Плейбек

XIV

Напуснах Лос Анжелос и поех по магистралата която заобикаляше Оушънсайд. Имах достатъчна време за размисъл.

От Лос Анжелос до Оушънсайд магистралата имаше шест платна и беше дълга трийсетина километра; край нея тук-там се виждаха скелетите на катастрофирали, обрани и изоставени автомобили, захвърлени край насипа отстрани да ръждясват, докато ги извозят на буксир. Започнах да се питам защо се връщам в Есмералда. Случаят се разиграваше през цялото време отзад напред и освен това не беше мой. Щом си частен детектив обикновено се захващаш с клиент, който срещу много малко пари иска твърде много сведения. Ти или ги получаваш, или не — според обстоятелствата. Така е и с хонорара ти. От време на време обаче се добираш не само до търсените сведения, но узнаваш и нещо отгоре, като например историята за един труп на някакъв балкон, а щом отидеш лично на мястото, трупът изчезва. Здравият разум ти казва върви си вкъщи и забрави всичко, оттук пари няма да дойдат. Но здравият разум винаги се обажда твърде късно. Здравият разум е онзи приятел, който ти напомня, че е трябвало миналата седмица да си постегнеш спирачките, когато вече си сплескал предната броня. Здравият разум ни казва в понеделник сутрин с кой преден защитник щяхме да спечелим неделния ръгби мач, ако беше включен в отбора. Но той, разбира се, не е бил включен. Седял си е горе, на трибуните с бутилка в джоба. Здравият разум е онова дребно човече със сив костюм, което никога не греши в сметките. Но винаги брои чужди пари.

При отбивката се спуснах по нанадолнището и пристигнах в „Ранчо Дескансадо“. Джак и Лусил бяха на обичайните си места. Пуснах куфара си на пода и се облегнах на рецепцията.

— Точни пари ли ви оставих?

— Да, благодаря — каза Джак. — А сега искате същата стая, така ли?

— Ако е възможно.

— Защо не ни казахте, че сте детектив?

— Що за въпрос? — ухилих му се аз. — Та нима детективите разправят наляво и надясно какви са! Вие не гледате ли телевизия?

— Гледам, когато мога. Но тук не много често.

— По телевизията винаги можеш да познаеш детектива. Той никога не си сваля шапката. Какво знаете за Лари Мичъл?

— Нищо — рязко отвърна Джак. — Приятел е на Брандън. Мистър Брандън е собственикът.

Лусил се обади с бодро гласче:

— А вие тогава намерихте ли Джо Хармс?

— Да, благодаря ви.

— А след това…?

— Аха!

— Затваряй си човката, миличка! — сряза я Джак. После ми намигна и побутна ключа към мен. — Животът на Лусил е скучничък, мистър Марлоу. По цял ден трябва да стои тук с мен и тоя телефон за компания. И с едно нищо и никакво диамантено пръстенче, толкова мъничко, че ме беше срам да й го подаря. Но какво да прави човек? Ако обичаш едно момиче, все ти се иска любовта ти да личи върху ръката й.

Лусил вдигна лявата си ръка и я изви така, че да блесне диамантчето.

— Мразя го! — каза тя. — Мразя го, както мразя слънцето и лятото, ярките звезди и пълната луна. Толкова силно го мразя.

Взех ключа и куфара си и ги оставих. Още малко да бях ги послушал, направо щях да се влюбя в самия себе си. И дори щях да си подаря някое скромно диамантено пръстенче.