Плейбек

XIX

Вървях с бавни крачки, без посока, но знаех къде ще отида. Всички мои пътища водеха до там. До „Каса дел Пониенте“. Качих се в колата си, оставена на Главната, обиколих безцелно няколко улици и най-сетне спрях, както обикновено, близо до входа на бара. Като излизах, погледнах съседната кола. Тъмната очукана таратайка на Гобъл. Ама че лепка беше тоя тип!

В друго време сигурно щях да си блъскам главата да разбера с какво се е захванал, но сега имах по-тежка задача. Трябваше да отида в полицията и да съобщя за обесения. Но нямах представа какво ще им кажа. Защо съм отишъл да го търся ли? Защото, ако не лъжеше, той бе видял Мичъл да напуска хотела рано сутринта. Защо е толкова важно това ли? Защото самият аз търся Мичъл. Искам да поговорим приятелски. За какво? И оттук нататък всеки отговор водеше до Бети Мейфийлд. Коя е тя, откъде идва, защо си е сменила името, какво се е случило във Вашингтон или Вирджиния, или където и да било другаде, защо била принудена да бяга?

В джоба си държах нейните пет хиляди долара в пътнически чекове, а тя дори формално не беше моя клиентка. Хубаво се бях подредил!

Отидох до ръба на скалата и се заслушах в шума на прибоя. Не се виждаше нищо, само от време на време се белваше гребенът на някоя вълна, която се разбиваше до входа на крайбрежната пещера. В самата пещера вълните не се разбиват, а се плъзгат леко като пазач в магазин, който с котешки стъпки следи купувачите. По-късно щеше да изгрее ярка луна, но още нямаше и следа от нея.

Наблизо стоеше някой и правеше същото като мен. Беше жена. Изчаквах да тръгне. Щом тръгнеше, щях да разбера дали я познавам. Няма двама души с еднаква походка, така както няма хора с абсолютно еднакви отпечатъци от пръстите.

Запалих цигара, като осветих лицето си със запалката, и само след миг тя застана до мен.

— Не е ли време вече да престанеш да се мъкнеш подире ми?

— Ти си моя клиентка и аз се старая да те пазя. Може би на седемдесетия ми рожден ден някой ще ми каже защо.

— Не съм те молила да ме пазиш. И не съм ти никаква клиентка. Защо не си идеш у дома и не престанеш да досаждаш на хората?

— Ти си моя клиентка и още как — срещу цели пет хиляди долара! Трябва да направя нещо за тях, та дори само да си пусна мустаци.

— Непоносим си! Дадох ти парите, за да ме оставиш на мира. Направо си непоносим. Ти си най-непоносимият от всички мъже, които познавам. А аз съм срещала какви ли не типове.

— Какво стана с апартамента в оня висок луксозен блок в Рио? Нали щях да се излежавам там с копринена пижама и да си играя с твоята дълга изкусителна коса, докато икономът подрежда изящния уеджудски порцелан и старинните сребърни прибори с мръснишка усмивчица и предпазливи движения, като някой сбъркан фризьор, който пърха и се суети около филмова звезда?

— О, престани!

— Значи предложението не е било сериозно, така ли? Просто мимолетна прищявка или дори нещо по-лошо. Може би номер, с който да ме на караш да убия времето, отредено ми за сън, като бродя наоколо и търся разни трупове, дето ги няма никакви?

— Никой ли не ти е разбивал носа досега?

— Неведнъж, но понякога съжаляват.

Сграбчих я здраво. Опита се да се отскубне, но без да дращи. Целунах я по главата. Неочаквано тя се притисна до мен и вдигна очи.

— Добре, целуни ме, ако това представлява някакво удоволствие за теб. Но сигурно предпочиташ да го направиш там, където има подръка и легло.

— Е, и аз съм човек.

— Не се самозалъгвай! Ти си едно мръсно, жалко ченге. Целуни ме!

Целунах я. И долепил устни до нейните, казах:

— Тази нощ той се обеси. Тя се отдръпна рязко.

— Кой? — попита задавено.

— Нощният пазач на гаража. Надали си го виждала. Пушеше хашиш и марихуана. Но тази нощ си бил пълна спринцовка морфин и се обесил в клозета зад бараката на „Полтънс Лейн“, където живееше. Това е една тясна уличка точно зад Главната.

Тя трепереше. Беше се прилепила до мен, сякаш се крепеше да не падне. Опита се да каже нещо, но от гърлото й излезе само хриптене.

— Точно от него научих, че рано сутринта видял Мичъл да тръгва с деветте си куфара. Не знаех дали да му вярвам. Беше ми казал къде живее и тая вечер отидох да поговоря още малко с него. А сега трябва да ида в полицията и да им кажа. Но какво ли ще им кажа, без да се стигне до Мичъл, а оттам и до теб?

— Моля те, много те моля, мен не замесвай! — прошепна тя. — Ще ти дам още пари. Колкото искаш ще ти дам!

— За бога, та ти вече си ми дала повече, отколкото ще взема! Не ти искам парите. Искам по някакъв начин да проумея какво, по дяволите, правя аз и защо го правя. Сигурно си чувала за професионална етика. В мен все още тлеят искрици от нея. И така, ти моя клиентка ли си или не си?

— Добре, предавам се. Сигурно в края на краищата караш всички да се предават.

— Нищо подобно. Доста ми се опъват.

Извадих чековете от джоба си, светнах с фенерчето и откъснах пет. Сгънах останалите и й ги подадох.

— Вземам петстотин долара. Така всичко става законно. А сега ми разкажи цялата история.

— Не трябва да им съобщаваш за този човек.

— Трябва. И то веднага трябва да ида в полицията. На всяка цена! А каквато и версия да им предложа, ще я разнищят за нула време, Ето, вземи си проклетите чекове. И ако отново ми ги пробуташ, ще те напляскам.

Тя грабна чековете от ръцете ми и забърза в тъмното към хотела. Останах на мястото си и се почувствувах като последния глупак. Не знам колко време стоях така, но най-сетне натъпках петте чека в джоба си, уморено се върнах при колата и потеглих към мястото, където непременно трябваше да отида.