Петата жена

24

Останаха в участъка толкова дълго, че неделята премина в понеделник. Валандер изпрати Хансон у дома, а по-късно направи същото и с Нюберг. Другите обаче останаха и отново започнаха да преглеждат следствените материали.

Куфарът ги принуди да се върнат назад. Седяха в заседателната зала, а той стоеше положен пред тях на масата чак докато приключиха. Тогава Мартинсон затвори капака и го отнесе в своята стая.

Преразгледаха всичко, което се беше случило до момента, като се съгласиха, че не бива да приемат, че свършеното дотук е било напразно. По пътя си назад имаха нужда да огледат всичко наново, да обърнат внимание на детайлите, с надеждата да открият нещо, което преди им бе убягнало.

Но не намериха нищо, което да показва, че най-сетне са осъществили пробив. Събитията си оставаха мъгляви, връзките помежду им неясни, мотивите неизвестни. Ретроспекцията ги върна обратно до изходната точка: двама мъже са убити по жесток, брутален начин, а извършителят, изглежда, е един и същ.

Беше дванайсет и четвърт, когато Валандер обяви края на заседанието. Решиха да се срещнат рано на следващата сутрин, за да планират по-нататъшната работа по разследването. Което означаваше преди всичко да преценят дали не трябва да променят нещо в метода си на работа, след като откриха куфара.

Ан-Брит Хьоглунд остана по време на срещата. На два пъти излиза от стаята за по няколко минути. Валандер предположи, че се обажда вкъщи, за да говори със съседката, която й гледа децата. Преди да си тръгнат, Валандер я помоли да остане още няколко минути. Веднага съжали. Не беше редно да я задържа повече. Но тя отново седна на стола си и изчака, докато другите се разотидоха.

— Искам да направиш нещо за мен — помоли я той. — Искам да преразгледаш всичко случило се до този момент от гледната точка на жена. Настоявам да прегледаш следствените материали и да си представиш, че търсим жена, а не мъж. Започни работата си от две отправни точки. В единия случай ще приемеш, че е действала сама. В другия — че е намесена поне най-малкото като съучастник.

— Смяташ, че са били поне двама?

— Да. Единият от които е жена. Естествено, може да са замесени и повече лица.

Тя кимна.

— Започни колкото се може по-скоро — продължи Валандер. — За предпочитане още утре. Искам да свършиш първо това. Ако имаш друга важна работа, която не търпят отлагане, прехвърли я на някой друг.

— Мисля, че Хамрен от Стокхолм ще е тук утре — каза тя. — Ще дойдат и един-двама полицаи от Малмьо. Мога да прехвърля част от работата на някой от тях.

Валандер нямаше какво повече да каже. Но въпреки това продължиха да седят.

— Наистина ли смяташ, че е жена? — попита тя.

— Не знам — отвърна Валандер. — Опасно е да придаваме на улики като куфар и аромат на парфюм по-голямо значение, отколкото имат. Но не мога и да пренебрегна това, че цялото разследване все ми се изплъзва. Имаше нещо странно, още от самото начало. Още докато стояхме там при рова, където Ериксон висеше на бамбуковите пръти, ти каза нещо, над което често се замислям.

— Че всичко изглеждаше така обмислено?

— Езикът на убиеца. Това, което видяхме, миришеше на война. Холгер Ериксон екзекутиран в капан за диви животни.

— Може би е война — отбеляза замислено тя.

Валандер я изгледа внимателно.

— Какво имаш предвид?

— Не знам. Може би трябва да тълкуваме това, което виждаме буквално. Ямите с колове служат за залавянето на зверове. Използват ги и при война.

Валандер тутакси осъзна, че думите й могат да се окажат важни.

— Продължавай — подкани я.

Тя прехапа устни.

— Не мога — отвърна. — Жената, която гледа децата ми, трябва да се прибира. Не мога да я задържам повече. Последния път, когато се обадих, беше ядосана. Това, че й плащам допълнително, не помага кой знае колко.

Валандер не искаше да прекъсват разговора, който бяха започнали. За миг изпита неприязън към децата й. Или може би от съпруга, който никога не си беше вкъщи. Веднага се разкая.

— Ела с мен вкъщи — предложи тя. — Можем да продължим разговора там.

Той забеляза, че е пребледняла и преуморена. Рече си, че не е хубаво да я натоварва толкова. Въпреки това прие поканата. Пътуваха през опустелия нощен град с нейната кола. Бавачката чакаше на прага. Ан-Брит живееше в нова къща, в най-западната част на града. Валандер поздрави, извини се и пое отговорността, задето тя се прибира толкова късно. След това седнаха във всекидневната й. Беше идвал у тях няколко пъти преди. Личеше си, че сред обитателите на къщата има пътешественик. Имаше сувенири от цял свят, но не си личеше присъствието на полицая. Жилището излъчваше уют, който напълно липсваше в неговия апартамент на „Мариягатан“. Тя му предложи нещо за пиене, но той отказа.

— Капан за хищници и война — поде Валандер. — Дотам бяхме стигнали.

— Мъже, които са ловци и мъже войници. Освен това откриваме мумифицирана глава и дневник, воден от наемен войник. Виждаме каквото има за гледане и го тълкуваме.

— Как го тълкуваме?

— Тълкуваме го правилно. Ако убиецът има език, значи можем точно и ясно да разчетем посланието, което ни е оставил.

Валандер внезапно си припомни нещо, което Линда беше казала, докато се опитваше да му обясни какво всъщност включва работата на актьора. За четенето между редовете и търсенето на подтекст.

Сподели гласно мислите си. За думите на Линда. Ан-Брит Хьоглунд кимна.

— Може би не се изразявам добре — рече тя. — Но си мисля, че вече видяхме и разтълкувахме всичко, ала въпреки това резултатите са погрешни.

— Виждаме това, което убиецът иска да видим?

— Навярно ни е заблудил да гледаме в погрешна посока.

Валандер се замисли. Умът му се проясни. Умората беше изчезнала. Следваха диря, която можеше да се окаже важна. Следа, която и по-рано бе изниквала в съзнанието му, но която така и не успя да надуши.

— Тоест показността е маневра за отвличане на вниманието — каза той. — Това ли имаш предвид?

— Да.

— Продължавай!

— Истината може би е съвсем друга.

— Каква по-точно?

— Не знам. Ако смятаме, че разсъждаваме правилно и това е грешно, то погрешното накрая може да се окаже правилно.

— Разбирам — кимна Валандер. — Разбирам и съм съгласен с теб.

— Една жена никога не би набучила мъж на кол в яма — каза тя. — Не би завързала мъж за дърво, за да го удуши после с голите ръце.

Валандер дълго не продума. Тя изчезна на горния етаж и се върна след няколко минути. Направи му впечатление, че е с други обувки.

— През цялото време предполагахме, че всичко е било внимателно планирано — каза Валандер. — Въпросът е дали е било внимателно планирано в повече от едно отношение?

— Не мога да си представя, че жена би извършила всичко това — вметна тя. — Сега обаче си мисля, че може и да е вярно.

— Заключенията ти ще бъдат от голяма полза — каза Валандер. — Смятам, че трябва да го обсъдим и с Матс Екхолм.

— С кого? — попита тя.

— Криминалният психолог, който беше тук през лятото.

Тя отчаяно поклати глава.

— Явно съм много уморена — промълви тя. — Забравила съм му името.

Валандер се изправи. Часът беше един.

— Ще се видим утре — каза той. — Можеш ли да се обадиш за такси?

— Можеш да вземеш колата ми — предложи тя. — Утре сутрин ще имам нужда от дълга разходка, за да ми се избистри главата.

Тя му подаде ключовете.

— Мъжът ми скоро се прибира. Всичко ще е по-лесно.

— Едва сега разбирам колко ти е трудно — добави той. — Когато Линда беше малка, Мона винаги беше до нея. Мисля, че нито веднъж, докато беше дете, не ми се е налагало да не отида на работа.

Тя го изпрати навън. Нощта беше ясна. Температурата бе паднала под нулата.

— Макар че не съжалявам — каза тя неочаквано.

— За какво не съжаляваш?

— Че станах полицай.

— Ти си добър полицай — похвали я Валандер. — Много добър при това. В случай, че не го знаеш.

Видя, че думите му я поласкаха. Кимна, седна в колата й и потегли.

На следващия ден — понеделник, седемнайсети октомври — Валандер се събуди с леко главоболие. Лежеше в леглото и се питаше дали не се е простудил. Нямаше други симптоми. Направи си кафе и изнамери хапчета против главоболие. През кухненския прозорец видя, че навън духа вятър.

През нощта плътни облаци бяха покрили Сконе. Температурите се бяха повишили. Термометърът показваше четири градуса над нулата.

В седем и петнайсет беше в участъка. Взе си кафе и седна в кабинета си. На бюрото му лежеше съобщение от полицая в Гьотеборг, с когото работеха съвместно по износа на крадени коли от Швеция. Подържа бележката в ръка за момент. После я прибра в чекмеджето. Придърпа една тетрадка и започна да търси химикалка. В друго чекмедже намери бележката на Сведберг. За кой ли път забравяше да му я върне.

Изправи се ядосан и излезе в коридора. Вратата към стаята на Сведберг беше отворена. Влезе и остави листа на бюрото, върна се в своя кабинет, затвори вратата и през следващия половин час си записа всички въпроси, на които незабавно искаше да получи отговори. Реши, веднага щом следственият екип се събере тази сутрин, да постави на обсъждане това, което си бяха говорили през нощта с Ан-Брит Хьоглунд.

В осем без четвърт някой заблъска по вратата. Дошъл беше Хамрен от Дирекцията по криминални престъпления в Стокхолм. Поздравиха се. Валандер имаше добро мнение за него. През лятото заедно бяха свършили чудесна работа.

— Вече си тук? — учуди се той. — Мислех, че ще се появиш едва по-късно през деня.

— Вчера дойдох с колата — отвърна Хамрен. — Не можах да се стърпя.

— Как е в Стокхолм?

— Като тук. Само че по-голямо.

— Нямам представа къде са решили да те настанят — каза Валандер.

— При Хансон. Вече е уредено.

— Имаме среща след около половин час.

— А преди това имам доста материал за четене.

Хамрен излезе от стаята. Без да се замисли, Валандер посегна с ръка към телефона, за да се обади на баща си. Сепна се. Силната, мигновена скръб бликна сякаш от нищото.

Вече нямаше баща, на когото да се обади. Нито днес, нито утре. Никога.

Седеше вцепенен на стола си, уплашен колко много го боли.

Наведе се напред и набра номера. Йертруд отговори веднага. Стори му се уморена и избухна в сълзи, когато я попита как е. И в неговото гърло заседна буца.

— Живея ден за ден — каза тя, щом се успокои.

— Ще се опитам да намина при теб следобеда — рече Валандер. — Няма да стоя много. Но ще гледам да дойда.

— Постоянно си мисля разни неща — каза тя. — За теб и баща ти. Знам толкова малко за вас.

— Това важи и за мен. Можем да се опитаме заедно да попълним празнините.

Затвори с ясното съзнание, че едва ли днес ще да успее да отскочи до Льодеруп. Защо тогава й беше казал, че ще се опита? Сега тя щеше да седи и да го чака.

Цял живот разочаровам хората, помисли си отчаяно.

Ядно строши химикалката, която държеше в ръка. Запокити парченцата в кошчето. Едно падна отвън. Ритна го с крак. За миг го обзе желание да избяга. Запита се кога ли разговаря с Байба за последно. Тя също не се обади. Дали връзката им не бе на път да угасне от само себе си? Кога ще да му остане време да огледа някоя къща? Да си купи куче?

Имаше моменти, когато ненавиждаше професията си. Този бе един от тях.

Застана до прозореца. Виелица и есенни облаци. Прелетни птици, отправили се към топлите страни. Сети се за Пер Окесон, който най-накрая бе решил да се махне. Беше решил, че животът винаги може да бъде и нещо повече.

Веднъж, по време на циганското лято, когато се разхождаха край бреговете на Скаген, Байба каза, че сякаш всички западняци имат една обща мечта за гигантска яхта, която да побере на борда си целия континент и да отплава за Карибите. Разпадането на Източния блок й отворило очите. В осиромашалата Латвия, подобно на острови, имало изобилие от малки радости. Беше открила, че дори и в богатите държави, които сега можеше свободно да посещава, съществува огромна бедност. Море от незадоволеност и празнота. Ето защо хората мечтаят да избягат.

Валандер опита да мисли за себе си като за някоя объркана и изоставена мигрираща птица. Но идеята му се стори толкова идиотска и безсмислена, че веднага я отпъди.

Записа си на бележка, че трябва да се обади на Байба още същата вечер. После видя, че вече е осем и четвърт. Отиде в съвещателната зала. Освен новодошлия Хамрен там бяха и двама полицаи от Малмьо. Валандер не ги познаваше. Запозна се с тях. Единият се казваше Аугустсон, а другият Хартман. Лиса Холгершон влезе и всички седнаха. Приветства ги с „добре дошли“. Нямаше време за повече. Погледна към Валандер и му кимна.

Започна както си бе намислил малко по-рано — от разговора, който проведе с Ан-Брит Хьоглунд след експеримента с подреждането на куфара. Веднага забеляза колебливите реакции на останалите в залата. Точно както беше очаквал. Той също споделяше колебанието им.

— Това е просто още една възможност. Тъй като не знаем нищо, не можем и нищо да изключим.

Кимна към Ан-Брит.

— Помолих за обобщение на разследването от гледната точка на жена — каза той. — Такова нещо не сме правили досега. Не бива нищо да остане непроверено.

Последва разгорещено разискване. Валандер го бе предвидил. Хансон, който тази сутрин, изглежда, се чувстваше по-добре, взе нещата в свои ръце. Приблизително по средата на съвещанието влезе Нюберг. Тази сутрин се движеше без патерица.

Валандер срещна погледа му. Имаше усещането, че Нюберг иска да каже нещо. Погледна го въпросително. Ала той поклати глава.

Валандер слушаше дискусията, без да взима дейно участие. Забеляза, че Хансон се изразява ясно и се аргументира добре. Важното беше да открият несъответствията в разследването и още сега да ги обсъдят.

Към девет направиха кратка пауза. Сведберг показа на Валандер вестника със снимка на новосформираната Браническа гвардия в Льодинге. Няколко други селища в Сконе също щели да последват примера им. Лиса Холгершон бе гледала репортаж във вечерните новини.

— Скоро страната ще е залята от подобни групи — поясни тя. — Представете си ситуация, в която числеността на хората, които си играят на стражари и апаши, ни надвишава десет пъти.

— Много е вероятно това да е неизбежно — обади се Хамрен. — Престъпността винаги е била доходоносен бизнес. С тази разлика, че днес може да се види черно на бяло. Ако получавахме десет процента от всички пари, които потъват в сивата икономика, със сигурност щяхме да можем да назначим още три хиляди полицаи.

Цифрата се стори на Валандер абсурдна. Но Хамрен държеше на своето.

— Въпросът е само дали желаем такова общество — продължи той. — Домашният лекар е едно нещо. Но домашен полицай? Полицаи на всяка крачка? Общество, разделено на охранявани зони? Ключове и кодове, за да посетиш старите си родители?

— Не са ни необходими толкова много нови полицаи — възрази Валандер. — Необходими са ни полицаи, които са различни.

— Вероятно ни е необходимо и друго общество — каза Мартинсон. — С по-малко договори за „златни парашути“ и по-голяма солидарност.

Думите му неволно придобиха нюанса на предизборна реч. Но Валандер добре разбра какво има предвид Мартинсон. Знаеше, че той постоянно се тревожи за децата си. Да не се забъркат с наркотици. Да не им се случи нещо.

Валандер седна до Нюберг, който изобщо не бе ставал от масата.

— Май искаш да кажеш нещо.

— Само една дребна подробност — отвърна той. — Сещаш ли се, че намерих изкуствен нокът в гората при „Маршвинсхолм“?

Валандер си спомни.

— Онзи, за който смяташе, че е стоял там от дълго време?

— Нищо не смятах. Но не го изключвах. Сега съм почти сигурен, че не е стоял там много време.

Валандер кимна. С жест привика Ан-Брит Хьоглунд.

— Използваш ли изкуствени нокти?

— Не много често — отвърна тя. — Но, естествено, случвало се е.

— Здраво ли стоят?

— Отлепят се много лесно.

Валандер кимна.

— Помислих си, че трябва да го знаеш — изтъкна Нюберг.

Сведберг влезе в стаята.

— Благодаря за листа — каза той. — Но можеше да го изхвърлиш.

— Рюдберг обичаше да казва, че да изхвърлиш бележките на колега е непростим грях — рече Валандер.

— Той казваше много неща.

— Които често се оказваха верни.

Валандер знаеше, че Сведберг никога не се бе разбирал с по-възрастния си колега. Това, което го изненада, беше, че макар Рюдберг да бе покойник от няколко години, враждата още не е забравена.

Срещата продължи. Преразпределиха някои задачи, та Хамрен и полицаите от Малмьо да могат веднага да се включат в разследването. Когато стана единайсет без петнайсет, Валандер реши, че е време да приключат срещата. Иззвъня телефон. Мартинсон, който седеше най-близо, грабна слушалката. Валандер беше гладен. Може би по-късно щеше да му остане време да иде до Льодеруп и да навести Йертруд. В този миг забеляза, че Мартинсон е вдигнал ръка. Около масата настана тишина. Мартинсон слушаше съсредоточено. Погледна Валандер, който тозчас разбра, че се е случило нещо сериозно. Не отново, помисли си. Няма да можем да се справим.

Мартинсон остави слушалката.

— Открили са труп в езерото Крагехолмсшьон — осведоми го Мартинсон.

Първата мисъл на Валандер беше, че това съвсем не значи, че техният убиец е направил нов удар. Инцидентите с удавяне не са нещо необичайно.

— Къде? — попита Валандер.

— Има малък къмпинг от източната страна. Тялото лежало съвсем до кея.

Валандер разбра, че е твърде рано да си отдъхва с облекчение. Мартинсон продължи:

— Трупът се намира в чувал. Мъж е.

Всичко се повтаря, помисли си Валандер. Стомахът му отново се сви на възел.

— Кой се обади? — попита Сведберг.

— Гост на къмпинга. Обади се от мобилния си телефон. Беше много разстроен. Звучеше, сякаш повръща право в ухото ми.

— По това време никой не ходи на къмпинг — възрази Сведберг.

— Има каравани, които са там на разположение целогодишно — каза Хансон. — Знам къде е.

Валандер внезапно се почувства неспособен да се справи с положението. Прииска му се да зареже всичко. Навярно и Ан-Брит Хьоглунд се чувства по същия начин. Тя скочи на крака и това го извади от унеса му.

— Най-добре да тръгваме — предложи тя.

— Да — съгласи се Валандер. — Най-добре е незабавно да тръгнем.

Понеже Хансон знаеше къде трябва да отидат, Валандер седна в неговата кола. Другите ги следваха. Хансон шофираше бързо и небрежно. Валандер неволно удряше въображаеми спирачки с краката си. Телефонът в колата иззвъня. Беше Пер Окесон, който искаше да говори с Валандер.

— Какво чувам? — попита той. — Пак ли се е случило?

— Твърде рано е да се каже. Но има такава опасност.

— Какво те кара да мислиш така?

— Ако ставаше дума за тяло, което се носи по водата, можем да предположим, че става дума за нещастен случай или самоубийство. Но труп в чувал говори за убийство. Не може да е друго.

— Дявол да го вземе! — изруга Окесон.

— И аз това казвам.

— Дръж ме в течение. Къде си сега?

— На път за Крагехолмсшьон. Предполагам, че ще сме там след двайсетина минути.

Валандер затвори. Направи му впечатление, че пътуват в същата посока, в която бяха намерили куфара. Крагехолмсшьон се намираше в хипотетичния триъгълник, който бе очертал по-рано.

Хансон, изглежда, си мислеше за същото.

— Езерото се намира по средата между Льодинге и гората при „Маршвинсхолм“ — отбеляза той. — Разстоянията не са големи.

Валандер грабна телефона и набра номера на Мартинсон. Колата се намираше точно зад тях. Мартинсон вдигна.

— Какво още ти каза? Човекът, дето се обади? Как се казваше?

— Струва ми се, че не си каза името. Но беше от Сконе.

— Труп в чувал. Откъде е знаел, че в чувала има труп? Отворил ли го е?

— От него е стърчал крак в обувка.

Въпреки лошата връзка Валандер можа да долови умората в гласа на Мартинсон. Затвори телефона.

Стигнаха Сьовестад и завиха наляво. Валандер се замисли за клиентката на Йоста Рюнфелд. Всичко наоколо напомняше за случая. Ако съществуваше географски център, то това беше Сьовестад.

Езерото се мярна между дънерите на дърветата. Валандер опита да се подготви за това, което ги очакваше.

Когато отбиха към къмпинга, един мъж се приближи тичешком към тях. Валандер излезе от колата преди още Хансон да е спрял напълно.

— Там долу — каза мъжа. Гласът му беше несигурен и заекваше.

Валандер бавно се запъти по склона, който водеше към водата. Още отдалеч мярна нещо от едната страна на кея. Мартинсон се присъедини към него, но спря на брега. Останалите изчакваха от разстояние. Валандер внимателно пристъпи по кея. Той се олюля под краката му. Водата беше кафява и изглеждаше студена. Потръпна.

Чувалът отчасти се подаваше на повърхността на водата. Отвътре наистина стърчеше крак. Обувката беше кафява, с връзки. Кожата се белееше през една дупка на крачола.

Валандер погледна към сушата и помаха на Нюберг да дойде при него. Хансон говореше с мъжа, който им се беше обадил, Мартинсон чакаше малко по-нагоре, Ан-Брит Хьоглунд стоеше сама. Напомня ми на снимка, помисли си Валандер. Уловен миг от действителността, сякаш са замръзнали. Като че няма какво повече да се случи.

Видението изчезна, щом Нюберг стъпи на кея. Върна се към действителността. Валандер беше приклекнал, Нюберг стори същото.

— Чувал от зебло — отбеляза Нюберг. — Обикновено са здрави. Но този има дупка. Сигурно е бил стар.

На Валандер му се искаше Нюберг да е прав. Ала вече знаеше, че случаят не е такъв.

Чувалът не беше продупчен. Личеше си, че мъжът е направил дупката, докато се е опитал да се измъкне с ритане. Нишките на зеблото първо са били разтегнати, след което са се скъсали.

Мъжът е бил още жив, когато са го напъхали в чувала и са го хвърлили в езерото.

Валандер тежко си пое дъх. Призля му и усети световъртеж.

Нюберг го изгледа въпросително. Но не каза нищо. Чакаше.

Валандер продължаваше да вдишва тежко, отново и отново. После каза на глас това, което знаеше, че е истината.

— Пробил е дупка в чувала с ритници. Значи е бил още жив, когато са го хвърлили в езерото.

— Екзекуция? — подхвърли Нюберг. — Разчистване на сметки между престъпни групировки?

— Можем само да се надяваме да е така — отвърна Валандер. — Но не ми се вярва.

— Същият убиец?

Валандер кимна.

— Така изглежда.

Валандер с усилие стана на крака. Коленете му се огънаха. Тръгна обратно към брега. Нюберг остана на кея. Криминалистите тъкмо бяха пристигнали с колата си. Валандер отиде горе при Ан-Брит Хьоглунд. Сега тя стоеше заедно с Лиса Холгершон. Другите го последваха. Накрая всички се събраха. Мъжът, намерил чувала, седеше на един камък, заровил лице в дланите си.

— Възможно е да е същият извършител — започна Валандер. — Ако е така, значи този път е удавил човек, напъхан в чувал.

Вълна от отвращение заля групата.

— Трябва да спрем този луд — каза Лиса Холгершон. — Какво изобщо става в тази държава?

— Яма със заострени колове — поясни Валандер. — Мъж, завързан за дърво, и удушен. А сега човек, завързан в чувал, и удавен.

— Все още ли вярваш, че жена е способна да извърши такова нещо? — попита Хансон. Тонът му бе отявлено агресивен.

Валандер сам си задаваше този въпрос. Какво мислеше наистина? За няколко секунди всички събития преминаха пред очите му като на филм.

— Не — отвърна после. — Не вярвам. Защото не искам да го вярвам. Но въпреки това може да го е извършила и жена. Или поне да е замесена.

Погледна Хансон.

— Не задаваш правилно въпроса — продължи той. — Не става дума за това в какво вярвам аз.

Валандер се върна долу, на брега на езерото. Един самотен лебед се носеше към кея. Плъзгаше се безшумно по тъмната повърхност на водата.

Валандер дълго го наблюдава.

После дръпна ципа на якето си и се върна на кея при Нюберг, който вече бе започнал работа.