Плейбек

XXIV

Събудих се от силни удари по вратата. Отворих очи, без да разбирам какво става. Тя се бе притиснала толкова плътно до мен, че не можех да помръдна. Отместих внимателно ръцете й, за да се освободя. Все още спеше дълбоко.

Станах от леглото, наметнах един халат и приближих до вратата, но не отворих.

— Какво има? Събудихте ме.

— Капитан Алесандро ви вика веднага да дойдете в полицията. Отворете!

— Съжалявам, но не може. Трябва да се избръсна, да взема душ и така нататък.

— Отворете вратата! Аз съм сержант Грийн.

— Съжалявам, сержанте. Просто не мога. — Жена ли има при вас?

— Подобни въпроси са неуместни, сержанте. Казах ви, че ще дойда.

Чух как стъпките му се отдалечават надолу по стълбичките. Чух как някой се изсмя. Чух как някакъв глас каза: „Тоя не си губи времето. Чудя се какво ли прави в почивните си дни.“

Чух как потегли полицейската кола. Влязох в банята. Взех душ, избръснах се и се облякох. Бети спеше като заклана. Надрасках една бележка и я оставих на моята възглавница. „Викат ме в полицията. Налага се да отида. Знаеш къде е колата ми. Оставям ти ключовете.“

Излязох безшумно, заключих вратата и отидох при колата на Ричард Харвест. Бях сигурен, че ключовете ще са на мястото си. Такива като него никога не се притесняват за ключове. Просто си носят цяла връзка за всякакви коли.

Капитан Алесандро изглеждаше точно както и предишния ден. Той винаги щеше да изглежда така. При него имаше някакъв мъж — възрастен мъж с каменно лице и злобен поглед.

Капитан Алесандро ми посочи с глава същия стол. Влезе един униформен полицай и остави пред мен чаша кафе. На излизане ми пусна хитра усмивчица.

— Марлоу, това е Хенри Къмбърланд от Уестфийлд в Каролина, в Северна Каролина. Не знам как се е добрал до нас, по все някак е успял. Той твърди, че Бети Мейфийлд е убила сина му.

Не казах нищо. Нямах какво да кажа. Отпих от кафето, което беше много горещо, но иначе го биваше.

— Бихте ли ни пообяснили как стоят нещата, мистър Къмбърланд?

— Кой е този? — Гласът му беше не по-малко злобен от лицето.

— Частен детектив, казва се Филип Марлоу. Работи в Лос Анжелос. Сега е тук, защото Бети Мейфийлд е негова клиентка. Той, изглежда, няма такова крайно мнение за мис Мейфийлд като вас.

— Нямам никакво мнение за нея, капитане — казах. — Просто ми е приятно от време на време да я притисна до себе си. Това ме утешава…

— Приятно ви е да се утешавате с една убийца? — озъби ми се Къмбърланд.

— Е, не знаех, че е убила някого, мистър Къмбърланд. За пръв път го чувам. Бихте ли ми обяснили какво се е случило?

— Жената, която се представя за Бети Мейфийлд — това е моминското й име, — беше съпруга на сина ми, Лий Къмбърланд. Аз винаги съм бил против този брак. Беше просто една от онези военновременни глупости. Синът ми се върна от войната със счупен врат и трябваше да носи шина, която да предпазва гръбнака му. Една нощ тя свалила шината и започнала да му се подиграва, докато го вбесила и той посегнал да я удари. За съжаление след войната той пиеше доста и често се стигаше до скандали. Загубил равновесие и паднал напреко върху леглото. Аз влязох в стаята и я сварих тъкмо когато се мъчеше да закрепи шината обратно на врата му. Но той беше вече мъртъв.

Погледнах към капитан Алесандро.

— Записва ли се разговорът ни, капитане?

Той кимна.

— Всяка дума.

— Добре, мистър Къмбърланд. Доколкото разбирам, това не е всичко.

— Естествено. Аз имам доста голямо влияние в Уестфийлд. Собственик съм на банката, на най-големия вестник и на много от заводите в града. Най-видните хора в Уестфийлд са мои приятели. Снаха ми беше арестувана, съдена за убийство и съдебните заседатели я признаха за виновна.

— Съдебните заседатели бяха все от Уестфийлд, нали, мистър Къмбърланд?

— Да. Защо не?

— Не знам, сър. Но това ми прилича па град, в който коли и беси един-единствен човек.

— Не ставайте нагъл, млади човече.

— Извинявайте, сър. Довършете разказа си!

— В нашия щат имаме един особен закон, а мисля, че го има и в още няколко щата. Обикновено защитата по принцип излиза с предложение за оправдателна присъда и също така по принцип то се отхвърля. Според този закон съдията може да обяви своето решение и след произнасяне на присъдата. А съдията беше един изкуфял старец. Но се възползува от това свое право. Когато съдебните заседатели я признаха за виновна, той произнесе дълга реч, като заяви, че съдът не бил взел предвид възможността синът ми в пияно състояние сам да е махнал шината от врата си, за да сплаши жена си. Той каза, че когато хората се озлобят, всичко е възможно, и че съдебните заседатели не били взели предвид възможността всичко да е станало точно така, както твърдеше снаха ми — тя да се е опитвала да закрепи шината обратно на врата му. Съдията анулира присъдата и освободи обвиняемата.

Тогава аз й казах, че е убила сина ми и че ще направя всичко, за да няма спокойствие за нея на този свят. Затова сега съм тук.

Погледнах капитана. Той се правеше на разсеян.

— Мистър Къмбърланд — рекох, — в каквото и да сте убеден лично вие, мисис Лий Къмбърланд, която аз познавам като Бети Мейфийлд, е била съдена и призната за невинна. Вие я нарекохте убийца. Това е клевета. Ще я забравим само срещу един милион долара.

Смехът му прозвуча нелепо.

— Провинциално нищожество! — изкряска той. — Там, откъдето идвам, щяха да те хвърлят в затвора за скитничество.

— Е, да речем, срещу милион и четвърт — казах. — Аз не съм толкова ценен, колкото е бившата ви снаха.

Къмбърланд се нахвърли върху капитан Алесандро.

— Какво е това тук? — излая той. — Събрали сте се банда мошеници, а?

— Говорите на капитан от полицията, мистър Къмбърланд!

— Пет пари не давам какъв сте! — побесня Къмбърланд. — И в полицията има куп мошеници!

— По-добре е човек да си помисли хубавичко, преди да нарече полицаите мошеници — каза капитан Алесандро, сякаш се забавляваше. После запали цигара и се усмихна сред облаче дим. По-спокойно, мистър Къмбърланд. Имате слабо сърце. Прогнозата е неблагоприятна. Много е опасно да се вълнувате. Навремето следвах медицина. Но се случи така, че станах ченге. Навярно заради войната.

Къмбърланд стана. По брадата му се стичаха слюнки. От гърлото му излезе странен звук, сякаш го душеха.

— Още не сте чули края — изръмжа той.

Алесандро кимна.

— Едно от най-интересните неща в полицейската работа е точно това, че човек никога не научава какъв е краят на каквото и да било. Все остават прекалено много необяснени неща. Какво по-точно искате от мен? Да арестувам човек, който е бил съден и признат за невинен, само защото вие сте били голяма клечка в Уестфийлд, така ли?

— Зарекох се никога да не я оставя на мира — ожесточено рече Къмбърланд. — Да я преследвам до края на света! Да се погрижа всички да разберат каква е тя!

— И каква е тя, мистър Къмбърланд?

— Една убийца, която погуби сина ми и се измъкна безнаказано благодарение на оня откачен съдия — ето каква е!

Капитан Алесандро се изправи в целия си ръст от метър и деветдесет.

— Я да се махате оттук! — хладно рече той. — Вече ми играете по нервите. Все съм срещал на тоя свят балами — обикновено бедни, тъпички, недоразвити момчета, — ама за пръв път виждам толкова голям и влиятелен мъж, който е глупав и озлобен, колкото един малолетен престъпник. Вие може да сте собственик на целия Уестфийлд в Северна Каролина или да се мислите за такъв. Но в моя град вие не притежавате и един фас от пура. Вървете си, преди да съм ви арестувал за обида на капитан от полицията, който изпълнява служебните си задължения.

Къмбърланд стигна до вратата, като леко се олюляваше, и пипнешком потърси дръжката, макар че вратата беше широко отворена. Алесандро го изгледа в гръб. После седна бавно па мястото си.

— Бяхте доста груб, капитане.

— Ах, ще умра от мъка! Ако дори и една дума от казаното го е накарала да се поосъзнае за миг… Да върви по дяволите!

— Не и той. Мога ли да си тръгвам?

— Да. Гобъл няма да предяви иск. Днес се връща в Канзас Сити. Все ще изскочи нещо и за тоя Ричард Харвест, по каква ще е ползата? Ще го приберем на топло, а за същата работа ще се намерят стотина като него.

— А аз какво да правя с Бети Мейфийлд?

— Имам някакво смътно предчувствие, че вече сте го направили — каза той с безизразно лице.

— Първо ще разбера какво е станало с Мичъл — казах аз с не по-малко безизразно лице.

— Знам само, че го няма. Но това не значи, че трябва да го търси полицията.

Станах. Изгледахме се продължително. И излязох.