Плейбек

VI

Първото ми усещане беше, че ако някой ми се скара, ще се разплача. Второто, че стаята е прекалено тясна за главата ми. Предната част на главата беше твърде далеч от задната, двете й страни бяха на огромно разстояние, но независимо от това между слепоочията ми пулсираше някаква тъпа болка. В днешно време разстоянията не означават нищо.

Третото ми усещане беше, че някъде не много далеч се носи натрапчив вой. Четвъртото и последно — че по гърба ми се стича леденостудена вода. Покривката на някаква кушетка под мен бе доказателство, че лежа по очи, ако все още ги имах. Внимателно се обърнах, седнах в леглото, а пешо изтрополя и тупна на пода. Това, което изтрополя и тупна на пода, беше вързана па възел хавлиена кърпа с топящи се кубчета лед. Някой, който ме обичаше много силно, ги бе поставил на тила ми. Някой, който не ме обичаше чак толкова силно, ме бе фраснал отзад по главата. Може да е бил един и същи човек. Какво ли не ги прихваща хората!

Изправих се па крака и веднага опипах джобовете си. Портфейлът ми си беше в левия джоб, но отворен. Прегледах го. Нищо не липсваше. Беше издал съдържащата се в него информация, но тя така или иначе вече не представляваше тайна. Куфарът ми стоеше отворен върху поставката до леглото. Значи си бях в стаята.

Напипах едно огледало и погледнах лицето си. Стори ми се познато. Отидох до вратата и я отворих. Воят се засили. Точно пред мен на перилата на верандата се бе облегнал някакъв дебеланко. Беше среден на ръст пълен мъж, но не изглеждаше чак разплут. Носеше очила и под мръсносивата му филцова шапка стърчаха големи уши. Яката на шлифера му беше вдигната. Бе пъхнал ръце в джобовете на сакото си. Косата, която стърчеше отстрани, имаше зеленикаво-сивкав цвят. Изглеждаше държелив. Така изглеждат повечето дебели мъже. Светлината, идваща през отворената врата зад мен, направо отскачаше от очилата му. Беше захапал малка лула. Бях още замаян, но нещо и него ме подразни.

— Каква приятна вечер — каза той.

— Искате ли нещо?

— Търся един човек. Но не сте вие.

— Тук няма други освен мен.

— Ясно — рече той. — Благодаря. — Обърна ми гръб и положи корема си върху перилата.

Тръгнах по верандата в посока на натрапчивия вой. Вратата на 12-С зееше широко отворена, лампата бе запалена, а шумът идваше от прахосмукачка, с която някаква жена със зелена престилка чистеше пода.

Влязох вътре и се огледах. Жената спря прахосмукачката и впери поглед в мен.

— Търсите ли нещо?

— Къде е мис Мейфийлд?

Тя поклати отрицателно глава.

— Госпожицата, която беше в този апартамент — поясних аз.

— А, тая ли? Изнесе се. Преди половин час. — И пак пусна прахосмукачката. — По-добре попитайте на рецепцията — опита се да надвика шума тя. — Тук вече чистим.

Затворих вратата зад гърба си. Проследих черната змия па кабела до стената и измъкнах щепсела. Жената в зелената престилка Ме изгледа ядосано. Приближих се и й подадох един долар. Ядът й се поуталожи.

— Искам само да се обадя по телефона — казах.

— Нямате ли си телефон във вашата стая?

— Мислете по-малко! — казах. — Печелите цял долар.

Отидох до телефона и вдигнах слушалката. Обади се момичешки глас.

— Рецепция. Какво ще обичате, моля?

— На телефона е Марлоу. Аз съм направо покрусен.

— Какво?!… О, да мистър Марлоу. Какво можем да направим за вас?

— Тя е заминала. Дори не успях да поговоря с нея.

— Съжалявам, мистър Марлоу — гласът й звучеше искрено. — Да, замина. Ние изобщо не бихме могли…

— Да ми кажете къде е отишла ли?

— Тя просто плати и си замина, сър. Съвсем неочаквано. Не остави никакъв адрес.

— С Мичъл ли?

— Съжалявам, сър. Не видях никого с нея.

— Все трябва да сте видели нещичко. Как тръгна?

— С такси. Боя се, че…

— Добре. Благодаря. — И се върнах в моята виличка.

Дебеланкото се бе разположил удобно на един стол, кръстосал крак връз крак.

— Много мило, че се отбихте — казах. — Мога ли да направя нещо специално за вас.

— Можете да ми кажете къде е Лари Мичъл.

— Лари Мичъл ли? — Замислих се дълбоко. — Аз познавам ли го?

Той отвори портфейла си и ми подаде визитна картичка. Изправи се с мъка на крака и ми я подаде. На картичката пишеше Гобъл и Грийн, Следователи, Прудънс билдинг 310, Канзас Сити, Мисури.

— Работата ви трябва да е интересна, мистър Гобъл.

— Не ме поднасяй, хитрецо! Че от малко се ядосвам.

— Така ли? Я да видим как се ядосвате. Какво правите, хапете си мустака ли?

— Нямам мустаци, глупак такъв!

— Можете да си пуснете. Аз ще почакам.

Той се изправи на крака, този път много по-бързо. Погледна юмрука си. Изведнъж в ръката му се появи пистолет.

— Ял ли си някога бой с патлак, хитрецо?

— Я се разкарай! Вече ми писна от теб! От такива хапльовци винаги ми писва.

Ръката му затрепера, лицето му пламна. Той сложи пистолета в кобура под мишницата си и се заклатушка към вратата.

— Пак ще се срещнем — изръмжа през рамо. Пуснах това покрай ушите си. Не си струваше да му отвръщам.