Петата жена

26

Когато излязоха от къщата на „Сириусгатап“, навън беше започнало да вали. Спряха до колата на Валандер. Той се чувстваше неспокоен.

— Струва ми се, че никога не съм срещал току-що овдовяла жена, която толкова леко да приеме загубата на мъжа си — заяви Бирш с нотки на неудоволствие.

— Определено ще трябва да я държим под око — отвърна Валандер.

Не си направи труда да се аргументира. Вместо това се опита да състави план за следващите няколко часа. Обзе го усещането, че има неотложна работа.

— Трябва да претърсим вещите му и тук, вкъщи, и в университета — каза той. — Естествено, това си е ваша работа. Но много бих искал и някой от Юстад да присъства. Не знаем какво търсим. Така вероятността по-бързо да попаднем на нещо интересно ще е по-голяма.

Бирш кимна.

— Ти няма ли да останеш?

— Не. Ще помоля Мартинсон и Сведберг да дойдат. Ще им кажа да тръгнат незабавно.

Валандер извади мобилния си телефон от колата, набра номера на полицията в Юстад, където го прехвърлиха на Мартинсон. Обясни накратко какво се бе случило. Мартинсон обеща, че двамата със Сведберг ще потеглят веднага. Валандер му каза да се срещне с Бирш в полицейския участък в Лунд. Наложи се да продиктува името му на Мартинсон буква по буква. Бирш се подсмихна.

— Бих останал — продължи Валандер. — Но трябва да поровя назад в разследването. Подозирам, че разковничето към убийството на Блумберг е някъде там. Макар и още да не сме го видели. Разковничето за всичките три убийства. Сякаш сме се изгубили в сложна пещерна система.

— Добре ще е, ако успеем да избегнем още убийства — каза Бирш. — И тези са ни предостатъчни.

Сбогуваха се. Валандер пое обратно към Юстад. Дъждът ту се изсипваше на порои, ту спираше. Когато премина близо до „Стуруп“, един самолет тъкмо се приземяваше. Докато шофираше, в главата си отново прехвърляше следствения материал. Вече сам не знаеше за кой пореден път го прави. Реши и как ще подходи, щом се върне в Юстад.

Когато паркира колата, часът бе шест без четвърт. На пропуска попита Ебба дали Ан-Брит Хьоглунд е в сградата.

— С Хансон се върнаха преди час.

Валандер забърза нататък. Откри Хьоглунд в стаята й. Говореше по телефона. Валандер й направи знак да привърши разговора на спокойствие. Почака отвън в коридора. Веднага щом чу, че оставя слушалката, отново влезе в стаята.

— Мислех си да седнем при мен — предложи той. — Трябва да прегледаме всичко отначало.

— Да взема ли нещо? — Тя посочи папките и книжата, разпръснати по бюрото.

— Не мисля, че е нужно. Ако нещо ни потрябва, можеш да го донесеш после.

Тя отиде с него в кабинета му. Валандер се обади на централата и каза, че не желае да го безпокоят. Не уточни докога. Това, което си бе наумил, щеше да им отнеме доста време.

— Помниш, че те помолих да прегледаш наново събитията и да потърсиш женски почерк.

— Направих го — отвърна тя.

— Трябва отново да прегледаме целия материал — продължи той. — Това и ще направим сега. Убеден съм, че някъде има точка, от която можем да осъществим пробив. Просто още не сме я забелязали. Подминали сме я. Щурали сме се напред-назад покрай нея, тя си е била там, но ние сме гледали в друга посока. И сега съм абсолютно сигурен, че е замесена жена.

— Защо смяташ така?

Той й разказа за разговора с Кристина Блумберг. За това как раздра блузата си и показа белезите от тормоза, на който е била подлагана.

— Говориш за малтретирана жена — отбеляза тя. — Не за убийца.

— Може би е едно и също — каза Валандер. — При всички случаи трябва да разбера дали съм прав, или греша.

— Откъде да започнем?

— От началото. Като в приказката. А първото нещо, което е станало, е, че някой в Льодинге е копал в един ров и е заложил капан за Холгер Ериксон. Представи си, че е става дума за жена. Какво виждаш тогава?

— Разбира се, не е невъзможно. Нямаше нищо твърде голямо или твърде тежко.

— Защо е избрала именно този начин?

— За да създаде впечатлението, че е извършено от мъж.

Валандер дълго размишлява над отговора й, преди да продължи.

— Тоест искала е да ни насочи по грешна следа?

— Не е задължително. Може да е искала да покаже как насилието се връща. Като бумеранг. Или защо не и двете?

Валандер отново се замисли. Предположенията й можеха да се окажат напълно верни.

— Мотивът — продължи той. — Кой е имал причина да убие Холгер Ериксон?

— Това е по-неясно, отколкото в случая с Йоста Рюнфелд. Там поне има различни възможности. За Холгер Ериксон все още знаем твърде малко. Толкова малко, че е направо странно. Като че е изживял живота си далеч от чужди очи. Сякаш е бил забранена зона.

Веднага усети, че тя казва нещо важно.

— Какво имаш предвид?

— Това, което казвам. Би трябвало да знаем повече. За един осемдесетгодишен мъж, който е прекарал целия си живот в Сконе. Бил е доста известен. Толкова малко ни е известно, че е чак неестествено.

— Какво е обяснението?

— Не знам.

— Хората страхуват ли се да говорят за него?

— Не.

— Какво е тогава?

— Издирвахме наемен войник — каза тя. — Открихме мъж, който е мъртъв. Научихме, че тези хора често действат под чужди имена. Хрумна ми, че това би могло да се отнася и за Холгер Ериксон.

— Да е бил наемник ли?

— Не ми се вярва. Но може да се е представял под чуждо име. Не е задължително винаги да е бил Холгер Ериксон. Това би могло да обясни защо знаем толкова малко за личния му живот. Може от време на време да е приемал друга самоличност.

Валандер си спомни някои от най-ранните стихосбирки на Ериксон. Беше ги издал под псевдоним. По-късно започнал да използва истинското си име.

— Трудно ми е да повярвам в това, което казваш — продължи той. — Най-вече защото не намирам логичен мотив. Защо човек използва чуждо име?

— Защото прави нещо, за което не иска другите да разберат.

Валандер я погледна.

— Имаш предвид, че е възприемал чуждо име, защото е бил хомосексуалист? Във времена, когато е било най-добре да пази това в дълбока тайна?

— Това е една от възможностите.

Валандер кимна. И все пак се съмняваше.

— Налице е дарението за църквата в Йемтланд — каза. — Трябва да означава нещо. Защо му е да го прави? И изчезналата полякиня? Има нещо, свързано с нея, което я прави специална. Замисляла ли си се какво може да е то?

Ан-Брит поклати глава.

— Че тя е единствената жена, която изобщо се появява в материалите по разследването за Ериксон. И това я прави много специална.

— Пристигнаха копия от следствения материал за нея от Йостерсунд — добави тя. — Не мисля, че някой е имал време да се запознае с тях. Освен това тя се появява само в периферията. Не разполагаме с доказателства, че с Холгер Ериксон са се познавали.

Валандер изведнъж стана много категоричен.

— Правилно — съгласи се той. — Трябва да се заемем с това колкото се може по-бързо. Да установим дали съществува връзка.

— Кой ще го направи?

— Хансон. Той чете най-бързо. Освен това винаги се натъква на най-същественото.

Тя си отбеляза. Оставиха случая на Холгер Ериксон за момента.

— Йоста Рюнфелд е бил брутален мъж — поде Валандер. — В това сме сигурни. И по това си прилича с Холгер Ериксон. Сега се оказва, че същото важи и за Йожен Блумберг. Рюнфелд е малтретирал жена си. Както и Блумберг. Докъде ни отвежда това?

— До това, че имаме трима мъже, склонни към насилие. От които поне двама са малтретирали жени.

— Не — заяви Валандер. — Не е точно така. Имаме трима мъже. За двама от които знаем, че са малтретирали жени. Това може да се отнася и за третия, Холгер Ериксон. Просто още не знаем.

— Полякинята ли? Криста Хаберман?

— Например тя. Може да се окаже и че Йоста Рюнфелд е убил съпругата си. Подготвил е дупката в леда, където тя е паднала и се е удавила.

И двамата усетиха, че са напипали нещо. Валандер отново се върна назад в разследването.

— Ямата с колове — добави той. — Какво представлява тя?

— Подготвена, добре планирана. Смъртоносен капан.

— Нещо повече от това. Тя е начин бавно да отнемеш човешки живот.

Валандер изрови един документ от бюрото си.

— Според съдебния лекар в Лунд е възможно Холгер Ериксон да е висял набучен на бамбуковите пръти няколко часа преди да умре.

Остави настрана документа с погнуса.

— Йоста Рюнфелд — додаде после. — Измършавял, удушен, увиснал за едно дърво. Какво подсказва това?

— Че е бил държан в плен. Той не е висял в яма с колове.

Валандер вдигна ръката си. Тя замълча. Той мислеше. Спомни си посещението при Стонгшьон. Открили са я под леда.

— Да се удавиш, когато има лед — продума. — Винаги съм си го представял като едно от най-ужасяващите неща, които могат да сполетят човек. Да пропаднеш под леда. Да не можеш да го пробиеш. Може би дори виждаш светлината, която прозира през леда.

— Пленник под леда — рече тя.

— Точно така. И аз си мисля същото.

— Имаш предвид, че извършителят е отмъстил по начин, който напомня за сполетялото човека, за когото мъсти?

— Нещо такова. Във всеки случай е напълно възможно.

— Но тогава случилото се на Йожен Блумберг повече напомня за съпругата на Рюнфелд.

— Знам — каза Валандер. — Може би ще успеем да разберем и това, ако помислим още малко.

Преминаха нататък. Говориха за куфара. Той отново обърна внимание на изкуствения нокът, който Нюберг намери в гората при „Маршвинсхолм“.

После се захванаха със случая на Блумберг. Моделът се повтаряше.

— Трябвало е да се удави. Но не прекадено бързо. Трябвало е да съзнава какво му се случва.

Валандер се облегна назад в стола и се загледа в нея от отсрещната страна на бюрото.

— Кажи ми какво виждаш.

— Оформя се мотив за отмъщение. Повтаря се във всеки един от случаите като свързващо звено. Мъже, които извършват насилие над жени, на свой ред стават жертва на рафинирана мъжка жестокост. Сякаш за да бъдат принудени да усетят собствените си ръце върху телата си.

— Сполучлива формулировка — вметна Валандер. — Продължавай.

— Също така може да е начин да се скрие, че една жена е извършила всичко. Трябваше ни много време, докато изобщо ни хрумне, че може да е замесена жена. И когато ни хрумна тази мисъл, веднага я отхвърлихме.

— Кое точно противоречи на идеята, че убиецът е жена?

— Все още знаем твърде малко. Освен това жените не прибягват до насилие, освен ако не трябва да защитят себе си или децата си. Това не е планирано насилие. Само инстинктивни защитни рефлекси. При нормални обстоятелства никоя жена няма да тръгне да копае капан. Няма да държи човек в плен. Или пък да захвърли в езерото мъж, завързан в чувал.

Валандер я изгледа изпитателно.

— При нормални обстоятелства — натърти. — Ти го каза.

— Ако е замесена жена, то тя трябва да не е с всичкия си.

Валандер се изправи и отиде до прозореца.

— Има още нещо — каза той. — И то може да събори въздушната кула, която се опитваме да изградим. Тя не отмъщава за себе си. Отмъщава за други. Жената на Йоста Рюнфелд е мъртва. Съпругата на Йожен Блумберг не го е извършила, сигурен съм. Холгер Ериксон няма жена. Ако това е отмъщение и ако е жена, то тя отмъщава за други. А това не звучи логично. Ако се окаже вярно, то аз никога не съм имал досег с подобно нещо.

— Може да е повече от една — колебливо рече Ан-Брит Хьоглунд.

— Няколко ангели на смъртта? Група жени? Секта?

— Не звучи правдоподобно.

— Не — съгласи се Валандер, — не звучи.

Той отново седна на стола.

— Искам сега да направиш обратното — предложи. — Да прегледаш отново целия материал. И после да ми посочиш всички основателни доводи, че престъпленията не са извършени от жена.

— Няма ли да е по-добре да изчакаме, докато узнаем повече за случая с Блумберг?

— Може би — отвърна Валандер. — Но не мисля, че ще имаме време.

— Смяташ, че може да се повтори?

На Валандер му се искаше да й даде отговора искрено. Известно време седя мълчаливо, преди да заговори.

— Няма начало — продължи той. — Не и такова, което можем да видим. Затова ми се струва малко вероятно да има и край. Може да се случи отново. И изобщо не знаем накъде да гледаме.

Не продължиха нататък. Валандер се безпокоеше, че Мартинсон и Сведберг не се обаждаха. После се сети, че телефонът е блокиран. Обади се в дежурната стая. Нито Мартинсон, нито Сведберг се бяха обаждали. Поръча да го свържат, ако някой от двамата се обади.

— Влизанията с взлом — каза тя внезапно. — В цветарницата и в дома на Холгер Ериксон. Как се вписват те в картината?

— Не знам — отговори той. — Нито пък петната кръв по пода. Мислех си, че имам обяснение. Сега вече не знам.

— Мислех си… — започна тя.

Валандер забеляза, че е нетърпелива. Кимна й да продължи.

— Говорим си как трябва да правим разлика между това, което действително виждаме, и това, което се случва — поде тя. — Холгер Ериксон е подал сигнал за взлом, при който нищо не е било откраднато. Защо тогава е подал сигнала?

— Аз също мислих над това — отвърна Валандер. — Може да е бил потресен, че някой е проникнал в дома му с взлом.

— В такъв случай това съответства на модела.

Валандер не разбра веднага какво има предвид тя.

— Възможно е някой да е извършил взлома, за да го накара да се разтревожи. Не за да открадне нещо.

— Първо предупреждение? — подхвърли той. — Това ли имаш предвид?

— Да.

— А цветарницата?

— Йоста Рюнфелд напуска апартамента си. Или е бил подмамен да излезе. Или е било рано сутринта. Слиза на улицата, за да си чака таксито. Оттам изчезва безследно. Може би е отишъл до магазина? Само на няколко минути път е. Куфарът може да е оставил във входа. Или да го е носил със себе си. Не беше тежък.

— Защо му е било да ходи до цветарницата?

— Не знам. Може да си е забравил нещо.

— Искаш да кажеш, че е бил нападнат в магазина?

— Знам, че идеята не е добра. Ала въпреки това ми хрумна.

— Не е по-лоша от останалите — отвърна Валандер.

Погледна я.

— Изобщо направиха ли проверка дали кръвта по пода е от Рюнфелд?

— Струва ми се, че не. В такъв случай вината е моя.

— Ако трябва да търсим чия е отговорността за всички грешки, които се правят по време на разследването на престъпления, нямаше да ни остане време за друго — рече Валандер. — Предполагам, че не са останали никакви следи?

— Мога да говоря с Ваня Андершон.

— Направи го. Можем да го проверим. Просто за да сме сигурни.

Тя се изправи и излезе от стаята. Валандер беше уморен. Бяха провели плодотворен разговор. Но безпокойството му продължаваше да нараства. Намираха се толкова далече от същината на нещата, колкото бе възможно. На разследването все още му липсваше гравитационна сила, която да ги притегли в определена посока.

Някой раздразнено повиши глас в коридора. Замисли се за Байба. В съзнанието му изникна образът на кучето, което искаше да си купи. Но бързо си наложи да се върне към разследването. Стана и отиде за кафе. Някой го попита дали е имал време да обмисли доколко е уместно дружеството за опазване на народните занаяти да се нарича „Приятелите на секирата“. Отговори, че не е мислил по въпроса. Върна се в кабинета си. Дъждът беше престанал. Облачното покривало бе надвиснало неподвижно над водната кула.

Телефонът иззвъня. Беше Мартинсон. Валандер се заслуша в гласа му за нотки, които да издават, че се е случило нещо важно. Но не долови нищо.

— Сведберг току-що се върна от университета. Йожен Блумберг, изглежда, е бил от типа хора, за които малко злонамерено казват, че се сливат с пейзажа. Може би не е бил и кой знае какъв учен в своята област. Бил е донякъде обвързан с детската клиника в Лунд, но считат, че работата му е била на доста елементарно ниво. Поне така твърди Сведберг. От друга страна, какво ли знае той за млечните алергии?

— Продължавай — подкани го Валандер, без да прикрива нетърпението си.

— Трудно ми е да разбера как един човек може да бъда така съвършено необременен от интереси — каза Мартинсон. — Изглежда, се е занимавал единствено с проклетото мляко. И с нищо друго. С едно-единствено изключение.

Валандер чакаше.

— Имал извънбрачна връзка — каза Мартинсон. — Намерих няколко писма. Появяват се инициалите КА. Това, което е интересното в случая, е, че, изглежда, жената е очаквала дете.

— Откъде разбра това?

— От писмата. От най-скорошното писмо се подразбира, че тя е в края на бременността си.

— От кога е писмото?

— Няма дата. Но споменава, че гледала филм по телевизията, който й харесал. Ако не греша, даваха го само преди месец. Естествено, ще установим това с по-голяма точност.

— Тя има ли някакъв адрес?

— Не става ясно.

— Дори това дали е в Лунд?

— Не. Със сигурност обаче е местна, от Сконе. Някои от изразите, които използва, го издават.

— Пита ли вече вдовицата?

— Именно за това исках да говоря с теб. Дали е удобно. Или е редно да изчакам.

— Питай — нареди Валандер. — Не можем да чакаме. Освен това имам чувството, че тя и без това знае. Необходими са ни името и адресът на тази жена. При това колкото се може по-бързо! Обади се веднага щом научиш нещо.

Валандер остана седнал с телефонната слушалка в ръка. Обля го студена вълна недоволство. Това, което му каза Мартинсон, му напомни за нещо.

Беше свързано със Сведберг.

Но не се сещаше какво е.

Докато чакаше Мартинсон да позвъни отново, на вратата се появи Хансон и каза, че още същата вечер ще се опита да прегледа част от следствените материали, които бяха пристигнали от Йостерсунд.

— Единайсет килограма са — съобщи той. — Само за твое сведение.

— Да не си ги премерил? — учудено попита Валандер.

— Не аз — каза той. — А куриерската фирма. Пратка 11,3 килограма от полицейския участък в Йостерсунд. Искаш ли да знаеш колко струваше?

— По-добре не.

Хансон изчезна. Валандер зачопли ноктите си. Представи си черен лабрадор, който дреме до леглото му. Часът стана осем без двайсет. Мартинсон все още не се беше обадил. Нюберг позвъни и каза, че мисли вече да се прибира.

Валандер се зачуди защо ли въобще му го казва. За да знае, че може да го намери вкъщи или защото искаше да бъде оставен на мира.

Най-накрая Мартинсон се обади.

— Беше си легнала и спеше — каза той. — Всъщност не исках да я будя. Затова отне толкова време.

Валандер не каза нищо. Той самият не би се поколебал да събуди Кристина Блумберг.

— Какво каза тя?

— Оказа се прав. Знаеше, че мъжът й е имал и други жени. Тази не била първата. Имало и други преди нея. Но не знае коя е. КА не й говори нищо.

— А знае ли къде живее?

— Отрече. Склонен съм да й вярвам.

— Но трябва да е знаела, ако е пътувал някъде?

— Попитах я за това. Не знае. Освен това не е имал лека кола. Не е имал и шофьорска книжка.

— Това означава, че тя е наблизо.

— И аз мисля така.

— Жена с инициалите КА. Трябва да я открием. Зарежете всичко друго засега. Бирш там ли е?

— Преди малко отпътува за участъка.

— Къде е Сведберг?

— Щеше да говори с човека, за когото се смята, че най-добре е познавал Йожен Блумберг.

— Нека съсредоточи усилията си върху това да разбере коя е жената с инициали КА.

— Не знам дали ще мога да се свържа с него — отвърна Мартинсон. — Забрави си телефона при мен.

Валандер изпсува.

— Вдовицата би трябвало да знае кой е най-добрият приятел на мъжа й. Важно е Сведберг да го знае.

— Ще видя какво мога да направя.

Валандер вече слагаше слушалката на вилката, когато внезапно промени решението си. Ала беше твърде късно. Изведнъж си спомни какво бе забравил. Изнамери номера на полицейския участък в Лунд. Провървя му и почти веднага се свърза с Бирш.

— Може би попаднахме на нещо — каза той.

— Мартинсон е говорил с Ерен, който работи заедно с него на „Сириусгатан“ — отвърна Бирш. — Доколкото разбрах, издирваме непозната жена, за която се предполага, че има инициалите КА.

— Не се предполага — поправи го Валандер. — Това са инициалите й. Карин Андершон, Катарина Алстрьом, трябва да я открием, както и да се казва. Има една подробност, която според мен е важна.

— Това, че скоро ще ражда?

На Бирш му сечеше пипето.

— Точно така — отвърна Валандер. — Та би трябвало да се свържем с Родилното отделение в Лунд. Жени, които са родили наскоро. Или тези, на които им предстои да родят. Всички с инициали КА.

— Лично ще се заема с това — продължи Бирш. — Такива неща са винаги малко щекотливи.

Валандер затвори телефона. Започна да се поти. Нещата взеха да се раздвижват. Излезе в коридора. Беше празен. Стресна се от звъна на телефона. Беше Ан-Брит Хьоглунд, която се обаждаше от цветарницата на Рюнфелд.

— Нищо не е останало от кръвта — каза тя. — Ваня Андершон сама е излъскала пода.

— Парцалът? — подхвърли Валандер.

— Уви, изхвърлила го е. Локвичката кръв я разстройвала. А кофите, естествено, отдавна са изпразнени.

Валандер знаеше, че и най-малкото количество ще е достатъчно, за да направят анализа.

— Обувките — каза той. — С какво е била обута през онзи ден? Може да е останало някое миниатюрно петънце на подметката.

— Ще я попитам.

Валандер чакаше на телефона.

— Носила е чифт дървено сабо — осведоми го Ан-Брит. — Но сега е в апартамента й.

— Вземи ги — нареди Валандер. — Донеси ги тук и се обади на Нюберг. Той си е вкъщи. Поне може да ни каже дали по тях има кръв.

Докато говореха, на вратата изникна Хамрен. Откакто бе пристигнал в Юстад, Валандер почти не го беше виждал. Запита се също с какво ли се занимават и двамата полицаи от Малмьо.

— Захванах се със съпоставките между Ериксон и Рюнфелд — каза Хамрен. — Поне докато Мартинсон е в Лунд. Дотук не даде никакъв резултат. Мисля, че пътищата им никога не са се пресичали.

— Въпреки това е важно да се свърши работата докрай — каза Валандер. — Все някъде разследванията имат допирна точка. Убеден съм в това.

— А Блумберг?

— Той също си има своето място в модела. Друг вариант е немислим.

— Откога полицейската работа стана въпрос на вероятности? — учуди се Хамрен и се усмихна.

— Прав си, разбира се — каза Валандер. — Но човек все пак се надява.

Хамрен стоеше с лулата си в ръка.

— Ще изляза да попуша — рече той. — Прочиства мозъка.

Изчезна. Часът минаваше осем. Валандер чакаше Сведберг да се обади. Взе си чаша кафе и няколко бисквити. Телефонът иззвъня. От централата бяха прехвърлили по погрешка обаждане до дежурния. Когато часът стана осем и половина, той застана на вратата на лавката и известно време вяло позяпа телевизора. Красиви кадри от Коморските острови. Запита се къде ли се намират. В девет без петнайсет отново седеше на стола си. Тогава се обади Бирш. Каза му, че са започнали да проверяват всички жени, които са родили през последните месеци или им предстои да родят през близките два месеца. Досега не бяха намерили никоя с инициалите КА. Щом разговорът приключи, Валандер реши, че може да се прибере вкъщи. Можеха да го намерят на мобилния му телефон. Опита да се свърже с Мартинсон, но удари на камък. После се обади Сведберг. Часът беше девет и десет минути.

— Няма лице с инициалите КА — заяви. — Във всеки случай не и такова, познато на човека, сочен за най-добър приятел на Йожен Блумберг.

— Е, поне вече го знаем — каза Валандер, без да крие разочарованието си.

— Сега се прибирам вкъщи — поясни Сведберг.

Валандер едва остави слушалката, когато телефонът отново иззвъня. Беше Бирш.

— Уви — каза той. — Няма никой с инициали КА. Информацията е достоверна.

— По дяволите! — изруга Валандер.

Бирш размишлява за миг.

— Но тя може да е родила някъде другаде — каза Бирш. — Не е задължително да е в Лунд.

— Имаш право — съгласи се Валандер. — Ще трябва да продължим с това утре.

Остави слушалката.

Сега знаеше какво беше онова нещо, свързано със Сведберг, което го притесняваше. Листът хартия, който по погрешка се бе озовал на неговото бюро. Нещо, станало през една нощ в Родилното отделение на Юстад. Дали не беше нападение? Нещо свързано с мнима медицинска сестра?

Обади се на Сведберг, който отговори от колата си.

— Къде си? — попита Валандер.

— Още не съм стигнал до Стафансторп.

— Ела тук — нареди Валандер. — Има нещо, което трябва да проучим.

— Добре — съгласи се Сведберг. — Идвам.

Дойде след точно четиридесет и пет минути.

В десет без пет Сведберг се появи пред прага на кабинета на Валандер. По това време вече бе започнал да се съмнява в идеята си. Твърде вероятно бе всичко да е плод на въображението му.