Плейбек

II

Никакви проблеми. Както обикновено, влакът от Чикаго пристигна навреме, а да се забележи обектът беше толкова лесно, колкото да откриеш в тълпата кенгуро, облечено в смокинг. Носеше само една книга с меки корици и я хвърли в първото попаднало й кошче. Седна и заби очи в пода. Най-нещастното момиче, което бях виждал. След малко стана и отиде до щанда за киши. Тръгна си, без да избере нищо, погледна към големия гаров часовник на стената и се затвори в една телефонна кабина. Пусна една след друга цяла шепа монети и се обади на някого. Изражението й ни най-малко не се промени. Затвори телефона, отиде до щанда за списания, взе един „Ню Йоркър“, отново погледна часовника си и седна да чете.

Носеше тъмносин костюм, ушит по поръчка, бяла блузка, чиято якичка се подаваше около шията й, и голяма сапфирена брошка на ревера — сигурно беше в тон с обеците, стига да можех да видя ушите й. Косата й беше тъмиорижа. Приличаше си със снимката, по беше малко по-висока, отколкото си я представях. Тъмносинята и шапка с панделка имаше къса воалетка. На ръцете си носеше ръкавици.

След малко се запъти по сводестия коридор към изхода, пред който чакат такситата. Погледна наляво към бюфета, обърна се и влезе в голямата чакалня, хвърли бегъл поглед към дрогерията и щанда за вестници, към гишето за информация и към хората, насядали по излъсканите дървени пейки. Някои билетни каси бяха отворени, други не. Но те не я интересуваха. Седна отново и пак погледна големия часовник. Свали дясната си ръкавица и си свери часовника — малка семпла платинена играчка без бижутерски орнаменти. Мислено поставих до нея мис Върмилиа. Не че Елинор Кинг имаше прекалено изискан, целомъдрен или пък благовъзпитан вид, но в сравнение с нея Върмилиа приличаше на някоя фльорца.

И този път не се заседя дълго. Стана и тръгна да се разхожда наоколо. Отиде за малко във вътрешния двор, върна се, влезе в дрогерията и се задържа пред щанда за книги. Две неща бяха очевидни. Ако имаше среща с никого, тя явно не бе след пристигането на влака. Приличаше на някое момиче, което просто изчаква следващия влак. Влезе в бюфета. Седна на маса с пластмасов плот, прегледа менюто и се зачете в списанието си. Дойде една сервитьорка със задължителната чаша леденостудена вода и с менюто. Обектът даде поръчката си. Сервитьорката се отдалечи, а обектът продължи да чете списанието. Наближаваше девет и петнайсет.

Излязох през главния вход и отидох при един носач, който се въртеше край колоната за такситата.

— Влака от Чикаго ли обслужваш? — попитах.

— Аха. Отчасти. — Той погледна без особен интерес долара, който въртях между пръстите си.

— Чакам един човек е директния вагон от Вашингтон за Сан Диего. Да е слизал някой?

— Искате да кажете да е слязъл тук с багажа си?

Кимнах.

Той се позамисли, като ме изучаваше с умни кестеняви очи.

— Слезе един пътник — рече най-сетне. — Вашият човек как изглежда?

Описах някакъв мъж. Някой, който да прилича на актьора Едуард Арнолд. Носачът поклати глава.

— Не мога да ви помогна, господине. Тоя, дето слезе, съвсем не изглеждаше така. Вашият човек сигурно е още във влака. Пътниците от директния вагон не слизат. Прикачват го към влак номер седемдесет и четири. Тръгва чак в единайсет и половина. Още не са го композирали.

— Благодаря — рекох и му дадох долара. Багажът на моя обект се намираше все още във влака, а това бе всичко, което исках да науча.

Върнах се и надникнах през витрината на бюфета.

Обектът си четеше списанието, едва-едва отпиваше от кафето и чоплеше една саварина. Отидох до телефона, позвъних в един гараж, където ме знаеха добре, и помолих, ако не им се обадя пак до обяд, да изпратят човек да прибере колата ми. Доста често бяха правили това, така че имаха подръка резервен ключ. Излязох да взема пътната си чанта и я заключих в един багажен шкаф с две отделения. В огромната чакалня си купих билет за Сан Диего — отиване и връщане — и забързах обратно към бюфета.

Обектът си седеше на мястото, но вече си имаше и компания. Срещу нея се бе настанил някакъв тип, усмихваше се и й приказваше нещо. От пръв поглед ставаше ясно, че тя го познава и съжалява за това. Той беше калифорниец от върховете на светлобежовите си мокасини до закопчаната догоре непристегната с вратовръзка риза на кафяви и жълти карета под спортното сако с цвят на неразбита сметана. Беше висок около метър и деветдесет, строен, със слабо, самодоволно лице и прекалено много зъби. В ръката си въртеше някакво листче.

Жълтата кърпичка в горното джобче на сакото му беше като букетче цъфнали нарциси. Едно нещо беше ясно като бял ден — момичето не искаше и да го види.

Онзи продължи да говори и да си играе с хартийката. Най-сетне сви рамене и стана от стола си. Посегна и прекара върха на пръста си по бузата й. Тя се дръпна рязко назад. Тогава той разгъна смачканото листче и го остави внимателно на масата. Зачака усмихнат.

Много, много бавно тя сведе очи към листчето. Погледът й се задържа върху него. Момичето посегна да го вземе, но той се оказа по-бърз. Все така усмихнат, прибра листчето в джоба си, после извади джобен бележник, написа нещо с химикалката си, откъсна листа и го сложи пред нея. Това можеше да задържи. Тя взе листа, прочете го и го прибра в портмонето си. Най-сетне вдигна очи към него. И най-сетне му се усмихна. Предположих, че й струваше немалко усилия. Той се пресегна и я потупа по ръката, после се отдалечи от масата и излезе.

Затвори се в една телефонна кабина, набра номера и доста дълго говори с някого. После излезе, извика един носач и го поведе към клетките за багаж. Отвътре се появиха бял куфар със сиви оттенъци и пътна чанта в същите тонове. Носачът ги повлече през вратите към паркинга и го последва до един лъскав буик в два цвята с подвижен покрив, а не с гюрук, Носачът остави багажа зад вдигнатата предна седалка, взе парите и се отдалечи. Онзи тип със спортното сако и жълтата кърпичка се качи в колата си, изкара я на заден ход от паркинга и спря, колкото да си сложи тъмни очила и да запали цигара. След това потегли. Записах номера и се върнах в чакалнята.

Следващият час бе равен на три. Момичето излезе от бюфета и зачете списанието си в чакалнята. Никак не й беше до четене. Все обръщаше страницата да види какво е минала. А през повечето време изобщо не четеше, просто държеше списанието и се взираше в пространството. Бях си купил ранното сутрешно издание на вечерния вестник и я наблюдавах иззад него, като премислях онова, което вече имах наум. Нито един сигурен факт. Просто гледах да минава времето.

Онзи тип явно бе слязъл от влака, тъй като имаше багаж. Може да е бил в същия влак, а може да беше същият пътник, за когото ми казаха. От нейното държане личеше, че присъствието му никак не й е приятно, а от неговото — че това не е никак хубаво и че ако тя погледне листчето, ще се замисли дали да продължава в същия дух. Така и стана. Но тъй като всичко това се случи след слизането им от влака, а можеше да стане тихо и кротко по-рано, значи листчето не е било у него по време на пътуването.

В този момент момичето скочи на крака, отиде до щанда за вестници и се върна с пакет цигари. Отвори го нервно и запали една. Пушеше неумело, все едно че за пръв път палеше цигара, а междувременно в държането й настъпи промяна — стана по-дръзка, правеше се, че не й пука от нищо, стараеше се да изглежда нахакана. Погледнах часовника на стената: десет четиридесет и седем. Продължих да си размишлявам.

Хартийката приличаше на изрезка от вестник. Преди малко тя понечи да я грабне, но той не й позволи. После написа няколко думи на един празен лист и й ги показа, а тя го погледна с усмивка. Заключение: този юнак я е хванал натясно и тя трябва да се преструва, че й е приятно с него.

Второ: той излезе и отиде някъде — навярно да докара колата си, да вземе изрезката от вестник, или пък за нещо съвсем друго, каквото и да било то. Значи не се страхуваше, че тя може да му избяга — това потвърждаваше още веднъж аргумента, че до този момент не й е открил всичките си карти, а само е загатнал едно-друго. Навярно и сам той не е бил напълно сигурен в себе си. Трябвало е да провери нещо. Но сега, след като й разкри своя коз, той изчезна с буика и с всичкия си багаж. Следователно вече не се боеше, че ще я изпусне. Каквото и да ги свързваше, то бе достатъчно силно, за да продължи да ги свързва.

В единайсет и пет зарязах всички подобни предположения и започнах отново. Не стигнах доникъде. В единайсет и десет по високоговорителя обявиха, че влак номер седемдесет и четири е композиран на единадесети коловоз и поканиха пътниците за Санта Ана, Оушънсайд, Дел Мар и Сан Диего да се качват. Няколко души излязоха от чакалнята, а с тях и момичето. Други вече бяха на перона. Проследих я с поглед, докато се качи във плака, и се върнах при телефоните. Пуснах десет цента и набрах кантората на Клайд Ъмни.

Обади се мис Върмилиа, като съобщи само телефонния им номер.

— На телефона е Марлоу. Там ли е мистър Ъмни?

Гласът й прозвуча съвсем служебно:

— Съжалявам, мистър Ъмни е в съда. Да му предам ли нещо?

— По следите й съм и тръгвам с влака за Сан Диего или някоя междинна гара. Още не знам коя точно.

— Благодаря. Нещо друго?

— А, да, времето е слънчево и нашата приятелка хич не си дава зор, също като теб. Закуси в бюфета, който има витрина към чакалнята. После поседя там сред още стотина души. А можеше да си стои тихо и кротко и във влака.

— Записах всичко. Благодаря ви. Ще предам на мистър Ъмни при първа възможност. Значи още нямате сигурни сведения, така ли?

— Сигурно е само едно — че ти нещо ми шикалкавиш.

Гласът й рязко се промени. Сигурно някой бе излязъл от стаята.

— Виж какво, драги, наехме те да вършиш работа. Затова по-добре я върши, и то както трябва. Клайд Ъмни е голяма клечка. Само да рече, ще те удави в една капка вода.

— Кому е притрябвала вода, хубавице? Аз уискито си го пия чисто и го поливам с една бира отгоре. Но мога да запея и по-сладко, ако има кой да ме насърчи.

— Ще си получиш мангизите, мошенико, като си свършиш работата. Но само тогава. Ясно ли е?

— Никога не си ми говорила по-нежни думи, мила. Е, хайде, довиждане.

— Виж какво, Марлоу — каза тя с внезапна тревога в гласа. — Не исках да бъда груба с теб. Много е важно за Клайд Ъмни. Ако не се справи с този случай, може да загуби много ценна връзка. Затова ти повиших тон.

— Ти ми хареса, Върмилиа. Събуди нещичко в подсъзнанието ми. Ще се обадя при първа възможност.

Затворих телефона, минах през вратата, слязох в подлеза, вървях, вървях и най-сетне стигнах на единадесети коловоз, качих се в един вагон, където вече се носеха облаци цигарен дим, кои го е така полезен за гърлото и почти винаги пощадява половината от белите ти дробове. Натъпках лулата си и запалих, като дадох своя принос за одимяването на тая лисича дупка.

Влакът потегли, влачеше се безкрайно дълго покрай задните дворове и поляните в източната част на Лос Анжелос, понабра скорост и спря първо в Санта Ана. Обектът не слезе. Не слезе и в Оушънсайд, и в Дел Мар. В Сан Диего скочих бързо от влака, наех такси и изчаках цели осем минути пред старата гара в испански стил, докато излязат носачите с багажа. Едва тогава се появи и тя.

Не взе такси. Прекоси улицата, зави зад ъгъла в влезе в един гараж за коли под наем, позабави се там и излезе с разочарован вид. Без шофьорска книжка коли не дават. Нима не знаеше това?

Сега вече взе такси, което направи завой и пое в северна посока. Моето такси ги последва. Малко ми беше трудно да убедя шофьора.

— Тия работи ги има само в книгите, господине. В Даго не правим така.

Подадох му една петачка и копие от разрешителното си. Той ги огледа внимателно — и двете. После впери поглед в улицата пред нас.

— Добре, но ще съобщя. А диспечерът може да реши да се обади в полицейския участък. Така е при нас, мой човек.

— Де да можех и аз да живея в такъв град! Ето че ги изпусна. Завиха наляво две пресечки пред нас.

Шофьорът ми върна разрешителното.

— Изпуснах ги друг път! — отсече той. — За какво, мислиш, ми е тоя радиотелефон? — Вдигна слушалката и се обади на някого.

После зави наляво по Аш Стрийт и излязохме па магистралата, включихме се в движението и продължихме кротко с шейсетина километра в час. Втренчих се в тила му.

— Хич не се притеснявай — подхвърли през рамо шофьорът. — Значи тая петарка е отгоре, така ли?

— Точно така. А защо да не се притеснявам?

— Пътничката отива в Есмералда. Това е на брега на океана, на двайсетина километра в северна посока. Ще отседне там, в един мотел, наречен „Ранчо Дескансадо“, освен ако по пътя не реши нещо друго, но тогава ще ми кажат. На испански това означава почивка, спокойствие.

— Брей! Че тогава изобщо да не бях вземал такси!

— Ще си платиш за услугата, приятел. И ние трябва да си изкарваме хляба.

— Мексиканец ли си?

— Е, ние самите не казваме така, господине. Казваме, че сме американци от испански произход. Родени и израснали в Щатите. Някои вече почти не говорят испански.

— Es gran lastima — казах аз. — Una lengua muchisima hermosa.1

Той извърна глава и се ухили.

— Tiene vd razon, amigo. Estoy muy bien de acuerdo.2

Отминахме Торънс Бийч и поехме към целта си. От време на време шофьорът говореше по радиотелефона. После обърна глава към мен, колкото да го чувам.

— Не искаш да ни забележат, нали?

— Ами другият шофьор? Няма ли да каже на пътничката си, че си имат „опашка“?

— Той самият не знае. Затова и попитах. — Подмини го, та ако можем да стигнем там преди тях. За това имаш още една петарка.

— Нищо работа. Няма и да ме усети. Тъкмо ще има после за какво да го подкачам, като седнем да изпием по едно.

Минахме през малък търговски център, после пътят се разшири и от едната страна се заредиха скъпи и стари на вид къщи, а от другата — съвсем нови и въпреки това съвсем не евтини. Пътят отново се стесни и навлязохме в зона с ограничение на скоростта до петдесет. Шофьорът сви вдясно, закриволичи из някакви тесни улички, пропусна да спре на едно кръстовище и преди да осъзная накъде отиваме, вече се спускахме надолу по стръмния склон, а Тихият океан проблясваше вляво, отвъд широк плаж с два спасителни поста на открити метални кули. Когато стигнахме, шофьорът понечи да завие към входната врата, но аз го възпрях. На една голяма табела със златни букви на зелен фон бе написано „El Rancho Descansado“.

— Прикрий се някъде — казах. — Искам да съм сигурен, че са те.

Той даде на заден ход по шосето, бързо зави покрай измазаната в бяло стена, после навлезе в един тесен криволичещ път и спря. Бяхме точно под чепато евкалиптово дърво. Излязох от таксито, сложих си тъмни очила, бавно отидох до шосето и се облегнах на един яркочервен джип, на който бе изписана фирмата на някакъв сервиз. По хълма се спусна такси и свърна към „Ранчо Дескансадо“. Минаха три минути. Таксито се върна празно и пое нагоре по склона. Отидох при шофьора.

— Таксито е номер 423 — казах. — Същото ли е?

— Точно твоето пиленце. А сега какво?

— Ще почакаме. Какво представлява това „Ранчо“?

— Малки вилички с навес за кола до всяка. Някои са самостоятелни, други са двустайни. Рецепцията е в едно бунгало отпред. През сезона цените си ги бива. Но сега е спокойно. Сигурно е двойно по-евтино и има много свободни места.

— Ще изчакаме пет минути. После аз ще се регистрирам, ще си оставя багажа и ще се опитам да взема кола под наем.

Той каза, че било лесна работа. В Есмералда имало три места, където давали коли под наем — за неопределено време и какъвто модел си пожелае човек.

Изчакахме пет минути. Минаваше три часът. Вях толкова изгладнял, че можех да отмъкна и Кокала от зъбите на куче.

Платих на шофьора, изчаках го да тръгне, после прекосих шосето и влязох в бунгалото, където се намираше рецепцията.