурата беше около нулата. Земята под краката им бе твърда. Водата се ширна пред тях. Езерото беше продълговато. Рюне Нилсон посочи една точка нейде по средата на езерото. Валандер забеляза, че Рюнфелд е неспокоен. Предположи, че идва тук за пръв път.
— Трудно е да си представиш езерото заледено — рече Нилсон. — Всичко се променя, когато дойде зимата. Най-вече се променя усещането за разстояние. Това, което изглежда много далече през лятото, изведнъж може да ти се стори съвсем близо. Или обратното.
Валандер отиде до края на брега. Водата беше тъмна. Стори му се, че мярна движението на малка рибка до един камък. Зад себе си чу, че Рюнфелд пита колко е дълбоко езерото. Не успя да чуе какво отговори Рюне Нилсон.
Какво е станало?, запита се. Дали Йоста Рюнфелд го е бил решил предварително? Че онази неделя ще удави жена си? Трябва да е било така. По някакъв начин е подготвил дупката. Точно както някой бе прерязал дъските над рова у Холгер Ериксон. Както бе държал Йоста Рюнфелд в плен.
Валандер дълго време стоя, загледан в ширналото се пред погледа му езеро, но виждаше само онова, което бе в ума му.
Върнаха се през гората. При колата се сбогуваха с Рюне Нилсон. Според Валандер сигурно щяха се приберат в Юстад преди дванайсет часа.
Ала грешеше. Малко по на юг от Елмхулт колата спря. Двигателят отказа. Валандер се обади на фирмата за пътна помощ, към която бе абониран. Мъжът дойде след двайсетминутно чакане и веднага установи, че повредата е сериозна и не може да бъде отстранена на място. Нямаше какво друго да сторят, освен да оставят колата в Елмхулт и да вземат влака за Малмьо.
Служителят на пътна помощ ги откара до гарата. Докато Валандер се оправяше с него, Рюнфелд предложи да купи билетите. Впоследствие се оказа, че е взел билети за първа класа. Валандер не каза нищо. В 9:44 влакът потегли към Хеслехолм и Малмьо. Преди това Валандер се обади в полицията и помоли да изпратят някого да ги посрещне в Малмьо. Нямаше подходяща връзка с влак до Юстад. Ебба обеща, че ще се погрижи някой да ги чака.
— Нима полицията наистина не разполага с по-надеждни коли? — внезапно попита Рюнфелд, след като влакът излезе от Елмхулт. — Какво ще стане, ако обявят пълна тревога?
— Това беше личният ми автомобил — отговори Валандер. — Нашите коли за спешни случаи са в значително по-добро състояние.
Отвън пейзажът се плъзгаше покрай прозореца. Валандер се замисли за Якоб Хословски и котките му. Мислеше и че Йоста Рюнфелд вероятно бе убил съпругата си. Не знаеше какво следва от това. Сега самият Рюнфелд беше мъртъв. Един жесток мъж, който навярно сам бе извършил убийство, на свой ред е убит по също толкова брутален начин.
Отмъщението е най-естественият мотив, помисли си Валандер.
Но кой отмъщава и за какво? Как Холгер Ериксон се вписва в тази картина?
Не знаеше. Нямаше отговори.
Появата на кондуктора прекъсна разсъжденията му.
Беше жена. Усмихна си и им поиска билетите с подчертан сконски акцент.
Валандер имаше усещането, че го гледа така, сякаш го е познала. Може би беше видяла снимката му в някой вестник.
— Кога пристигаме в Малмьо? — попита той.
— В 12:15 часа — отвърна тя. — В 11:13 часа в Хеслехолм.
После си тръгна.
Знаеше наизуст разписанието.