Петата жена

5

Когато Валандер се събуди в четвъртък сутрин, се чувстваше отпочинал. От болките в стомаха нямаше и следа. Стана малко след шест и видя, че термометърът от външната страна на кухненския прозорец показва пет градуса над нулата. Тежки облаци покриваха небето и улиците бяха мокри. Дъждът беше спрял. Пристигна в участъка малко след седем. Все още цареше утринно спокойствие. Докато вървеше по коридора към кабинета си, се чудеше дали са успели да издирят Холгер Ериксон. Закачи якето си и седна на стола. На бюрото му лежаха няколко съобщения за телефонни обаждания. Ебба му напомни, че през деня има уговорен час за преглед в една оптика. Съвсем беше забравил. Съзнаваше, че това посещение е неизбежно. Имаше нужда от очила за четене. Когато седеше твърде дълго време надвесен над бумагите, получаваше главоболие, буквите започваха да се сливат и да стават неясни. Скоро щеше да навърши четирийсет и седем години. Не можеше да отрича. Възрастта си казваше думата. На друга бележка прочете, че Пер Окесон иска да се свърже с него. Понеже Окесон беше ранна птица, веднага му позвъни в отдела на прокуратурата, който се помещаваше в друга част на участъка. Уведомиха го, че Окесон през целия ден ще е в Малмьо. Валандер остави бележката настрана и отиде да си вземе чаша кафе. После се облегна назад в стола си и се опита да измисли нова стратегия за разследването на контрабандния износ на коли. Всяка престъпна организация си има слабо място, брънка, която може да се счупи, ако й се окаже достатъчно силен натиск. Единственият шанс да хванат контрабандистите бе да открият това слабо звено. Звънът на телефона прекъсна размишленията му. Беше Лиса Холгершон, новата им шефка, която го приветства с „добре дошъл“.

— Как мина пътуването? — поинтересува се.

— Много добре — отвърна Валандер.

— Човек преоткрива родителите си — подхвърли тя.

— А те, на свой ред, виждат в различна светлина децата си — допълни Валандер.

Внезапно тя го помоли за извинение. Валандер чу как някой влезе в кабинета й и каза нещо. Помисли си, че Бьорк никога не би попитал как е минало пътуването му. После гласът й отново прозвуча в слушалката.

— Бях в Стокхолм за няколко дни — каза тя. — И не беше чак толкова забавно.

— Какво са измислили пък сега?

— Имам предвид Естония. Всички полицаи, които загинаха.

Валандер седеше безмълвен. Редно беше сам да се досети.

— Вярвам, разбираш, какво настроение цареше — продължи тя. — Как бихме могли да седим и да обсъждаме различни координационни проблеми между Централното управление на полицията и регионалните поделения из страната?

— И ние сме също така безпомощни пред смъртта, както и всички останали — отбеляза Валандер. — Макар че не би трябвало да е така. Понеже сме видели какво ли не. Въобразяваме си, че сме претръпнали, но не сме.

— През една бурна нощ потъва ферибот и изведнъж смъртта отново става видима в Швеция — каза тя. — След като толкова дълго беше крита и отричана.

— Със сигурност имаш право. Въпреки че не бях поглеждал нещата от този ъгъл.

Чу я да се прокашля в слушалката. След миг отново заговори.

— Обсъждахме координационни проблеми — поде тя. — Както и вечния въпрос на какво да отдаваме първостепенна важност.

— Смятам, че трябва да залавяме престъпници — продължи Валандер. — И да ги изправяме пред съда, след като сме се погрижили да има достатъчни доказателства, на базата на които да ги осъдят.

— Де да беше толкова просто — въздъхна тя.

— Радвам се, че не съм началник — уточни Валандер.

— И аз самата се чудя понякога — рече тя и остави мисълта си недоизказана. Валандер сметна, че разговорът е приключил, обаче тя пак заговори.

— Обещах, че ще посетиш Полицейската академия в Стокхолм в началото на декември — каза тя. — Искат да изнесеш лекция за разследването, което водихме тук през лятото. Ако правилно съм разбрала, самите курсанти са отправили такава молба.

Валандер се ужаси.

— Не мога — каза. — Не съм в състояние да се изправя пред група хора и да се преструвам, че преподавам. И друг би могъл да го поеме. Мартинсон го бива в приказките. Някой ден би могъл да стане политик.

— Обещах, че ти ще отидеш — засмя се тя. — Със сигурност ще мине добре.

— Ще легна болен — заплаши Валандер.

— До декември има много време — отвърна тя. — Можем по-късно пак да поговорим. Всъщност само исках да чуя как е минало пътуването. Сега знам, че е било успешно.

— А тук всичко е спокойно — рече Валандер. — Имаме само едно изчезване. Но с това са се заели другите.

— Изчезване ли?

Валандер накратко докладва за разговора си от вторник със Свен Тюрен и тревогата му, породена от факта, че Холгер Ериксон не си е бил у дома да приеме горивото за отопление.

— Колко често се случва нещо наистина сериозно? — попита тя после. — При случаите на изчезнали лица? Какво показва статистиката?

— Какво показва не зная — отвърна Валандер, — но за сметка на това знам, че в много редки случаи се касае за престъпление или дори злополука. Що се отнася до възрастни, сенилни хора, може да са се загубили. Когато става дума за младежи, зад това стои най-често бунт срещу родителите или жажда за приключения. Много рядко се случва нещо по-сериозно.

Валандер помнеше най-скорошния подобен случай. Стана му неприятно, като се сети за брокерката на недвижими имоти, която бе изчезнала и после открита убита, натикана в един кладенец. Случаят бе отпреди няколко години и спадаше към най-неприятните в цялата му кариера на полицай.

Привършиха разговора. Валандер бе твърдо решен да не ходи до Полицейската академия и да не изнася лекции. Естествено, чувстваше се поласкан от отправената покана. Но нежеланието беше по-силно. Също така смяташе, че може да убеди Мартинсон да отиде вместо него.

Отново насочи мисълта си към контрабандистите на коли. Търсеше слабото звено, чрез което ще могат да разбият цялата организация. Малко след осем отиде и си доля кафе. Почувства глад и си взе няколко сухарчета. Стомахът му, изглежда, вече не беше разстроен. Тъкмо седна, когато Мартинсон почука на вратата и влезе.

— По-добре ли си? — попита той.

— Добре съм — отвърна Валандер. — Какво става с Холгер Ериксон?

Мартинсон го изгледа недоумяващо.

— С кого?

— Холгер Ериксон. Човекът, за когото написах докладна и който може би е изчезнал. Онзи, за когото говорихме по телефона.

Мартинсон поклати глава.

— Кога си ми го казал?

— Вчера сутринта. Когато ми беше зле — отвърна Валандер.

— Явно не съм те разбрал. Доста се разстроих от катастрофата с ферибота.

Валандер стана от стола.

— Хансон дойде ли? — попита. — Трябва да се заемем с това незабавно.

— Видях го в коридора — уточни Мартинсон.

Отидоха в стаята му. Когато влязоха, Хансон седеше загледан в тото фиш. Скъса го на парченца и ги пусна в кошчето за боклук.

— Холгер Ериксон — поде Валандер. — Мъжът, който навярно е изчезнал. Сещаш ли се за цистерната, която беше блокирала входа на участъка? Във вторник?

Хансон кимна.

— Шофьорът, Свен Тюрен — продължи Валандер. — За когото си спомни, че е бил замесен в някакви побоища.

— Помня — потвърди Хансон.

На Валандер му бе трудно да прикрие нетърпението си.

— Та той беше дошъл да подаде сигнал за човек, който е изчезнал. Отидох до имението, в което живее Холгер Ериксон и откъдето можем да приемем, че се е изгубил. Написах рапорт за посещението си. После се обадих тук вчера сутринта, когато бях болен, и разпоредих вие да се заемете със случая. Прецених го като сериозен.

— Е, работата явно е останала несвършена — заключи Мартинсон. — Ще трябва да поема отговорността за това.

Валандер осъзна, че не може да се ядоса.

— Подобни неща не бива да се допускат — рече той. — Да речем, че се дължи на неблагоприятно стечение на обстоятелствата. Ще ида до имението още веднъж. Ако го няма там, ще трябва да започнем да го издирваме. Надявам се, че няма да го намерим мъртъв някъде. Като се има предвид, че цял ден е изминал нахалост.

— Да организираме ли издирване? — попита Мартинсон.

— Все още не — отвърна Валандер. — Първо ще отида там. Но ще държим връзка.

Валандер се върна в кабинета си и в телефонния указател намери номера на бензиностанции „О.К.“. При първия сигнал отговори едно момиче. Валандер се представи и каза, че трябва да се свърже със Свен Тюрен.

— Той е по доставки — отговори момичето, — но има телефон в кабината.

Валандер си записа номера в полето на някакво циркулярно писмо от Националната дирекция на полицията. После се обади. В слушалката простърга, когато Свен Тюрен отговори.

— Мисля, че може да се окажете прав — рече Валандер. — Холгер Ериксон е изчезнал.

— Има си хас да не съм прав — отвърна Свен Тюрен. — Толкова много време ли ви трябваше да загреете?

Валандер не отговори.

— Има ли още нещо, което искате да ми кажете? — попита вместо това.

— Че какво друго?

— Вие знаете най-добре. Има ли никакви роднини, които да навестява? Никога ли не пътува? Кой го познава най-добре? Всичко, което би могло да даде разумно обяснение за отсъствието му.

— Разумно обяснение няма — отговори Тюрен. — Казах го вече. Заради това отидох в полицията.

Валандер се замисли. Нямаше причина Свен Тюрен да не казва истината. Тревогата му беше съвсем неподправена.

— Къде се намирате? — попита Валандер.

— Пътувам от Малмьо — отвърна Тюрен. — Ходих до терминала да заредя гориво.

— Отивам до дома на Ериксон — каза Валандер. — Можете ли да наминете?

— Ще дойда — съгласи се Тюрен. — След час ще съм там. Само първо ще разтоваря малко гориво в един старчески дом. Не искаме да оставим старците да мръзнат, нали?

Валандер затвори. После излезе от участъка. Беше започнало да ръми.

Настроението му се развали, щом излезе с колата извън Юстад. Ако не бяха проблемите му със стомаха, нямаше да възникне подобно недоразумение.

Беше убеден, че притеснението на Свен Тюрен е напълно основателно. Дълбоко в себе си го бе знаел още във вторник. А сега беше четвъртък. И не бяха предприели нищо.

Докато пристигне в стопанството на Холгер Ериксон, дъждът се беше усилил. Нахлузи гумените ботуши, които държеше в багажника. Когато отвори пощенската кутия, видя, че в нея има вестник и няколко писма. Влезе в имението и позвъни на вратата. После отключи с резервните ключове. Опита се да долови дали някой е идвал. Но всичко си беше така, както го бе оставил. Калъфът от бинокъла на стената в антрето все още стоеше празен. Самотният лист хартия се белееше на писалището. Валандер пак излезе на двора. За миг остана неподвижен, загледан в празната кучешка колиба. Малко по-далеч, над една нива, ято гарги вдигаха врява. Умрял заек, помисли си Валандер отнесено. Върна се до колата и си взе фенерчето. Започна методично да претърсва цялата къща. Навсякъде Ериксон бе поддържал безупречен ред. Валандер дълго се възхищава на един стар, излъскан до блясък „Харли Дейвидсън“, паркиран в една част на крилото, пригодена за комбиниран гараж и работилница. В същото време чу звука от тежкотоварен автомобил, който се приближава по пътя. Излезе да посрещне Свен Тюрен. Когато той слезе от шофьорската кабина и впери поглед в него, Валандер поклати глава.

— Няма го тук — отбеляза.

Влязоха в къщата. Заведе Тюрен в кухнята. В един от джобовете на якето си намери няколко сгънати листа. Обаче нямаше химикалка. Взе онази, която стоеше на писалището до стихотворението за средния пъстър кълвач.

— Нямам какво повече да кажа — сопна се Свен Тюрен. — Не е ли по-добре да започнете да го търсите?

— Обикновено хората знаят повече, отколкото си мислят — възрази Валандер, като не скри, че започва да се дразни от отношението на Тюрен.

— Какво ще да е туй, дето го знам, без да знам?

— Разговаряхте ли лично с него, когато поръча гориво?

— Обадил се е в офиса. Имаме там едно момиче, което ми пише бланките за доставка. Винаги знае къде се намирам. Говорим си по телефона няколко пъти на ден.

— И когато се е обадил, е звучал както обикновено, така ли?

— За това май най-добре да я попитате нея.

— Така и ще направя — каза Валандер. — Как се казва?

— Рут. Рут Ериксон.

Валандер си записа.

— Отбих се тук един ден в началото на август — каза Тюрен. — Тогава го видях за последен път. Беше си както винаги. Почерпи ме с кафе и ми прочете две-три нови стихотворения. Освен това го биваше да разказва вицове. Ама по един вулгарен начин.

— Какво имате предвид? Вулгарен?

— Това, че за малко да се изчервя.

Валандер се вторачи в него. После усети, че се е замислил за баща си, който също често разказва вулгарни истории.

— Някога оставали ли сте с впечатлението, че започва да склерозира?

— Беше толкова наред с главата, колкото вие и аз, взети заедно.

Валандер наблюдаваше Тюрен и се опитваше да прецени дали не бе станал прицел на обида. Реши да остави нещата така.

— Холгер Ериксон имаше ли някакви роднини?

— Беше стар ерген. Бездетен. Нямаше приятелка. Поне доколкото знам.

— Други родственици?

— Никога не е споменавал за такива. Беше решил да завещае състоянието си на някаква организация в Лунд.

— Каква организация?

Тюрен сви рамене.

— Някакво дружество за съхранение на местните традиции. Отде да знам.

Валандер с неприязън си помисли за „Приятелите на секирата“. После предположи, че Ериксон е смятал да дари стопанството си на Културно-историческия музей в Лунд. Отбеляза си го на листче.

— Знаете ли дали е притежавал нещо друго?

— Какво друго?

— Може би друго стопанство? Недвижим имот в града? Или апартамент?

Тюрен помисли, преди да отговори.

— Не — каза после. — Само това имение притежаваше. Останалото беше в банката. Търговска банка.

— Откъде знаете?

— Фактурите му за гориво се плащаха чрез Търговска банка.

Валандер кимна. Сгъна листата си. Нямаше какво повече да разпитва. Вече бе убеден, че на Холгер Ериксон му се беше случило нещо.

— Ще ви се обадя — обеща Валандер и се изправи.

— Какво ще стане сега?

— Полицията си има установена практика — отвърна Валандер.

Бяха излезли отвън на двора.

— Да остана да помогна в търсенето? — предложи Тюрен.

— По-добре не — отклони предложението Валандер. — Предпочитаме да го направим по нашия си начин.

Свен Тюрен не възрази. Качи се на цистерната си и демонстрирайки завидни шофьорски умения, обърна на малкото пространство пред къщата. Валандер изчака, докато цистерната се изгуби от поглед. После застана в края на нивите и се загледа към горичката, която се мержелееше в далечината. Гаргите продължаваха да вдигат врява. Валандер извади телефона от джоба си и позвъни в участъка. Поиска да говори с Мартинсон.

— Как върви? — попита Мартинсон.

— Ще се наложи да организираме издирване — отвърна Валандер. — Хансон има адреса. Искам да започнем колкото се може по-скоро. За начало пратете тук две полицейски кучета.

Валандер тъкмо щеше да приключи разговора, когато Мартинсон го задържа.

— Има още нещо — каза той. — Влязох в компютъра и погледнах дали имаме нещо за Холгер Ериксон. Просто рутинна проверка. Оказа се, че имаме.

Валандер притисна телефонната слушалка по-плътно към ухото си. Премести се и застана под едно дърво на завет от дъжда.

— Какво? — попита той.

— Преди около година подал сигнал, че в къщата му е влизано с взлом. Впрочем стопанството наистина ли се казва „Уединение“?

— Да — отвърна Валандер. — Продължавай.

— Заявлението му било регистрирано на деветнайсети октомври 1993-та. Със случая се е занимавал Сведберг. Естествено, когато го попитах, оказа се, че отдавна го е забравил.

— Какво е станало? — попита Валандер.

— Сигналът за взлом на Холгер Ериксон е бил малко странен — колебливо рече Мартинсон.

— Как така странен? — нетърпеливо попита Валандер.

— Нищо не било откраднато. Но бил сигурен, че някой е проникнал незаконно в къщата.

— Какво е станало после?

— Нищо. Случаят бил прекратен. Дори не сме изпратили човек на местопроизшествието, защото нищо не липсвало. Заявлението обаче е тук. И е било подадено от Холгер Ериксон.

— Звучи необичайно — съгласи се Валандер. — После ще се занимаем с това по-отблизо. Погрижи се полицейските кучета да дойдат колкото се може по-бързо.

Мартинсон се засмя по телефона.

— Нищо ли не ти прави впечатление в сигнала на Ериксон? — попита той.

— Какво?

— Това, че за втори път, само за няколко дни, говорим за взлом, при който нищо не е откраднато?

Валандер осъзна, че Мартинсон е прав. Нищо не беше откраднато и от цветарницата на „Вестра Валгатан“.

— С това се изчерпват всички прилики — отвърна Валандер.

— Собственикът на цветарницата също е изчезнал — възрази Мартинсон.

— Не — обори го Валандер. — Той е на екскурзия в Кения, не е изчезнал. Обаче, както изглежда, Холгер Ериксон липсва.

Валандер приключи разговора и пъхна телефона в джоба си. Загърна се по-плътно с якето. Върна се в гаража и продължи да търси. Не знаеше точно какво. Едва ли щеше да открие нещо съществено, преди да дойдат кучетата следотърсачи. После щяха да организират хайката и да започнат да разпитват съседите. След малко прекъсна работата си и влезе обратно в къщата. В кухнята изпи чаша вода. Щом отвори крана, от тръбите се чу клокочене. Още един знак, че никой не бе влизал от няколко дни. Докато пиеше, отново се загледа в гаргите в далечината. Остави чашата и пак излезе отвън. Валеше като из ведро. Гаргите грачеха. Изведнъж Валандер замръзна на място. Сети се за празния калъф от бинокъл, който висеше на стената вътре, точно до входната врата. Погледна гаргите. Непосредствено зад тях, на хълма, се издигаше кула. Стоеше, без да мърда, и се опитваше да разсъждава. Бавно закрачи по края на нивата. Калта лепнеше на буци по ботушите му. Откри, че през нивата минава пътека. Проследи я с поглед и видя, че води право до хълма с кулата. Разстоянието беше около двеста метра. Тръгна по пътеката. Там пръстта беше по-твърда и не му полепваше по ботушите. Гаргите се гмурваха надолу към нивата, изчезваха и после пак излитаха. Валандер предположи, че сигурно има някаква падинка или ров. Продължи да крачи. Кулата се виждаше все по-ясно. Вероятно я използват при лов на зайци или сърни. В подножието на кулата от отсрещната страна имаше малка горичка. Навярно тя също влизаше във владенията на Холгер Ериксон. После видя пред себе си рова. Изглежда, няколко груби дъски бяха паднали долу. Колкото повече приближаваше, толкова по-силна врява вдигаха птиците. Изведнъж всичките литнаха във въздуха и изчезнаха. Валандер продължи да върви, стигна до крайчеца на рова и надзърна долу.

Стреснат, отстъпи крачка назад. Усети, че му се повдига.

По-късно щеше да казва, че това е едно от най-ужасните неща, които е виждал. А през дългогодишната си полицейска служба бе виждал много неща, които би предпочел да си спести.

Отначало, докато стоеше там и капките дъжд се стичаха под дрехите му, не разбра в какво точно се взира. Пред очите му имаше нещо чуждо, недействително. Нещо, каквото до този момент никога не си бе представял.

Единственото сигурно нещо беше, че в рова има труп.

Внимателно се наведе и приклекна. Насили се да погледне. Ровът беше дълбок поне два метра. Няколко остри пръти бяха забити на дъното му. Върху прътите висеше човек. Окървавените им върхове, подобни на остриета на копия, бяха пробили тялото на няколко места. Човекът лежеше по очи, увиснал на прътите. Гаргите бяха нападнали тила му. Валандер се изправи. Усети, че краката му треперят. Отдалеч се чу звукът на приближаващи коли. Предположи, че пристигат първите полицейски кучета.

Отстъпи крачка назад. Прътите приличаха на бамбукови. Подобно на груби въдици, с остри като шило върхове. После разгледа дъските, нападали в рова. Тъй като пътеката продължаваше и от другата му страна, навярно бяха служели за мостче. Но как се бяха счупили? Бяха груби дъски, способни да издържат голямо натоварване. Освен това ровът не беше по-широк от два метра.

Чу кучешки лай откъм дворчето, обърна се и тръгна обратно. Призля му. Освен това изпита страх. Едно е да откриеш убит човек, а съвсем друго беше начинът, по който бе извършено убийството? Някой е забил заострени пръти в рова. Жертвата беше набучена като на шиш.

Поспря на пътеката да си поеме дъх.

В съзнанието му хаотично кръжаха образи от лятото. Нима пак се случваше същото? Нямаше ли граници за случващото се в тази държава? Кой би набучил един старец в ров на кол?

Продължи да върви. Двама полицаи с кучета го чакаха пред къщата. Ан-Брит Хьоглунд и Хансон също бяха там.

И двамата носеха дъждобрани с вдигнати качулки.

Когато стигна до края на пътеката и стъпи на настлания с калдъръм двор, по изражението му начаса разбраха, че нещо се беше случило.

Валандер избърса водата от лицето си и им каза как стоят нещата. Забеляза, че гласът му е несигурен. Обърна се и посочи към ятото гарги, които се бяха върнали веднага щом той излезе от рова.

— Лежи там долу — каза. — Мъртъв е. Убийство. Поискайте всички подкрепления.

Те очакваха да каже още нещо.

Ала той не го направи.