Петата жена

35

Бяха открили бедрена кост. Нищо повече.

Изминаха няколко часа, докато попаднат и на други части от скелет. През деня духаше силен и студен вятър, който пронизваше дрехите им и подсилваше безнадеждността на ситуацията.

Бедрената кост бе поставена върху найлоново платнище. Валандер си помисли, че бяха попаднали на нея сравнително бързо. Не бяха прокопали повече от двайсет квадратни метра и когато лопатата удари на костта, се намираха изненадващо близо до повърхността.

Един лекар дойде и трепейки от студ, започна да оглежда костта. Потвърди, че без всякакво съмнение е човешка. Но Валандер нямаше нужда от потвърждение. Дори за миг не се усъмни, че костта е част от тленните останки на Криста Хаберман. Щяха да продължат да копаят, навярно щяха да открият и останалата част от скелета й, после щяха да установят как е била убита. Дали Холгер Ериксон я беше удушил? Или пък я е застрелял? Какво всъщност се бе случило преди толкова много години?

Следобедът се проточи, а Валандер се чувстваше уморен и тъжен. Това, че се бе оказал прав, не му помагаше. Сякаш пред него се разкриваше една ужасяваща история, с която би предпочел изобщо да няма нищо общо. През цялото време очакваше в напрежение да разбере и до какво се е добрал Карл-Хенрик Бергстранд. След като прекара няколко часа в калта заедно с Хансон и другите копаещи полицаи, се върна в участъка. Бе разказал на Хансон какво бяха разбрали в Малмьо, за срещата с Маргарета Нюстед и откритието, че Катарина Таксел за кратко е сервирала кафе във влаковете между Малмьо и Стокхолм. Тогава, по време на някое пътуване бе срещнала някой непознат, който й е оказал много силно въздействие. Не знаеха какво точно се е случило, но този човек й бе повлиял по някакъв начин. Валандер дори не знаеше дали става дума за мъж или жена. Сигурен беше само, че това откритие е огромна крачка към същността на разследването, което твърде дълго им се изплъзваше.

Когато пристигна в участъка, събра колегите, които успя да намери, и им повтори това, което половин час по-рано бе разказал на Хансон. Единственото, което можеха да направят сега, бе да чакат факс машината бавно да изплюе листа хартия.

Докато седяха заедно в заседателната зала, се обади Хансон да съобщи, че вече са открили и част от пищял. Безпокойството, което цареше около масата, беше почти осезаемо. Всички очакваха и черепът скоро да изникне от калта.

Следобедът се проточи. Над Сконе се надигаше първата есенна буря. Листата на дърветата се гонеха из паркинга пред участъка. Останаха да седят в заседателната зала, въпреки че нямаше нищо спешно за обсъждане. Освен това всеки си имаше текущи задачи, които го чакаха на бюрото. Но Валандер си каза, че това, от което най-много се нуждаят сега, бе да съберат сили. Ако успееха да осъществят пробив и да отприщят разследването с помощта на сведенията, които чакаха да пристигнат от Малмьо, можеха да очакват, че в кратки срокове трябва да свършат много работа. Ето защо сега бяха насядали по столовете около масата, за да си отпочинат. По някое време следобед се обади Бирш и каза, че Хедвиг Таксел никога не бе чувала за Маргарета Нюстед. Не могла и да обясни по какъв начин бе успяла напълно да забрави, че за кратко дъщеря й е работела като сервитьорка по влаковете. Бирш подчерта, че според него тя казваше истината. Мартинсон непрестанно излизаше от стаята и се обаждаше у тях. Междувременно Валандер приглушено си говореше с Ан-Брит Хьоглунд, според която Терес вече се оправяла. Мартинсон не бе отворил отново дума за напускане. Засега това може и да почака, помисли си Валандер. Да разследваш тежки престъпления означава и да оставиш всичко друго на втори план.

В четири часа следобед Хансон се обади да каже, че са се натъкнали на пръст от ръка. Веднага след това позвъни отново да съобщи, че се е оголил и черепът. Валандер го попита дали не иска да го сменят. Ала той нямаше нищо против да остане.

Достатъчно бе да се простуди само един от тях.

Когато Валандер съобщи, че е почти сигурно, че черепът, който бе намерен, принадлежи на Криста Хаберман, през заседателната зала, подобно на студен полъх, премина неприятно усещане. Сведберг бързо остави полуизядения сандвич, който държеше в ръка.

Валандер бе изпитвал това и преди.

Един скелет не значи нищо, преди да се появи черепът. Едва тогава разбираш, че става дума за човешко същество.

В атмосферата на уморено очакване, докато членовете на екипа седяха разпръснати като малки самотни островчета около масата, от време на време се пораждаха кратки разговори. Различни детайли изскачаха на повърхността. Някой задаваше въпрос. Другите отговаряха и щом нещо добиеше яснота, отново наставаше тишина.

Сведберг внезапно заговори за Свенставик.

— Холгер Ериксон трябва да е бил доста особен човек. Първо подмамва полякинята да дойде с него чак в Сконе. Бог знае какво ли й е обещавал. Женитба? Богатство? Да стане принцеса на търговеца на коли? Веднага след това я убива. Това се е случило преди почти трийсет години. Но щом самият той е усетил пипалата на смъртта, си купува индулгенция, като дарява пари на църквата далеч на север, в Йемтланд.

— Прочетох стихотворенията му — каза Мартинсон. — Поне част от тях. Не може да му се отрече, че на моменти показва известна чувствителност.

— Към животни — отбеляза Ан-Брит Хьоглунд. — Към птици, не и към хора.

Валандер си спомни за изоставената кучешка колиба. Запита се откога ли стои празна. Хамрен грабна телефона и се свърза със Свен Тюрен. Тогава получиха отговора. Последното куче на Холгер Ериксон, една сутрин внезапно било открито мъртво в колибата. Случило се няколко седмици, преди самият Ериксон да падне в ямата. Тюрен чул за това от жена си, която пък разбрала от пощальона. Не знаеше от какво е умряло кучето. Било много старо. Валандер си каза наум, че някой сигурно е убил кучето, за да не лае. И въпросният човек можеше да бъде само онзи, когото издирваха сега.

Бяха успели да си отговорят на още един въпрос, но им липсваше основата. Все още не бяха разкрили най-важното.

В четири и половина Валандер позвъни в Малмьо. Бергстранд вдигна телефона. „Работим по въпроса“, отговори той. Скоро щели да могат да изпратят всички имена и данни, които Валандер бе поискал.

Продължаваха да чакат. Обади се един журналист и попита за какво копаят в имението на Холгер Ериксон. Валандер изтъкна, че разследването все още е в ход и не може да даде повече информация. Държа се възможно най-любезно. Лиса Холгершон дълго седя заедно с тях, докато чакаха. По едно време отидоха с Пер Окесон до Льодинге. Но за разлика от своя предшественик Бьорк, тя не произнесе много думи. Валандер си помисли, че двамата бяха много различни. Бьорк щеше да се възползва от случая и да се оплаче от последното писмо от Дирекцията на полицията. Някак си щеше да успее да го свърже с текущото разследване. Лиса Холгершон беше различна. Валандер отнесено се помисли, че и двамата си вършат добре работата, всеки по своя си начин.

Хамрен играеше морски шах със самия себе си, Сведберг проверяваше останали косми по плешивото си теме, а Ан-Брит Хьоглунд беше притворила очи. От време на време Валандер ставаше да се разходи по коридора. Чувстваше се много уморен. Питаше се защо Катарина Таксел не се е обадила още и какво би могло да означава това. Дали все пак не беше редно да я обявят за издирване? Съмняваше се. А и го беше страх да не подплашат жената, която я бе отвела. Чук как телефонът вътре в заседателната зала зазвъня. Забърза обратно и застана на вратата. Сведберг бе вдигнал телефона. Валандер безмълвно оформи думата „Малмьо“ с устните си. Сведберг поклати глава. Пак беше Хансон.

— Този път ребро — съобщи Сведберг. — Може би няма нужда да се обажда всеки път щом се натъкнат на нова кост?

Валандер седна на масата. Телефонът отново започна да звъни. Сведберг пак сграбчи слушалката. Слуша известно време, преди да я подаде на Валандер.

— След няколко минути ще пристигне на факса ви — рече Карл-Хенрик Бергстранд. — Смятам, че събрахме всички данни, които поискахте.

— В такъв случай сте свършили добра работа — похвали го Валандер. — Ако ни потрябва някое уточнение или допълнение, ще ви се обадя.

— Не се и съмнявам — отвърна Бергстранд. — Останах с впечатлението, че не сте човек, който се отказва лесно.

Събраха се около факса. След няколко минути започнаха да се получават документите. Валандер мигновено осъзна, че имената са много повече, отколкото си беше представял. Когато машината спря, те откъснаха листата и ги размножиха. Обратно в заседателната зала започнаха да изучават документите в пълно мълчание. Валандер преброи трийсет и три имена. Седемнайсет от тях бяха началник-влакове и всичките бяха жени. Нито едно име не му беше познато. Списъците на смените и различните комбинации изглеждаха безбройни. Дълго търси, докато открие седмицата, където името на Маргарета Нюстед не фигурираше. Единайсет жени с длъжността началник-влак бяха дежурили в дните, когато Катарина Таксел бе работила като сервитьорка. Не беше напълно сигурен, че е успял да разбере всички съкращения и кодове за различните лица и времето на дежурствата им.

За кратко Валандер усети как отново го обзема безсилие. После с усилие на волята го отпъди и почука с молив по масата.

— Тук има страшно много хора — започна той. — Ако не греша, на първо място идват единайсет жени с длъжността кондуктор и началник-влак, върху които трябва да се съсредоточим. Освен това има четиринайсет мъже, но искам да започнем с жените. Има ли някой от вас, на когото някое от имената да му е познато?

Склониха глави над масата. Никой не можа да си спомни да е срещал някое от имената във връзка с разследването. Валандер почувства липсата на Хансон в момента. От всички той имаше най-добра памет. Помоли един от полицаите от Малмьо да направи копие и да се погрижи да го изпратят на Хансон.

— Да започваме тогава — предложи той, когато полицаят излезе от стаята. — Единайсет жени. Ще трябва да проверим всяка една от тях. Надявам се, че ще намерим нещо, което да има връзка с разследването. Ще ги разпределим помежду си. Започваме още сега. Вечерта се очертава да бъде дълга.

Направиха разпределението и излязоха от заседателната зала. Краткият миг на безсилие у Валандер бе отминал. Усещаше, че ловът беше започнал. Времето, когато просто чакаха, най-сетне бе свършило.

Много по-късно, когато наближаваше единайсет, Валандер отново започна да се отчайва. Успяха да зачеркнат само две от имената. Една от жените бе загинала при автомобилна катастрофа много преди да открият трупа на Холгер Ериксон. Другата бе попаднала в списъка по погрешка, въпреки че по онова време вече се била прехвърлила на административна работа в Малмьо. Карл-Хенрик Бергстранд бе открил грешката и тутакси позвъни на Валандер.

Търсеха пресечните точки, но не откриваха нищо. Ан-Брит Хьоглунд влезе в кабинета на Валандер.

— Какво да правя с тази? — попита тя и развя листа в ръката си.

— Какво за нея?

— Анели Улсон, на трийсет и девет години, омъжена, с четири деца. Живее в Енгелхолм. Съпругът й е пастор. По-рано е работила като сервитьорка в хотел в Енгелхолм. После се преквалифицирала, не знам защо. Дълбоко религиозна е. Работи по влаковете, грижи се за семейството си и оползотворява малкото свободно време, което й остава, за ръкоделия и различни инициативи за мисионерската църква. Какво да правя с нея? Да я привикам на разпит? Да я попитам дали през последния месец е убила трима мъже? Дали знае къде са се дянали Катарина Таксел и новороденото й дете?

— Остави я — посъветва я Валандер. — И това е крачка в правилната посока.

В осем часа Хансон се прибра от Льодинге, където дъждът и виелицата ги бяха принудили да спрат работата. Заяви, че за утре ще му трябват повече хора, които да копаят. След това веднага се включи в работата по проучването на останалите девет жени. Валандер напразно се опита да го прати у дома — поне за да смени подгизналите си дрехи. Но Хансон не пожела. Валандер се досети, че той искаше колкото се може по-бързо да се отърси от неприятното преживяване да стои навън в калта и да копае за тленните останки на Криста Хаберман.

Малко след единайсет Валандер говореше по телефона и се опитваше да издири роднина на кондукторка на име Ведин. Тя си беше сменила адреса цели пет пъти през последната година. Преживяла труден развод и често излизала в отпуск по болест. Валандер тъкмо щеше за пореден път да набере номера на „Справки“, когато на вратата се появи Мартинсон. Валандер бързо остави слушалката. По лицето на Мартинсон можа да познае, че нещо е станало.

— Струва ми се, че я открих — бавно произнесе той. — Ивон Андер. На четирийсет и седем години.

— Защо смяташ, че е тя?

— Можем да започнем с това, че всъщност живее в Юстад. Адресът й е на „Лирегатан“.

— С какво още разполагаш?

— В много отношения изглежда странна птица. Изплъзва се. Като цялото това разследване. Ала има минало, което би трябвало да ни заинтересува. Работила е като помощник-сестра и като парамедик.

Валандер за момент го гледаше мълчаливо. После скочи на крака.

— Доведи останалите — нареди. — Сега, веднага.

След няколко минути се бяха събрали в заседателната зала.

— Мартинсон може би я е открил — каза Валандер. — И тя живее тук, в Юстад.

Мартинсон изложи всичко, което бе успял да разбере до този момент за Ивон Андер.

— И така, тя е на четирийсет и седем години — започна той. — Родена е в Стокхолм. Изглежда, се е преселила в Сконе преди петнайсет години. През първите години е живяла в Малмьо. После се е преместила в Юстад. През последните десет години работи в железниците. Ала преди това, още на младини, е завършила за медицинска сестра и дълги години е работила в здравеопазването. Защо внезапно е започнала да работи нещо друго, не мога да кажа. Била е и парамедик. Има и дълги периоди, в които, изглежда, изобщо не е работила.

— Какво е правила тогава? — попита Валандер.

— Има големи бели петна.

— Омъжена ли е?

— Живее сама.

— Разведена?

— Не знам. Не става дума за деца. Според мен никога не се е омъжвала. Но смените й съвпадат с тези на Катарина Таксел.

Мартинсон бе чел от един бележник. Сега пусна листа на масата.

— Има още нещо — додаде после. — Именно то първо привлече вниманието ми. Участва в Спортното дружество на „Шведските железници“ в Малмьо. Разбира се, не е единствената. Но това, което ме изненада, е, че се занимава с боди билдинг.

В стаята се възцари тишина.

— С други думи, предполага се, че е силна — продължи Мартинсон. — А не издирваме ли именно жена с голяма физическа сила?

Валандер бързо прецени положението. Можеше ли да е тя? После реши.

— Засега ще оставим останалите имена — предложи той. — Съсредоточаваме вниманието си върху Ивон Андер. Започни още веднъж отначало. Бавно.

Мартинсон повтори всичко, което беше казал. Изникнаха нови въпроси. Много от отговорите липсваха. Валандер си погледна часовника. Дванайсет без четвърт.

— Смятам, че трябва да говорим с нея още тази вечер.

— Стига да не е на работа — вметна Ан-Брит Хьоглунд. — Ако погледнем списъците, ще видим, че понякога работи на нощни влакове. Което изглежда странно. Останалите кондуктори и началник-влакове работят или денем, или нощем. Не и в двете смени.

— Или си е вкъщи, или не е — каза Валандер.

— За какво всъщност ще говорим с нея?

Въпросът зададе Хамрен. Имаше право.

— Не е изключено Катарина Таксел да е там — отбеляза Валандер. — Ако не друго, можем да го използваме като претекст. Нейната разтревожена майка. Ще трябва да започнем с това. Нямаме никакви доказателства срещу нея. Нямаме нищо, но искам да се сдобием с пръстови отпечатъци.

— Значи да не й натрисаме целия екип — обобщи Сведберг.

Валандер кимна към Ан-Брит Хьоглунд.

— Мислех ние двамата да я посетим. Може отзад да ни следва кола за всеки случай. Ако се случи нещо.

— Какво би могло да е това? — попита Мартинсон.

— Нямам представа.

— Не е ли малко безотговорно? — озадачи се Сведберг. — Все пак я подозираме в съучастничество в жестоки убийства.

— Ще бъдем въоръжени — успокои го Валандер.

Прекъсна ги един полицай от дежурната стая, който почука на открехнатата врата.

— Пристигна съобщение от лекар в Лунд — рече той. — Направил е предварителна оценка на остатъците от скелета, който сте открили. Според него принадлежат на жена. И са престояли в земята много дълго.

— Е, сега го знаем със сигурност — заяви Валандер. — Ако не друго, поне сме на път да разрешим случай на изчезване с двайсет и седем годишна давност.

Полицаят излезе от стаята. Валандер се върна към това, което обсъждаха.

— Не вярвам да имаме проблеми — повтори.

— Как ще обясним присъствието си, ако Катарина Таксел не е там? Все пак възнамеряваме да почукаме на вратата й посред нощ.

— Ще попитаме за Катарина — предложи Валандер. — Издирваме я. Нищо друго.

— Какво става, ако тя не си е вкъщи?

Валандер нямаше нужда от време за размисъл.

— Тогава ще влезем вътре. А полицаите в другата кола ще ни пазят гърба в случай, че тя се прибере. Телефоните на всички да са включени. Междувременно искам вие, останалите, да чакате тук. Знам, че е късно, но няма какво да се прави.

Никой не посмя да възрази.

Малко след полунощ излязоха от участъка. Навън духаше силен вятър. Валандер и Ан-Брит Хьоглунд пътуваха в нейната кола. Мартинсон и Сведберг бяха подкреплението. „Лирегатан“ се намираше в самия център на града. Паркираха наблизо. Градът пустееше. Единствената кола, която срещнаха, беше от нощните патрулки на полицията. Валандер се запита дали новите велосипедни отряди, които полицията въвеждаше, щяха да успеят да пристигнат на местопроизшествието в такова време.

Ивон Андер живееше в старовремска реставрирана къща в стил „Фахверк“. Имаше три апартамента, като нейният беше в средата. Вратата й се отваряше направо на улицата. Пресякоха отсреща и се загледаха във фасадата. С изключение на един краен ляв прозорец, който светеше, къщата бе потънала в мрак.

— Или спи — започна Валандер, — или не си е вкъщи. Да действаме все едно е вътре.

Беше двайсет минути след полунощ. Вятърът шибаше с все сила.

— Тя ли е? — попита Ан-Брит Хьоглунд.

Валандер забеляза, че й е студено и без настроение. Дали защото сега преследваха жена?

— Да — отговори той. — Разбира се, че е тя.

Пресякоха улицата. Вляво беше паркирана колата, в която седяха Мартинсон и Сведберг. Фаровете й бяха угасени. Ан-Брит позвъни на вратата. Валандер долепи ухото си до нея и чу, че във вътрешността на апартамента се разнесе звън. Чакаха напрегнато. Кимна й да позвъни отново. Пак нищо. Трети път със същия резултат.

— Спи ли? — попита Ан-Брит Хьоглунд.

— Не — отговори Валандер. — Не мисля, че си е вкъщи.

Провери дръжката на вратата. Беше заключена. Излезе на улицата и помаха към колата. Мартинсон дойде. Беше най-добър в отварянето на заключени врати, без да използва физическа сила. Носеше със себе си фенерче и връзка шперцове. Валандер държа фенерчето, докато Мартинсон работеше. Отне му повече от десет минути. Най-накрая отвори ключалката. Взе фенерчето и се върна в колата. Валандер се огледа. Улицата беше празна. Двамата с Ан-Брит Хьоглунд влязоха. Застинаха и се заслушаха в тишината. Антрето, изглежда, беше без прозорци. Валандер запали една лампа. Отляво се намираше дневна с нисък таван, вдясно кухня. Точно насреща тясна стълба водеше към горния етаж. Тя заскърца под краката им. На горния етаж имаше три спални. Всичките бяха празни. В целия апартамент нямаше жива душа.

Опита се да прецени ситуацията. Скоро щеше да стане един часът. Можеха ли да разчитат, че жената, която живее тук, щеше да се прибере през нощта? Дълбоко се съмняваше. Особено след като Катарина Таксел и бебето са с нея. Едва ли ще тръгне да ги мести насам-натам през нощта.

Валандер стигна до стъклена врата в една от спалните. Откри, че отвън има балкон. Големи саксии изпълваха почти цялото пространство. Ала саксиите бяха празни. В тях нямаше цветя. Само пръст.

Гледката на балкона с празните саксии го изпълни с неприятно усещане. Бързо излезе от стаята.

Върнаха се в антрето.

— Доведи Мартинсон — нареди той. — И помоли Сведберг да се върне в участъка. Трябва да продължат да търсят. Струва ми се, че Ивон Андер има и друго жилище, освен този апартамент. Предполагам, че е къща.

— Няма ли да оставим охрана на улицата?

— Тя няма да дойде тази нощ. Разбира се, ще оставим една кола отвън, за всеки случай. Помоли Сведберг да се погрижи за това.

Ан-Брит Хьоглунд тъкмо тръгваше, когато той я задържа. После се огледа. Отиде в кухнята. Запали лампата над умивалника. Там стояха две използвани чаши. Зави ги в носна кърпа и й ги подаде.

— Отпечатъци — каза той. — Дай ги на Сведберг. Да ги даде на Нюберг. Това може да се окаже изключително важно!

Той отново се изкачи по стълбите. Чу я как вдига резето на вратата. Застана неподвижно в сумрака. После направи нещо, което изненада дори самия него. Влезе в банята. Взе една кърпа за ръце и я помириса. Усети слаб полъх на специфичен парфюм.

Но ароматът внезапно му напомни и нещо друго.

Опита се да визуализира спомена. Спомен за едно ухание. Пак помириса. Не можа да си спомни. Макар да усети, че е съвсем близо.

Беше усетил този аромат и някъде другаде. При друг случай. Само дето не си спомняше къде и кога, но беше съвсем наскоро.

Потръпна, когато чу как вратата на долния етаж се отвори. Веднага след това Ан-Брит Хьоглунд и Мартинсон се появиха на стълбите.

— Започваме с претърсването — нареди Валандер. — Не търсим само това, което може да я свърже с убийствата. Търсим и нещо, което да сочи, че наистина има друго жилище. Искам да знам къде се намира то.

— Кое те наведе на тази мисъл? — попита Мартинсон.

През цялото време говореха полушепнешком, сякаш човекът, когото търсят, е наблизо и може да ги чуе.

— Катарина Таксел — каза Валандер. — Детето й. През цялото време предполагахме, че Йоста Рюнфелд е бил държан в плен три седмици. Според мен това едва ли е станало тук, на пъпа на Юстад.

Мартинсон и Ан-Брит останаха на горния етаж. Валандер слезе по стълбите. Дръпна завесите във всекидневната и запали няколко лампи. После застана в средата на стаята и бавно се завъртя, оглеждайки помещението. Помисли си, че обитателката на дома притежава красиви мебели. И е пушачка. Загледа се в пепелника, който стоеше на малка масичка до кожен диван. В него нямаше угарки. Но бяха останали следи от пепел. По стените висяха картини и фотографии. Приближи се и разгледа някои от платната. Натюрморти, вази с цветя. Не бяха кой знае колко майсторски нарисувани. В долния ляв ъгъл подпис. Ана Андер — 58. Значи роднина. Помисли си, че Андер е необичайно име. Срещал го бе и в шведската криминална история, но не може да си спомни в каква връзка. Вгледа се в една от снимките, сложена в рамка. Имение в Сконе. Снимката бе направена от горен ракурс. Валандер предположи, че фотографът се е покачил на покрив или висока стълба. Обиколи стаята. Опита се да усети нейното присъствие. Защо ли му беше толкова трудно? Всичко внушава някакво впечатление за изоставеност, помисли си той. Спретната, педантична изоставеност. Тя не е тук често. Прекарва времето си някъде другаде.

Отиде до малкото й писалище, което стоеше до стената. През процепа на завесата се виждаше малко дворче. Прозорецът не беше уплътнен. Студеният вятър се усещаше в стаята. Издърпа стола и седна. Пробва най-голямото чекмедже. Не беше заключено. По улицата мина кола. Мярна светлините на фаровете, които блеснаха срещу един прозорец и изчезнаха. Отново остана само вятърът. В чекмеджето откри няколко купчинки писма. Намери очилата си и взе най-горния плик. Подателят бе А. Андер. Този път с адрес в Испания. Извади писмото и набързо го прегледа. Ана Андер бе нейната майка. Подразбираше се от съдържанието. Тя описваше пътуване. На последната страница пишеше, че заминава за Алжир. Писмото бе с дата от април 1993-та. Върна го най-отгоре в купа. От горния етаж дъските на пода проскърцваха. Опипа с длан вътрешността на чекмеджето. Нищо. Започна да проверява другите чекмеджета. Дори книжата й правеха впечатление за изоставеност, помисли си той. Не откри нищо, което да го заинтересува. Твърде празно е, за да е естествено. Сега бе напълно убеден, че тя живее другаде. Продължи да преглежда чекмеджетата.

Подът на горния етаж проскърцваше.

Часът бе един и половина.

Тя шофираше през нощта и се чувстваше много уморена. Катарина изпадна в пристъп на истерия. Наложи се да я слуша часове наред. Често се чудеше от слабостта на тези жени. Оставяха се да бъдат измъчвани, малтретирани, убивани. А ако оцелееха, по цели нощи се вайкаха и оплакваха. Не ги разбираше. Сега, докато шофираше през нощта, си мислеше, че всъщност ги презира. За това, че не оказват съпротива.

Часът беше един. Обикновено по това време спеше. Рано на следващия ден трябваше да застъпи на смяна. Бе планирала да пренощува във Волшьо. После обаче се престраши да остави Катарина сама с бебето. Убеди я да остане там. Още няколко дни, може би седмица. Утре вечер щяха отново да се обадят на майка й. Катарина щеше да се обади. А тя щеше да седи до нея. Не вярваше, че Катарина ще каже нещо, което не бива. Но въпреки това искаше да присъства.

В един часа и десет минути пристигна в Юстад.

Щом зави по „Лирегатан“, инстинктивно предусети опасността. Паркираният автомобил. Угасените фарове. Не можеше да обърне. Трябваше да продължи. Хвърли бърз поглед към колата, докато минаваше покрай нея. Вътре седяха двама мъже. Успя да види, че в апартамента й свети. Гневът я накара силно да натисне педала на газта. Колата подскочи. Зави зад ъгъла и отривисто удари спирачките. Значи я бяха открили. Същите, които бяха наблюдавали блока на Катарина. Сега бяха вътре, в нейното жилище. Усети, че й се завива свят. Не беше от страх. Вътре не държеше нищо, което да ги насочи към Волшьо. Нищо, което да подскаже коя е. Нищо друго, освен името й.

Седеше неподвижно. Вятърът свистеше около колата. Бе изключила двигателя и фаровете. Налагаше се да се върне във Волшьо. Сега вече разбираше защо бе тръгнала насам. За да провери дали мъжете, които я преследват, са открили дома й. Все още имаше голяма преднина. Никога нямаше да успеят да я настигнат. Щеше да разгъва своите листчета, докато в списъка не остане нито едно име.

Отново запали двигателя. Реши още веднъж да мине покрай къщата.

Колата още беше там. Спря двайсетина метра по-нататък, без да изключва двигателя. Макар че разстоянието бе голямо и ъгълът неудобен, успя да види, че завесите в апартамента й са дръпнати. Хората, които се намираха вътре, бяха запалили лампите. Сега сигурно тършуваха, но нямаше да намерят нищо.

Потегли. Наложи си да го направи спокойно, без да тръгва рязко както обикновено.

Когато се върна във Волшьо, Катарина Таксел и детето спяха. Нищо няма да им се случи. Всичко щеше да продължи според плана.

Валандер се бе заел с връзката писма, когато дочу забързани стъпки по стълбата. Стана от стола. Беше Мартинсон. Веднага след това дойде Ан-Брит Хьоглунд.

— Струва ми се, че е най-добре да погледнеш това — каза Мартинсон. Беше пребледнял, гласът му трепереше.

Остави на масата един опърпан бележник с черна корица. Беше разтворен. Валандер се приведе над него и си сложи очилата. Там имаше колона с имена. Всички бяха номерирани отстрани в полето. Смръщи чело.

— Прелисти няколко страници по-напред — подкани го Мартинсон.

Валандер направи каквото му казаха. Колоната с имена се появи отново. Имаше нанесени много стрелички, зачерквания и промени — той остана с чувството, че пред себе си има един вид чернова.

— Още две-три страници — додаде Мартинсон.

По тона на гласа му Валандер усети, че колегата му е ужасен.

Имената отново се появиха. Този път промените и разместванията бяха малобройни.

Тогава го забеляза.

Първото познато име. Йоста Рюнфелд. После откри и другите: Холгер Ериксон и Йожен Блумберг. Най-открая в колонките бяха отбелязани дати.

Датите, когато са били убити.

Валандер вдигна очи към Мартинсон и Ан-Брит Хьоглунд. И двамата бяха пребледнели като платно.

Вече нямаше никакви съмнение. Бяха на правилното място.

— В този бележник има над четирийсет имена — каза Валандер. — Да не възнамерява да ги избие до един?

— Поне знаем кой е следващият — отбеляза Ан-Брит Хьоглунд.

Тя посочи.

Туре Грунден. Пред името му имаше червена удивителна, но липсваше дата в дясното поле.

— Най-отзад има откъснат лист — уточни Ан-Брит.

Валандер внимателно го извади. Педантично написани записки. Мина му през ум, че почеркът напомня този на бившата му съпруга Мона. Буквите бяха заоблени, редовете еднакви и равномерни. Без задрасквания и промени. Написаното обаче беше трудно за разгадаване. Какво ли означават тези бележки? Там има цифри, името Хеслехолм, една дата и нещо, което може да е точен час от разписание. 07:50. И утрешна дата. Събота, двайсет и втори октомври.

— Какво, по дяволите, означава това? — попита Валандер. — Да не би Туре Грунден да слиза в Хеслехолм в 07:50 часа?

— Може би ще се качва на влака — вметна Ан-Брит Хьоглунд.

Валандер я разбра. Нямаше нужда да мисли дълго.

— Обади се на Бирш в Лунд. Той има телефонния номер на Карл-Хенрик Бергстранд от Малмьо. Нека да го събудят, за да отговори на следния въпрос. Дали Ивон Андер работи във влака, който спира или заминава от Хеслехолм в 07:50 часа утре сутринта.

Мартинсон извади телефона си. Валандер се вторачи в разтворения бележник.

— Къде е тя? — попита Ан-Брит Хьоглунд. — Къде е сега? Засега само предполагаме къде ще бъде утре сутрин.

Валандер я погледна. Отзад мярна картините и фотографиите. След миг вече знаеше. Как не се досети веднага! Отиде до стената и откачи поставената в рамка снимка на стопанството. Обърна я. Някой бе написал с мастило „Хансгорден“, Волшьо. 1965.

— Ето тук живее тя — каза той. — Сигурно и сега е там.

— Какво ще правим? — попита тя.

— Ще отидем там и ще я задържим — отвърна Валандер.

Мартинсон се беше свързал с Бирш. Зачакаха. Разговорът бе кратък.

— Ще подпука Бергстранд — каза Мартинсон.

Валандер стоеше с бележника в ръка.

— Да тръгваме тогава — нареди той. — Пътем ще минем да вземем и останалите.

— Знаем ли къде е „Хансгорден“? — попита тя.

— Ще го намерим в базата данни с недвижима собственост — обясни Мартинсон. — Ще ми отнеме най-много десет минути.

Сега страшно бързаха. В два и пет бяха обратно в участъка. Събраха уморените си колеги. Мартинсон потърси в компютрите си „Хансгорден“. Отне му повече време, отколкото бе предполагал. Откри мястото чак когато наближаваше три часът. Потърсиха го на картата. „Хансгорден“ се намираше в покрайнините на Волшьо.

— Трябва ли да сме въоръжени? — попита Сведберг.

— Да — отговори Валандер. — Но не забравяйте, че Катарина Таксел е там. Заедно с бебето.

Нюберг влезе в заседателната зала. Косата му стърчеше и очите му бяха кървясали.

— На едната чаша открихме това, което търсехме — съобщи той. — Дактилоскопичният отпечатък съвпада. От куфара, от угарката. Понеже не е палец, не мога да кажа дали са същите като този, който открихме от долната страна на наблюдателницата. Странното е само, че, изглежда, е бил оставен там по-късно. Сякаш е била там още един път. Ако е тя де. Но нали е така? Коя е?

— Ивон Андер — обясни Валандер. — Сега ще я приберем. Само Бергстранд да се обади.

— Нужно ли е наистина да го чакаме? — попита Мартинсон.

— Половин час — отвърна Валандер. — Не повече.

Чакаха. Мартинсон излезе от стаята, за да провери дали апартаментът на „Лирегатан“ продължава да е под наблюдение.

Изминаха двайсет и две минути, докато дойде обаждането на Бергстранд.

— Ивон Андер ще работи на влака, който тръгва на север от Малмьо утре сутрин — каза той.

— Е, сега знаем — отдъхна си Валандер.

Напуснаха Юстад в четири без четвърт. Бурята бушуваше с всички сили.

Последното, което Валандер направи, преди да тръгнат, бе да се обади два пъти по телефона. Първо на Лиса Холгершон, а после и на Пер Окесон.

И двамата се съгласиха, че трябва да я арестуват възможно най-скоро.

Щяха да я задържат толкова бързо, колкото изобщо бе възможно.