Плейбек

VIII

Фоайето се намираше на нещо като балкон, от който се виждаха барът и ресторантът на две нива. Застлано с килим вито стълбище водеше надолу към бара. Горе нямаше никой освен гардеробиерката и някакъв възрастен господин, който се беше затворил в телефонната кабина и чието изражение предупреждаваше, че е по-добре никой да не го закача.

Слязох по стълбите, отидох в бара и се настаних в едно сепаре, от което добре се виждаше дансингът. Едната стена на залата бе изцяло остъклена. Зад стъклото не се виждаше нищо друго освен гъста мъгла, но в ясна вечер, когато луната слезе ниско над водната повърхност, гледката би била вълнуваща. Един тричленен мексикански оркестър свиреше музика, типична за всички мексикански оркестри. Каквото и да свирят, звучи все по един и същ начин. Винаги пеят една и съща песен, мелодията е сантиментална, а левентът, който я пее, винаги подрънква на китара и има какво да ни каже за amor, mi corazon3, за една дама, която е „linda“4, но не е лесно да я склониш, той винаги е с прекалено дълга и прекалено мазна коса и когато зареже любовните трели, по вида му си личи, че ако замахне с нож в някоя тъмна уличка, ще го направи светкавично и без грешка.

На дансинга половин дузина двойки се щураха насам-натам с безразсъдното отчаяние на нощен пазач, болен от артрит. Повечето танцуваха плътно притиснати, ако това изобщо можеше да се нарече танц. Мъжете бяха със смокинги, а жените имаха блестящи очи, рубинени устни и стегнати спортни фигури. Една двойка не танцуваше като останалите. Мъжът беше прекалено пиян, за да спазва такта, а жената прекалено много внимаваше да не я настъпят, за да може да мисли за нещо друго. Оказа се, че е било излишно да се тревожа за мис Бети Мейфийлд. Тя беше тук, и то с Мичъл, но съвсем не бе на седмото небе от щастие. Мичъл се хилеше с отворена уста, лицето му бе зачервено и лъщеше, а очите му гледаха изцъклено. Бети бе отметнала глава назад, за да е колкото може по-далеч от него, без да си счупи врата. Веднага ставаше ясно, че мистър Лари Мичъл й е дошъл до гуша.

Един келнер мексиканец с късо зелено сако и бели панталони със зелени лампази застана пред мен; поръчах си двоен гибсън5 и го попитах дали може да ми донесе и един двоен голям сандвич. Той каза: „Muy bien, senor“6, усмихна се лъчезарно и изчезна.

Музиката спря, тук-там вяло изръкопляскаха. Оркестърът беше дълбоко трогнат и изкара още едно парче. Тъмнокос оберкелнер, наперен като актьор от второкласна театрална трупа, циркулираше около масите, като поднасяше своята фамилиарна усмивка и спираше тук-там, за да се докара па някого. После придърпа стол и седна срещу едър червендалест симпатяга с прошарена коса, но точно колкото да му придава чар. Той беше сам. Носеше тъмен смокинг, а на ревера му беше забоден морав карамфил. Изглеждаше приятен тип, ако не го закачаш. От това разстояние и на тази светлина можах да забележа само, че ако човек все пак реши да му се меси в работите, трябва да бъде здравеняк, бърз, издръжлив и в отлична форма.

Оберкелнерът се наведе напред и каза нещо, при което и двамата погледнаха към Мичъл и момичето. Той изглеждаше угрижен, а на едрия симпатяга, явно не му пукаше от нищо. Оберкелнерът стана и се отдалечи. Симпатягата сложи цигара в цигарето си и един келнер му поднесе запалка, сякаш цяла вечер бе чакал тази възможност. Онзи му благодари, без да вдигне поглед.

Коктейлът ми пристигна, грабнах чашата и жадно отпих. Музиката спря и, слава богу, не продължи. Двойките се разделиха и бавно тръгнаха към масите си. Лари Мичъл прегръщаше Бети, все така ухилен. Сложи ръка на тила й. Тя се опита да се отскубне. Той я придърпа по-силно и завря зачервеното си лице в нейното. Тя се съпротивляваше, но той беше твърде силен. Продължи да я мляска по лицето. Тя го ритна. Мичъл дръпна рязко глава като ужилен.

— Пусни ме, пияна свиня! — каза момичето задъхано, но много отчетливо.

Той я изгледа заплашително. Сграбчи я за раменете така силно, че сигурно й направи синини, стисна я здраво и бавно я придърпа към себе си. Хората гледаха втренчено, но никой не помръдна.

— Кво има, кукло, що вече не обичаш тати? — изтърси той високо и дрезгаво.

Не видях какво му направи тя с коляно, но предполагам, че го заболя. Той я блъсна и лицето му се изкриви от ярост. После се спусна и я зашлеви през устата веднъж с дланта и веднъж с опакото на ръката си. Лицето й мигом пламна.

Тя не помръдна. После с глас, който отекна в цялото заведение, каза ясно и отчетливо:

— Следващия път, мистър Мичъл, непременно носете жилетка против куршуми.

Обърна се и си тръгна. Той стоеше като закован на мястото си. Лъсналото му от пот лице стана бяло като платно — не можех да разбера дали от болка, или от ярост. Оберкелнерът приближи спокойно и тихо му каза нещо, като въпросително повдигна вежди.

Мичъл го погледна отвисоко. После, без да отрони дума, тръгна право напред и оберкелнерът трябваше да се отдръпне. Пътьом се блъсна в стола на някакъв човек, но не спря да се извини. Тя тъкмо сядаше на една маса срещу остъклената стена точно до едрия тъмнокос симпатяга със смокинга. Той я погледна. Погледна и към Мичъл. Извади цигарето от устата си, огледа и него. Лицето му бе съвършено безизразно.

Мичъл застана до нейната маса.

— Обиждаш, сладурано — смотолеви той с надебелял език, но достатъчно високо. — Никой не ме е обиждал току-така. Чаткаш ли? Никой. Искаш да ми се извиниш ли?

Тя стана, дръпна рязко калъфа от облегалката на стола и се изправи срещу него.

— Аз ли да платя сметката, мистър Мичъл, или ще платите вие с парите, които ви дадох назаем?

Посегна пак да я удари през лицето. Тя не помръдна. Но се размърда мъжът на съседната маса. Изправи се леко на крака и сграбчи Мичъл за китката.

— Кротко, Лари! Налял си се до козирката. Каза го със спокоен глас, дори сякаш се забавляваше.

Мичъл издърпа ръката си и рязко се обърна.

— Не се меси, Брандън.

— С най-голямо удоволствие, драги. Изобщо не се меся. Но ти по-добре не налитай на дамата. Оттук рядко изхвърлят някого, но като нищо ще го направят.

Мичъл се изсмя ядно.

— Защо не си гледаш работата, господинчо?

Едрият мъжага отвърна спокойно’:

— Казах кротко, Лари. Няма да повтарям.

Мичъл го гледаше злобно.

— О’кей, ще се видим по-късно — изломоти кисело той. Понечи да тръгне, но се спря. — Доста по-късно! — добави полуизвърнат. След това излезе, като леко се олюляваше, но вървеше бързо.

Брандън не помръдна. Момичето също не помръдна. Колебаеше се какво да прави сега.

Погледна го. И той я погледна. Усмихна й се любезно и непринудено, без задни миели. Тя не отвърна на усмивката му.

— Мога ли да направя нещо за вас? — попита той. — Да ви закарам донякъде? — После извърна леко глава. — Ей, Карл!

Оберкелперът се отзова начаса.

— Задръж сметката — каза Брандън. — Нали разбираш, при това положение…

— Моля ви! — възпротиви се момичето. — Не искам никой да ми плаща сметките.

Той бавно поклати глава в знак на несъгласие.

— Традиция на заведението. Аз нямам нищо общо. Но мога ли да поръчам да ви занесат нещо за пиене?

Тя продължи да го гледа. Изглеждаше съвсем порядъчен.

— Да ми занесат ли?

Той се усмихна любезно.

— Е, тогава да ви донесат, ако благоволите да седнете при мен.

Сега вече й предложи стол на своята маса. И тя седна. Точно в този момент, на секундата, оберкелнерът даде знак на оркестъра да засвири.

Мистър Кларк Брандън, изглежда, бе човек, който получава каквото поиска, без да повишава глас.

След малко донесоха и моя голям сандвич. Не беше кулинарен шедьовър, но се ядеше. Изядох го. Останах там около половин час. Брандън и момичето, изглежда, се разбираха добре. И двамата седяха кротко на местата си. След малко станаха да потанцуват. Тогава аз излязох, седнах в колата и запалих цигара. Възможно бе да ме е видяла, макар че с нищо не го показа. Но бях сигурен, че Мичъл не ме е видял. Той изкачи стълбите твърде бързо, беше твърде вбесен, за да забележи каквото и да било.

Към десет и половина двамата излязоха и се качиха в открития кадилак. Последвах ги, без да се опитвам да се прикривам, тъй като това шосе беше единственият път обратно към Есмералда. Стигнаха до хотел „Каса дел Пониенте“ и Брандън насочи колата към подземния гараж.

Трябваше да разбера само още едно нещо. Оставих колата на паркинга отстрани, влязох във фоайето и отидох до вътрешния телефон.

— Мис Мейфийлд, ако обичате. Бети Мейфийлд.

— Един момент. — Кратка пауза. — О, да, тя току-що се регистрира. Ще позвъня в стаята и, сър.

Втора и много по-продължителна пауза.

— Съжалявам, от стаята на мис Мейфийлд не отговарят.

Благодарих и затворих. Измъкнах се бързо оттам да не би тя и Брандън да се появят във фоайето.

Върнах се при своята наета под наем колесница и с мъка се добрах в мъглата до „Ранчо Дескансадо“. Бунгалото, където беше рецепцията, изглеждаше заключена и пусто. Една самотна мъждива светлинка отвън показваше къде се намира звънецът. Стигнах криво-ляво до 12-С, вкарах колата под навеса и с прозявка си влязох в стаята. Вътре беше студено, влажно и неуютно. Някой бе влизал, раираната покривка бе свалена от кушетката, нямаше ги и калъфките в тон с нея.

Съблякох се, положих къдрокосата си глава върху възглавницата и заспах.