Плейбек

XVI

Ако имах и капка разум в главата, щях да си взема куфарчето, да се прибера у дома и да забравя за пея. Докато тя решеше коя роля играе в кое действие и в коя пиеса, сигурно вече щеше да е прекалено късно да направя каквото и да било, освен може би да ме приберат за това, че се мотая без работа около телефоните.

Почаках и запалих цигара. Гобъл трябваше да се появи всеки миг с противната си таратайка и да паркира наблизо. Само тук се беше лепнал за нас и никъде другаде. И тъй като вече знаеше къде е отседнала тя, беше ни следил само за да разбере къде отиваме.

Но той не се появи. Допуших цигарата си, пуснах я навън и дадох на заден ход. Когато излязох на шосето към града, видях колата му от другата страна на улицата, паркирана отляво до бордюра. Продължих, завих надясно по булеварда и не натиснах газта, за да не му се стопят лагерите, докато се сили да ме гони. След около километър и половина видях един ресторант, наречен „Епикуреецът“. Имаше нисък покрив и червена тухлена ограда откъм улицата, а също и бар. Входът беше отстрани. Паркирах колата и влязох. Още нямаше клиенти. Барманът си приказваше с оберкелнера, а той дори не бе облякъл смокинг. На една висока поставка държаха книгата за резервациите. Стоеше отворена с цял списък от имена, записани за по-късно тази вечер. Но още беше рано. Можех спокойно да остана.

В ресторанта беше полутъмно, горяха само свещи и залата бе разделена на две от писка стена. И трийсет човека да имаше вътре, щеше да изглежда претъпкано. Оберкелнерът ме забута в един ъгъл и запали свещта на масата. Поръчах си двоен „Гибсън“. Дойде един келнер и започна да раздига приборите в другия край на масата. Казах му да ги остави, че може да дойде мой приятел. Разтворих папката с менюто, голяма почти колкото и самия ресторант. Ако бях много любопитен, можех да си светна с джобно фенерче, за да го прочета. Това беше най-затъмненото заведение, в което някога бях влизал. На съседната маса можеше да седи родната ти майка и да не я познаеш.

Моят „Гибсън“ пристигна. Различих формата на чашата, а в нея май имаше нещо. Опитах, не беше лошо. В този момент на отсрещния стол се настани Гобъл. Доколкото изобщо можех да го различа, изглеждаше също както и предишния ден. Продължих да се зверя в менюто. По-добре да го бяха напечатали на азбуката на слепите.

Гобъл се пресегна, взе моята чаша леденостудена вода и отпи.

— Как върви работата с момичето? — запита разсеяно той.

— Никак. Защо?

— Що тогава ходихте горе на хълма?

— Ами надявах се да се понатиснем. Ама тя нямаше настроение. Теб какво те интересува? Ти май търсеше някакъв си тип на име Мичъл.

— Ама че работа, някакъв си тип на име Мичъл. Доколкото си спомням, каза, че никога не си чувал за него.

— Вече чух. И го видях. Беше пиян. Като свиня. За малко да го изхвърлят от един ресторант.

— Ама че работа! — каза подигравателно Гобъл. — И как позна името му?

— Просто някой го извика. Е, това вече е голяма работа, нали?

Той се ухили злобно.

— Казах ти да не ми се пречкаш. Сега вече знам и кой си. Проучил съм те.

Запалих цигара и издухах дима в лицето му.

— Я се разкарай!

— Охо, играта загрубява! — рече той подигравателно. — Виждал съм сметката и на по-яки мъжаги от теб.

— Я да чуем имената поне на двама!

Той се наведе над масата, но в този момент приближи келнерът.

— За мен бърбън и газирана вода — нареди Гобъл. — Гарантирано качество. Не като тоя боклук, дето го наливат по баровете. И не се опитвай да ме преметнеш. Ще те пипна. Водата да е в бутилка. Чешмяната ви вода тук е като помия.

Келнерът само го погледна.

— За мен още едно — казах и побутнах чашата си към него.

— Е, с к’во ще ни хранят тая вечер? — поинтересува се Гобъл. — Аз никога не си давам зор да чета тия чаршафи. — Той перна пренебрежително с пръст менюто.

— Специалитетът за деня е руло „Стефани“ — каза келнерът с хаплив тон.

— Кой знае к’ва ще е подметка! — рече Гобъл. — Добре де, донеси едно.

Келнерът погледна към мен. Казах, че и аз искам същото и той се отдалечи. Гобъл отново се облакъти върху масата, като първо хвърли бърз поглед наоколо.

— Не ти върви, мой човек — бодро рече той. — Не можа да ти се размине.

— Бре да му се не види! — казах. — Какво да ми се размине?

— Ама хич не ти върви бе, мой човек! От прилива ли ще е или кой знае от какво. Някакъв ловец на раковини, от ония, дето се гмуркат с плавници и гумени маски, се заклещил под една скала.

— Ловец па раковини се заклещил? Не думай! — Почувствувах как по гърба ми пролазват студени тръпки. Когато келнерът се върна с пълните чаши, едва се сдържах да не грабна моята от ръцете му.

— Ама че работа, мой човек!

— Ако повториш това още веднъж, ще пръсна очилата ти на парчета, дявол го взел! — озъбих му се аз.

Той взе чашата си, сръбна шумно, примлясна, за да усети вкуса на питието, позамисли се и поклати одобрително глава.

— Дойдох тук да изкарам някоя пара — рече замислено. — Не искам да създавам неприятности. Човек не може да изкара пари по тоя начин. Човек изкарва пари, като не си пъха носа тук и там. Чаткаш ли?

— Това май за пръв път ти се случва — казах. — И едното, и другото. Какви ги дрънкаше за ловеца на раковини? — Успях да овладея гласа си, но ми струваше доста усилия.

Той се облегна назад. Очите му вече привикваха с тъмнината. По дебелата му физиономия си личеше, че му е много забавно.

— Майтапя се — каза той. — Не знам нищо за никакви ловци па раковини. Снощи за пръв път чух, че имало такива. И още не знам какво точно правят. Но и без това тук нещо ми намирисва. Не мога да открия Мичъл.

— Отседнал е в хотела. — Пак взех чашата си, но отпих само една малка глътка. Моментът не беше подходящ да се наливам.

— Знам, че е отседнал в хотела, мой човек. Ама не знам къде се намира в’ момента. В стаята му го няма. Из хотела не са го виждали. Помислих си да не би ти и момичето да имате някаква представа къде може да е отишъл.

— Момичето е смахнато — казах. — Нея не закачай. И да знаеш, че в Есмералда не завалят така, като говорят. Твоят канзаски диалект е нарушение на тукашните обществени порядки.

— Г’лей си работата! Ако искам да знам как се говори английски, няма да питам някакъв си пършив калифорнийски копой. — Той се извърна и изрева: — Келнер!

Няколко души го погледнаха с неприязън. След малко се появи келнерът и застана пред него със същото неприязнено изражение.

— Дай още едно! — нареди Гобъл, като щракна с пръсти и посочи чашата си.

— Не е нужно да ми крещите — каза келнерът и взе чашата.

— Когато ме обслужват — излая Гобъл зад гърба му, — искам да е културно!

— Надявам се, че ти харесва вкусът на тая боза — казах аз.

— Абе ние с теб можем и да се разберем — вече той с безразличие, — стига да имаше малко акъл.

— И стига ти да имаше свестим обноски, да беше двайсет сантиметра по-висок, да имаше по-различна физиономия и друго име и да не се държеше така, сякаш всички са ти длъжници.

— Спести си остроумията и кажи за Мичъл — отсече той. — И за куклата, дето я закара горе на хълма да се натискате.

— Мичъл е неин познат от влака. На нея той й направи същото впечатление, както и ти на мен. Тя умираше от желание да хване първия влак в обратна посока.

Губех си времето. Загряваше много бавно, все едно че говорех на прадядо си.

— Така значи — рече подигравателно той, — Мичъл й бил просто случаен спътник от влака и щом го поопознала, много-много не го харесала. И го зарязала заради теб, така ли? Добре че си й се случил подръка.

Келнерът донесе вечерята и я сервира със замах. Имаше и зеленчуци, салата, горещи питки, завити в салфетка.

— Кафе?

Казах, че ще поръчам по-късно. Гобъл каза „Дай!“ и поиска да знае къде му е пиенето. Келнерът отвърна, че е на път, но тонът му предполагаше — с товарния влак.

Гобъл опита рулото си и се изненада:

— Дявол да го вземе, че то било хубаво! — изтърси той. — Няма много народ и си помислих, че туй е някоя долнопробна кръчма.

— Я виж колко е часът! Тук става оживено доста по-късно. В тоя град е така. Освен това сезонът още не е започнал.

— Значи в тоя град става оживено много по-късно — каза той, като примляскваше. — Адски късно. Понякога към два-три сутринта. Тогава хората тръгват по гости. Ти пак в „Ранчото“ ли си, мой човек?

Погледнах го, но не казах нищо.

— Да ти опиша ли една картинка? Когато върша някоя работа, аз бодърствувам до късно.

Не отвърнах нищо.

Той обърса устата си.

— Ама ти май се постресна, като ти казах за оня, дето се заклещил под скалата. Или може би греша?

Не му отговорих.

— О’кей, трай си! — ухили ми се злъчно Гобъл. — Мислех си, че ще се сработим. Ти имаш телосложение един път и носиш бой. Само дето хич не загряваш. Липсва ти точно онова, което е нужно в моята работа. Там, откъдето съм аз, за да се оправиш, трябва да ти сече пипето. А тук трябва само да си докараш хубав тен и небрежно да забравиш да закопчееш яката на ризата си.

— Какво предлагаш? — запитах през зъби.

Той ядеше бързо, макар че не спираше да бръщолеви. Бутна чинията встрани, сръбна от кафето и извади някъде от жилетката си клечка за зъби.

— Есмералда е богат град, мой човек — бавно изрече той. — Аз съм го проучил. В подробности. С много хора съм говорил за това и всички казват, че туй е едно от малкото останали местенца в нашата красива, потънала в зеленина страна, където мангизите не са всичко. В Есмералда трябва да си вътрешен човек, иначе си кръгла нула. Ако искаш да си вътрешен, да те канят тук и там и да се сприятелиш с тоя-оня, трябва да си от класа. Тук има един образ, който си докара пет милиона долара с всякакви мошеничества в Канзас Сити. Купи земя, раздели я на парцели, построи къщи, там са някои от най-добрите имоти в града. Но не беше член на тукашния Морски клуб, защото не го поканиха. Той взе, че го купи. В клуба знаят що за човек е, бая го изцеждат, когато събират пари за нещо, обслужват го културно, той си плаща сметките и изобщо е един почтен и стабилен гражданин. Дава големи приеми, ама гостите му са все от покрайнините или пък разни пройдохи и авантаджии, оная измет, която винаги се навърта там, където играят парите. Ще попиташ, ами хората от града, дето са от класа? За тях той не е нищо повече от един мръсен негър.

Речта му беше доста дълга и докато я произнасяше, той от време на време ми хвърляше по някой разсеян поглед, въртеше очи, оглеждайки залата, облягаше се удобно на стола и си чоплеше зъбите.

— Сигурно му се къса сърцето — казах. — А как са открили откъде има толкоз мангизи?

Гобъл пак се облакъти на масата.

— Един голям човек от Данъчното идва тук на почивка всяка пролет. Случайно видял мистър Мангизи, а знаел всичко за него. Та той пуснал клюката. Да не мислиш, че наистина не му се къса сърцето?. Не ги познаваш ти тия гангстери, дето първо гледат да си опекат работата, а после стават почтени. Сърцето му се къса, мой човек. Най-сетне е попаднал на нещо, дето не може да се купи с пари, и това го изяжда извътре.

— А ти как разбра всичко това?

— Сече ми пипето. И не стоя на едно място. Всичко научавам.

— Освен едно — казах.

— Какво?

— И да ти кажа, пак няма да загрееш.

Келнерът донесе закъснялото уиски на Гобъл и прибра чиниите. Предложи пи отново менюто.

— Аз никога не ям десерт — каза Гобъл. — Изчезвай!

Келнерът погледна клечката за зъби. Посегна и ловко я измъкна от пръстите на Гобъл.

— Тук имаме за тази цел тоалетна — каза той, пусна клечката в пепелника и го отнесе.

— Ето, виждаш ли за какво ти говоря — рече ми Гобъл. — Висока класа.

Казах на келнера, че искам шоколадов сладолед с плодове и едно кафе. И добавих:

— Сметката дайте на господина.

— С удоволствие — кимна келнерът.

Гобъл изглеждаше възмутен. Келнерът се отдалечи. Наведох се над масата и заговорих тихо.

— Ти си най-големият лъжец от всички лъжци, които срещам от два депа насам. А някои от тях си ги бива. Не мисля, че теб изобщо те интересува Мичъл. Ти пито беше чувал за него, нито го беше виждал до вчера следобед, когато ти хрумна да го използуваш за прикритие. Изпратили са те да следиш едно момиче и аз знам кой те е изпратил. Не точно кой те е наел, по кой е организирал Всичко. Знам защо я следят и знам какво да направя, та повече да не я следят. Ако имаш някакви скрити карти, по-добре ги извади веднага. Утре може да се окаже твърде късно.

Той бутна стола си назад и стана. Пусна на масата една нагъната и смачкана банкнота и ме изгледа студено.

— Голяма уста, малко акъл — каза той. — Запази си го до четвъртък, когато изхвърлят кофите за смет. Нищичко не разбираш ти, мой човек. И май никога няма да ти дойде акъла!

И той си тръгна, войнствено вирнал глава.

Пресегнах се и взех смачканата банкнота. Както и очаквах, беше само един долар. Съвсем естествено е, ако караш таратайка, която по нанадолнище може и да вдигне седемдесет километра, да ядеш само в долнопробни заведения, където едно ядене за осемдесет и пет цента е истинска галавечеря.

Келнерът приближи и ми подаде сметката. Платих и му оставих долара на Гобъл в чинийката.

— Благодаря — каза той. — Тоя тип, изглежда, ви е много близък приятел, а?

— Много близък е силно казано.

— Е, може и да няма пари човекът — каза снизходително келнерът. — Една от най-изисканите черти на тоя град е, че хората, които работят тук, не могат да си позволят и да живеят в него.

Когато си тръгнах, в заведението имаше поне двайсетина души и глъчката вече отекваше поради ниския таван.