Поглед в мрака

17.

Охраната нахлу без бавене, но Талрик изненада и тях, както беше изненадал генерал Рейнер. Разбираше си от работата и веднага бе забелязал подвижния панел в стената, откъдето войниците можеха да навлязат при първия знак за опасност. Те така и сториха, като се блъскаха и спъваха взаимно в дълбокия си потрес. Не бяха от Рекеф, затова бяха очаквали Талрик да заплашва, да се оправдава, изобщо да ги предупреди някак за зловещите си намерения. И ако не беше започнал да ги избива още щом се втурнаха презглава в стаята, сигурно и досега щяха да се чудят какво да го правят.

Той остави жилото си да говори вместо него. Боеше се, че телохранителите ще го убият въпреки това, и страховете му сигурно щяха да се оправдаят, ако насреща му бяха излезли повече хора. Само че Рейнер го беше подценил и охраната му се състоеше от четирима. След миг двамцата от коридора влетяха на свой ред в стаята, вдигнати под тревога от крясъците на четиримата си колеги, но вече беше късно. Талрик уби и тях, преди да са разбрали какво става.

Изтича към балкона, спря и зачака. Той би сложил стражи от двете страни на балконската врата, но Рейнер бе предпочел сам да застане там. Пътят му за бягство беше чист.

Нямаше тропот на бягащи крака, нямаше викове, нямаше тревога.

Талрик се върна предпазливо в стаята и плъзна безразличен поглед по труповете на генерала и неговата охрана. Всичко се беше случило толкова бързо, че още никой не бе вдигнал тревога. Възможно ли беше никой да не е чул? Къде бяха слугите в двореца, войниците, които да дотичат при данданията от седем убийства?

Слугите сигурно бяха местни хора, на които Рейнер е гледал с подозрение. И с право не им е вярвал, като се имат предвид докладите, които Талрик беше изчел в Тарн. Колкото до войниците и другите имперски служители, които би трябвало да хукнат насам, те или бяха навън в опит да потушат съпротивата, на която окончателно бяха изпуснали юздите, или бяха станали жертва на вътрешните политически интриги. Талрик се вгледа в мършавото лице на Рейнер и се запита дали пък генералът не беше изгубил разсъдъка си, за да се изолира сам, тласкан от нарастваща параноя.

На вратата се почука и досетил се за самоличността на човека в коридора, Талрик каза:

— Влез.

На прага се появи полковник Латвок, отворил уста да каже нещо. Така си и остана, с отворена уста, зяпнал невярващо труповете в стаята. Талрик вече бе вдигнал длан срещу него, но Латвок не понечи да го нападне, само гледаше ли, гледаше. Нещо се свличаше в изражението му като топящ се восък — собственото му бъдеще. Корабът, в който беше инвестирал всичко, чието успешно плаване беше подкрепял всячески и в който се беше вкопчил, за да издържи бурята, неочаквано беше потънал.

Срина се на колене и някакъв странен звук излезе от гърлото му — не дума, нито друго, което Талрик бе чувал от човешко същество. Беше тихичък, тъничък звук на непресторена скръб. Талрик тръсна глава да прогони нелепата мисъл, че полковникът страда за смъртта на своя генерал повече, отколкото Фелисе Миен беше страдала за смъртта на децата си.

Самият той не изпита никакво съчувствие, което идваше да покаже за пореден път, че по сърце все още е офицер от Рекеф. В крайна сметка него го интересуваше единствено Империята, а в момента най-опасният враг на Империята беше самата тя. Хора като Рейнер и Латвок, като Максин и като всички други алчни за власт генерали, полковници и губернатори разкъсваха Империята, заделяха си свои лични територии и изобщо с нищо не бяха по-добри от престъпните хелеронски банди. Дори самият император, щом търпеше и насърчаваше подобно поведение, заслужаваше в пълна мяра презрението на Талрик. Тази мисъл повдигна огромен товар от плещите му, защото доказваше, че най-сетне е направил нещо наистина добро за своята Империя.

Вече дори не му се налагаше да обмисля варианти, за да вземе решение. Ръката му сякаш по своя воля изстреля енергиен залп, който изпече провисналото лице на Латвок и събори полковника на пода.

Вече можеше да си тръгне с чувството за изпълнен дълг. Излезе на балкона и обходи с поглед града под себе си, град на ръба на въстание. Какво би трябвало да направи един добър офицер при тези обстоятелства?

Или… какво би трябвало да направи един агент на Равнините, който си е сменил боята? Или до неотдавнашният спътник на Че Трудан?

Тази мисъл още го глождеше — не трябваше да я зарязва така. И още по-лошо — изобщо не трябваше да я поставя в такава ситуация. Че беше в ръцете на съпротивата, това изглеждаше почти сигурно, и като нищо можеше да се е простила вече с живота си. Или пък току-виж е успяла да ги убеди в искреността си. Талрик, от друга страна, разполагаше с вести, на които съпротивата много би се зарадвала. Как щяха да се справят офицерите от гарнизона на Мина сега, когато губернаторът и неговият рекефски началник бяха мъртви?

Всъщност отговорът беше очевиден, помисли си той, докато стоеше на балкона. Имперският гарнизон щеше да удари. Убийството на губернатора и генерала щеше да бъде интерпретирано като политически атентат, който плаче за възмездие. И възмездието щеше да е сляпо, жестоко и на едро, точно по стандартите на Латвок. Без да търсят конкретни мишени, офицерите от гарнизона щяха да стоварят гнева си върху целия град. Мина щеше да опита вкуса на бича, но никак не беше изключено роботърговецът да остане неприятно изненадан, когато робът, вместо да моли за пощада, изтръгне бича от ръцете му.

Крилете му се появиха, той се оттласна във въздуха и полетя над града. Щеше да намери съпротивата. Щеше да намери Че. Поне толкова й дължеше.

Наближили бяха дюкяна на Хокиак, когато Кимене вдигна ръка да спрат. Че се спъна и се блъсна в гърба на Чисис, който се обърна, изсъска с раздразнение и я шамароса през лицето. Притисната беше между двама червенофлагци, облечени цивилно с дълги плащове и качулки сякаш да се предпазят от лошо време.

— Кимене? — обади се с изтънял глас Че. Чисис я изгледа злобно, но и той като нея изглеждаше притеснен.

— Нещо се е променило — каза Кимене, макар Че да не съзираше никакво конкретно основание за тревогата й. Нещо във въздуха ли беше подушила? Така или иначе, останалите червенофлагци явно взеха думите й на сериозно. Чисис изтегли безшумно меча от ножницата си и го прикри по дължината на крака си. Отделение осородни войници прекоси улицата недалеч пред тях. Явно бързаха, но бяха и някак прекомерно предпазливи — притичваха, после спираха за миг и хукваха отново на прибежки.

— По-добре да се връщаме — предложи Чисис. — Или да повикаме още хора. — Двамата пазачи на Че бяха единственият им ескорт. По всичко личеше, че Кимене не е от водачите, които поставят личната си сигурност на първо място, но това беше нож с две остриета, помисли си Че. Следовниците й я обичаха още повече заради смелостта й да поема същите рискове като тях, но окупаторите биха дали мило и драго да им падне в ръцете. От дочути разговори Че беше стигнала до извода, че след освобождаването си от занданите на двореца Кимене на няколко пъти е била на косъм от повторно залавяне, че осородните и техни наемници постоянно правят опити да я задържат.

Кимене гледаше замислено към дюкяна на Хокиак. Скорпионородният лесно можеше да измами доверието й, а и не личеше да има излишни скрупули по този въпрос. Само че едва ли би го направил по този начин — едва ли би заложил капана в собствения си дюкян, а и сигурно би измислил нещо по-убедително от това да й прати съобщение, че въпросният Талрик, когото Кимене издирваше, се е появил в магазията му и се е предал.

„Имперски капан, тогава?“ Двамата с Чисис бяха огледали добре периметъра около дюкяна на скорпионородния. Имаха набито око за засади и нищо чудно, предвид че самите те от години залагаха такива. И да имаше осородни войници, готови да нахлуят по сигнал в дюкяна на Хокиак, Кимене не видя никакъв знак за присъствието им. Нещо повече, знаеше, че Хокиак има свои собствени съгледвачи, както и че алчните осородни, които прибягваха до услугите му за внос на контрабандни стоки, имаха грижата да го предупреждават навреме за данъчните проверки и обиски, планирани от властите. А съществуваше и алтернативата, крайно невероятна макар, Талрик да е точно такъв, какъвто твърдеше Че — полезен човек, с когото Кимене да си поприказва.

„Само че нещо все пак не е наред. Не е капан сякаш, а промяна, която е засегнала целия ми град.“

За разлика от своите хора, Кимене щеше да познае Талрик. Затова трябваше да иде лично. Чисис настояваше да подпалят магазията с все Хокиак и Талрик в нея, но Кимене държеше да се види с осородния и да говори с него.

— Той уби Дебелака, не забравяй — изтъкна тя.

— Но не заради нас — контрира той и беше прав, разбира се.

— Влизаме — реши Кимене.

Чисис изсъска от безсилие, но накрая все пак кимна. Отношенията им бяха сложни, имало бе моменти на остро противоборство помежду тях, а Чисис и досега приемаше заповедите й с неохота. Едва след залавянето й той беше осъзнал колко е важна Кимене за града.

Завариха Талрик да играе на зарове с един от хората на Хокиак. Старият скорпионороден кръжеше зад бара в задната стаичка, където в момента бяха само той, помощниците му и Талрик. Чисис влезе пръв, все така прикрил късия меч в диплите на наметалото си, и огледа подозрително лицата на присъстващите. Хората на Хокиак, половин дузина на брой, му отвърнаха със същата бдителност.

Но когато в стаята пристъпи Кимене, нещо в тях се промени осезаемо. Повечето бяха местни хора и макар да се бяха врекли повече на златото и по-малко на родния си град, нея познаваха. И когато Кимене свали качулката си — Минаската дева, красива и сурова едновременно, — демонстративната им арогантност прерасна в нещо далеч по-почтително.

— Бая се позабави — изсумтя Хокиак и закуцука към тях, неподвластен на чара й. Откъм другата страна на игралната маса Талрик срещна погледа на Че.

— Каква игричка играеш, старче? — попита вместо поздрав Кимене. — Пишеш, че бил твой затворник.

— Никъде няма да ходи — каза Хокиак. — Колкото до игричките, да те питам теб. Вятъра навън чу ли го? Все едно се надига пясъчна буря, така звучи. Това чу ли го?

— Какво се е променило, Хокиак?

— Той ще ти каже — изкиска се скорпионородният. — Грилис, докъде стигнахте?

Гласът на паякородният му партньор долетя откъм дюкяна отпред:

— Всичко ценно е прибрано в сандъци. Момчетата вече го изнасят.

— Отиваш ли някъде? — удиви се Кимене. Старецът отвърна на въпроса й с похотлива усмивка. Кимене се пресегна, сграбчи го за яката и я усука около врата му. Хората му се размърдаха, но неуверено и без да предприемат нищо конкретно. За всички присъстващи стана ясно, че няма да я нападнат дори за да защитят работодателя си.

— Този град е като буре с огнепрах, дето си плаче да му драснеш клечката — заяви преспокойно Хокиак, сякаш Кимене не го стискаше за гърлото. — Както сама знаеш, аз си имам вземане-даване с всякакви хора. Въртя търговийка и с вас, и с осите, и с всички. Няма значение кой е насреща ми, стига бизнесът да върви. Виждам какво се задава, а плячкаджии да ми тършуват в стоката не ща. Просто взимам предпазни мерки, това е.

— Какво е станало? — попита тя. — И защо сега?

Талрик се изправи иззад масата.

— Помня те — каза той. — От двореца. Ти беше затворничка на Ултер.

Кимене кимна.

— А ти си неговият екзекутор — отбеляза тя и видя, че думите й го нараниха, макар че той се постара да го скрие. — Направи ми голяма услуга тогава, майор Талрик. Аз също те помня.

Хокиак се изкиска, издърпа яката си от пръстите й и закуцука обратно към бара.

— Явно нищо не си чула — изсумтя той.

— Слушам те, Талрик. — Кимене тръгна към него. Хвана Че за китката на минаване и я дръпна след себе си. — Тази тук твърди, че си станал предател, че си обърнал гръб на своите. Не го вярвам.

— Това е философски въпрос — изтъкна Талрик с бегла усмивка. — Аз все още вярвам, че съм добър имперски офицер. Само че Империята май вече не е такава, каквато би трябвало да бъде.

Кимене изви иронично устни.

— И какво?

На предната врата на дюкяна внезапно се потропа силно. Хората на Хокиак наскачаха, някои грабнаха арбалети, други изтеглиха мечове от ножниците си. Дългият нож на Чисис проблесна под светлината на лампата. След миг Грилис се появи на прага между магазията и задната стаичка.

— Нейните ли са или Империята? — попита напрегнато Хокиак.

— Империята! — съобщи Грилис. — Цели два отряда. — Хлътна обратно през прага под трясъка на цепещо се дърво. Осородните разбиваха входната врата. Старият скорпионороден се облегна упорито на бастуна си и проточи врат напред.

— Виж ти, лейтенант Парсер, стари ми друже! — чуха те вика на Грилис, звънтящ от фалшива жизнерадост. — Достатъчно беше да почукате…

— Махни се от пътя ми, Грилис — прекъсна го безцеремонно осороден глас.

— Виж бе, човек, просто кажи какво ти трябва и аз…

— Тук сме да претърсим дюкяна, старче. Нищо лично. Претърсваме навсякъде. Без изключения. Кротувай си и няма да пострадаш, ясно?

— Какво си направил? — прошепна Кимене, приковала с поглед Талрик.

— Убих полковник Латвок — отвърна той. — Убих генерал Рейнер и ви поднесох на тепсия безценната ви революция. Да ви е сладко.

В стаята изведнъж нахлуха осородни с изтеглени мечове и протегнати в готовност длани. Кимене вдигна бързо качулката си.

Талрик преброи двайсетина войници. Не беше претърсване по сигнал, а чисто наказателна операция. Заради стореното от него отряди като този щяха да разбиват врати из целия град.

— Спрете, лейтенант! — извика отсечено той. Воден от автоматичния рефлекс на войник, свикнал да се подчинява на заповеди, офицерът вдигна ръка да спре подчинените си.

— Кой сте вие? — попита той. Може да беше млад, но не беше глупак. — Ако сте военен, защо не сте в униформа?

— Какви са заповедите ви, лейтенант? — попита го Талрик. — Какви са новините от двореца?

— Прибираме всички известни бунтовници, които открием — докладва инстинктивно офицерът, после добави: — И не отговаряме на въпроси, зададени от непознат! — Талрик долови силното нервно напрежение на лейтенанта, знак, че новината се е разчула из гарнизона въпреки несъмнените усилия на старшите офицери да я потулят.

Талрик погледна към Че, после към Кимене. „Е, попаднали са на точното място, макар че още не го знаят. Първостепенен равнински шпионин и водачът на съпротивата. В Рекеф биха дали банкет.“ Погледна към Хокиак и разбра, че старият скорпионороден си мисли за същото.

„А аз бих могъл с една дума да обезглавя съпротивата и да затвърдя окончателно имперското присъствие в Мина“ — помисли си Талрик. Оголени мечове имаше и от двете страни, но осородните имаха числено превъзходство, а откъм магазията се чуваше тропот на още войнишки ботуши.

Той кимна на Хокиак. И същевременно даде знак на Че. В същия миг хората на Хокиак се струпаха от двете му страни.

— Талрик? — откликна Че почти едновременно с лейтенанта, който нареди на хората си:

— Арестувайте ги всичките. И претърсете мястото основно.

— Аз съм човекът, който ви трябва — обяви спокойно Талрик.

— О, така ли? И защо? — учуди се лейтенантът.

— Защото аз убих губернатора.

Всички застинаха, до последния човек. Новината явно беше стигнала и до обикновените редници в гарнизона. Сега го зяпаха като хипнотизирани и в един кратък миг на особена яснота Талрик искрено се развесели от разнопосочните чувства, разкривили лицата им. Бедните, стараеха се да изобразят искрена омраза заради стореното от него, но ясно си личеше, че приживе Латвок не е успял да спечели нито обичта, нито уважението им.

— Я го повторете — бавно изрече офицерът.

— Лейтенанте — поде меко Хокиак, — вие ме познавате. Добре ме познавате. Аз и Империята се погаждаме, един вид. Нали? Хич не ви трябва да претърсвате дюкяна ми, щото тука държа разни нещица, дето не е… добре да бъдат намирани, нали така?

Лейтенантът местеше поглед между него и Талрик.

— Тоз тип го примамих тук и тъкмо щях да ви пратя вест да дойдете и да го приберете — продължи скорпионородният. — Ваш е, хайде, взимайте си го. Пък аз и моите хора да си гледаме кротко бизнеса, става ли?

Ако се съдеше по замисления му поглед, лейтенант Парсер познаваше отблизо бизнеса на Хокиак, същото, изглежда, важеше и за неколцина от хората му, които бяха проявили видим интерес към казаното от стария контрабандист.

— Нещо друго за признаване? — попита Парсер, вперил поглед в Талрик.

— Убийството на губернатора не ви ли стига? — подхвърли Талрик.

— Проявявате забележително лекомислие за човек, който скоро ще умре.

Талрик усети как Че се напряга до него. „Не се хаби за мен, глупаво момиче. И определено не прави глупости тук и сега.“

— Вие няма да ме убиете, лейтенант. Правите впечатление на умен човек. В Капитас има един генерал, Максин, който би оценил по достойнство вестта, че съм убил Рейнер и неговата питомна бълха Латвок.

Лейтенантът беше добър офицер и имаше усет за собственото си политическо бъдеще, дори в този момент.

— Арестувайте го — нареди той.

— Талрик… — извиси глас Че.

— Тихо. — Талрик сведе поглед към нея и сложи ръка на бузата й. „Ах, ти, непохватно бръмбарско момиче, досега десет пъти трябваше да си гушнала букета.“ Ала ето я тук, жива и здрава. И Талрик си призна, макар дълбоко в себе си да го знаеше отдавна, че я харесва. „Онзи неин завеян молецороден е голям късметлия.“ Преди да е реагирала, Талрик се наведе и я целуна. Видя как очите й се разширяват. Определено беше шокирана, но не се отдръпна. А после войниците го хванаха.

— А ти си налягай парцалите — казваше лейтенантът на Хокиак. — Защото, ако ме пратят отново тук със заповед да подпаля тая дупка, ще го направя.

— Разбира се — мълвеше скромно Хокиак. — Ще сме по-тихи от водата и по-ниски от тревата, нямайте грижа, лейтенант.

Лейтенантът плъзна подозрително поглед по хората в стаята.

— От твоите ли са, всичките? Гарантираш ли за тях? — попита той.

Хокиак махна със сакатата си ръка, онази със счупената щипка, и обхвана с жест Че, Кимене и ескорта й, загръщайки ги с анонимността на собствените си намусени телохранители.

— Като моя плът и кръв са, лейтенанте.

Това беше неговият символичен начин да покаже, че накрая все пак е взел страна. Повече от това никой не можеше да очаква.