Плейбек

XV

Позвъних по вътрешния телефон в „Каса дел Пониенте“, но от стая 1224 не ми отговориха. Отидох на рецепцията. Един надут администратор разпределяше писма. Администраторите все това правят.

— Мис Мейфийлд е регистрирана тук, нали? — попитах аз.

Преди да ми отговори, той постави още едно писмо па мястото му.

— Да, сър. За кого да й съобщя?

— Знам в коя стая е. Но не отговаря. Виждали ли сте я днес?

Той ме удостои с още малко внимание, но явно не го очаровах.

— Мисля, че не. — Хвърли един поглед през рамо. — Ключа го няма. Можете да й оставите бележка.

— Малко се притеснявам за нея. Снощи не й беше добре. Да не би да си е горе, но да е болна и да не може да се обади? Аз съм неин приятел. Името ми е Марлоу.

Той ме огледа. Имаше умни очи. Мина зад една преграда до касата и поговори с някого. Върна се бързо, усмихнат.

— Не мисля, че мис Мейфийлд е зле, мистър Марлоу. Поръчала е да й сервират доста богата закуска в стаята. И обяд. Няколко пъти е говорила по телефона.

— Много ви благодаря. Бихте ли й предали нещо? Само името ми и че ще се обадя по-късно.

— Може да е някъде около хотела или долу на плажа — каза той. — Плажът ни е топъл, добре защитен от вълнолома. — И хвърли поглед към часовника зад себе си. — Ако е там, едва ли ще се бави още дълго. Вече сигурно захладнява.

— Благодаря ви. Ще дойда пак.

Фоайето беше на две нива — имаше арка и три стъпала, които водеха нагоре. Наоколо седяха хора — вечните образи от хотелските фоайета, обикновено на възраст, обикновено богати, обикновено без никаква друга работа, освен да зяпат наоколо с жадни очи. Прекарват така целия си живот. Две възрастни дами със строги лица и пурпурни къдрици се бореха с огромна картинна мозайка, която редяха върху специална голяма маса за карти. Малко по-нататък играеха канаста — две жени и двама мъже. Едната от жените имаше толкова леден поглед, че можеше да охлади и пустинята Мохаве, и толкова грим, че да боядиса с него една парна яхта. И двете пушеха с дълги цигарета. Мъжете до тях изглеждаха сиви и уморени, навярно от подписване на чекове. Още по-нататък, седнали така, че да могат да гледат навън, двама младоженци се държаха за ръце. Момичето имаше пръстен с диамант и смарагд и халка, която не преставаше да опипва с върховете на пръстите си. Изглеждаше като замаяна.

Излязох през бара и надникнах в градината. Минах по пътеката, която вървеше край самия ръб на скалата, и без никаква трудност различих мястото, което бях видял предната нощ от балкона на Бети Мейфийлд. Разпознах го по стръмния наклон.

Плажът и малкият извит вълнолом се простираха на стотина метра. От скалата надолу водеха стълби. По пясъка лежаха хора. Някои бяха по бански, други просто седяха върху хавлиите си. Наоколо тичаха и викаха деца. Бети Мейфийлд я нямаше на плажа.

Върнах се в хотела и останах във фоайето.

Поседях и запалих цигара. После отидох и си купих вечерния вестник, прегледах го и го захвърлих. Бавно минах покрай рецепцията. Моята бележка си стоеше в отделението за стая 1224. Отидох до вътрешния телефон и потърсих мистър Мичъл. Никакъв отговор. Съжалявам, мистър Мичъл не отговаря. И тогава зад мен се обади женски глас:

— На рецепцията ми казаха, че сте искали да говорите с мен. Мистър Марлоу… Нали вие сте мистър Марлоу?

Изглеждаше свежа като утринна роса. Беше с тъмнозелени панталони, спортни обувки и зелено яке, а под него бяла риза и небрежно вързано около врата пъстро шалче. На главата си бе сложила кордела, от която косата й изглеждаше като развята от вятъра.

Пиколото надаваше ухо от два метра.

— Мис Мейфийлд? — казах аз.

— Да, аз съм мис Мейфийлд.

— Колата ми е отвън. Ако имате време, можете да я огледате.

Тя погледна часовника си.

— Да-а, ще имам, макар че скоро ще трябва да се приготвям за вечеря, но… Е, добре, да вървим.

— Оттук, мис Мейфийлд.

Тя тръгна пред мен. Прекосихме фоайето. Вече започвах да се чувствувам тук едва ли не като у дома си. Бети Мейфийлд хвърли злобен поглед към жените с картинната мозайка.

— Ненавиждам хотелите — каза тя, — Ако дойде човек тук след петнайсет години, ще види същите хора, седнали в същите кресла.

— Така е, мис Мейфийлд. Случайно да познаваш някой си Клайд Ъмни?

Тя поклати отрицателно глава.

— Трябва ли да го познавам?

— А Хелън Върмилиа? Или Рос Гобъл?

Тя отново поклати глава.

— Искаш ли нещо за пиене?

— Не сега, благодаря.

Излязохме през бара, минахме по пътеката и аз й отворих вратата на олдсмобила, за да се качи. Дадох на заден ход и се насочих по главната улица право към хълмовете. Тя надяна на носа си слънчевите очила с блестящи рамки.

— Намерих чековете — каза тя. — Що за детектив си ти!

Пъхнах ръка в джоба си и извадих шишенцето с приспивателното.

— Снощи се поизплаших — казах. — Преброих хапчетата, но не знаех колко са били всичките. Ти каза, че си взела две. Ала не бях сигурен дали няма да се събудиш посред нощ и да изгълташ цяла шепа.

Тя взе шишенцето и го натъпка в джоба на якето си.

— Бях си пийнала. Алкохол и приспивателно не вървят. Изглежда, просто съм припаднала. Нищо сериозно.

— Да, но аз не бях сигурен. Смъртоносната доза е трийсет и пет от тези хапченца. Дори и тогава трябва да минат няколко часа. Пулсът и дишането ти изглеждаха нормални, но не знаех какво ще стане по-късно. Ако бях извикал лекар, щеше да се наложи много да обяснявам. Ако пък беше прекалила с дозата, нямаше начин момчетата от отдела „Убийства“ да не научат, дори и да ти се разминеше. Полицията разследва всички опити за самоубийство. Е, ако бях сбъркал в предположенията си, сега нямаше да се возиш до мен. Да не говорим аз къде щях да бъда.

— Вярно бе! — рече тя. — Не мога да кажа, че щях да се притесня бог знае колко. Какви са тия хора, за които ме попита?

— Клайд Ъмни е адвокатът, който ме нае да те следя — по молба на някаква адвокатска кантора от Вашингтон. Хелън Върмилиа е неговата секретарка. А Рос Гобъл е един частен детектив от Канзас Сити, който твърди, че се мъчи да намери Мичъл. — Описах й го.

Лицето й застина.

— Мичъл ли? Отде-накъде онзи ще се интересува от Лари?

Спрях на ъгъла на Четвърта улица и Главната, та да може един старец с моторизирана инвалидна количка да направи ляв завой с пет километра в час. В Есмералда е пълно с такива.

— Откъде-накъде той ще търси Лари Мичъл? — рязко попита тя. — Защо всички тия хора не си гледат работата?

— Не ми казвай нищо — рекох. — Просто продължавай да ми задаваш въпроси, чиито отговори не знам. Действува добре на моя комплекс за малоценност. Казах ти, че съм без работа. Какво търся тук ли? Ами много просто. Мъча се отново да докопам ония пет бона в пътнически чекове.

— На следващия ъгъл завий наляво — каза тя, — да се изкачим на някой хълм. Отгоре се разкрива чудесна гледка. И къщите са много шик.

— По дяволите къщите!

— Освен това там е много тихо. — Тя взе една цигара от оставения па таблото пакет и запали.

— Втория за два дена — казах. — Пушиш като комин. Снощи ти преброих цигарите. И кибритените клечки. Прегледах ти чантата. Като ми вържат такава тенекия, ставам много любопитен. Особено когато клиентът ми припада и ме натопява да се оправям, както аз знам.

Тя обърна глава и ме изгледа.

— Трябва да е било от пиенето и приспивателното — каза. — Сигурно не съм била съвсем на себе си.

— А в „Ранчо Дескансадо“ беше във великолепна форма. Здрава като камък. Канеше се да духнеш в Рио и да си заживееш в разкош. А както изглежда — и в грях. Аз трябваше само да разчистя трупа. Но какво разочарование! Труп нямаше!

Тя все още не откъсваше поглед от мен, но трябваше да внимавам в пътя. Спрях преди следващия булевард и завих наляво. Минах по още една задънена улица, по която още стояха старите трамвайни релси.

— При онзи знак свий наляво и карай нагоре по хълма. Онова там долу е училището.

— Кой стреля с пищова и по какво?

Тя притисна слепоочията си с длани.

— Сигурно аз. Трябва да съм била откачила. Той къде е?

— Пищовът ли? На сигурно място. Просто в случай че сънят ти се окаже истина и трябва да го представя като веществено доказателство.

Изкачвахме се нагоре. Включих автоматично па трета. Тя проследи действията ми с интерес. После заоглежда седалките, тапицирани с бяла кожа, и разните приспособления.

— Как можеш да си позволиш такава скъпа кола? Ти не печелиш чак толкова много, нали?

Днес всички коли са скъпи, дори и най-евтините. Затова по-добре човек да си вземе кола, която ще е в движение. Някой бе писал, че едно ченге трябва да има простичка кола в тъмен цвят, да не бие на очи. Но тоя приятел сигурно никога не е бил в Лос Анжелос. За да биеш на очи в Лос Анжелос, трябва да караш мерцедес в розов цвят с веранда за слънчеви бани отгоре и три красавици по бански костюми на нея.

Тя се изкикоти.

— Освен това — продължих аз в същия дух — Така си правя добра реклама. Може би си мечтая да отида в Рио. А там бих могъл да взема за нея повече пари, отколкото съм платил. Сигурно няма да ми излезе скъпо да я превозя с кораб дотам.

Тя въздъхна.

— О, престани да се заяждаш. Днес не съм в настроение.

— Приятелят ти не се ли е мяркал насам? Тя застина на мястото си.

— Лари ли?

— И други ли имаш?

— Е, може да намекваш за Кларк Брандън, макар че аз почти не го познавам. Снощи Лари попрекали с пиенето. Не… не съм го виждала. Навярно спи и изтрезнява.

— И не отговаря на телефона.

Пътят се разклоняваше. Една бяла линия завираше наляво. Продължих напред просто така, без някаква особена причина. Минахме покрай няколко стари къщи в испански стил, построени високо па склона, и покрай няколко много модерни къщи, построени надолу по склона от другата страна. После пътят нравеше широк завой надясно. Тук настилката изглеждаше нова. Следваше разширение за обратен завой и — край. Наблизо имаше две къщи една срещу друга. Виждаха се цели остъклени стени, а прозорците към океана бяха със зелени стъкла. Гледката бе наистина велико лепна. Наслаждавах й се цели три секунди. Спрях колата съвсем в края на платното, угасих двигателя и се облегнах назад. Намирахме се на около триста метра височина и целият град се разстилаше пред нас като снимка, направена отвисоко под ъгъл четиридесет и пет градуса.

— Може да му е зле — казах. — А може и да е излязъл. Може дори да е мъртъв.

— Нали ти казах… — Тя се разтрепера. Взех фаса от ръката й и го угасих в пепелника. Вдигнах стъклата, обвих с ръка раменете й и притиснах главата й върху рамото си. Тя се бе отпуснала и не се съпротивляваше, но все още трепереше.

— Приятно ми е с теб — каза тя, — но нека не избързваме.

— В жабката има половинка уиски. Искаш ли една глътка?

— Искам.

Извадих бутилката и развих с една ръка и със зъби металната лентичка около гърлото. Стиснах я между коленете си и отвинтих капачката. Поднесох я към устните й. Тя отпи малко и потръпна. Затворих бутилката и я оставих.

— Не обичам да пия направо от бутилката.

— Вярно, не е изискано. Аз не се’ старая да те прелъстя, Бети. Безпокоя се за теб. Мога ли да ти помогна с нещо?

Тя помълча. После каза с твърд глас:

— Като например? Можеш да си вземеш чековете. Те са си твои. Аз ти ги дадох.

— Никой няма да ти даде пет бона просто така. Няма логика. Ето защо се върнах тук от Лос Анжелос. Отидох си днес рано сутринта. Никоя жена не се е разнежвала пред такъв тип като мен и не е разправяла, че има половин милион долара, нито пък ми е предлагала току-така да заминем за Рио и да заживеем в луксозен дом с всякакви удобства. Никоя жена — нито на пияна, нито на трезва глава — не прави това само защото е сънувала, че на балкона й лежи мъртвец, та ако може аз да побързам да го изхвърля в океана. Ти какво точно очакваше от мен, когато дойдох? Да ти държа ръчичката, докато сънуваш ли?

Тя се отдръпна и се сви в ъгъла.

— Е, добре, аз непрекъснато лъжа. Не мога да живея, без да лъжа.

Погледнах в огледалото за обратно виждане. Някаква малка тъмна кола бе спряла на пътя зад нас. Не виждах дали в нея има човек, или каквото и да било друго. После сви рязко към банкета, даде на заден ход и замина натам, откъдето бе дошла. Явно някой бе объркал пътя и бе разбрал, че е затворен.

— Докато съм се изкачвал по това проклето аварийно стълбище — продължих аз, — ти си нагълтала хапчетата, а после се правеше, че страшно много ти се спи и след малко наистина заспа — поне така си мисля. Дотук добре. Аз излязох на балкона. И какво да видя — нито труп, нито кръв. Лко беше там, може би щях да го прехвърля през парапета. Трудна работа, но не и невъзможна, ако човек успее да го повдигне. Ала и шест специално обучени слона не биха могли да го запратят достатъчно надалеч, та да падне в океана. Само до оградата има повече от десет метра, трябваше да го запратя толкова далеч, че да прехвърли оградата. А ако пресметнем, един предмет, тежък колкото човешки труп, трябва да бъде изхвърлен поне на петнайсет метра, за да падне в морето.

— Казах ти, че непрекъснато лъжа.

— Но не ми каза защо. Хайде да говорим сериозно. Да предположим, че на твоя балкон наистина е имало труп. Какво трябваше да направя аз? Да го понеса надолу по аварийното стълбище, да го сложа в багажника на колата си, да го откарам някъде в гората и да го погреба, така ли? От време на време човек просто трябва да има малко повече доверие в хората, особено когато наоколо се търкалят трупове.

— Ти взе парите, които ти дадох — глухо каза тя. — През цялото време ми се докарваше.

— Само по този начин можех да разбера кой е лудият.

— Е, разбра. Сега трябва да си доволен.

— Вятър работа! Дори не знам коя си ти.

Тя се ядоса.

— Казах ти, че аз не бях с всичкия си — изрече припряно. — Притеснения, страхове, алкохол, приспивателно… защо не ме оставиш на мира? Казах ти, ще ти върна парите. Какво още искаш?

— Какво ще трябва да направя, за да ги спечеля?

— Просто да ги вземеш и толкоз. — Гласът и стана груб. — Вземи ги и се махай. Замини някъде много далеч.

— Мисля, че ще ти трябва добър адвокат.

— Тия две думи просто не си пасват — рече язвително тя. — Ако е добър, няма да е адвокат.

— Вярно. Значи си имала неприятни преживявания, свързани с адвокати. И това ще разбера с времето — ако не от теб самата, то по някакъв друг начин. Но аз все още говоря сериозно. Положението ти с тежко. Дори да изключим това, което се случи па Мичъл, ако изобщо му се е случило нещо, положението ти е достатъчно тежко и имаш пълно основание да се обърнеш към адвокат. Сменила си си името. Значи си имала причини. Мичъл ти заложи капан. Значи и той е имал причини. Издирват те от някаква адвокатска кантора във Вашингтон. Значи и те си имат причини. А техният клиент пък си има причини да се обърне към тях, за да те издирят.

Замълчах и я погледнах, доколкото можех да я видя в спускащия се здрач. Долу под нас океанът придобиваше ясносин цвят, който, не знам защо, не ми напомни за очите на мис Върмилиа. Ято чайки литна на юг в стройна редица, но не можеше да се мери с ескадрилите от Норт Айланд. Над брега се появи вечерният самолет от Лос Анжелос със запалени светлини на крилата, после светна мигащата светлина отдолу и самолетът се снижи над водата, за да направи широк плавен завой и да се насочи към Линдбърг Фийлд.

— Значи ти си просто подставено лице, наето от някой мошеник адвокат? — каза тя заядливо и грабна още една от моите цигари.

— Не мисля, че е толкова голям мошеник. Просто преиграва. Но не това е важното. Човек може да прежали няколко долара за него, без да го заболи особено. Важното е това, което се нарича пълномощия. Един детектив, въпреки разрешителното си, няма такива пълномощия. Докато един адвокат ги има, при условие че се занимава с интересите на клиент, който го е наел. Ако адвокатът реши да наеме детектив, който да работи за тези интереси, тогава и детективът получава пълномощия. Това е единственият начин да ги получи.

— Знаеш какво можеш да ги направиш тия твои пълномощия, нали? — каза тя. — Още повече, щом си нает от някакъв си адвокат да ме шпионираш.

Взех цигарата й, всмукнах няколко пъти и й я върнах.

— Добре тогава, Бети. Ясно, ти нямаш никаква нужда от мен. Забрави, че исках да ти помогна.

— Красиви думи, но ги казваш само защото си мислиш, че ако ми помогнеш, ще ти платя повече. И ти си като другите. Не ти ща проклетата цигара! — Захвърли я през прозореца. — Закарай ме обратно в хотела.

Излязох и стъпках фаса.

— По калифорнийските хълмове така не се прави — казах аз. — Независимо от сезона.

Седнах в колата, завъртях ключа и натиснах стартера. Дадох на заден ход, завих и се върнах обратно нагоре по хълма до мястото, където се разделяше пътят. По-нагоре, точно там, откъдето започваше непрекъснатата бяла линия, бе паркирана малка кола. Светлините й бяха угасени. Може би вътре нямаше никой.

Извих рязко и включих на дълги светлини. Докато обръщах, осветих колата. Една шапка се нахлупи ниско на нечия глава, но не достатъчно бързо, за да скрие очилата, пълното едро лице и щръкналите уши иа мистър Рос Гобъл от Канзас Сити.

Светлините се насочиха напред и аз се спуснах надолу по един дълъг склон с плавни завои. Не бях сигурен накъде води пътят, но знаех, че всички пътища по тия места рано или късно излизат на океанския бряг. В подножието на хълма стигнахме до Т-образно кръстовище. Завих надясно по една тясна уличка, след няколко преки стигнах до булеварда и пак завих надясно. Връщах се към централната част на Есмералда.

Докато стигнахме хотела, тя не проговори. А когато спрях, изскочи веднага от колата.

— Ако почакаш тук, ще ти донеса парите.

— Имахме си опашка — рекох аз.

— Какво…? — Тя замръзна на място, полуизвърнала глава.

— Една малка кола. Едва ли си забелязала човека в пея, но светлините на фаровете ми го осветиха за миг, когато взех завоя горе на хълма.

— Кой беше? — В гласа п се долавяше напрежение.

— Откъде да знам? Трябва да се е закачил за нас още тук, следователно ще се върне. Дали не е някое ченге?

Тя се обърна и ме изгледа — неподвижна, вцепенена. Пристъпи бавно напред, после се хвърли върху ми, сякаш щеше да ми издере лицето. Сграбчи ме за ръцете и се помъчи да ме раздруса. Дъхът й излизаше със свистене от гърлото.

— Отведи ме оттук! За бога, отведи ме някъде! Където и да е. Скрий ме! Дай ми малко спокойствие! Заведи ме някъде, където няма да ме следят, няма да ме шпионират и заплашват. Той се закле, че няма да ме остави на мира. Че ще ме преследва до края на света, до най-отдалеченото островче в Тихия океан…

— До върха на най-високата планина, до сърцето на най-безлюдната пустиня — допълних аз. — Някой май обича да чете старомодни романчета.

Тя ме пусна и ръцете и увиснаха край тялото и.

— Ти си жалостив колкото безбожен лихвар.

— Никъде няма да те водя — казах. — Каквото и да те тормози, ще си седиш тук и ще го понесеш.

Обърнах се и си влязох в колата. Когато погледнах назад, тя вече бе по средата па алеята п вървеше с бързи стъпки към входа на бара.