Плейбек

XVIII

След час колата ми беше вече паркирана пред железарския магазин. Това не беше единственият железарски магазин в Есмералда, но само зад него имаше тясна уличка, наречена „Полтънс Лейн“. Тръгнах в източна посока, като броях магазините. До пресечката ги изкарах седем, всичките блестяха с витрини от хром и огледално стъкло. На самия ъгъл имаше един магазин за дрехи с манекени па витрината и осветени отгоре шалчета, ръкавици и бижута. Цените им не се виждаха. Завих зад ъгъла и тръгнах в южна посока. По тротоара растяха огромни евкалиптови дървета. Клоните им падаха ниско, а стволовете им изглеждаха груби и тромави, съвсем не приличаха на своите високи крехки събратя, които растат около Лос Анжелос. В дъното на „Полтънс Лейн“ имаше автомобилна агенция. Вървях покрай високата гола стена и гледах изпочупените щайги, купчините кашони, боклукчийските кофи, мръсните паркинги, с една дума — задния двор на лукса. Преброих сградите. Не беше никак трудно. Всичко беше ясно като бял ден. Малкият прозорец на една схлупена дървена барака, която някога навярно е представлявала нечий скромен дом, светеше. Отпред имаше дървено балконче с изпочупен парапет. Личеше си, че е била боядисвана, но това трябва да е било много отдавна, преди магазините наоколо да я погълнат. Навремето може дори да е имало градинка отпред. Шинделите на покрива се бяха изкорубили. Входната врата имаше мръсножълтия цвят на горчица. Прозорецът беше плътно затворен и имаше нужда от миене. Зад стъклото висеше остатък от стара щора. До балкончето водеха две стъпала, но дъската само на едното си беше на мястото. Отзад между бараката и товарната платформа на железарския магазин имаше нещо, което по всяка вероятност е било прост нужник. Откъм задната му стена беше прокарана водопроводна тръба. Богатият собственик явно бе благоустроил богатския си имот. Гето, в което живееше само един човек.

Прекрачих дупката, където трябваше да бъде второто стъпало и почуках. Нямаше как да позвъня. Никой не отговори. Натиснах дръжката на вратата. Никой не си бе направил труда да заключи. Отворих и влязох. Обзе ме неприятното предчувствие, че вътре ще сваря нещо ужасно.

Светеше слабата крушка на един олющен лампион със скъсан хартиен абажур. В стаята имаше канапе, покрито с мръсно одеяло, стар плетен бамбуков стол, стол-люлка и маса с изцапана мушама. На масата до една кафена чаша беше разтворен брои на „Ел Диарио“, вестник, излизащ на испански, имаше още чинийка, пълна с фасове, мръсна купа и едно малко радио, от което се разнасяше музика. Музиката спря и някакъв говорител започна да бръщолеви реклами на испански. Загасих радиото. Тишината се спусна в стаята като разпран чувал с перушина. После иззад една полуотворена врата се чу тиктакането на будилник. Издрънча синджир, нещо изпърха и някакъв дрезгав глас избърбори: Quien es? Quien es? Quien es?7. А след това сякаш ядно закряскаха маймуни. После отново настъпи тишина.

От голяма клетка в ъгъла се бе вперило в мен кръглото сърдито око на един папагал. Той запристъпя боязливо по пръчицата си и стигна до самия й край.

— Amigo — казах аз.

Папагалът нададе безумен писклив кикот.

— Мери си думите, братле! — казах. Папагалът се премести заднишком до другия край на пръчката, клъвна нещо от една бяла чашка и с презрение отърси овесената каша от клюна си. В друга чашка, цялата изплескана с овесена каша, имаше вода.

— Бас държа, че нямаш никакви хигиенни навици — казах.

Папагалът се облещи насреща ми и се размърда. Обърна глава и ме загледа с другото си око. После се наведе напред, разпери опашката си и потвърди думите ми.

— Necio! — изписка той. — Fuera!8

Някъде капеше вода от повреден кран. Будилникът продължаваше да тиктака. Папагалът имитира тиктакането като с усилвател.

— Хубавец! — казах аз.

— Hijo de la chingada9 — отвърна папагалът. Ухилих му се подигравателно, бутнах полуотворената врата и се озовах в нещо, което трябваше да представлява кухня. Линолеумът пред мивката беше протрит и се виждаха дъските. Имаше ръждива газова печка с три котлона, полица, на която бяха струпани съдове, будилникът също беше там, а в ъгъла, върху някаква поставка, бе закрепено казанче за топла вода — от ония вехтории, дето гърмят, защото нямат предпазна клапа. Тясната врата, водеща към задния двор, беше затворена, а ключът стоеше в ключалката, имаше и малко прозорче, също затворено. От тавана висеше гола крушка. Самият таван беше напукан и нашарен от влагата. Зад мен папагалът пристъпваше напред-назад по пръчката си и от време на време издаваше отегчен гърлен грак.

Върху ламаринената плоскост до мивката бе захвърлено късо парче гумен маркуч, а до него стъклена спринцовка с натиснато докрай бутало. В мивката се търкаляха три тънки и дълги шишенца, а до тях три коркови тапи. И преди бях виждал такива шишенца.

Отворих вратата към задния двор, излязох и се запътих към благоустроения клозет. Имаше наклонен покрив, бе висок около два и половина метра отпред и по-малко от метър и половина в задната си част. Вратата се отваряше навън, тъй като беше прекалено тесен, за да се отвори накъдето и да било другаде. Беше заключено отвътре, но ключалката беше стара. Лесно се справих.

Изподрасканите пръсти на краката му почти докосваха пода. Главата му се губеше някъде горе в тъмнината, на няколко сантиметра от прогнилите греди, които крепяха покрива. Висеше на черна жица, навярно електрически кабел. Стъпалата му бяха изопнати, сякаш се опитваше да стъпи на пръсти. Изтърканите по края крачоли на зеленикавите джинси скриваха петите му. Докоснах го, колкото да се убедя, че е съвсем изстинал и няма смисъл да прерязвам жицата.

Много се бе постарал. Представих си как е застанал пред мивката в кухнята и е стегнал ръката си с гумения маркуч. После е стиснал юмрук, за да изпъкне вената и е вкарал пълна спринцовка морфинов сулфат в кръвта си. Тъй като и трито шишенца бяха празни, не беше трудно да се предположи, че поне едното е било пълно. Не може да е рискувал да си сложи по-малко от необходимото. Оставил е спринцовката и е отвързал маркуча. Сигурно не е чакал дълго — инжекцията е била венозна. После се е затворил в клозета, стъпил е на седалото и е завързал жицата около врата си. Вече е бил замаян. Можел е спокойно да си стои там и да чака, докато коленете му омекнат, а тежестта на тялото се е погрижила за останалото. Не е усетил нищо. Вече е спял.

Затворих вратата. Не се върнах в къщата. Когато минах покрай нея, за да изляза на „Полтънс Лейн“, тази красива богатска улица, папагалът вътре в бараката ме усети и изкрещя: „Quien es? Quien es? Quien es?“.

Кой е? Никой, приятелю. Просто шум от стъпки в мрака.

Отдалечих се тихо, с бавни крачки.