Плейбек

XXVII

Излязох от асансьора, а Джавонен, изглежда, чакаше точно мен.

— Да идем в бара — предложи той. — Искам да поговорим.

Отидохме в бара, където в този час беше много спокойно.

— Вие ме мислите за подлец, нали? — каза тихо Джавойен.

— Не, вие си гледате вашата работа, аз — моята. Само че моята работа ви подразни. И не ми оказахте доверие. Но това не значи, че сте подлец.

— Аз се опитвам да пазя този хотел. А вие кого пазите?

— Никога не съм сигурен в това. А често, когато все пак знам кого пазя, не съм сигурен как да го направя. Просто се мотая насам-натам и ставам за смях. Понякога се оказвам напълно излишен.

— И аз така чух… от капитан Алесандро. Ако не е тайна, колко си докарвате с вашата работа?

— Е, тоя път не беше съвсем по моята част, майоре. Всъщност не изкарах нищо.

— Хотелът ще ви плати пет хиляди долара, за да защитите интересите му.

— Хотелът, или по-скоро — мистър Кларк Брандън?

— Сигурно. Той е шефът.

— Пет хиляди долара — звучи приятно. Много приятно. Ще гали ухото ми, докато пътувам към Лос Анжелос. Станах.

— Къде да ви изпратя чека, мистър Марлоу?

— Във Фонда за социално подпомагане на полицаите сигурно ще му се зарадват. Полицаите не изкарват кой знае колко. Когато са в нужда, им се налага да теглят заеми оттам. Да, мисля, че от Фонда ще ви бъдат много благодарни.

— Но не и вие, така ли?

— Във военното разузнаване сигурно сте имали много възможности да вземате подкупи. Но вие все още работите, нали? Е, аз тръгвам.

— Виж какво, Марлоу. Ти се държиш като пълен глупак. Искам да ти кажа, че…

— Кажи го на себе си, Джавонен. Поне аудиторията ти е сигурна. Желая ти успех.

Излязох от бара и се качих в колата си. Върнах се в „Ранчото“, събрах си багажа и спрях на рецепцията да платя. Сварих Джак и Лусил на обичайните им места. Лусил ми се усмихна, а Джак каза:

— Няма нужда, мистър Марлоу. Така ми е наредено. И приемете нашите извинения за снощи. Едва ли имат много висока стойност, нали?

— Колко е сметката?

— Не е голяма. Към двайсет долара и петдесет.

Оставих парите на гишето. Джак ги погледна и се намръщи.

— Казах ви, че няма нужда, мистър Марлоу.

— Защо не? Аз ползувах стаята ви.

— Мистър Брандън…

— Някои хора от нищо не вземат поука, не мислите ли? Много ми е приятно, че се запознах и с двама ви. Бих искал да ми дадете квитанция. Отчитам си разходите.