Плейбек

IV

Стаята беше поносима. Вътре имаше неизменната корава като камък кушетка, твърди столове, малко бюро до отсрещната стена, ниша с вграден гардероб, баня с голяма вана и неонова лампа до огледалото над умивалника. Имаше и кухничка с хладилник и бяла електрическа печка с три котлона. В един шкаф на стената над кухненската мивка бяха оставени достатъчно съдове и прибори. Извадих няколко кубчета лед и си налях малко от бутилката, която носех в куфара, отпих глътка, седнах на един стол и се ослушах, като оставих прозорците затворени и щорите спуснати. Отначало не чувах нищо от съседната стая, после в тоалетната зашуртя вода. Обектът си беше на мястото. Допих си питието, изпуших една цигара и заразглеждах електрическата печка, вградена в междинната стена. Състоеше се от два продълговати нагревателя в матирани стъклени тръби, поставени в метална кутия. От нея едва ли ставаше горещо, но в гардероба бе прибран калорифер, който можеше добре да затопли стаята. Свалих хромираната предпазна решетка и отвих нагревателите. Извадих от куфара си една лекарска слушалка, долепих я до металната плоча и заслушах. Ако на стената оттатък имаше също такава печка, а това беше почти сигурно, то двете стаи бяха отделени само с един метален лист и някакъв изолационен материал, който едва ли е бил разхищаван при строителството. След няколко минути долових шум от въртене на телефонната шайба. Чуваше се отлично. Женски глас каза:

— Есмералда 4—1499, ако обичате.

Беше спокоен и сдържан, не много тънък женски глас, който не издаваше нищо друго освен умора. За пръв път чувах гласа й след всичките часове, през които я бях следил. Настъпи продължителна пауза, после тя каза:

— Мистър Лари Мичъл, ако обичате.

Втора пауза, този път по-кратка. И после:

— На телефона е Бети Мейфийлд. Обаждам се от „Ранчо Дескансадо“. — Тя го произнесе като „Дескансейдо“. И продължи: — Казах, Бети Мейфийлд. Не се правете на глупак. Да ви го произнеса ли буква по буква?

От другата страна се изприказваха доста приказки. Тя го изслуша, после каза:

— Апартамент 12-С. Би трябвало да знаете. Вие направихте резервацията… О, да… разбирам… Е, добре тогава. Ще си бъда тук.

И затвори телефона. Настъпи тишина. Пълна тишина. После гласът оттатък изрече бавно и без каквото и да било чувство: „Бети Мейфийлд, Бети Мейфийлд. Горката Бети. Някога ти не беше лошо момиче, много, много отдавна.“

Бях се облегнал на стената, седях върху една от раираните възглавнички на пода. Станах внимателно, оставих лекарската слушалка на възглавничката и отидох да полегна на кушетката. Той щеше да пристигне след малко. Тя го чакаше, защото нямаше друг изход. Поради същата причина бе дошла тук. Исках да разбера каква точно е тази причина.

Обувките му сигурно бяха с каучукови подметки, защото не чух нищо, докато на съседната врата не се позвъни. И колата си явно бе оставил далеч от вилата. Настаних се на пода и заработих със слушалката.

Тя отвори вратата, той влезе и можех да си представя с каква усмивчица и каза:

— Здрасти, Бети. Бети Мейфийлд се казваш значи. Хубаво име.

— Едно време се казвах така. — Тя затвори вратата.

Той се изсмя.

— Добре че си го сменила. Ами инициалите на куфарите ти?

Гласът му ми хареса толкова, колкото и смехът му. Говореше с висок и бодър глас, в който сякаш напираха нотки на добронамерена ирония. Не се долавяше открита подигравка, но нещо подобно, което ме накара да стисна зъби.

— Предполагам — рече тя, — че най-напред това се забелязали.

— Не, малката. Най-напред забелязах теб. И следата от халката, а самата халка я няма — това после. Инициалите идват едва на трето място.

— Не ми викай „малката“, долен изнудвач такъв! — каза тя внезапно, с едва сдържана ярост.

Това никак не го стресна.

— Може и да съм изнудвач, миличка, ама… — и пак се изсмя самодоволно, — съвсем не на дребно.

Тя явно се отдалечи от него.

— Искате ли нещо за пиене? Виждам, че си носите бутилка.

— Ами ако пиенето събуди у мен низки страсти?

— Само едно нещо ме плаши у вас, мистър Мичъл — хладно рече тя. — Вашата голяма разпусната уста. Прекалено много говорите и имате прекалено високо мнение за себе си. Дайте да се разберем. На мен ми харесва в Есмералда. Идвала съм тук и винаги ми се е искало да се върна. И само по едно злощастно стечение па обстоятелствата вие също живеете тук и се случихте в същия влак, с който пътувах и аз. А най-лошото е, че ме познахте. Но всичко това е просто едно злощастно стечение на обстоятелствата и нищо повече.

— За мен е щастливо стечение па обстоятелствата, миличка — провлачено каза той.

— Сигурно — отвърна тя, — стига да не залагате прекалено много на него. Иначе може да си имате неприятности.

Замълчаха. Представях си как се взират изпитателно един в друг. Усмивчицата му сигурно ставаше неспокойна, но не особено.

— Ще трябва само да вдигна слушалката и да се обадя на вестниците в Сан Диего. Искаш да станеш известна ли? Ще го уредим.

— Дойдох тук, за да избегна точно това — каза тя с горчивина.

Той се изсмя.

— Естествено, измъкна се благодарение на един изглупял дърт съдия, който се е скапал от старческо безсилие, и то само защото единствено в този щат — това съм го проверил — може да се случи подобно нещо, след като съдебните заседатели са на друго мнение. Два пъти си сменяла името си. Ако и тук отпечатат историята ти — а твоята историйка, миличка, си я бива, — мисля, че ще се наложи пак да си смениш името и пак да поемеш па път. Направо да му писне на човек, нали?

— Точно затова съм тук — отвърна тя. — Затова сте тук и вие. Колко искате? Ясно ми е, че това ще бъде само предплата.

— Да съм споменавал нещо за пари?

— О, ще споменете, няма начин — каза тя. — И не викайте толкова.

— В тая вила си сам сама, миличка. Преди да вляза, поразгледах наоколо. Вратите са заключени, прозорците плътно затворени, щорите спуснати, а гаражите — празни. Но ако се притесняваш, мога да проверя и на рецепцията. Тук имам приятели — хора, които трябва да познаваш, защото могат да направят живота ти по-приятен. В тоя град никак не е лесно да пробиеш в обществото. А пък е дяволски тъпо да си стоиш отстрани и само да гледаш какво става.

— А вие как пробихте, мистър Мичъл?

— Старият е голяма клечка в Торонто. Не се разбираме с него и той не ме иска да му се въртя наоколо. Но все пак ми е баща и е човек на място, макар че ми плаща, за да стоя надалеч.

Тя не му отговори. Стъпките й се отдалечиха. По характерния шум разбрах, че е в кухнята и вади кубчета лед. После потече вода и стъпките се приближиха.

— И аз ще пийна — каза тя. — Може би бях груба с вас. Просто съм уморена.

— Ами да! — рече безучастно той. — Уморена си. — Помълча и продължи: — Е, наздраве за момента, когато няма да си уморена. Да речем — довечера към седем и половина в „Кристалната зала“. Ще мина да те взема. Приятно заведение за вечеря. С танци. И е спокойно. Само за отбрани посетители, ако това все още има някакво значение. Собственост е на Морския клуб. Ако не те познават, за теб няма маса. Там са все мои хора.

— Скъпо ли е? — попита тя.

— Не особено. А, добре че ме подсети. Можеш ли да ми услужиш с няколко долара, докато получа чека си за тоя месец? — И той се засмя. — Учудвам се на себе си. Ето че все пак отворих дума за пари.

— Няколко долара ли?

— Няколкостотин ще бъде най-добре.

— Имам само шейсет долара. Още не съм си открила сметка, не съм осребрила и чек.

— Можеш да направиш това на рецепцията, скъпа.

— Знам. Ето ви петдесет. Не искам да ви глезя, мистър Мичъл.

— Хайде, бъди човек! Викай ми Лари.

— Нима? — Гласът й се бе променил. В него се долавяха примамващи нотки. Можех да си представя как на лицето му бавно разцъфва доволна усмивка. А настъпилата тишина ми подсказа, че той я е прегърнал и че тя не се дърпа. Най-сетне тя каза с приглушен глас:

— Дотук, Лари. А сега бъди добър и си тръгвай. В седем и половина ще съм готова.

— Само още едно на крак.

След миг вратата се отвори и той каза нещо, което не дочух. Станах, отидох до прозореца и внимателно огледах Лари през пролуките на щората. На едно от високите дървета бе закачена силна лампа. Видях го как мина под нея, пое нагоре по склона и отмина. Върнах се до вградената печка, но доста време не се чуваше нищо и не бях сигурен за какво точно слухтя. Много скоро обаче ми стана ясно.

Чуха се бързи стъпки из стаята, шум от отваряне на чекмеджета, изщракване на ключалка, вдигнат капак на куфар се удари в нещо.

Тя, си стягаше багажа.

Завих продълговатите матирани нагреватели на местата им, поставих обратно решетката и прибрах слушалката в куфара си. Навън се захлаждаше. Навлякох сакото си и застанах насред стаята. Стъмваше се, а лампата не беше запалена. Просто стоях и премислях чутото. Можех да взема телефона и да докладвам, а дотогава тя щеше да е потеглила с друго такси, с друг влак или самолет за някое друго място. Можеше да отиде където поиска, но навсякъде щеше да има по някое ченге, което да чака влака, ако ония важни влиятелни господа във Вашингтон пожелаеха това. Навсякъде щеше да се намери по някой Лари Мичъл или някой журналист с добра памет. Винаги щеше да има нещо странно в поведението й и винаги щеше да се намери кой да го забележи. Човек не може да избяга от себе си.

Бях се захванал с долнопробна копойска работа за хора, които не ми харесваха. Но пали все за това се цаниш, приятелю. Те плащат, а ти ровиш в мръсотията. Само че тоя път направо усещах вкуса й. Момичето нямаше вид нито на уличница, нито на мошеничка. Което чисто и просто значеше, че може да е и едното, и другото, и то с по-голям успех, защото не й личеше.