Плейбек

XX

Веднъж един човек на име Фред Поуп, собственик на малък мотел, ми беше разкрил какво мисли за Есмералда. Беше на възраст, словоохотлив, а винаги си струва да слушаш, когато някой се разприказва. Понякога точно тези, от които най-малко очакваш, изпускат по някой-друг факт, който може да се окаже много ценен в моята работа.

— Живея тук от трийсет години — ми каза той. — Когато дойдох, имах суха кашлица, сега имам влажна кашлица. Спомням си времето, когато този град беше толкова тих и спокоен, че кучетата спяха посред Главната улица и човек трябваше да спре колата си — който имаше кола, — за да слезе и да ги разгони. А псетата не ти обръщаха никакво внимание. В неделите беше такова мъртвило; все едно си вече в гроба. Всички магазини бяха затворени и заключени като банкови сейфове. Човек можеше да се разходи по Главната улица и да намери точно толкова развлечения, колкото и един труп в моргата. Нямаше дори откъде да си купиш пакет цигари. Беше толкова тихо, че можеше да се чуе как някое мишле си реше мустаците. Ние с жената — тя умря преди петнайсет години — играехме карти вкъщи, имахме си една къщурка надолу по улицата, която минава покрай скалите, и се ослушвахме да чуем нещо интересно, като например как някой старчок, тръгнал па разходка, потропва с бастуна си. Не знам дали така искаше семейство Хелуиг, или пък старият Хелуиг не го направи от чиста злоба. През ония години той живееше другаде. Беше голяма клечка, произвеждаше земеделски сечива.

— По-вероятно е — казах аз — да е бил достатъчно умен и прозорлив, за да се досети, че с времето едно градче като Есмералда ще се окаже безценно капиталовложение.

— Възможно е — съгласи се Фред Поуп. — Във всеки случай той създаде почти целия град. И след време дойде да живее тук — горе на хълма, в една от ония големи белосани къщи с керемидените покриви. Богатска работа. Имаше терасирани градини, просторни зелени поляни с цъфнали храсти и порти от ковано желязо, както казваха, италианска работа, алеи, покрити с камък от Аризона, и не само една градина, а пет-шест. Имотът му беше толкова голям, че къщите на съседите се виждаха само с бинокъл. Изпиваше по две бутилки контрабандно уиски на ден и съм чувал, че бил голям грубиян. Имаше една дъщеря, мис Патриша Хелуиг. Тя беше и все още е наистина жена от класа.

По това време Есмералда вече бе започнала да се разраства. Отначало идваха само разни баби с мъжете си и, повярвайте ми, погребалното бюро направи голям бизнес с всички тия преситени старци, които умираха тук и бяха погребани от своите обични вдовици. Тия проклети жени са много държеливи. Само дето моята не издържа.

Той спря, за момент обърна глава на другата страна и продължи:

— Вече бяха прокарали трамвайна линия до Сан Диего, но градът си беше все още тих, прекалено тих. Тук почти не се раждаха деца. Смяташе се едва ли не за нещо срамно. Но войната промени всичко. Сега и тук си имаме момчета, които работят като хамали, малчугани от училищата с дънки и мръсни ризи, художници и местни пияндета, а също и от ония магазини за подаръци, в които ти продават един шейкър за коктейли срещу осемдесет и пет цента. Имаме си и ресторанти, и кръчми, но все още няма ония огромни реклами, зали за хазартни игри или автокино. Миналата година се опитаха да поставят в парка телескоп, от ония, дето пускаш един петак и гледаш. Трябваше само да чуете как се възмути Градският съвет! Вярно, не сложиха телескопа, но градчето ни вече не е онова тихо убежище. Имаме магазини, не по-малко луксозни от тези в Бевърли Хилс. А що се отнася до самата мис Патриша, целият й живот премина в къртовски труд за доброто на тоя град. Старият Хелуиг умря преди пет години. Лекарите му казали, че трябва да понамали пиенето, ако не иска да свърши за една година. Той ги наругал и рекъл, че ако няма да може да си пийва, когато му се иска — сутрин, на обяд или вечер, — ще вземе съвсем да го зареже. Спря да пие — и след година умря.

Докторите му поставиха съответната диагноза — те си имат диагноза за всички случаи, но мисля, че и мис Хелуиг набързо им постави диагнозата. Както и да е, те изхвръкнаха от болницата, а това означаваше, че трябва да напуснат и Есмералда. Отсъствието им почти не се забеляза. И сега си имаше шейсетина доктора. Градът е пълен с хелуиговци, някои носят други имена, но все по един или друг начин са свързани със семейството. Едни са богати, а други си изкарват прехраната с труд. А най-много от всички се труди мис Хелуиг. Вече е на осемдесет и шест, но е яка като магаре. Не дъвчи тютюн, не пие, не пуши, не ругае и не носи грим. Тя подари на града болницата, частно училище, библиотека, изложбена зала, тенис кортове и бог знае какво още. Все така се вози в един ролсройс отпреди трийсет години, който работи тихо като швейцарски часовник. Тукашният кмет, и той е от тяхното коляно. Мисля, че тя построи и сградата иа кметството и я продаде на града за един долар. Бива си я! Сега тук живеят и евреи, разбира се, но запомнете от мен едно. За евреина се говори, че ще те изиграе и ще ти смъкне кожата от гърба, ако не си отваряш очите на четири. Това е чиста глупост! Евреинът обича да върти търговия, обича бизнеса, но той е безскрупулен само на пръв поглед. В душата си евреинът-бизнесмен е добър и обикновено е истинско удоволствие да си имаш работа с него. Той е човечен. А пък ако трябва хладнокръвно да ти одерат кожата, в тоя град са се навъдили едни, дето ще те оглозгат до кокал и отгоре на всичко ще ти искат пари за услугата. Ще ти измъкнат и последния долар и ще те гледат така, сякаш си ги окрал.