Плейбек

XXV

Тя все още спеше. Не се събуди, когато влязох. Спеше като малко момиченце, дишаше безшумно, със спокойно лице. Погледнах я, после запалих цигара и отидох в кухнята. Сложих кафето да се запарва в красивия, тънък като яйчена черупка евтин алуминиев кафеник, с който беше снабдена хотелската кухня, върнах се и седнах на леглото. Бележката, която й бях оставил, си стоеше на възглавницата до ключовете за колата ми.

Разтърсих я леко, тя отвори очи и премигна.

— Колко е часът? — попита, като протегна голите си ръце. — Господи, спала съм като пън!

— Време е да се обличаш. Сложил съм кафе. Ходих в полицията… по тяхна молба. Твоят свекър е в града, мисис Къмбърланд.

Тя подскочи като ужилена, втренчи се в мен, затаила дъх.

— Той си получи заслуженото, и още как… от капитан Алесандро. Вече не може да ти направи нищо. Затова ли беше всичкият този страх?

— Той к-каза ли к-какво се случи в Уестфийлд?

— Специално за това беше дошъл. Толкова е бесен, че ще се спука от злоба. Голяма работа! Но ти не си, нали? Не си направила това, в което ге обвиняват.

— Не съм. — Очите й горяха.

— Нямаше да има значение дори и да беше го направила… сега вече не. Но нямаше да ми е много приятно за снощи. А Мичъл откъде е разбрал?

— Просто се случил там или някъде наблизо. О, господи, вестниците гърмяха седмици наред. Не беше много трудно да ме разпознае. Тук нищо ли не писаха?

— Сигурно са писали нещо, дори само заради необичайното правно тълкуване на случая. Но и да е било така, не съм го чел. Кафето трябва да е готово. Как го пиеш?

— Без сметана. И без захар, ако обичаш.

— Добре. Нямам нито сметана, нито захар. А защо се нарече Елинор Кинг? Ама че съм глупав. Старият Къмбърланд не може да не е знаел моминското ти име.

Отидох в кухнята, отворих кафеварката и налях на двама ни. Занесох й чашката и седнах на един стол с моята в ръка. Очите ни се срещнаха и ние отново бяхме чужди.

Тя остави чашата си настрани.

— Кафето беше много хубаво. Ще се обърнеш ли, докато се оправя?

— Разбира се.

Взех от масичката някакво книжле и се престорих, че чета. Разказваше се за един частен детектив — най-възбуждащата картина за него била гола жена, която виси обесена на душа със следи от насилие по тялото си. Бети беше вече в банята. Хвърлих криминалето в кошчето, просто в момента нямах подръка кофа за смет. И тогава започнах да си мисля, че има два вида жени, с които човек може да се люби: едните се отдават изцяло, до самозабрава, и престават да мислят за собственото си тяло; другите се смущават и винаги искат да се позакрият. Спомних си и жената от един разказ на Анатол Франс, която настояваше да си свали чорапите. С тях се чувствувала като проститутка. Имаше право.

Когато излезе от банята, Бети изглеждаше свежа като току-що разцъфнала роза, с безупречен грим и блеснали очи, всяко косъмче от косата и беше пригладено на мястото си.

— Ще ме закараш ли в хотела? Искам да говоря с Кларк.

— Да не би да си се влюбила в него?

— Аз си мислех, че съм влюбена в теб.

— Това, което се случи, беше просто вик в нощта — казах. — Нека да не пресилваме нещата. В кухнята има още кафе.

— Благодаря, не искам. Още не съм закусила Никога ли не си се влюбвал? Искам да кажа, достатъчно силно, за да желаеш да си с една жена ден след ден, месец след месец, година след година.

— Да тръгваме.

— Как може такъв суров мъж да бъде и толкова нежен? — запита учудено тя.

— Ако не съм суров, нямаше да съм жив. А ако не мога понякога да бъда и нежен, не си заслужава да живея.

Държах шлифера й, за да го облече. По пътя до хотела тя не проговори. Когато стигнахме и паркирах плавно колата на обичайното й място, извадих петте сгънати пътнически чека от джоба си н й ги подадох.

— Да се надяваме, че за последен път си ги прехвърляме един па друг — казах. — Вече се изпомачкаха.

— Мислех, че това е хонорарът ти — отвърна доста рязко тя.

— Не се опъвай, Бети. Знаеш много добре, че не мога да взема пари от теб.

— Заради снощи ли?

— Просто така, заради нищо. Просто не мога да ги взема. Това е всичко. Нищо не съм сторил за теб. А ти какво ще правиш сега? Вече си в безопасност.

— Нямам представа. Все ще измисля нещо.

— Влюбена ли си наистина в Брандън?

— Може и да съм.

— Той е бил гангстер. Нас един престъпник да разкара Гобъл. Тоя убиец беше готов да застреля и мен. Би ли могла да обичаш такъв човек?

— Една жена обича мъжа заради самия него, а не за това какъв е. А той може и да не го е направил преднамерено.

— Довиждане, Бети. Направих каквото можах, но явно не беше достатъчно.

Тя протегна бавно ръка и взе чековете.

— За мен ти си ненормален. За мен ти си най-ненормалният мъж, когото някога съм срещала.

После слезе от колата и се отдалечи с бързи стъпки, както обикновено.