Плейбек

XVII

Алеята, водеща надолу към гаража, бе точно такава, каквато я видях и в четири часа сутринта, но след завоя се чу шум от течаща вода. Остъклената стаичка беше празна. Някъде някой миеше кола, но едва ли беше пазачът. Прекосих гаража, спрях пред вратата, която водеше към асансьорите, и я отворих. Точно тогава в стаичката зад мен иззвъня звънец. Пуснах вратата да се затвори и останах пред нея. Иззад ъгъла се появи мършав човек с дълго бяло сако. Носеше очила, кожата му беше с цвят на изстинала овесена каша, а очите му — уморени и хлътнали. Чертите па лицето му напомняха за нещо монголоидно, нещо мексиканско, нещо индианско и нещо по-тъмно и от всичко това. Черната му коса бе пригладена върху малкия му череп.

— Колата ли, сър? Как се казвате?

— Тук ли е колата на мистър Мичъл? Опя буик в два цвята.

Той не отговори веднага. Очите му се затваряха. Явно не за пръв път му задаваха този въпрос.

— Мистър Мичъл взе колата си рано сутринта.

— Колко рано?

Той посегна към молива, който се подаваше от горното джобче, върху което бе избродирано с червени конци името на хотела. Извади молива и го погледна.

— Малко преди седем. Точно в седем си тръгнах аз.

— По дванайсет часа ли са ви смените? Защото сега тъкмо минава седем.

Той сложи молива обратно в джобчето.

— Смените ни са по осем часа, но се въртим.

— Значи снощи си работил от единайсет до седем.

— Точно така. — Беше се загледал някъде по-край рамото ми в нещо много далечно. — А сега имам работа.

Извадих пакет цигари и му предложих да си вземе една.

Той тръсна глава.

— Разрешено ми е да пуша само в канцеларията.

— Или на задната седалка на някой затворен пакард.

Пръстите на дясната му ръка се свиха, сякаш стиснаха дръжката на нож.

— Как си със запасите? Нещо да ти липсва?

Той се вцепени.

— Трябваше да ме попиташ „Какви запаси?“ — казах аз.

Не отговори.

— Щях да ти отвърна, че нямам предвид обикновен тютюн — продължих с весел тон, — а нещо със сладникав дъх.

Погледите ни се срещнаха, изгледахме се изпитателно. Най-сетне той запита спокойно:

— Да не би да си пласьор?

— Ама ти много добре си се оправил, ако тая сутрин в седем си бил на работа. Изглеждаше ми така, сякаш с часове няма да можеш да включиш. Главата ти сигурно е като часовник, също като на Еди Аркаро.

— Еди Аркаро — повтори той. — А, да, жокеят. Та неговата глава била като часовник, така ли?

— Така разправят.

— Да си дойдем на думата — отнесено каза той. — Колко вземаш?

Звънецът в канцеларията звънна отново. Подсъзнателно бях чул асансьора да слиза в шахтата. Вратата се отвори и отвътре излязоха младоженците, които бях видял да си държат ръцете във фоайето. Жената беше с вечерна рокля, а мъжът носеше смокинг. Стояха един до друг и приличаха на деца, заловени да се целуват. Пазачът погледна към тях, после отиде някъде, запали някаква кола и я докара. Хубав новичък крайслер с подвижен покрив. Мъжът много внимателно помогна на дамата да се качи, сякаш тя вече беше бременна. Пазачът държеше вратата отворена. Онзи заобиколи, благодари му и се качи.

— Далеч ли е „Кристалната зала“? — попита стеснително той.

— Не, сър. — И пазачът им обясни как да стигнат там.

Мъжът се усмихна, благодари му още веднъж, бръкна в джоба си и му даде един долар.

— Можехте да поръчате колата да ви бъде изкарана пред входа, мистър Престън. Просто трябваше да се обадите.

— Благодаря, и така е добре — припряно изрече мъжът и бавно насочи колата нагоре по стръмната алея. Крайслерът изръмжа и изчезна.

— Младоженци па сватбено пътешествие — казах. — Трогателни са. Не искат никой да ги гледа.

Пазачът отново бе застанал пред мен със същия празен поглед.

— Само дето ние с теб няма никого да трогнем добавих.

— Ако си ченге, покажи си значката.

— Наистина ли мислиш, че съм ченге?

— Все си някакъв негодник, който си пъха носа, дето не му е работата. — Каквото и да казваше, гласът му си оставаше един и същ — твърдо установен па си бемол.

— Безкрайно си прав — съгласих се аз. — Частен детектив съм. Снощи трябваше да проследя дотук един тип. Ти седеше в пакарда ей там — посочих към мястото, — отворих и ми завоня на марихуана. Можех да изкарам четири кадилака оттук, а ти нямаше и да помръднеш. Но това си е твоя работа.

— Попитах те колко вземаш — каза той. — За снощи нищо не казвам.

— Мичъл сам ли замина?

Той кимна.

— Без багаж?

— Девет парчета. Помогнах му да ги натовари. Напусна хотела. Това стига ли ти?

— От рецепцията ли разбра?

— Носеше си квитанцията. Всичко беше платено.

— Добре. Но все някое пиколо му е помогнало да свали всичкия този багаж.

— Момчето от асансьора. Другите идват чак в седем и половина, а това беше към един часа през нощта.

— Кое точно момче?

— Едно мексиканче. Викаме му Чико.

— А ти не си ли мексиканец?

— Аз съм отчасти китаец, отчасти хаваец, отчасти филипинец и отчасти негър. Не ти пожелавам да си на мое място.

— Само още един въпрос. Как не са те спипали досега? Говоря за марихуаната.

Той се огледа.

— Пуша само когато ми е адски зле. Теб какво ти влиза в работата? Или на когото и да било. Добре, ще ме спипат и какво? Ще ми изстине местенцето? Ще ме бутнат в пандиза? Много важно! Та аз живея в такава дупка, откакто се помня, нося си я на гърба като охлюв черупката си. Сега доволен ли си?

Много приказваше. Така правят хората с разклатени нерви. Ту отговарят едносрично, ту те заливат с порой от думи. Продължи да нарежда с плътен монотонен глас:

— Никого не закачам. Ето — живея си, ям, от време на време си поспивам. Ела ми някой път на гости. Живея в един въшкарник в стара дървена барака на Полтънс Лейн, което е всъщност тясна уличка. Намира се точно зад Железарския магазин. Клозетът е на двора. Мия се в кухнята, има тенекиен умивалник. Спя на един изтърбушен диван. Всичко е най-малко от двайсет години. Есмералда е град за богаташите. Ела ми на гости. Всичко това е собственост па един богаташ.

— В твоя разказ за Мичъл липсва една брънка — казах.

— Коя по-точно?

— Истината.

— Ще видя да не се е завряла под леглото. Може и да се е понапрашила.

Чу се силно бръмчене на кола, която се спускаше надолу към гаража. Той ме остави; излязох и повиках асансьора. Странна птица беше тоя пазач, много странна. Но интересна. А също и печална. Още един печален образ, още един неудачник.

Асансьорът се забави и още преди да дойде, аз се сдобих с компания. Един левент-здравеняк, висок метър и деветдесет, на име Кларк Брандън. Беше с кожено яке, дебело синьо поло, изтъркан брич от едро кадифе и високи ботуши с връзки, каквито носят геолозите и землемерите, когато скитат из полетата. Изглеждаше като шеф на сондьорска бригада. Но само след час — за мен нямаше никакво съмнение — той щеше да седи в „Кристалната зала“, изтупан със смокинг, и да се държи така, сякаш е собственикът на ресторанта, а може и наистина да беше негов собственик. Пари в излишък, здраве в излишък и свободно време в излишък, за да се възползува от първите две, така че където и да отидеше, щеше да се държи като господар.

Когато дойде асансьорът, той ме погледна и изчака да вляза пръв. Пиколото го поздрави почтително. Брандън само му кимна. И двамата слязохме във фоайето. Той отиде на рецепцията, администраторът го посрещна с широка усмивка — беше нов, не бях го виждал досега — и му подаде цял куп писма. Брандън се облакъти на рецепцията и започна да отваря небрежно пликовете един по един и да ги пуска в кошчето до себе си. Повечето от писмата също попаднаха там. Наблизо имаше поставка с туристически диплянки. Взех една, запалих цигара и се зачетох.

Едно писмо привлече вниманието му. Той го прочете няколко пъти. Видях, че е кратко и написано на ръка върху лист с емблемата на хотела, но за да разбера нещо повече, трябваше да се надвеся над рамото му. Постоя така с писмото в ръка, наведе се и взе плика от кошчето. Разгледа и него. Прибра писмото в джоба си, направи няколко крачки и подаде плика на администратора.

— Това е предадено на ръка. Не видя ли случайно кой го е оставил? Името на подателя не ми говори нищо.

Администраторът погледна плика и кимна:

— Да, мистър Брандън, остави го един пълен човек, на средна възраст, с очила. Носеше сив костюм, шлифер и сива филцова шапка. Не е тукашен. Малко опърпан, но иначе нищо особено.

— Не попита ли за мен?

— Не, сър. Просто ме помоли да ви оставя бележката. Нещо не е наред ли, мистър Брандън?

— Да не би да е някой смахнат?

Администраторът поклати глава.

— Изглеждаше точно така, както ви го описах — нищо особено.

Брандън се изсмя.

— Иска да ме прави мормонски епископ срещу петдесет долара. Явно е някой смахнат. — Той взе плика от гишето, прибра и него в джоба си. Накани се да тръгне, но каза: — Лари Мичъл да се е мяркал насам?

— Не съм го виждал, мистър Брандън. Но съм тук само от два часа.

— Благодаря.

Брандън прекоси фоайето и влезе в асансьора. В другия асансьор. Пиколото се ухили до уши и му каза нещо. Брандън не отговори, дори не го погледна. Момчето дръпна решетката с обиден вид. Брандън се намръщи. Когато се мръщеше, не беше чак такъв красавец.

Върнах диплянката на мястото й и застанах на рецепцията. Администраторът ме погледна без интерес. Погледът му говореше, че аз не съм от гостите на хотела.

— Кажете, сър.

Имаше прошарена коса и приятни обноски.

— Тъкмо щях да попитам за мистър Мичъл, но чух какво казахте.

— Вътрешните телефони са ей там. — Той посочи с глава. — Телефонистката ще ви свърже.

— Съмнявам се.

— Какво искате да кажете?

Разтворих сакото си, за да взема портфейла. Видях как погледът му се закова върху заоблената дръжка на пистолета под мишницата ми. Извадих една визитна картичка и му я подадох.

— Ще може ли да говоря с управителя? Ако имате такъв.

Той взе визитката и я прочете. После вдигна поглед.

— Почакайте във фоайето, мистър Марлоу.

— Благодаря.

Преди да успея да направя и една крачка, той вече говореше по телефона. Минах под арката и седнах с гръб към стената, откъдето можех да наблюдавам рецепцията. Не се наложи да чакам дълго.

Управителят вървеше изправен като свещ, имаше строго лице с правилни черти и кожа, която никога не хваща тен, а само се зачервява и после отново избледнява. Прическата му можеше да мине и за „помпадур“, в предимно рижаво-руси тонове. Той застана под арката и очите му бавно огледаха фоайето. Погледът му не се задържа върху мен по-дълго, отколкото върху когото и да било друг. После приближи и седна в съседното кресло. Носеше кафяв костюм и папийонка в кафяво и жълто. Добре му стоеше. По скулите си имаше тънки руси косъмчета.

— Името ми е Джавонен — каза той, без да ме погледне. — Вашето го знам. Визитката ви е в джоба ми. За какво става въпрос?

— За един човек на име Мичъл. Търся го. Лари Мичъл.

— И защо го търсите?

— По работа. Да имате нещо против?

— Абсолютно нищо. Той не е в града. Замина рано сутринта.

— И аз така чух. Но това ме озадачи. Та той се върна едва вчера. Пристигна с влака от Чикаго. Взе колата си от Лос Анжелос и дойде тук. Освен това беше позакъсал за пари. Трябваше да вземе назаем, за да си плати вечерята. Беше в „Кристалната зала“ с едно момиче. Тръгна си доста пиян — или се правеше на пиян. Така се измъкна, без да си плати сметката.

— Той може да плати и с чек — каза с безразличие Джавонен. Очите му продължаваха да шарят из фоайето, сякаш очакваше някой от играещите канаста да извади патлак и да застреля партньора си или пък едната от дамите с картинната мозайка да започне да си скубе косите. На лицето му можеха да се появят само две изражения — сурово и още по-сурово. — Мистър Мичъл е известна личност в Есмералда.

— Да, но няма добро име — казах аз.

Той обърна глава и ме изгледа студено.

— Аз съм заместник-управител на този хотел, мистър Марлоу. Освен това отговарям и за охраната. И не мога да обсъждам с вас репутацията на наш гост.

— А и не е нужно. На мен ми е добре известна. От най-различни източници. Виждал съм го и как действува. Снощи например изнуди едно лице и получи достатъчно пари, за да духне от града. Имам сведения, че си е взел и багажа.

— Кой ви даде тези сведения? — запита той така, сякаш се силеше да ме сплаши.

Постарах се да изглеждам не по-малко опасен, като не отговорих на въпроса му.

— Освен това имам три предположения — казах. — Първо, снощи никой не е спал в леглото му. Второ, на рецепцията вече е съобщено, че стаята му е почистена. Трето, някой от нощната ви смяна днес няма да дойде на работа. Мичъл не е могъл да изнесе всичкия си багаж без чужда помощ.

Джавонен ме погледна, после очите му отново зашариха из фоайето.

— С какво ще докажете, че наистина сте такъв, за какъвто се представяте? Всеки може да си поръча визитна картичка.

Извадих портфейла си, измъкнах умалено копие на разрешителното и си му го показах. Той го погледна и ми го върна. Прибрах си го.

— Ние си имаме начини да се справим с мошениците, които се измъкват, без да си платят — каза той. — Във всеки хотел ги има. Но сме опрели до вашите услуги. Освен това не ни е приятно из фоайето да се мотаят въоръжени лица. Администраторът е видял пистолета ви. И други могат да го видят. Преди девет месеца в хотела имаше опит за въоръжен грабеж. Един от бандитите бе убит. Аз лично го застрелях.

— Четох за това във вестника — казах. — Още ми държи влага.

— Но не сте прочели всичко. След този случай загубихме четири-пет хиляди долара само за седмица. Гостите ни масово се изнасяха. Нали разбирате какво искам да ви кажа?

— Аз нарочно позволих на администратора да види дръжката на пистолета ми. Цял ден питам за Мичъл и получавам все уклончиви отговори. Ако се е изнесъл, защо не ми кажете? Не е нужно да ми съобщавате, че е забравил да си плати сметката.

— Никой не казва, че е забравил да си плати. Сметката му, мистър Марлоу, е платена до последния цент. Сега какво ще кажете?

— Чудя се все пак защо трябваше да криете, че е напуснал хотела.

Той ме изгледа презрително.

— И това никой не ви е казвал. Вие не слушате какво ви се говори. Казах, че той не е в града, пътува. Казах ви също, че сметката му е платена до последния цент. Да съм ви казвал случайно колко багаж е взел със себе си? Да съм ви казвал, че е освободил стаята си? Или пък, че не е изнесъл всичко от нея…? Не разбирам накъде биете.

— Кой е платил сметката му?

По лицето му изби червенина.

— Вижте какво, драги, казах ви, че той си плати сам. Лично, снощи, и предплати за една седмица. Достатъчно ви търпях. А сега вие ми отговорете на един въпрос. За какво намеквате?

— За нищо. Пяхте много убедителен. Чудя се само защо е предплатил за една седмица.

Джавонон пусна много, много тънка усмивчица, почти като усмивка в аванс.

— Вижте какво, Марлоу, аз съм работил пет години във военното разузнаване. От пръв поглед мога да преценя колко струва един човек, като например тоя, за когото говорим. Предплатил е, защото така е по-добре за нас. По-сигурни сме.

— А друг път да е предплащал?

— По дяволите…!

— Дръжте се прилично! — прекъснах го аз. — Реакциите ви привлякоха вниманието на възрастния господин с бастуна.

Той погледна към фоайето, където в едно много ниско кресло с извита облегалка седеше слаб, много бледен старец, подпрял брадичка върху ръцете си във велурени ръкавици, а тях върху дръжката на бастуна си. Бе вперил в нас немигащ поглед.

— А, този ли? — каза Джавонен. — Нищо пе може да види оттам. Прехвърлил е осемдесетте.

Той стана и се обърна към мен.

— И така — рече тихо, — по-добре си затваряйте устата. Вие сте частен детектив, имате си клиент и задача. Но мен ме интересува единствено безопасността на хотела. Следващия път оставете пистолета си у дома. И ако имате въпроси, обръщайте се към мен. Не разпитвайте персонала. Тръгват приказки, а това не ни е по вкуса. Тукашните полицаи няма да ви се сторят много симпатични, ако им подхвърля, че ни създавате неприятности.

— Мога ли да пийна нещо в бара, преди да си ида?

— Ако не си разкопчавате сакото.

— За пет години във военното разузнаване човек натрупва богат опит — казах и отправих към него поглед, изпълнен с възхищение.

— Предостатъчен. — Той кимна отсечено и ме остави, като мина през арката с изправен гръб, изопнати рамене и прибрана брадичка — един суров, слаб, добре сложен мъж. И отличен служител. Успя да изкопчи много нещо от мен — всичко, което пишеше на визитната ми картичка.

В този момент забелязах, че възрастният господин в ниското кресло е отлепил ръката си с велурената ръкавица от дръжката на бастуна и сочи с пръст към мен. Допрях показалец до гърдите си и го погледнах въпросително. Той кимна и аз се озовах пред него.

Наистина беше стар, но в никакъв случай не беше някой немощен и тъп дядка. Бялата му коса бе грижливо сресана на път, имаше дълъг и остър нос, по който личаха венички, избледнелите му очи все още гледаха живо, но клепачите се прихлупваха уморено. В едното му ухо се виждаше пластмасовото топче на слухов апарат, сивкаво-розово като самото ухо. Маншетите на велурените му ръкавици бяха запретнати. Над лъскавите си черни обувки носеше сиви гети.

— Вземете си стол, млади човече. — Гласът му беше тъничък и сух; все едно че шумоляха бамбукови листа.

Седнах до него. Той ми хвърли бегъл поглед и устата му се разтегна в усмивка.

— Нашият многоуважаван мистър Джавонен е работил пет години във военното разузнаване, както несъмнено ви е осведомил.

— Да, сър, в един от отделите.

— „Военно разузнаване“, това е абсурдно словосъчетание, защото никой военен няма достатъчно ум в главата си, за да разузнае каквото и да било. Значи ви интересува как мистър Мичъл е платил сметката си?

Вторачих се в него. Погледнах слуховия апарат. Той потупа горния джоб на сакото си.

— Оглушах дълго преди да измислят тези неща. Конят ми не успя да прескочи едно препятствие. Сам си бях виновен. Дръпнах юздата твърде рано. Бях все още млад. Не се виждах със слухова тръба в ухото, затова се научих да разбирам какво казват хората по движението на устните. С малко практика се свиква.

— Та какво за Мичъл, сър?

— Ще стигнем и до него. Не бързайте. — Той вдигна глава и кимна.

— Добър вечер, мистър Кларъндън — каза някой.

Пред нас мина едно пиколо на път към бара. Кларъндън го проследи с поглед.

— Стойте по-далеч от този — каза той. — Сводник е. Аз съм прекарал дълги години във фоайета, салони и барове, по разни веранди и тераси, в пищните градини на всякакви хотели из целия свят. Надживях всички от моето семейство. И ще си остана все така безполезен и любопитен, докато някой ден ме закарат с носилка в някоя проветрива ъглова болнична стаичка. Ще ме гледат онези дракони с белите престилки. Ще ми оправят леглото сутрин и вечер. Ще внасят и изнасят подносите с безвкусна болнична храна. Ще ми мерят редовно температурата и кръвното налягане, всеки път, когато се унасям в сън. Ще си седя там и ще слушам как шумолят колосаните престилки, как се плъзгат по стерилния под каучуковите подметки и ще виждам неизказаната отврата зад усмивката на лекаря. След време ще ме сложат в кислородна палатка, ще заградят моето малко бяло легло с параван и без да усетя нищо, с мен ще се случи онова, което с никого на този свят не се случва два пъти.

Той бавно извърна глава и ме погледна.

— Много се разприказвах. Вие как се казвате, сър?

— Филип Марлоу.

— Аз съм Хенри Кларъндън Четвърти. Принадлежа към онази прослойка, която навремето наричаха висшето общество. Бил съм в Гротън, Харвард, Хайделберг, Сорбоиата. Прекарал съм една година и в Упсала. Вече не си спомням съвсем ясно защо. Несъмнено за да се подготвя добре за един бездеен живот. Значи вие сте частен детектив. Ето, виждате, че в края на краищата мога да говоря и за друго освен за себе си.

— Да, сър.

— Трябваше да се обърнете за сведения към мен. Но, разбира се, откъде, ли да ви дойде наум?

Поклатих глава. Запалих цигара, като първо предложих на мистър Хенри Кларъндън Четвърти. Той отказа с леко кимване.

— И все пак, мистър Марлоу, трябвало е досега непременно да научите едно нещо. Във всеки първокласен хотел по света има поне половин дузина застаряващи безделници и от двата пола, които висят във фоайето и се блещят като кукумявки, гледат какво става наоколо, слухтят, сравняват впечатленията си и научават всичко за всички. Нямат друго занимание, защото хотелският живот е най-ужасната форма на досадата. И аз сигурно съм ви не по-малко досаден.

— По-скоро бих предпочел да чуя нещо за Мичъл, сър. Поне тази вечер, мистър Кларъндън.

— Разбира се. Аз съм егоцентричен, смешен и бърборя като някоя ученичка. Виждате ли онази внушителна тъмнокоса жена, която играе канаста? Отрупана е с бижута и има дебели златни рамки па очилата.

Той не ми я посочи, дори не погледна към нея. Но аз я забелязах. Имаше надменна осанка и в държането й се долавяше някаква безцеремонност. Беше дамата с леденото изражение и многото грим.

— Казва се Марго Уест. Седем пъти се е развеждала. Има куп пари и добра външност, но не може да задържи за дълго никой мъж, колкото и да се старае. И все пак тя не е глупава. Не би имала нищо против, една връзка с мъж като Мичъл, ще му дава пари, ще му плаща сметките, но никога няма да се омъжи за него. Снощи те се скараха. И въпреки това сигурно тя му е платила сметката. Често го е правила.

— Аз си мислех, че всеки месец той получава чек от баща си в Торонто. Но май не му стига, а?

Хенри Кларъндън Четвърти се усмихна иронично.

— Драги ми господине, Мичъл няма никакъв баща в Торонто. Не получава никакви чекове. Издържат го жени. Затова и живее в такъв хотел. В един първокласен хотел винаги се намира по някоя самотна богата дама. Може да не е красавица, нито пък в първа младост, но да има други достойнства. През мъртвия сезон в Есмералда, който започва след конните надбягвания в Дел Мар и продължава до средата на януари, възможностите са много ограничени. И тогава Мичъл обикновено пътува — остров Майорка, Швейцария, ако може да си позволи, или пък Флорида, или някой от карибските острови, ако портфейлът му е по-изтънял. Тази година не му провървя. Чувам, че стигнал едва до Вашингтон.

Той ми хвърли бегъл поглед. Стоях със застинало прелюбезно изражение, просто един приятен млад човек (от негова гледна точка), който учтиво слуша приказлив възрастен джентълмен.

— Е, добре — казах. — Тя му е платила хотелската сметка, възможно е. Но защо ще му предплаща за една седмица?

Той постави облечените си в ръкавици ръце една върху друга. Наклони бастуна си, а после и тялото си в същата посока. Загледа се в шарките на килима. Най-сетне тракна със зъби. Беше намерил отговора. Отново се изправи.

— Това ще да е било в чест на раздялата — каза той сухо. — Окончателният и безвъзвратен завършек па романа. Мисис Уест, както казват англичаните, си е взела своето. Освен това от вчера Мичъл си има нова компания, едно момиче с тъмнорижа коса. Кестеняво-рижа, а не огнено — или морковеночервена. Доколкото успях да видя, отношенията им ми се сториха малко странни. И двамата бяха сякаш притеснени за нещо.

— Мислите ли, че Мичъл би изнудил жена?

Той се изсмя.

— Та той би изнудил и пеленаче в люлката му! Когато един мъж го издържат жени, той не може да не ги изнудва, макар и да не се споменава точно тази дума. Той и краде от тях, щом се докопа до парите им. Мичъл е подправил два чека с името на Марго Уест. И с това — край на връзката им. Чековете явно са у нея. Тя няма да предприеме нищо, но ще ги задържи.

— Моите почитания, мистър Кларъндън, откъде, за бога, знаете всичко това?

— Тя ми го каза. Изплака си мъката на рамото ми. — Той погледна към внушителната тъмнокоса жена. — Като я гледате в момента, едва ли ми вярвате. Но това е самата истина.

— А защо я разкривате на мен?

Лицето му се разтегли в коварна усмивка.

— Защо да се правя на деликатен? Самият аз не бих имал нищо против да се оженя за нея. Това би променило коренно сегашното положение. Един мъж на моята възраст цени дребните радости. Мъничкото колибри, необикновеният начин, по който разцъфва южноамериканската тропическа стрелиция. Защо в определен момент от своя растеж пъпката се навежда под прав ъгъл? Защо се разпуква толкова бавно и защо цветовете винаги се отварят в определена последователност, така че острият неотворен край на пъпката прилича на птича човчица, а сините и оранжеви венчелистчета наподобяват райска птица? Кое чудато божество с направило света толкова сложен, когато навярно е можело да го направи и съвсем обикновен? Дали това божество е всемогъщо? Как е възможно това? Толкова страдание има по света и страдат все невинните! Защо зайката скрива своите малки зад гърба си и се оставя порът да прегризе гърлото й? Защо? Та нали само след две седмици тя дори няма да ги разпознава! Вие вярвате ли в бога, млади човече?

Много се отдалечи от темата, но, изглежда, се налагаше да го последвам.

— Ако имате предвид някакъв всезнаещ и всемогъщ господ бог, който преднамерено е създал света точно такъв, какъвто е, не вярвам.

— А трябва, мистър Марлоу. Това носи голяма утеха. В края на краищата всички започваме да вярваме, защото трябва да умрем и да се превърнем в прах. Може би това е единственото, което остава от човека, а може би не е. Има много сериозни спорове, свързани с отвъдния живот. Едва ли би ми харесал особено един рай, в който ще трябва да съжителствувам с някой конгоански пигмей или китайски кули, или пък с арабски търговец на килимчета, че дори и с някой холивудски продуцент. Може да съм сноб и тази моя забележка да е безвкусна. Но не мога да си представя и рай, в който се разпорежда благ старец с дълга бяла брада, известен на местните хора като господ бог. Това са глупави представи на примитивни умове. Но човек не бива да се отнася скептично към религиозните убеждения на другите, колкото и идиотски да му се струват те. Разбира се, нямам право да смятам, че ще отида в рая. Всъщност това звучи доста тъпо. От друга страна, не мога да си представя и един ад, където невръстно сукалче, умряло, преди да бъде кръстено, заема същото презряно положение, както и един наемен убиец или комендант на нацистки концентрационен лагер. Не е ли странно, че най-възвишените стремежи на човека, колкото и гадно животинче да е той, а и най-възвишените му постъпки, неговият велик и безкористен героизъм, ежедневно проявяваната смелост в този жесток свят — не е ли странно, че всичко това е много по-възвишено от незавидната му участ па тази грешна земя? Трябва да се намери някакво разумно обяснение. И не ми казвайте, че благородството е просто резултат от някаква химическа реакция в човешкия организъм или че някой, който напълно съзнателно жертвува живота си, за да спаси другиго, просто следва определен модел на поведение. Дали този господ бог е доволен, когато отровеното коте агонизира сам-самичко зад някоя огромна реклама? Дали е доволен, че животът е толкова суров и само който умее да се приспособява, ще оцелее? Да се приспособява към какво? О, не, нищо подобно. Ако господ бог беше всемогъщ и всевиждащ в буквалния смисъл на тези думи, той изобщо нямаше да си даде труд да създава Вселената. Не може да има успех без провал, не може да има изкуство без борба. Богохулство е да се предполага, че понякога нещата тръгват наопаки, защото и господ бог си има лоши дни, а неговите дни са много, много дълги?

— Вие сте мъдър човек, мистър Кларъндън. Говорехте за промяната в сегашното ви положение.

Той се усмихна едва доловимо.

— Помислихте си, че съм се объркал в този порой от думи, така ли? Не, сър, не съм. Жена като мисис Уест в крайна сметка почти винаги се омъжва за поредица от измамно елегантни авантюристи, танцьори с мъжествени бакенбарди, учители по ски с хубави мускули, обеднели френски и италиански аристократи, самозвани арабски принцчета, всеки един по-лош от предишния. Колкото е крайна, тя може да се омъжи дори за такъв като Мичъл. А ако се омъжи за мен, ще се омъжи за един стар досадник, но поне ще има за съпруг джентълмен.

— Аха.

— Вашето двусрично съгласие показва, че Хенри Кларъндън Четвърти ви е дошъл до гуша. Не ви виня. И така, мистър Марлоу, защо ви интересува Мичъл? Но сигурно не можете да ми кажете това.

— Така е, сър, не мога. Интересува ме защо той е тръгнал толкова скоро след пристигането си, кой му е платил сметката и защо, ако мисис Уест и, да речем, някой паралия приятел като Кларк Брандън са я платили, е било необходимо да предплащат за една седмица.

Оределите му вежди се извиха нагоре.

— Наистина Брандън лесно може да уреди сметката на Мичъл, само да вдигне телефона. Мисис Уест сигурно би предпочела да му даде парите на ръка и той да си плати сам. Но защо ще предплаща за една седмица? И защо Джавонен ви е казал това? Вие как мислите?

— Мисля, че има нещо около Мичъл, което в хотела не искат да се разбере. Защото то може да ги направи прекалено известни, от което се страхуват.

— Като например?

— Самоубийство или убийство — такива неща имам предвид. Просто като пример. Сигурно сте забелязали как почти не се споменава името на хотела, когато някой скочи от прозореца. Винаги се говори за някой хотел „в центъра на града“, „в покрайнините“ или пък за „много известен първокласен хотел“ — все нещо такова. И ако хотелът е доста изискан, във фоайето му никога не се виждат полицаи, независимо какво се е случило по етажите.

Погледът му се плъзна встрани и аз също погледнах натам. Карето картоиграчи се разтуряше. Нагласената жена със смразяващ вид, наричана Марго Уест, отмина бавно към бара с единия от мъжете, пипнала цигарето си като корабна мачта.

— Е, и?

— Ами — казах, а мозъкът ми работеше усилено, — ако Мичъл официално не е освободил стаята си, която и да е била неговата стая…

— Четиристотин и осемнайсета — спокойно ме осведоми Кларъндън. — С изглед към океана. По четринайсет долара на ден извън сезона и осемнайсет през сезона.

— Не бих казал, че е евтино за човек без пукната пара. Но да речем, че не я е освободил. Значи каквото и да се е случило, той е заминал само за няколко дена. Взел е колата си и е натоварил багажа към седем сутринта. Много странно, дяволски рано е станал, като се има предвид, че снощи беше пиян като свиня.

Кларъндън се облегна назад н отпусна ръце. Личеше, че се е поуморил.

— Ако е станало така, от хотела по-скоро щяха да ви кажат, че си е заминал. И вие щяхте да идете да го търсите другаде. Ако, разбира се, наистина търсите него.

Срещнах втренчения поглед па избледнелите му очи. Той се ухили.

— Не ви разбирам добре, мистър Марлоу. Аз се разприказвах, но не за да се наслаждавам на собствения си глас. Още повече че не го чувам точно такъв, какъвто е. Като приказвам, имам възможност да изучавам хората, без това да изглежда особено нахално. Изучавах и вас. И моята интуиция, ако това е точната дума, ми подсказва, че интересът ви към Мичъл е по-скоро страничен. В противен случай нямаше да разпитвате така открито за него.

— Аха, да. Възможно е. — Тук му беше времето и мястото да си излея душата. Хенри Кларъндън Четвърти сигурно щеше да ми изръкопляска. Само че аз просто нямах какво повече да кажа.

— А сега си вървете. Уморих се. Ще ида горе да си полегна. Радвам се, че се запознахме, мистър Марлоу.

Той се изправи бавно на крака и се подпря на бастуна си. Струваше му доста усилия. Застанах до него.

— Аз никога не се ръкувам — каза той. — Ръцете ми са грозни и ме болят. Затова нося ръкавици. Довиждане. Ако не се видим отново, желая ви сполука.

Отмина с бавни крачки и с изправена глава. Личеше си, че ходенето не представлява особено удоволствие за него. Изкачи бавно двете стъпала, водещи към арката, като поспря на първото. Винаги местеше първо десния си крак, а бастунът се забиваше тежко до левия. Мина под арката и аз го проследих с поглед до асансьора. Реших, че мистър Хенри Кларъндън Четвърти е голям образ.

Отправих се към бара. Мисис Марго Уест седеше в кехлибарения сумрак с единия от картоиграчите. Келнерът тъкмо им сервираше напитките. Не им обърнах особено внимание, тъй като по-нататък в малкото сепаре седеше една личност, която познавах по-добре. Беше сама.

Носеше същите дрехи, но бе свалила корделата от косите си и те падаха свободно от двете страни на лицето й.

Тя се усмихна едва-едва.

— Извинявай, че одеве избухнах — каза. — Държах се много грубо.

— Няма нищо. Заслужих си го.

— Мен ли търсеше тук?

— Не съвсем.

— Да не би… О, забравих. — Тя сложи чантата в скута си. Порови вътре и после ми подаде през масата нещо малко, нещо, което не беше достатъчно малко, за да го скрие в ръка и да не се разбере, че е калъф с пътнически чекове. — Бях ти обещала това.

— А, не!

— Вземи ги, глупак такъв! Не искам келнерът да види.

Взех чековете и ги пуснах във външния джоб на сакото си. Бръкнах във вътрешния джоб и извадих оттам малък кочан с квитанции. Написах отгоре номера, а след това попълних и самата квитанция: „Получих от мис Бети Мейфийлд, хотел «Каса дел Пониенте», Есмералда, Калифорния, сумата 5000 долара в пътнически чекове на компанията «Американ Експрес» в деноминация по 100 долара, подписани от собственичката и оставащи нейно притежание до поискване по всяко време, докато не се уговори сумата за съответен хонорар и долуподписаният не поеме към същата служебно задължение.“

Подписах тази безсмислица и й подадох да види квитанцията.

— Прочети и се подпиши в долния ляв ъгъл.

Тя взе кочана и го обърна към светлината.

— Омръзна ми всичко! Какво се опитваш да ми докажеш?

— Че съм честен човек и че ти също мислиш така.

Взе писалката от ръката ми, подписа се и ми върна кочана. Откъснах първия екземпляр и й го подадох. После си прибрах квитанциите.

Дойде келнерът и ми донесе поръчката. Не изчака да му платя. Бети му кимна и той отмина.

— Защо не ме попиташ дали съм намерил Лари?

— Е, добре, намери ли Лари?

— Не. Измъкнал се е от хотела. Стаята му е била на четвъртия етаж. Пада се някъде под твоята, от същата страна на хотела е. Изнесъл девет парчета багаж и офейкал с буика си. Детективът на хотела — казва се Джавонен и се пише за помощник управител и охрана — е безкрайно доволен, че Мичъл си е платил сметката и дори е предплатил за една седмица. Така че той не се притеснява за нищо. Аз естествено не му се харесах.

— А на кого ли изобщо се харесваш?

— На теб например — с гаранция пет хилядарки.

— Ти си пълен идиот. Мислиш ли, че Мичъл ще се върне?

— Казах ти, че е предплатил за една седмица. Тя кротко отпиваше от питието си.

— Каза ми де, но това може да означава и друго.

— Разбира се. За да усложня нещата например, бих могъл да предположа, че не той си е платил сметката, а някой друг е платил вместо него. И че този някой друг е искал да разполага с достатъчно време за нещо, като например да разкара снощи трупа от твоя балкон. Ако наистина е имало труп.

— О, престани!

Тя допи чашата си, угаси цигарата, стана и ме остави да платя сметката. Платих и минах през фоайето без особена причина — навярно воден от някакъв инстинкт. Видях как в асансьора влиза Гобъл. Лицето му ми се стори доста напрегнато. Когато се обърна, погледите ни за миг се срещнаха, но той с нищо не показа, че ме познава. Асансьорът тръгна нагоре.

Излязох, качих се в колата си и потеглих към „Ранчо Дескансадо“. Проснах се на леглото си и заспах. Много ми се беше насъбрало през този ден. Надявах се, че като си почина, мозъкът ми ще се избистри и ще мога да си създам някаква бегла представа какво всъщност върша.