Петата жена

Епилог

Сконе

4 — 5 декември 1994 година

Следобедът на четвърти декември Курт Валандер разговаря с Ивон Андер за последен път. Макар и да не се уговориха да се видят отново, той дори не предполагаше, че друга среща няма да има.

На четвърти декември достигнаха крайната точка. Изведнъж вече нямаше какво повече да се добави, какво да се пита, какво да се отговаря. Едва тогава дългото и заплетено разследване за пръв път разхлаби примката, в която бе хванато цялото му същество. Въпреки че беше изминал повече от месец, откакто я бяха заловили, разследването продължаваше да господства над живота му. В дългогодишната си работа на криминалист никога не бе изпитвал такава силна потребност да разбере. Самото престъпление винаги е просто най-горният слой. Повърхността и това, което беше скрито под нея, имаха пряка връзка. Понякога, щом отстранят този повърхностен слой на престъплението, се отваря пропаст, каквато дори не би могъл да си представи. Случаят с Ивон Андер бе именно такъв. Валандер направи пробойна в най-горния пласт и в същия миг надзърна в бездънна яма. Реши да опаше въображаемо въже около себе си и да се спусне до долу. Не знаеше докъде ще доведе това — нито нея, нито него самия.

Първата стъпка беше да я накара да наруши мълчанието си и да проговори. Успя, когато прочете за втори път писмата, които бе разменяла с майка си и после грижливо бе пазила. Валандер интуитивно долови, че това е ключът към нейната недосегаемост. И се оказа прав. Случи се преди повече от месец, на трети ноември. Все още се чувстваше потиснат поради раняването на Ан-Брит Хьоглунд. Вече знаеше, че тя ще оживее и ще се възстанови напълно, с изключение на един белег отляво на корема. Ала вината му тежеше толкова много, че заплашваше да го задуши. Човекът, който му оказа най-голяма подкрепа тогава, беше Линда. Тя дойде в Юстад и се грижи за него, въпреки че беше твърде заета. Точно тя го притисна и го принуди да осъзнае, че вината всъщност не е негова, а е било просто лош късмет. Благодарение на нея той успя криво-ляво да пропълзи през първите ужасяващи седмици на ноември. Като оставим настрана усилията, които полагаше да се държи на крака, отдаде цялото си време на Ивон Андер. Жената, която стреля по Ан-Брит Хьоглунд и едва не я уби. В началото беше агресивен и изпитваше желание да я удари. Постепенно желанието да я разбере надделя. Именно той успя да пробие стената от мълчание. Именно той я накара да проговори. Опаса въжето около себе си и започна да се спуска все по-надолу.

Какво откри там долу? Дълго време се съмняваше дали все пак не беше луда, дали всичко, което разказва за себе си, не са объркани съновидения, болезнено изкривени самовнушения? Не смееше да се довери на собствената си преценка, освен това не успяваше да прикрие недоверието си към нея. Но през цялото време дълбоко в себе си знаеше, че тя назовава нещата такива, каквито са. Говореше истината. Някъде към средата на ноември представите на Валандер бяха изцяло преобърнати. Беше се върнал на изходната точка и бе погледнал всичко с нови очи. Вече не се съмняваше, че тя казва истината. Осъзна, че Андер е от онези единици хора, които никога не лъжат.

Прочете писмата от майка й. В последната купчинка, която отвори, имаше странно писмо от алжирска полицайка на име Франсоаз Бертран. Отначало изобщо не успя да разгадае съдържанието на писмото. То бе сред няколко недовършени писма от майката; писма, които никога не бяха изпратени и всичките бяха написани в Алжир през предходната година. Франсоаз Бертран бе изпратила своето писмо до Ивон Андер през август 1993-та. Една нощ, в продължение на няколко часа Валандер си блъска главата, докато най-накрая стигна до отговора. Най-после разбра. Майката на Ивон Андер, жената на име Ана Андер, е била убита по погрешка, по волята на безсмислена случайност, и алжирската полиция бе потулила всичко. Явно имаше политическа основа, терористичен акт, макар че Валандер се почувства неспособен напълно да разбере за какво става въпрос. Но Франсоаз Бертран строго поверително бе написала писмо, в което разказваше какво всъщност се беше случило. Тогава все още не бе получил съдействие от страна на Ивон Андер, но все пак повдигна въпроса за съдбата на майката пред Лиса Холгершон. Тя го изслуша и след това се свърза с Националната криминална служба. Случаят временно се изгуби от полезрението на Валандер. Въпреки това още веднъж препрочете всички писма.

Той се срещна с Ивон Андер в ареста. Лека-полека тя разбра, че той не е мъж, който я преследва. Беше различен от останалите — мъжете, които населяваха света. Беше самовглъбен, изглежда, спеше съвсем малко и като че ли го измъчваше някаква тревога. За пръв път Ивон откри, че може да се довери на мъж. Сподели го с него при една от последните им срещи.

Никога не го попита направо, но въпреки това смяташе, че знае отговора. Вероятно той никога не беше удрял жена. А ако го бе правил, то се беше случило един-единствен път. Не повече, никога отново.

Пътешествието надолу в бездната започна на трети ноември. През същия ден Ан-Брит Хьоглунд бе подложена на последната от трите операции, които лекарите й бяха назначили. Всичко мина добре и възстановяването й можеше да започне. През ноември Валандер си създаде определен ред. След разговорите с Ивон Андер отиваше направо в болницата. Рядко оставаше дълго. Разказваше й за Ивон Андер. Ан-Брит се превърна в събеседника, от който се нуждаеше, за да си изясни как да продължи, как да се спусне по-надолу в бездната, в която едва-що бе надникнал.

Първият му въпрос към Андер се отнасяше до събитията, разиграли се в Алжир. Коя беше Франсоаз Бертран? Какво всъщност бе станало?

Бледа светлина се процеждаше през прозореца на стаята, в която се намираха. Седяха един срещу друг на една маса. В далечината се чуваше радио и шум като от пробиване на стена. Дори не успя да разбере първите няколко изречения, които тя произнесе. Сякаш изригна оглушителен тътен, когато мълчанието най-сетне бе нарушено. Той просто слушаше гласа й. Глас, който преди не бе чувал, а само се бе опитвал да си представи.

После се заслуша в това, което тя казваше. Рядко си водеше бележки по време на срещите им. Не включваше и касетофон.

— Някъде навън има един мъж, който е убил майка ми. Кой го издирва?

— Не и аз — отговори той. — Ако разкажете обаче какво се е случило и ако шведски гражданин е бил убит в чужбина, то ние, естествено, сме длъжни да реагираме.

Не спомена нищо за разговора, който бе провел с Лиса Холгершон преди няколко дни. Не й каза, че смъртта на майката вече се разследва.

— Никой не знае кой е убил майка ми — продължи тя. — Съдбата я е избрала за жертва. Този, който я е убил, не я е познавал. Сам е оправдал деянията си. Смятал е, че може да убие когото си поиска. Дори една невинна жена, която е използвала старините си, за да предприеме всички пътешествия, за които по-рано не е имала нито време, нито средства.

Той долови гневното й огорчение. Тя не се опита да го скрие.

— Защо е била отседнала при монахините? — попита той.

Внезапно тя вдигна поглед от масата и го погледна право в очите.

— Кой всъщност ви е дал право да четете писмата ми?

— Никой, но те принадлежат на вас. Човек, който е извършил няколко жестоки убийства. При други обстоятелства, естествено, не бих ги прочел.

Тя отново извърна поглед.

— Монахините — повтори Валандер. — Защо е била отседнала при тях?

— Тя нямаше много пари. Отсядаше там, където е най-евтино. Не е могла да предположи, че това ще свърши с нейната смърт.

— Случило се е преди повече от година. Как реагирахте, когато пристигна писмото?

— Вече нямах причина да чакам повече. Как бих могла да оправдая бездействието си? Когато изглежда, че никой друг не го е грижа?

— Не го е грижа за какво?

Тя не отговори. Той чакаше.

После промени въпроса си.

— Да чакате за какво?

Тя отговори, без да го поглежда.

— Да ги убия.

— Кои?

— Тези, които бяха оставени да се разхождат на свобода въпреки всичко, което са направили.

Именно тогава осъзна, че предположения му са били верни. Когато е получила писмото от Франсоаз Бертран, у нея се е отприщила необуздана сила. Тя дълго бе таила у себе си мисълта за отмъщение. Дотогава все още е можела да се контролира. След това стената се беше пропукала. Тя бе взела закона в свои ръце.

Впоследствие Валандер си мислеше, че не беше много по-различно от инцидента в Льодинге. Тя бе своята еднолична гражданска гвардия. Беше поставила себе си над всичко и бе раздавала собствената си справедливост.

— Така ли беше? — попита той. — Искахте да раздадете справедливост? Да накажете виновниците, които никога не са били изправяни пред закона?

— Кой издирва мъжа, убил майка ми? — повтори тя. — Кой?

След това отново потъна в мълчание. Валандер можеше да си представи началото на всичко това. Няколко месеца след като пристига писмото от Алжир, тя прониква с взлом у Холгер Ериксон. Това е първата крачка. Когато я попита направо дали това е вярно, тя дори не изглеждаше изненадана. Приемаше за даденост факта, че той знае.

— Бях чувала да се говори за Криста Хаберман — рече тя. — Че онзи автотърговец я е убил.

— От кого го чухте?

— От една полякиня, която лежеше в болницата в Малмьо. Много години минаха оттогава.

— Тогава в болницата ли работехте?

— Работила съм там през различни периоди. Често разговарях с жени, станали жертва на насилие. Нейна приятелка познавала Криста Хаберман.

— Защо влязохте с взлом в къщата на Холгер Ериксон?

— Исках да си докажа, че е възможно. Освен това търсех знаци, че Криста Хаберман е била там.

— Защо изкопахте капана? Защо използвахте колове? Защо прерязахте мостчето? Жената, която е познавала Криста Хаберман, подозирала ли е, че тялото е заровено там?

Тя не отговори. Но въпреки това Валандер разбра. Макар че през цялото време разследването им се изплъзваше, без да го съзнават, Валандер и колегите му бяха вървели по правилната следа. В начина, по който бе отнемала живота на мъжете, Ивон Андер бе проектирала тяхната собствена жестокост.

През тези пет или шест срещи, които Валандер проведе с Ивон Андер, той методично разнищваше трите убийства, изясняваше подробностите, сглобяваше парчетата и връзките, които преди бяха така неясни. Продължи да идва без касетофон. След срещите сядаше в колата и си нахвърляше записки. След това ги даваше да ги препишат на белова. Едно копие отиваше при Пер Окесон, който все още подготвяше обвинението, което неизменно щеше да доведе до присъда и по трите убийства. Ала през цялото време Валандер знаеше, че само дращи по повърхността. Същинското спускане в бездната едва бе започнало. Най-горният пласт се състоеше от тежестта на доказателствата и щеше да я прати в затвора. Ала истината, която преследваше, щеше да излезе наяве едва по-късно, когато достигне дъното. Ако въобще съществува такова.

Тя трябваше да бъде подложена на съдебномедицинска експертиза. Валандер знаеше, че това е неизбежно, но настоя да я отложат. Сега най-важното бе да може да разговаря с нея на спокойствие. Никой нямаше възражения. Никой не можеше да обори аргументите на Валандер. Всички разбираха, че ако се намесят, тя най-вероятно отново ще се затвори в себе си.

Готова беше да говори само с него и с никой друг.

Напредваха бавно, крачка по крачка, ден след ден. Извън ареста есента отминаваше и ги приближаваше към зимата. Валандер така и не разбра защо Холгер Ериксон е отишъл да вземе Криста Хаберман от Свенставик, а после почти незабавно я е убил. Предполагаше, че тя му е отказала нещо, което той е бил свикнал да получава. Може би скандалът е прераснал в насилие.

Продължиха с Йоста Рюнфелд. Тя бе убедена, че Рюнфелд е убил съпругата си, като я е удавил в Стонгшьон. А даже и да не го беше сторил, пак заслужаваше съдбата си. Пребивал я толкова жестоко, че тя не желаела друго, освен да умре. Ан-Брит Хьоглунд правилно бе предположила, че Йоста Рюнфелд е бил нападнат в цветарницата. Щом разбрала, че ще заминава за Найроби, го подмамила в магазина под претекст, че има нужда от цветя за прием рано на следващата сутрин. После го ударила. Кръвта по пода действително била негова. Счупеният прозорец бил маневра за отвличане на вниманието, за да заблуди полицията, че е имало взлом.

Последва описание на това, което за Валандер бе най-ужасяващото в цялата история. До този момент той се бе опитвал да я разбере, без да се поддава на емоциите си, но сега не беше възможно. Съвсем спокойно тя разказа как съблякла Йоста Рюнфелд, завързала го и го натикала в старата пещ. Когато вече не можел да контролира естествените си нужди, махнала долните му дрехи и подложила парче найлон.

После го завела в гората. Тогава той бил вече съвсем немощен. Завързала го за дървото и го удушила. Едва от този момент тя се превърна в чудовище в очите на Валандер. Нямаше никакво значение дали е мъж или жена. Преобрази се в страшилище и той бе доволен, че е успял да я спре, преди да убие Туре Грунден или някой друг от зловещия си списък.

Това беше и единствената грешка, която допусна. Не бе изгорила бележника, в който бе нахвърляла черновите си, преди да ги опише в голямата книга. Не държеше регистъра си в Юстад, а го съхраняваше във Волшьо. Валандер не я попита. Тя сама призна тази си грешка. Единствената своя постъпка, която не можеше да обясни.

В последствие, Валандер реши, че е искала да им остави следа. Навярно дълбоко в себе си е таяла желание да я разкрият, да я спрат.

И все пак се двоумеше. Понякога му се струваше, че е прав, а друг път, че не е. Не успя да постигне абсолютна яснота нито за едното, нито за другото.

За Йожен Блумберг тя нямаше кой знае какво за казване. Разказа му как разбърквала листчетата. Съдбата решавала кое име ще се падне. Точно както е била убита и майка й.

Това бе един от моментите, когато той се намеси в разказа й. Обикновено я оставяше да говори свободно, само от време на време, когато самата тя не знаеше как да продължи, я насочваше с въпроси. Сега обаче я прекъсна.

— Вие сте вършили същото, което и хората убили майка ви — отбеляза той. — Оставили сте случаят да посочи жертвите ви. Случайността е господствала.

— Нещата не могат да се сравняват — отвърна тя. — Всички мъже, чиито имена бях записала, заслужаваха участта си. Дадох им време с листчетата. Удължих живота им.

Той не продължи, защото осъзна, че по един абсурден начин, тя е права.

Неохотно си помисли, че тя има собствена, трудно проницаема правда.

Докато четеше разпечатките на черновите си, мислеше и за това, че без никакво съмнение държеше в ръцете си една изповед. Разказ, макар и не пълен. Разказ, който би могъл да обясни същинското значение на нейната изповед.

Дали той успя да постигне целите си? Впоследствие Валандер стана крайно лаконичен, когато говореше за Ивон Андер. Винаги се позоваваше на записките си. Естествено, там не пишеше всичко. Секретарката, която ги набираше, се оплака на колежките си, че са много трудни за разчитане.

Онова, което се разбра, онова, което се превърна в завета на Ивон Андер, бе разказът за една житейска съдба, белязана с ужасяващи травми в детството. Валандер непрекъснато си мислеше, че времената, в които живее и които почти с точност до годината споделяше с Ивон Андер, могат да се сведат до един-единствен въпрос: какво правим с децата си? Тя му разказа как майка й непрестанно е била пребивана от пастрока, заместил биологичния й баща, който на свой ред просто изчезнал и избледнял в паметта й като неясна, неодушевена снимка. Но най-страшното беше, че пастрокът принудил майка й да направи аборт. Отнел й възможността да има сестрата, която майка й носела в утробата си. Не е могла да знае дали действително е било момче или момиче, но за нея това била сестричката, която насила изтръгнали от утробата, против волята на майка й, в една нощ в началото на петдесетте. Спомняше си тази нощ като кървав ад. И докато разказваше на Валандер, тя вдигна поглед от масата и го погледна право в очите. Майка й лежала върху чаршаф на разтегнатата кухненска маса. Човекът, който извършил аборта, бил пиян, пастрокът се бил затворил в мазето. Вероятно и той не бил трезвен. През онази нощ я бяха лишили от сестра й и от този момент започнала да гледа на бъдещето като на мрак, изпълнен със заплашителни мъже, дебнещи зад всеки ъгъл, и насилие, прикрито зад всяка мила усмивка, зад всяко дихание.

Впоследствие тя скрила тези спомени в тайната стая на душата си. Изучила се, станала медицинска сестра, но неотлъчно я съпътствало смътното чувство, че е неин дълг някой ден да отмъсти за нероденото момиченце, за майката, на която не бяха позволили да го роди. Събирала разказите на тормозени съпруги, издирила мъртвите жени из калните поля и езерата в Смоланд, записвала имената в регистъра, играела си със своите късчета хартия.

А после майка й била убита.

Описа го почти поетично. Като безмълвно придошла река, каза тя. Само толкова. Осъзнах, че часът е ударил. После измина година. Планирах и усъвършенствах разписанието, благодарение на което бях оживяла през всичките тези години. А през нощите копаех в рова.

А през нощите копаела в рова.

Тези думи. А през нощите копаех в рова Може би те най-добре въплъщаваха чувствата, които породиха у Валандер множеството разговори в ареста с Ивон Андер през тази есен.

„Това е метафора на времето, в което живеем“, мислеше си.

Какъв ров копаеше самият той?

Само един въпрос остана без отговор. Защо тя внезапно, някъде към средата на осемдесетте, се беше преквалифицирала в кондукторка. Валандер вече бе разбрал, че разписанието е веруюто, според което тя живее, евангелието на реда, но така и не можа да вникне по-дълбоко. Влаковете си оставаха нейният собствен свят. Може би единственият, може би последният.

Дали изпитваше някаква вина? Това го попита Пер Окесон. Много пъти. Лиса Холгершон не чак толкова, колегите му почти никога. Единственият, освен Окесон, който наистина настояваше да разбере, беше Ан-Брит Хьоглунд. Валандер й отговаряше искрено, че не знае.

— Ивон Андер прилича на обтегната пружина — отговори й той. — Не мога да се изразя по-добре от това. Може би вината е съставна част. А може би въобще отсъства.

На четвърти декември дойде краят. Валандер нямаше какво повече да пита, а Ивон Андер какво повече да каже. Изповедта приключи. След дългото спускане в пропастта Валандер достигна дъното. Сега можеше да дръпне невидимото въже, опасано около кръста му, и да се върне горе. Психиатричната експертиза можеше да започне, адвокатът, който предусещаше общественото внимание към процеса срещу Ивон Андер, започна да си остри перото и единствен Валандер предчувстваше как ще се развият нещата.

Андер отново щеше да замлъкне. С непоколебимата воля, която притежава само този, който няма какво повече да каже.

Точно преди да си тръгне, той я попита за две неща, чийто отговор все още не бе получил. Едното беше подробност, която вече нямаше никакво значение. Породена най-вече от любопитство.

— Когато Катарина Таксел се обади на майка си от къщата във Волшьо, имаше нещо, което силно думкаше — каза той. — Не успяхме да разберем откъде идва звукът.

Тя го изгледа недоумяващо. После сериозното й лице се разля в единствената усмивка, на която Валандер стана свидетел по време на разговорите си с нея.

— Тракторът на един земеделец се беше повредил в съседна нива. Удряше с голям чук, за да откачи нещо от шасито. Нима действително се е чуло по телефона?

Валандер кимна.

Вече обмисляше последния си въпрос.

— Струва ми се, че сме се срещали веднъж — рече той. — В един влак.

Тя кимна.

— На юг от Елмхулт? Попитах ви кога ще пристигнем в Малмьо.

— Познах ви. От вестниците. От лятото.

— Тогава ли разбрахте, че ще ви заловим?

— Защо е трябвало да го разбера?

— Един полицай от Юстад, който се качва на влак от Елмхулт. Какво търси там? Освен ако не върви по следите на онова, което някога се е случило със съпругата на Йоста Рюнфелд.

Тя поклати глава.

— Изобщо не се сетих за това — отговори тя. — Но, естествено, е трябвало да го направя.

Валандер нямаше какво повече да попита. Беше узнал това, което искаше. Стана, смотолеви нещо за сбогом и си тръгна.

Както обикновено, следобед Валандер отиде в болницата. Когато стигна там, Ан-Брит спеше. Беше под наблюдение след последната си операция. Все още не се бе събудила. Един любезен лекар потвърди онова, което искаше да знае. Всичко бе минало благополучно. След шест месеца тя щеше да е в състояние да се върне на работа.

Валандер си тръгна от болницата малко след пет. Навън беше мръкнало, температурата — един-два градуса под нулата, затишие. Отиде с колата до гробището и посети гроба на баща си. Увехналите цветя бяха замръзнали върху земята. Няма и три месеца, откакто си тръгнаха от Рим. Там, над гроба, пътуването отново оживя пред него. Запита се какво ли всъщност си бе мислил баща му по време на самотната си нощна разходка до Испанското стълбище с фонтаните, когато влажните му очи проблясваха.

Сякаш Ивон Андер и баща му стоят на противоположните брегове на една река и си махат един на друг. Макар че нямаха нищо общо. Или пък имаха? Валандер се запита какво беше общото между самия него и Ивон Андер. Разбира се, не намери отговор.

Разследването приключи същата тази вечер, в тъмното гробище. Все още имаше много документи, които да прочете и подпише, но не остана нищо за разгадаване. Случаят бе ясен, вече приключен. Психиатричната експертиза щеше да я признае за напълно вменяема, ако изобщо успееха да измъкнат нещо от нея. После щяха да я осъдят и изпратят в женския затвор. Разследването на обстоятелствата около смъртта на майка й в Алжир също щеше да продължи. То обаче не засягаше неговата собствена работа.

Нощта срещу пети декември спа много зле. На следващия ден реши да направи оглед на къща, разположена на север от града. Освен това щеше да посети един развъдник за кучета в Шьобу, където имаше няколко малки черни лабрадорчета за продан. На седми декември трябваше да пътува до Стокхолм, за да сподели в няколко лекции в Полицейската академия опита от работата си като полицай. Без да знае защо, когато Лиса Холгершон отново му предложи, той внезапно капитулира. Сега лежеше буден и се чудеше какво, за бога, ще им говори. Нямаше представа как успя да го убеди.

През тази неспокойна декемврийска нощ най-много от всичко си мислеше за Байба. Няколко пъти става, стоя до кухненския прозорец и гледа поклащащата се улична лампа.

В края на септември, точно когато се върна от Рим, бяха решили, че тя ще дойде при него най-късно през ноември. Сега отново трябваше сериозно да обсъдят дали тя ще се премести от Рига в Швеция. Пътуването й се отложи първо един път, после втори. Всеки път имаше уважителни причини да не може да дойде, поне не точно сега. Валандер, естествено, й вярваше, ала усещаше как в него се заражда несигурност. Дали не се бе появила невидима пукнатина помежду им? Пукнатина, която не беше забелязал? Ако е така, защо не я е забелязал? Дали защото не искаше?

Сега вече тя наистина щеше да дойде. Трябваше да се срещнат в Стокхолм на осми декември. Щеше да тръгне направо от Полицейската академия и да я посрещне на „Арланда“. Вечерта имаха среща с Линда, а на следващия ден заминаваха за Сконе. Не знаеше колко дълго може да остане Байба. Този път щяха да поговорят сериозно за бъдещето, а не само кога ще могат да се видят отново.

Нощта срещу пети декември се оказа дълга и безсънна. Времето омекна, но метеоролозите предупреждаваха, че ще завали сняг. Като прокълната душа Валандер сновеше между леглото и кухненския прозорец. От време на време присядаше на масата в кухнята и нахвърляше бележки в безплоден опит да намери отправна точка за лекциите, които щеше да води в Стокхолм. Същевременно в ума му непрестанно бяха Ивон Андер и нейната история. Мислите му се въртяха най-вече около нея и засенчваха дори Байба.

Човекът, за когото се сещаше най-рядко, беше баща му. Той вече бе много далеч. Валандер откри, че понякога му е трудно да си спомни в подробности набразденото му лице. Тогава грабваше някоя снимка и дълго я гледаше, за да не му се изплъзне образът, запечатан в съзнанието му. В ноемврийските вечери понякога отиваше да види Йертруд. Къщата в Льодеруп беше толкова пуста, а ателието студено и негостоприемно. Йертруд винаги правеше впечатление на човек, който се владее. Но личеше, че е самотна. Струваше му се, че тя се е примирила със смъртта на стария човек. Още повече, че го бе споходила смърт, която бе за предпочитане пред това бавно да излинее от болест, която постепенно заличава съзнанието му.

Накрая като че ли успя да поспи няколко часа преди зазоряване. А може би бе будувал през цялото време. В седем часа вече се беше облякъл.

В седем и половина караше колата си, която съмнително взе да се дави по пътя към участъка. Точно тази сутрин бе необичайно спокойно. Мартинсон беше настинал, Сведберг с неохота бе заминал по работа в Малмьо. Коридорът пустееше.

Седна в кабинета си и прочете разпечатката на записките от последния разговор с Ивон Андер. На бюрото му лежеше и разпечатка от разпита, който Хансон бе провел с Туре Грунден — мъжа, когото тя бе възнамерявала да бутне под влака на гарата в Хеслехолм. В биографията му присъстваха същите елементи, както и при всички останали имена в зловещия й смъртен списък. Туре Грунден, по професия банков служител, бе излежал присъда, наложена му за побой на жена. Докато Валандер четеше рапорта, му направи впечатление, че Хансон неколкократно бе обяснил на свидетеля, че се е отървал на косъм да не го премаже връхлитащият влак.

Валандер забеляза, че колегите му проявяваха едва загатнато разбиране към извършеното от Ивон Андер. Това го изненада. Как изобщо съществува подобно разбиране? Въпреки факта, че беше простреляла Ан-Брит. Въпреки че беше нападала и убивала мъже. Не можеше да разбере защо се получи така. Реално погледнато, полицаите са последните хора, които ще тръгнат да симпатизират на жена като Андер. Всъщност много хора смятаха, че те поначало не са дружелюбно настроени към жените. Освен ако нямаха тази особена издръжливост, която Ан-Брит Хьоглунд и Лиса Холгершон притежаваха.

Надраска подписа си и бутна документите настрана. Часът беше девет без четвърт.

Къщата, която искаше да разгледа, се намираше на север от града. Предния ден взе ключовете от брокера. Двуетажната каменна къща се издигаше насред стара и просторна овощна градина. Къщата имаше много кьошета и пристройки. От горния етаж се разкриваше гледка към морето. Отключи и влезе. Предишният собственик бе отнесъл мебелите със себе си. Стаите бяха празни.

Обикаляше на спокойствие, отвори вратите на терасата, която гледаше към градината, и се опита да си представи, че живее тук.

За негова изненада се оказа по-лесно, отколкото бе предполагал. Явно не беше толкова сраснат с „Мариягатан“, както си мислеше. Запита се дали Байба би се чувствала добре на това място. Беше му споменала, че копнее да се премести от града на село, стига да не е твърде далече и твърде изолирано.

Не му трябваше много време да реши. Ако Байба е добре настроена, щеше да купи къщата. Цената също бе достатъчно ниска, за да може да получи необходимите заеми.

Малко след десет си тръгна. Отиде право при брокера и обеща да му даде окончателен отговор до една седмица.

След като приключи с къщата, отиде да огледа за куче. Развъдникът се намираше до пътя към Хьоор, точно до Шьобу. Когато зави към двора, от множество клетки се разнесе кучешки лай. Собственичката беше млада жена, която за негово учудване говореше на ясно изразено гьотеборгско наречие.

— Иска ми се да гледам черен лабрадор — каза Валандер.

Тя му ги показа. Кутретата бяха мънички и майката още не ги беше отбила.

— Имате ли деца? — попита тя.

— Уви, не и такова, което още да живее у дома — отвърна той. — Трябва ли човек да има дете, за да си купи кученце?

— Съвсем не. Но няма друга порода кучета, която да си пасва така добре с деца.

Валандер й разказа всичко както си беше. Имаше намерение да купи къща до Юстад. Ако се реши на покупката, най-вероятно ще си вземе и куче. Едното вървеше с другото. Ала първо беше къщата.

— Не бързайте — посъветва го тя. — Ще ви запазя едно от кутретата. Не бързайте. Но и не се бавете прекалено. Постоянно имам купувачи за лабрадорите. Все някой ден ще трябва да ги продам.

Валандер обеща и на нея, както на брокера, да се обади до една седмица. Ахна, като чу цената, която тя назова. Нима бе възможно едно кутре да струва толкова?

Но си замълча. Още отсега знаеше, че ако сделката с къщата се осъществи, ще купи кучето.

Тръгна си от развъдника в дванайсет часа. Излезе на главното шосе, без да знае накъде се е запътил. Всъщност отиваше ли някъде? Нямаше среща с Ивон Андер. Засега нямаха какво повече да си кажат. Щяха да се срещнат отново, но не сега. Това положение важеше до второ нареждане. Може би Пер Окесон щеше да го помоли да я разпита за още подробности? Съмняваше се. Обвинението беше добре подплатено.

Истината бе, че нямаше къде да отиде. Точно този ден, на пети декември, нямаше никой, на когото действително да е нужен.

Без самият той да го съзнава, се отправи към Волшьо. Спря пред „Хансгорден“. Не се знаеше какво ще стане с къщата. Беше притежание на Ивон Андер и вероятно ще е така през всичките години, които тя щеше да прекара в затвора. Нямаше никакви по-близки роднини, само мъртвите си майка и сестра. Съмнително беше дали въобще има някакви приятели. Катарина Таксел бе зависима от нея, бе получила подкрепата й, както и останалите жени. Но приятели? Валандер потръпна при мисълта. Ивон Андер си нямаше нито един близък човек. Тя се появяваше от едно пусто пространство, за да убива хора.

Валандер излезе от колата. Къщата изглеждаше изоставена. Когато я заобиколи, забеляза, че един прозорец е открехнат, а не беше редно. Някой лесно можеше да проникне с взлом. Къщата на Ивон можеше да стане обект на набези от ловци на трофеи. Валандер примъкна дървена пейка и я сложи под прозореца. После се вмъкна вътре. Огледа се. Засега по нищо не личеше някой да е влизал. Явно прозорецът бе оставен открехнат поради нечия небрежност. Обиколи стаите. С отвращение загледа фурната. Там минаваше невидима граница. Отвъд нея никога не би могъл да я разбере.

Сега вече разследването наистина беше приключило. Теглиха чертата в зловещия списък, бяха разтълкували езика на убиеца и накрая бяха намерили правилния отговор.

Ето защо се чувстваше излишен. Повече нямаха нужда от него. Когато се върне от Стокхолм, отново ще се заеме с разследването на контрабандата на коли за държавите от бившия източен блок.

Едва тогава отново ще се почувства истински.

Телефонен звън наруши тишината. Едва при второто позвъняване осъзна, че звукът се разнася от джоба на якето му. Извади телефона. Беше Пер Окесон.

— Преча ли? — попита той. — Къде си?

Валандер не искаше да му казва къде е.

— Седя си в колата — отвърна, — но съм паркирал.

— Предполагам, че още не си чул новината — осведоми го Пер Окесон. — Няма да има процес.

Валандер не разбра. Тази мисъл никога не му бе хрумвала. Въпреки че трябваше да се досети. Трябваше да бъде подготвен.

— Ивон Андер се е самоубила — уточни Пер Окесон. — През нощта. Рано сутринта са я намерили мъртва.

Валандер затаи дъх. Нещо в него се съпротивляваше и заплашваше да се пръсне.

— Изглежда, е имала достъп до хапчета, което не е никак редно. Поне не и в такова количество, че да може да се самоубие. Някои по-злонамерени хора ще се запитат дали ти не си й ги дал.

Валандер разбра, че това не е някак завоалиран въпрос, но за всеки случай отговори.

— Не съм й помогнал.

— Във всичко това се забелязва едно чувство на покой. Всичко е било в идеален ред. Тя, изглежда е решила и го е направила. Умряла е в съня си. Естествено, човек може да я разбере.

— Нима? — попита Валандер.

— Оставила е писмо. С името ти върху него. Пред мен е на бюрото ми.

Валандер кимна нямо към телефона.

— Идвам — каза той. — Ще съм там след половин час.

Остана прав със замлъкналия телефон в ръка. Опита се да определи какво всъщност изпитва. Празнина, може би смътно усещане за неправда. Нещо друго? Не успя да определи.

Провери дали прозорецът е добре затворен, след което излезе от къщата през входната врата със секретна брава.

Беше ясен декемврийски ден. Зимата се спотайваше някъде съвсем наблизо.

Отиде до Юстад и взе писмото.

Пер Окесон го нямаше, но секретарката бе в течение. Валандер влезе в кабинета му. Писмото лежеше по средата на бюрото.

Взе го и отиде с колата до пристанището. Извървя пеш разстоянието до червената сграда на Адмиралтейството и седна на една пейка.

Писмото беше много кратко.

Това беше всичко. Имаше красив почерк.

Кой го търси?

Беше подписала писмото с пълното си име. В горния десен ъгъл бе написала дата и час 5 декември 1994 г. 02:44.

Предпоследната отметка в нейното разписание, помисли си той.

Последната няма да напише със собствената си ръка.

Ще го направи лекарят, когато посочи часа на смъртта й.

След това няма да има нищо повече.

Разписанието е затворено, животът свършил.

Сбогува се, задавайки въпрос или пък обвинение. Или и двете?

Кой го търси?

Не остана дълго на пейката, защото беше студено. Бавно накъса писмото на ивици и ги захвърли във водата. Спомни си, че един път преди няколко години на същото място бе скъсал несполучливо писмо до Байба. И него хвърли във водата.

Сега обаче имаше голяма разлика. Нея щеше да види отново. При това много скоро.

Остана прав, загледан как водата отнася късчетата хартия. После си тръгна от пристанището и отиде до болницата, за да посети Ан-Брит Хьоглунд.

Нещо наистина бе свършило.

Есента в Сконе преминаваше в зима.