Петата жена

28

Внезапно се чу детски плач.

Катарина Таксел стана и излезе от стаята. В същия миг Валандер реши как ще поведе разговора по-нататък. Беше сигурен, че тя не казва истината. Още от първия миг забеляза, че говори уклончиво. През дългите години като полицай се бе научил да отличава истината от лъжата, беше си изработил почти непогрешим усет за това кога някой спестява истината. Изправи се и отиде до прозореца, където стоеше Бирш. Сведберг го последва. Скупчиха се и Валандер заговори тихо. През цялото време държеше под око вратата, през която беше изчезнала жената.

— Тя не казва истината — рече той.

Другите, изглежда, не бяха забелязали нищо. Или поне не бяха убедени като него. Но не възразиха.

— Това може да отнеме време — продължи Валандер. — Тъй като смятам, че тя има ключова роля, нямам намерение да се предавам. Тя знае коя е онази жена. И съм убеден повече от всякога, че е важен свидетел.

Бирш сякаш едва сега започна да разбира връзката.

— Искаш да кажеш, че зад всичко това стои жена, така ли? Убиецът е жена?

Изглежда, се уплаши от собствените си думи.

— Не е задължително тя да е убиецът — рече Валандер, — обаче някъде близо до центъра на това разследване има жена. Сигурен съм. Най-малкото ни пречи да видим какво се крие зад всичко това. Затова трябва да се доберем до нея колкото се може по-бързо. Трябва да разберем коя е.

Детето спря да плаче. Сведберг и Валандер бързо се върнаха по местата си. Измина около минута. Сетне Катарина Таксел се върна и седна на дивана. Валандер забеляза, че бдителността й се е изострила.

— Нека да се върнем към Родилното в Юстад — любезно поде Валандер. — Казвате, че сте спали. И че никой не ви е посещавал през нощта?

— Точно така.

— Живеете тук в Лунд. И въпреки това сте избрали да родите в Юстад. Защо?

— Допаднаха ми методите, които се прилагат там.

— Разбирам — каза Валандер. — Впрочем и дъщеря ми е родена в Юстад.

Тя не реагира. Валандер се досети, че тя само ще отговаря на въпросите му. Извън това нямаше да каже нищичко доброволно.

— Сега ще ви задам няколко въпроса от лично естество — продължи той. — Тъй като това не е разпит, можете да решите и да не отговаряте. Но съм длъжен да ви предупредя, че тогава може да се наложи да ви отведем в полицейския участък и да проведем официален разпит. Дойдохме тук, понеже търсим сведения, касаещи няколко изключително тежки криминални престъпления.

Тя пак не реагира. Погледът й бе прикован в лицето му. Сякаш се опитваше да погледне право в главата му. Нещо в погледа й го караше да е нащрек.

— Разбирате ли какво ви казвам?

— Разбирам. Не съм глупава.

— Съгласна ли сте да ви задам няколко въпроса от личен характер?

— Не мога да знам, преди да съм ги чула.

— Очевидно живеете в апартамента сама. Не сте ли омъжена?

— Не съм.

Отговорът прозвуча бързо и категорично. Като шамар, помисли си Валандер. Сякаш удари нещо.

— Мога ли да ви попитам кой е бащата на детето ви?

— Не смятам да отговоря на този въпрос. Това не може да представлява интерес за някого другиго, освен за мен самата. И за детето.

— Ако бащата на детето е станал жертва на криминално престъпление, бих казал, че има отношение към случая.

— Това означава, че ви е известно кой е бащата на детето ми. Но вие не знаете. Значи въпросът е неуместен.

Валандер осъзна, че тя е права. Не беше никак глупава.

— Нека ви задам друг въпрос — продължи той. — Познавате ли човек на име Йожен Блумберг?

— Да.

— И по-конкретно?

— Познавам го.

— Знаете ли, че е бил убит?

— Да.

— Как разбрахте за това?

— Видях във вестника сутринта.

— Той ли е бащата на детето ви?

— Не.

Добре лъже, помисли си Валандер. Но не достатъчно убедително.

— Не е ли вярно, че вие и Йожен Блумберг сте имали връзка?

— Така е.

— И все пак не той е баща на детето ви?

— Не.

— Колко дълго продължи връзката ви?

— Две години и половина.

— Трябва да сте я пазили в тайна, понеже той е женен.

— Той ме излъга. Разбрах го много по-късно.

— Какво се случи тогава?

— Скъсах с него.

— Кога се случи това?

— Преди около година.

— След това не сте ли се срещали отново?

— Не.

Валандер се възползва от случая и премина в атака.

— В дома му намерихме писма, които сте му писали преди два месеца.

Тя не се остави да бъде разколебана.

— Пишехме си, но не се срещахме.

— Цялата работа изглежда доста странна.

— Той ми пишеше писма. Аз им отговарях. Искаше да се срещнем отново, не и аз обаче.

— Защото сте срещнали друг мъж?

— Защото чаках дете.

— И не желаете да разкриете името на бащата?

— Не.

Валандер стрелна с поглед Сведберг, който зяпаше в пода. Бирш гледаше през прозореца. Валандер знаеше, че и двамата са на нокти.

— Кой смятате, че може да е убил Йожен Блумберг?

Валандер изстреля въпроса с все сила. Бирш се размърда. Подът проскърца под тежестта му. Сведберг сега се вторачи в дланите си.

— Не знам кой е искал да го убие.

Детето отново се обади. Тя скочи на крака. Пак излезе. Валандер погледна другите. Бирш поклати глава. Валандер се опита да прецени ситуацията. Да приберат за разпит жена с тридневно пеленаче щеше да създаде огромни проблеми. Освен това тя не беше заподозряна в нищо. Той бързо взе решение. Отново се скупчиха при прозореца.

— Ще спра до тук — обясни. — Но искам да бъде поставена под наблюдение. И да знам всичко, което можем да разберем за нея. Явно има фирма за продажба на козметични продукти за коса. Искам да знам всичко за нейните родители, приятели, с какво се е занимавала преди. Проверете я във всички бази данни. Искам да я проучите напълно.

— Ще се погрижим за това — обеща Бирш.

— Сведберг ще остане тук в Лунд. Имаме нужда от някой, който е запознат с предишните убийства.

— Всъщност бих предпочел да се прибера у дома — възрази Сведберг. — Знаеш, че не се чувствам особено добре извън Юстад.

— Знам — каза Валандер. — Точно сега обаче няма как да го избегнем. Ще помоля някой да те смени, когато пристигна в Юстад. Но не можем да допуснем хората ни само да се разкарват напред-назад без нужда.

Изведнъж тя се появи на вратата. Държеше бебето. Валандер се усмихна. Пристъпиха напред, за да видят момченцето. Сведберг, който много обичаше децата, въпреки че нямаше собствени, започна да му гука.

Валандер забеляза нещо странно. Върна се назад в спомените си към времето, когато Линда бе новородена. Когато Мона я бе разнасяла в прегръдките си. Когато той самият го бе правил, постоянно на тръни, че ще я изпусне.

Разбра какво не беше в ред. Тя не държеше детето притиснато към тялото си. Сякаш то бе нещо, което всъщност не й принадлежеше.

Стана му неприятно, така и не го показа.

— Няма да ви безпокоим повече — каза. — Но със сигурност ще ви се обадим отново.

— Надявам се да заловите човека, който е убил Йожен — отвърна тя.

Валандер я изгледа. После кимна.

— Да. Ще разрешим случая. Мога да ви го обещая.

Излязоха отвън на улицата. Вятърът се беше усилил още повече.

— Какво мислиш за нея? — попита Бирш.

— Естествено, че не казва истината — рече Валандер. — Но сякаш и не лъжеше.

Бирш го изгледа недоумяващо.

— Как да го тълкувам? Че хем лъже, хем казва истината?

— Горе-долу — отвърна Валандер. — Не знам какво ще излезе от това.

— Направи ми впечатление една малка подробност — внезапно се обади Сведберг. — Тя каза „човека“. Не „мъжа“.

Валандер кимна. Той също го беше забелязал. Тя се бе надявала да заловят „човека“, убил Йожен Блумберг.

— Необходимо ли е това да означава нещо? — скептично попита Бирш.

— Не — отговори Валандер. — Но и на двама ни със Сведберг ни направи впечатление. Дори само това следва да значи нещо.

Решиха Валандер да се върне в Юстад с колата на Сведберг. Обеща колкото се може по-скоро да изпрати някой, който да го смени в Лунд.

— Това е важно — каза той още веднъж на Бирш. — Катарина Таксел е била посещавана в болницата от тази жена. Трябва да разберем коя е. Акушерката, която е ударила, даде много добро описание.

— Дайте ми го — предложи Бирш. — Може да я посети и в дома й.

— Била е много висока — обясни Валандер. — Самата Юлва Бринк е висока метър и седемдесет и четири. Смяташе, че нападателката е била около метър и осемдесет. Тъмна права коса със средна дължина. Сини очи, остър нос, тънки устни. Била е силна, без да изглежда дебела. Не особено изразен бюст. Мощта на удара сочи, че е силна. Можем да допуснем, че е в добра спортна форма.

— Това описание съответства на страшно много хора — отвърна Бирш.

— Винаги е така — продължи Валандер. — Въпреки това веднага разбираш, когато откриеш издирваното лице.

— Казала ли е нещо? Какъв е бил гласът й?

— Не е произнесла нито дума. Само я е ударила.

— Обърнала ли е внимание на зъбите й?

Валандер погледна към Сведберг, който поклати глава.

— Била ли е гримирана?

— Не повече от нормалното.

— Как са изглеждали дланите й? Имала ли е изкуствени нокти?

— Със сигурност знаем, че не е имала. Юлва смята, че е щяла да го забележи.

Бирш си бе водил записки. Кимна.

— Ще видим какво можем да свършим — рече той. — Наблюдението трябва да се проведе много дискретно. Тя ще бъде нащрек.

Разделиха се. Сведберг даде на Валандер ключовете от колата си. По пътя към Юстад Валандер се опита да проумее защо Катарина Таксел не иска да признае, че на два пъти е имала нощни визити, докато е лежала в Родилното в Юстад. Коя беше жената? Каква е връзката й с Катарина Таксел и Йожен Блумберг? Накъде водеха нишките? Как изглежда веригата, която води до убийството?

Беше го страх, че е поел в съвсем погрешна посока. Че направлява разследването встрани от правилния курс и се носи устремено към зона с невидими подводни рифове, където всичко ще свърши с пълно крушение.

Нищо друго не го тормозеше повече от това. Прокуждаше съня му, докарваше му язва. Мисълта, че под негово ръководство едно криминално разследване може да се носи с пълна пара към провал. Случвало му се бе и преди. Разследванията изведнъж започваха да се разпадат. Нямаше какво друго да се направи, освен да започнат пак от нулата. И то по негова вина.

В девет и половина паркира пред участъка в Юстад. Когато влезе на пропуска, Ебба го спря.

— Тук цари пълен хаос — осведоми го тя.

— Какво се е случило?

— Лиса Холгершон иска да говори с теб незабавно. Става дума за онзи мъж, когото със Сведберг сте намерили на пътя нощес.

— Ще говоря с нея — каза Валандер.

— Направи го незабавно — отвърна Ебба.

Валандер се запъти право към кабинета й. Вратата беше отворена. Хансон седеше вътре и изглеждаше пребледнял. Никога преди не бе виждал Лиса Холгершон толкова разстроена. Тя посочи към един стол.

— Смятам, че трябва да чуеш това, което има да разкаже Хансон.

Валандер си съблече якето и седна.

— Оке Давидсон — каза Хансон. — Тази сутрин си поговорих с него надълго и нашироко.

— Как е той? — поинтересува се Валандер.

— Изглежда по-зле, отколкото е в действителност. И все пак положението е много лошо. Но не колкото историята, която ми разказа.

По-късно Валандер се убеди, че Хансон не преувеличава. Изслуша го, отначало с удивление, сетне с нарастващо възмущение. Хансон говори сбито и ясно. Въпреки това историята излизаше извън всякакви граници. Валандер чу неща, за които никога преди не би си и помислял, че могат да се случат. Сега се бяха случили и те трябваше да се примирят. Швеция постоянно се променяше. Най-често тези промени се прокрадваха незабелязано и се установяваха едва по-късно. Понякога Валандер имаше чувството, че през цялата структура на обществото преминава спазъм. Като полицай той наблюдаваше и преживяваше.

Историята на Хансон за Оке Давидсон бе подобен спазъм, който на свой ред разтърси Валандер из основи.

Оке Давидсон е служител в „Социални грижи“ в Малмьо. Категоризиран е като частично нетрудоспособен поради лошо зрение. Но след многогодишна борба бе получил шофьорска книжка при условия, които ограничават нейната валидност. От края на седемдесетте Давидсон поддържал връзка с жена от Льодинге. Предишната вечер връзката приключила. Обикновено Оке Давидсон оставал да нощува в Льодинге, понеже нямал право да шофира на тъмно. Сега обаче бил принуден да го направи. Загубил се и най-накрая спрял, за да попита за пътя. Тогава бил пребит от нощен патрул, съставен от доброволци, които се били организирали в Льодинге. Обвинили го, че е крадец, и отказали да приемат обясненията му. Очилата му изчезнали, навярно били строшени. Пребили го до безсъзнание и дошъл на себе си едва когато парамедиците го вдигнали на носилката.

Това бе историята на Хансон за Оке Давидсон. Но имаше и още.

— Давидсон е миролюбив човечец, който, освен че недовижда, страда и от високо кръвно налягане. Разговарях с някои от колегите му от Малмьо, които са потресени. Един от тях ми разказа нещо, което самият Давидсон премълча. Може би защото по природа е срамежлив.

Валандер бе цял в слух.

— Оке Давидсон е активен и всеотдаен член на „Амнести Интернешънъл“ — съобщи Хансон. — От сега нататък тази организация може да се заинтересува и от Швеция. Освен ако възходът на гражданската гвардия и атаките над граждани не бъдат спрени.

Валандер загуби дар слово. Призляваше му и кипеше от гняв.

— Тези кретени си имат водач — продължи Хансон. — Казва се Ескил Бенгтсон и има фирма за превози в Льодинге.

— Трябва да сложим край на това — заяви Лиса Холгершон. — Дори и да сме затънали до гуша в разследването на убийствата. Трябва да имаме поне план за действие.

— Този план вече съществува — каза Валандер и се изправи. — Той е много прост. Състои се в това да отидем и да задържим Ескил Бенгтсон. Както и всеки, замесен в тази опълченска гвардия. Оке Давидсон ще трябва да ги разпознае един по един.

— Та той нищо не вижда — възрази Лиса.

— Хората, които имат лошо зрение, често имат развит слух — поясни Валандер. — Доколкото разбрах, докато са го били, те са разговаряли помежду си.

— Чудя се дали това е оправдано — поколеба се тя. — С какви доказателства всъщност разполагаме?

— За мен е оправдано — каза Валандер. — Естествено, ти можеш да ми заповядаш да остана в участъка.

Тя поклати глава.

— Тръгвай — нареди тя. — Колкото по-бързо, по-добре.

Валандер кимна на Хансон. Спряха се отвън в коридора.

— Искам две патрулни коли — уточни Валандер, докато настойчиво забиваше пръст в рамото на Хансон. — И да карат със сини лампи и сирени. При излизане от Юстад и при влизане в Льодинге. Няма да навреди и ако подшушнем на вестниците за това.

— Не мисля, че можем да го направим — угрижено каза Хансон.

— Естествено, че не можем — съгласи се Валандер. — Потегляме след десет минути. В колата можем да поговорим за документите от Йостерсунд.

— Остава ми едно кило — обясни Хансон. — Невероятно разследване! Кръг след кръг. Има дори и един син, който е поел щафетата на разследването от баща си.

— В колата — прекъсна го Валандер. — Не тук.

Щом Хансон си тръгна, Валандер продължи към пропуска. Поговори под сурдинка с Ебба. Тя кимна и обеща да направи каквото я бе помолил.

Пет минути по-късно бяха на път. Напуснаха града с пуснати сирени и сини лампи.

— За какво ще го задържим? — попита Хансон. — Имам предвид Ескил Бенгтсон.

— Заподозрян е в нанасяне на тежка телесна повреда — отговори Валандер. — Подстрекателство към насилие. Някой трябва да е откарал Давидсон до пътя. Тогава ще пробваме с отвличане. Подстрекаване към безредици.

— Пер Окесон ще те удуши за това.

— Не съм много сигурен — оспори Валандер.

— Май сме на път да заловим няколко наистина опасни субекта — каза Хансон.

— Да — отвърна Валандер, — напълно си прав. По петите сме на много опасни хора. Точно в този момент ми е трудно да се сетя за някой, който да представляват по-голяма заплаха за законността в тази държава.

Удариха спирачките при двора на Ескил Бенгтсон, който се намираше до отбивката към селището. Там имаше два камиона и багер. Някакво куче ожесточено лаеше пред колибата си.

— Да го пипнем — предложи Валандер.

Тъкмо бяха стигнали до входната врата, когато я отвори як мъж с огромно шкембе. Валандер хвърли поглед към Хансон, който кимна.

— Комисар Валандер от полицията в Юстад — представи се Валандер. — Облечете си яке. Идвате с нас.

— Че къде?

Арогантността на мъжа насмалко щеше да накара Валандер да загуби самоконтрол. Хансон забеляза това и го сграбчи за ръката.

— Идваш с нас в Юстад — поясни Валандер, като си наложи да говори спокойно. — И много добре знаеш защо.

— Нищо не съм направил — оправда се Ескил Бенгтсон.

— Напротив — каза Валандер. — Дори си направил твърде много. Ако не си вземеш якето, ще трябва да пътуваш без него.

Дребна слаба женица изникна редом до мъжа.

— Какво има? — извика тя високо и гръмогласно. — Какво е направил?

— Не се бъркай, дето не ти е работа — сопна се мъжът и я блъсна обратно в къщата.

— Сложи му белезници — нареди Валандер.

Хансон се вторачи в него недоумяващо.

— Ама защо?

Търпението на Валандер вече се бе изчерпало. Той се обърна към един от пътните полицаи и получи чифт белезници. Изкачи се по стълбата, каза на Ескил Бенгтсон да си подаде ръцете и после му щракна белезниците. Всичко стана толкова светкавично, че Бенгтсон така и не успя да се окопити и да реагира. В този миг проблесна светкавица на фотоапарат. Един фотограф, който тъкмо бе изскочил от колата си, направи снимка.

— Откъде, по дяволите, пресата знае, че сме тук? — удиви се Хансон.

— Кажи „зеле“ — рече Валандер, като си помисли, че Ебба, освен надеждна, беше и много бърза. — Сега да тръгваме.

Жената отново бе излязла отвън. Изведнъж тя се нахвърли върху Хансон и започна да го налага с пестници. Фотографът снимаше. Валандер поведе Бенгтсон към колата.

— Ще ти се разплаче майката заради това — процеди Ескил Бенгтсон.

Валандер се усмихна.

— Сто процента — отговори. — Но това не е нищо в сравнение с онова, дето ти се пише на тебе. Да започнем ли веднага с имената? Кои участваха нощес?

Ескил Бенгтсон не отговори. Валандер безцеремонно го натика в колата. Междувременно Хансон се беше откопчил от побеснялата жена.

— По дяволите, трябвало е нея да завържат в кучешката колиба — каза той. Беше толкова възмутен, че чак трепереше. На бузата си имаше дълбока драскотина.

— Да потегляме — нареди Валандер. — Ти се качи в другата кола и отивай в болницата. Искам да знам дали Оке Давидсон е чул някакви имена. Дали е видял някой, който да прилича на Ескил Бенгтсон.

Хансон кимна и тръгна, фотографът дойде при Валандер.

— Получихме анонимно обаждане — каза той. — Какво става?

— Неколцина мести жители са нападнали и смазали от бой един невинен човек снощи. Изглежда, са си организирали един вид гражданска гвардия. Единственото провинение на мъжа е било, че имал нещастието да обърка пътя. Обявили го за крадец. Пребили са го почти до смърт.

— А мъжът в колата?

— Заподозрян е в съучастничество — обясни Валандер. — Освен това знаем, че именно той стои зад всичко това. Не ни трябват граждански гвардии в Швеция. Нито в Сконе, нито където и да било.

Фотографът искаше да зададе още един въпрос, но Валандер го възпря с жест.

— Ще има пресконференция — каза той. — Сега тръгваме.

Нареди да пуснат сирените и по обратния път. Няколко коли със зяпачи бяха спрели при отбивката към двора. Валандер се намести на задната седалка до Ескил Бенгтсон.

— Да започваме ли с имената? — попита той. — Така ще спестим време. И твоето, и моето.

Бенгтсон не отговори. Валандер усети силна миризма на пот, която струеше от него.

Трябваха му три часа, за да накара Ескил Бенгтсон да признае, че е участвал в побоя над Оке Давидсон. След това всичко се разви много бързо. Бенгтсон издаде и тримата си съучастници. Валандер разпореди незабавно да бъдат задържани. Дотогава колата на Оке Давидсон, скрита в изоставен навес за машини край една нива, вече бе докарана в участъка. Към три следобед Валандер убеди Пер Окесон, че четиримата мъже трябва да останат в ареста. След разговора с него отиде направо в залата, където чакаха неколцина журналисти. Когато Валандер влезе, Лиса Холгершон вече ги бе информирала за събитията от изминалата нощ. Този път той с радост очакваше да се срещне с пресата. Макар да съзнаваше, че Лиса вече е съобщила основната информация, той обрисува развоя на събитията още веднъж. Сякаш само веднъж не беше достатъчно.

— Четирима души току-що бяха задържани с прокурорска заповед — каза той после. — Не съществува абсолютно никакво съмнение, че те са виновници за побоя. По-тревожното е, че не било задължително да са го извършили точно те. Има още петима или шестима души, които са замесени в тази самоволна група охранители от Льодинге. Това са хора, които са решили да се поставят над закона. Как точно стоят нещата, можем ясно да видим в този случай, когато един невинен човек с лошо зрение и високо кръвно насмалко да бъде убит, задето се е изгубил с колата си. Въпросът е дали искаме да бъде така? Искаме ли да ни грози смъртна опасност всеки път, когато направим погрешен завой? Така ли стоят нещата? Нима от сега нататък всички ще бъдем в очите на другите крадци, изнасилвачи и убийци? Не мога да го кажа достатъчно ясно. Някои от хората, подведени да участват в тези незаконни и опасни отряди, може би не са разбирали в какво се забъркват. Могат да бъдат извинени, ако незабавно се откажат. Но онези, които са се присъединили с пълното съзнание какво вършат — за тях няма оправдание. Четиримата мъже, които задържахме днес, уви, са нагледен пример за това. Можем само да се надяваме, че наказанието, което ще им бъде наложено, ще послужи за назидание на останалите.

Валандер умишлено си бе послужил със силни думи. Усетиха го и журналистите, които незабавно го заляха с въпросите си. Присъстващите не бяха много и целяха единствено да потвърдят някои детайли. Ан-Брит Хьоглунд и Хансон стояха в дъното на залата. Валандер търсеше измежду събралите се журналисти представителя на вестник „Протестен глас“, но него го нямаше.

Само след половин час пресконференцията свърши.

— Справи се добре — похвали го Лиса Холгершон.

— Има само един възможен начин да се справи човек с това — отвърна Валандер.

Ан-Брит Хьоглунд и Хансон изръкопляскаха, когато той отиде при тях. На Валандер не му беше забавно. Беше прегладнял и имаше нужда от въздух. Погледна си часовника.

— Дайте ми един час — каза той. — Нека се срещнем в пет часа. Сведберг още ли не се е върнал?

— Пътува.

— Кой ще го смени?

— Аугустсон.

— Кой е той? — изненада се Валандер.

— Един от полицаите от Малмьо.

Валандер бе забравил името му. Кимна.

— В пет часа — повтори. — Чака ни много работа.

Спря се на пропуска и благодари на Ебба за помощта. Тя се усмихна.

Валандер слезе до центъра. Духаше вятър. Седна в сладкарницата при автогарата и изяде два сандвича. Залъга глада. Главата му беше празна. Прелисти напред-назад едно парцаливо списание. На връщане към участъка спря и си купи хамбургер. Изхвърли салфетката в кошчето и отново се замисли за Катарина Таксел. Ескил Бенгтсон вече бе престанал да съществува за него. Но Валандер знаеше, че тепърва ще се сблъскват с разни местни граждански гвардии. Случилото се с Оке Давидсон беше само началото.

В пет и десет се събраха в заседателната зала. Валандер започна, като разказа на останалите всичко, което бяха научили за Катарина Таксел досега. Веднага забеляза, че присъстващите слушат с голямо внимание. За пръв път, откакто пое разследването, изпита усещането, че се приближават към нещо, което би могло да се окаже техният пробив. Чувството се подсили и от онова, което имаше да каже Хансон.

— Документацията по разследването за Криста Хаберман е огромна — каза той. — Разполагах с твърде малко време и е възможно да съм изпуснал нещо важно. Ала открих нещо, което би могло да представлява интерес.

Той разлисти бележките си, докато откри каквото търсеше.

— Малко след средата на шейсетте Криста Хаберман е идвала в Сконе три пъти. Свързала се била с любител-орнитолог, който живеел във Фалстербу. Години по-късно, много след нейното изчезване, един полицай на име Фредрик Нилсон пропътувал целия път от Йостерсунд, за да говори с въпросния мъж във Фалстербу. Впрочем отбелязал е, че е пропътувал цялото разстояние с влак. Мъжът от Фалстербу се казва Тандвал. Ерик Густав Тандвал. Чистосърдечно му разказал, че Криста Хаберман го е посещавала. Не е изрично споменато, но човек лесно може да се досети, че са имали връзка. Ала полицай Нилсон от Йостерсунд не могъл да открие нищо подозрително в цялата работа. Връзката между Хаберман и Тандвал отдавна била приключила, когато тя изчезнала безследно. Тандвал със сигурност нямал нищо общо с изчезването й. С това бива зачеркнат от разследването и не се появява отново.

До този момент Хансон бе чел на глас от записките си. Сега погледна слушателите си около масата.

— Името ми се стори някак познато — каза той. — Тандвал. Необичайно име. Имах чувството, че съм го виждал и преди. Мина известно време, докато се сетя къде. В списък на лицата, работили като продавачи на коли за Холгер Ериксон.

Сега в стаята се бе възцарила абсолютна тишина. Напрежението бе голямо. Всички съзнаваха, че Хансон е успял да напипа много важна връзка.

— Продавачът на коли не се казваше Ерик Тандвал — продължи той. — Собственото му име беше Йоте, Йоте Тандвал. Точно преди тази среща ми бе потвърдено, че това е синът на Ерик Тандвал. Трябвало да добавя, че Ерик Тандвал е починал преди две години. Все още не съм успял да открия сина.

Хансон замълча.

Дълго време никой не продума.

— С други думи, има голяма вероятност Холгер Ериксон да е срещнал Криста Хаберман — бавно произнесе Валандер. — Жена, която впоследствие изчезва безследно. Жена от Свенставик, където има една църква, която приема дарение според указание в завещанието на Холгер Ериксон.

В стаята отново се възцари тишина.

Всички осъзнаваха какво значи това.

Най-накрая нещата започваха да се навързват.