Поглед в мрака

2.

Отрядът осородни съгледвачи се спусна и обгради фермерската къща. Половин дузина се приземиха отпред, двама заеха позиции отзад, един кацна на покрива. Командирът им огледа двора. Чифликът изглеждаше изоставен, собствениците му бяха избягали, подплашени от имперското настъпление. Къщата и пристройките сигурно отдавна бяха опоскани до голо, но винаги съществуваше възможност мародерите да са пропуснали нещо ценно. Кимна на един от хората си, войникът изрита здраво вратата и при втория удар дървото се сцепи.

Затаиха дъх и се ослушаха. Никакъв звук не долиташе отвътре, но не беше изключено разбойниците да използват къщата за скривалище. Офицерите ги наричаха така, „разбойници“, но толкова много бандити нямаше дори във Федерацията. Равнините бяха известни като място разединено и опасно, но дори в най-разпасаната страна не би трябвало да има стотици въоръжени мъже, които дебнат в засада имперските съгледвачи. Ако питаха сержанта, това поведение подхождаше повече на организирана войска, а не на шайка бандити, но никой не го питаше, а и той не би дръзнал да сподели мнението си с началниците.

Нищо, че изводите изглеждаха очевидни.

Ако беше войска обаче, то тя беше странна войска, която не иска да влиза в бой, не иска да се покаже дори. При редовните си обиколки съгледвачите намираха стари следи и студена пепел от лагерни огньове. А някои така и не се връщаха. Загубите сред разузнавателните отряди станаха толкова много, че офицерите започнаха да изпращат съгледвачите си на все по-големи групи, но дори отряди от по петдесет или седемдесет души съумяваха някак да изчезнат без следа в голите, каменисти земи между лагера на Седма армия и мравешкия град Сарн, да пропаднат вдън земя сред рехавите горички и прорязаните от потоци ждрела.

По-късно офицерите пробваха друго — съгледвачите да скъсят периметъра на обиколките си, така че да не излизат от полезрението на основните имперски сили. В резултат на това войската пълзеше бавно и се натъкваше на разрушени мостове, на посипани с метални шипове участъци, на отровени кладенци. Само няколко дни след като армията напусна лагера, напредъкът й се забави значително. И отново започнаха да пращат съгледвачите напред.

Това не се отразяваше добре на бойния дух и за никого не беше тайна, че генерал Малкан е бесен. Преди няколко дни бяха заловили двама мъже по подозрение, че са членове на разбойническата армия, и Малкан лично се зае с разпита им. След няколко часа жестоки изтезания пленниците описали местонахождението на бандитския лагер.

Имперските сили не откриха нищо на посоченото място. Нямаше дори признаци за наличието на лагер, било в по-близко или по-далечно минало.

Преди да умрат, заловените бандити казали, че си имат цар. Разбойнически цар. Който, според твърденията на единия, бил велик магьосник. Знаел всичко и бил непобедим в битка. Можел да минава през стени и да чете чужди мисли.

Малкан бе наредил да разгласят, че онзи, който му доведе въпросния „цар“, ще получи награда от четиристотин златни империала или двеста, ако го убие. Само че никой не се втурна да спечели наградата, освен може би неколцина от изчезналите съгледвачи, чиято предпазливост очевидно е била пометена от изкушението.

Малцината оцелели след сблъсък с разбойниците докладваха, че повечето носели пребоядисани имперски брони и се сражавали с имперски мечове и копия. Всеки изчезнал разузнавателен отряд увеличаваше ресурсите на бандитската паплач. Малкан пробва да праща на разузнавателни обиколки войници от помощната войска с основанието, че щом армията му така или иначе ще губи хора, по-добре те да са от мобилизираните роби, а не от редовните осородни войници. Скоро плъзнаха слухове, че повечето изчезнали помощновойскови съгледвачи по-късно били забелязвани живи и здрави в редиците на разбойническите шайки. С това практиката беше прекратена.

Сержантът пристъпи в къщата — не искаше да влезе пръв, но не искаше и да се помайва, в случай че нещо ценно е останало вътре. По неписано правило сержантите вземаха най-хубавата плячка. Офицерите бяха твърде горди, за да се занимават с дребни трофеи, а обикновените редници трябваше да си чакат реда.

— Ей, вие отзад! — извика сержантът. — Отваряйте си очите!

Отвори с камата си чекмеджетата на масата и намери там няколко дребни монети. Прибра ги без колебание — гордостта нямаше място в служба като неговата. Чу как един от хората му се качва по стълбите.

Щом наближат Сарн, плячката несъмнено ще стане по-богата. Чифлици, които още не са изоставени, някоя и друга достойна награда за един усърден сержант. Жени например? С Шеста пътуваше и отделение на роботърговския корпус, чиито офицери охотно биха платили награда за всяко ново попълнение, без да се интересуват твърде много от състоянието на пленниците.

Под леглото в съседната стая имаше ракла. Сержантът я издърпа и откри, че е заключена. Коленичи на пода пред нея. Нещо го човъркаше отвътре. Пъхна острието на камата си под капака и взе да натиска. Или езичето щеше да поддаде, или натискът щеше да изкърти заключващия механизъм.

Сержантът изгрухтя от усилието и в същия миг осъзна, че така и не е получил отговор от двамината зад къщата. Лоша дисциплина, това е то.

— Хей, вие отзад! — извика отново.

Никой не му отговори.

Продължи да натиска с камата, но смътната му тревога се засили.

— На покрива? — изрева той с цяло гърло. — Нещо при теб?

Мълчание.

Той впери поглед в стената, като продължаваше да натиска. Нещо в механизма най-после започваше да поддава. От горния етаж не се чуваше нищо, само сърцето му блъскаше все по-силно в гърдите.

— Редник, докладвай! — извика той. Не му пукаше кой от всичките ще се отзове на командата.

Не му отговори никой.

Капакът на раклата се отвори изведнъж и сержантът политна напред. И видя, че най-после му е излязъл късметът — раклата беше пълна със съдове — сребърни и позлатени, твърде тежки, за да последват стопанина в неговото бягство.

Видя отражението си в най-горната чиния — прегърбена фигура, тъмнееща върху потъмнялото сребро. Както и мъжки силует на заден план.

Посегна много бавно към дръжката на меча си. Другата му ръка се отвори, готова да изстреля жило. Без резки движения или друго действие, което да предизвика атака, той се изправи внимателно и се обърна.

Мъжът беше съвсем млад — златокожо водно конче от северните княжества на Федерацията, с кираса от преплетени кожени ивици, предпазители на китките и прасците и дрехи от паешка коприна отдолу. Носеше обикновен бръмбарски шлем, който оставяше лицето открито, защитено само от рехава метална решетка в долната половина. В ръката си държеше меч мравешка направа.

Зад него сержантът видя труповете на трима от своите хора. Нищо не беше чул. „Как са могли?…“

Нямаше значение, осъзна той. Трябва само да убие момчето, да изскочи навън и да се издигне в небето. „Стигна ли веднъж до армията, ще подбера стотина мъже от леките въздушни отряди и ще се върнем тук по най-бързия начин.“

— Види се, май сме само двамцата с тебе, синко — каза той и стисна демонстративно меча си, като едновременно с това вдигна ръка да изстреля жило.

— Не — отвърна кратко водното конче и в същия миг сержантът усети как нещо го удря в гърба. Залитна напред и младежът отскочи от пътя на падащото му тяло.

Салма сведе поглед към мъртвия войник и очите му се спряха на малкия метален снаряд, потънал почти изцяло в гърба му. Мухородна жена пърхаше пред прозореца и когато Салма вдигна поглед към нея, тя го поздрави с отворена длан — осородният жест на заплаха, който неговите хора бяха възприели като свой запазен знак. В ръката й имаше щраколък — много полезно оръжие, нищо че Салма не можеше да си служи с него. И още по-полезно, откакто по-изобретателните сред неговите последователи откриха, че ако намалят въздушното налягане, каквото и да означаваше това, щраколъкът ставаше безшумен като арбалет. Все пак основната част от дейността си извършваха с помощта на кинжали, експлозиви и къси мечове.

„Превърнах се от разбойник в убиец“ — помисли си той, но истината бе, че в неговата война нямаше място за скрупули. Твърде много съдби зависеха от него.

Излезе навън и събра хората си — само десетина на брой, но всичките опитни следотърсачи и ловци. С едно изключение — единствената цивилна в отряда им се приближи и го прегърна, както правеше винаги след мисии като тази. Тя беше Драгоценната на водните кончета, неговата любов, неговата душа, пеперудородната, по чиято кожа се гонеха дъги и която го беше върнала от портите на смъртта. Салма знаеше, че Драгоценна мрази кръвопролитието, но същевременно разбира, че той прави онова, което трябва да се направи. Бяха постигнали съгласие, равновесие, и тя държеше да го придружава навсякъде. Твърде дълго бяха разделени.

— Трябва да разберем докъде се е придвижила армията — каза той. Походът на осородните минаваше през по-труден терен, където земята беше нарязана от ждрела и каньони, обрасли с шубрак, и труднопроходими гори. Скоро разбойническите удари срещу съгледваческите отряди нямаше да са достатъчни; идваше ред Салма да удари авангарда на същинската армия. Беше сключил сделка със сарнианците и трябваше да изпълни своята част. Надяваше се, че и те ще изпълнят своята.

Обратният път до лагера им не беше кратък, но Салма и хората му бяха свикнали с дългите преходи, а и познаваха отлично терена. Когато наближиха, мухородни пратеници взеха да се спускат един по един от небето и да рапортуват на Салма.

— Осородните откриха ли лагера? — прекъсна ги той.

— Ликвидирахме патрулен отряд. Петнайсет души — докладва един от мухородните. — Вече събираме багажа. Ще сме изчезнали, преди раираните да разберат, че им липсват хора.

Все същото. Винаги в движение, винаги на крачка пред острието на врага, непредсказуеми. Хората му бяха разделени и единствено усърдните мухородни, готови да разнасят съобщения във всякакво време, поддържаха връзката между командирите на различните групи. Местеха се често, но не оставяха следи — веднага щом разваляха поредния си стан, собствените им горяни имаха грижата да заличат всички признаци за присъствието им. Осородните се придвижваха на сляпо. И сега бе моментът да се възползват от това.

Когато пристигнаха в лагера, хората му още се упражняваха. Салма спря да се наслади на гледката, и както винаги, сърцето му се сви. Нито хората, нито животните отбираха от дисциплина.

Беше пратил писмо на Сфайот, своя представител в Сарн: „Нека ми пратят всички коне, които могат да отделят, всички ездитни бръмбари, всяко опитомено зверче, което търпи юзда и бяга бързо.“ Наложило се беше да повтори молбата си, защото първия път сарнианците не я взеха на сериозно. А после животните започнаха да пристигат — на групи по пет, по десет и по двайсет дори. Две трети бяха коне, които Салма предпочиташе, защото бяха по-издръжливи и по-бързи от повечето насекоми. Останалата една трета представляваше най-шарената сбирщина от създания, която Салма беше виждал някога — един състезателен бръмбар, отдавна прехвърлил младежката възраст; дузина впрегатни животни с високи заоблени черупки; чифт пъргави бръмбари-скитници с огнен темперамент, които току вирваха опашките си като скорпионски жила. Имаше дори две екзотични създания, които сарнианците сигурно бяха взели от пътуваща менажерия — ездитен паяк на черни и бели ивици, който имаше неприятния навик да прави триметрови подскоци при всеки по-силен шум, и един нисък щурец със ситна стъпка, способен да надбяга и кон на кратки разстояния. Като цяло ездитните качества на изпратените му животни варираха, темпераментът — също, и това не беше чудно предвид незначителното място, което кавалерията заемаше във военните традиции както на Равнините, така и на Империята. Комбинацията от летящи отряди, отлични арбалетчици и нежеланието на мравкородните да разчитат на създания, чиито умове не могат да включат в мисловната си мрежа, беше обрекла на забвение благородното ездаческо изкуство. По тези земи ездата беше запазена за съгледвачите и куриерите, а не за истинските войници, затова когато Салма обясни на хората си какво е намислил, те го зяпнаха сякаш внезапно си е изгубил ума.

Освен неколцина като Фалмес, разбира се. Фалмес се беше сражавал срещу сънародниците на Салма в Дванайсетгодишната война и знаеше от първа ръка как се бият водните кончета.

Само че във Федерацията имаха по-добри коне и повече време за обучение. Все пак обикалящите тромаво в кръг ездачи поне съумяваха да се задържат на седлата. Фалмес, който яздеше отпред, срита животното си в галоп и другите го последваха. Конете преминаха от тръс в галоп по-сърцато отпреди, реши Салма, а насекомите хукнаха решително след тях. Късите им крака се движеха толкова бързо, че се сливаха в размазано петно.

Фалмес го забеляза и дръпна юздите на животното си, при което следовниците му се пръснаха безредно кой накъдето свари. Минасецът подкара към Салма. Отдалеч си личеше, че ролята на учител отдавна е спряла да му допада.

— Как се справя твоята кавалерия? — попита го принцът.

Фалмес се изплю ядно.

— Още три счупени крака — изсумтя той. — Но поне сарнианците явно са схванали чертежите на новите седла, които им изпрати, и сега ездачите падат по-малко. Още не съм им обяснил защо ни трябват обаче. Реших, че новината няма да им хареса.

Във Федерацията и седлата бяха по-добри, не само конете и ездачите, затова Салма беше направил скица по спомени и я беше пратил в Сарн за изработка. Тамошните кожари явно се бяха справили по-добре от очакваното. Високата предна и задна част на новите седла имаше за цел не толкова да държи ездачите по местата им, колкото да противодейства на инерцията, когато в битка прободат с пика врага.

Но Фалмес беше прав — не му беше сега времето да навлизат в подробности.

— И какво, готови ли са? — попита той.

— Много са далеч от готовност — отвърна Фалмес. — Ако продължим с обучението, все някога ще му хванат цаката, но ако питаш дали ще е скоро, отговорът е не. На този етап не могат да влязат в битка.

Салма стисна устни.

— Доверявам се на преценката ти, но отпорът е неизбежен и ми се ще да го дадем по-скоро рано, отколкото късно. Подкрепленията на Малкан пристигат. Шеста армия всеки момент ще се присъедини към Седма, а това означава, че ще спрат да се влачат и ще увеличат темпото. Ако искаме да спазим дадената на Сарн дума, трябва да действаме бързо.

Генерал Малкан беше наредил да изкарат едно автовозило, за да наблюдава лично пристигането. Стоеше на покрива му с офицера от разузнаването и неколцина войници за охрана и следеше с присвити очи петнайсетте хиляди войници, които маршируваха към временния лагер.

— Кажи ми за Шеста — нареди той, след като си отбеляза наум, че войската се движи в добър ред. Въпреки дългия поход пешаците набиваха усърдно крак в прави колони между тъпоносите военни автовозила от метал и дърво, всяко с по една артилерийска установка на върха, и гигантските бронирани транспортьори, които се движеха бавно и търпеливо по краищата като големи бръмбари. Съгледвачите, които бяха излетели напред, както и онези по фланговете, вече се връщаха и кацаха в челото на армията да рапортуват.

— Ами — започна разузнавателният офицер, — сигурно вече сте чули, че Шеста е понесла най-тежкия удар при няколко ключови сражения срещу водните кончета в Дванайсетгодишната война.

— Битката при Масаки, нали така беше? — вметна Малкан.

— Е… „битка“ може би е силно казано — призна офицерът. — Тогавашният им командир направил грешката да навлезе твърде навътре във федерална територия. Сигурно е сметнал липсата на модерно техническо оборудване за обикновена слабост. Така или иначе, почти цялата Шеста попаднала в засада близо до Масаки и се оказала обградена от армия на водните кончета, която ги превъзхождала числено с десет към едно, ако не и повече. По всичко личи, че това е най-голямата военна сила, събирана някога от водните кончета.

— Изглеждате ми впечатлен, капитане — отбеляза Малкан.

— За една Неумела раса организация от подобен мащаб наистина е впечатляваща — каза с равен тон капитанът. — Целта на упражнението явно е била най-сетне да наклонят в своя полза везните на проточилата се война.

— И какво станало с Шеста? Мислех, че сме извоювали голяма победа там.

— Амиии… — проточи капитанът. — Малко отделение инженери от помощните войски били пратени да укрепят един лагер наблизо и благодарение на това избегнали клането. Малко по-късно на свой ред били атакувани от превъзхождаща ги федерална войска. Незнайно как удържали укрепения лагер цели седем дни и избили толкова много вражески войници, че пристигналото по-късно подкрепление успяло да обърне водните кончета в бягство и да спаси честта на Империята.

— И въпросните инженери от помощната войска са били пчелородни, нали?

— Да, генерале. Точно затова, когато редиците на Шеста били попълнени, започнали да я наричат Кошера.

Малкан гледаше как портите на лагера му се отварят да пропуснат новодошлите. Авангардът на армията се състоеше от стегнато каре тежкобронирани войници, твърде ниски и набити, за да са осородни, а и униформата им беше различна — вместо хоризонталните райета в черно и златно, техните туники бяха в същите цветове, но разделени наполовина по вертикала. Явно пчелородните при Масаки, сражавали се жертвоготовно за империята на друга раса, си бяха спечелили известни привилегии.

— А за генерал Претер какво ще ми кажеш? — попита Малкан. — Той не е командвал Шеста по онова време, разбира се.

— Така е, генерале. Генерал Хакен загинал при Масаки, което според мнозина било най-добрият изход за него предвид обстоятелствата. По онова време Претер бил обикновен лейтенант и отговарял за инженерите. Говори се, че началниците му не го харесвали и затова го назначили за техен командир, като един вид наказание.

— Инженерите и славата рядко вървят ръка за ръка — кимна Малкан. Но Империята именно Претер направи свой герой. Обяви го за осородния офицер, най-достоен да заеме поста, и така с една крачка той се бе озовал на върха на военната стълбица.

— Говори се, че… че е твърде близък с хората от помощната войска — добави предпазливо офицерът от разузнаването — и че обича нещата да стават по неговия начин. И че предпочита традиционните начини.

— Ще видим тази работа — каза Малкан. — Прати да го известят, че разполага с два часа да настани хората си, след това да се яви при мен.

Претер се оказа по-възрастен от очакваното, с късо подстригана и щедро прошарена със сиво коса. Бая стар лейтенант трябва да е бил при Масаки, помисли си Малкан. Физиката му също не впечатляваше с нищо — не беше нито висок, нито широк в раменете. Двамата пчелородни войници, които вървяха с него, бяха съвсем малко по-ниски и значително по-плещести. Над бронята си Претер носеше обикновен черен плащ с качулка.

— Генерал Претер — поздрави го Малкан.

— Генерал Малкан.

В поведението на Претер не се забелязваше и следа от негодувание, задето са го пратили под командването на по-млад мъж, факт, който изненада Малкан и го смути.

— Насаме, генерале — каза той. — Мисля, че трябва да разговаряме насаме. — Изгледа многозначително двамата пчелородни, но не и собствения си разузнавателен офицер.

Претер смръщи вежди и хвърли поглед през рамо към хората си.

— Не съм ви поканил тук, за да ви екзекутирам, генерале — подхвърли шеговито Малкан.

По-възрастният мъж кимна на пчелородните и те излязоха послушно от четвъртитата шатра, която Малкан използваше за свой команден център. Излязоха, но не се отдалечиха, а застанаха на пост пред входа — и вдигаха достатъчно шум, за да стане ясно, че са там.

— Явно много държат на вас — отбеляза Малкан.

— Много сме преживели заедно — отвърна с равен тон Претер.

— Колцина са? Пчелородните от помощната войска имам предвид?

— Две хиляди сто и осем.

Малкан хвърли поглед към своя офицер и усмивката му на часа се стопи.

— Генерале, да не сте полудели? Няма начин да не сте чули какво става в Сзар. Какво ще се случи, когато и вашите пчелородни войници научат?

— Те вече знаят.

— Знаят?

— Бунтове в Сзар — каза Претер. — Царицата им е мъртва. Знаят всичко.

— И това не ви тревожи?

— Не. — Генералът свали спокойно плаща си. Бронята отдолу не беше направена от металните ивици с мека връзка, типични за имперската армия, а беше обикновен нагръдник, наполовина черен и наполовина златен. — Точно затова ни изпратиха тук, за да сме далеч от Сзар. Макар че нямаше нужда.

— Няма ли?

— С цялото ми уважение, да, няма. Моите хора са лоялни.

— И все пак са от помощната войска, генерале. Нали не твърдите, че са толкова лоялни, колкото и редовните имперски войници?

— В никакъв случай, моите хора са по-лоялни — каза простичко Претер. — Никой не разбира пчелородните, дори след като завладяхме града им. Жителите на Сзар бяха верни на царицата си — отдаденост, която никога не би им хрумнало да поставят под съмнение. Докато държахме царицата им, те ни служеха безпрекословно. Сега царицата е мъртва и те не виждат причина да ни се подчиняват. Това е най-важното, което трябва да се знае за Сзар.

— Но защо тогава вашите хора са различни? — „Нещо тук не е наред“ — мислеше си Малкан. Претер беше като човек с меч на кръста, който само чака подходящия момент да го изтегли от ножницата. Всички тези приказки за помощната войска бяха само въведение.

— Те ми дадоха клетва — обясни Претер — и няма да я нарушат. Дадоха я още в Масаки, клетва, която обвързва тях, семействата и синовете им с мен.

— А ако умрете, генерале?

— За вас ще е добре да ме опазите жив, генерал Малкан.

Малкан кимна и си помисли: „Започва се.“

— Трябва да призная, генерале, че очаквах да изпитвате негодувание. Така де, рядко се случва старши офицер да приеме без възражения задача, която го поставя под командването на човек по-млад от него с двайсет години. — Нарочно преувеличи разликата във възрастта им, но дори това не предизвика реакция по лицето на Претер.

— Боя се, че нещо бъркате, генерал Малкан — каза спокойно той. — Няма нужда да възразявам срещу каквото и да било.

Малкан вдигна предпазливо вежда.

Претер се усмихна сухо.

— Може би това ще обясни нещата. — Бръкна в кесията на колана си и извади оттам сгънат и подпечатан документ, който Малкан взе предпазливо.

„Немалко са получавали заповедта за екзекуцията си по подобен начин“ — помисли си Малкан, когато различи дворцовия печат върху петното восък, но въпреки това отвори без колебание свитъка.

Писмото се състоеше от няколко реда, написани с калиграфския почерк на усърден писар: „Този документ дава на генерал Претер от Шеста имперска армия, известна като Кошера, на основание неговото старшинство и забележителното му военно досие, общото командване на Шеста и Седма армия, докато трае сарнианската кампания.“

Малкан задържа погледа си върху подписа.

— Генерал Рейнер — каза бавно той.

— От вътрешната служба на Рекеф. Много приятен човек — уточни с равен глас Претер. Везните бяха изравнени, помисли си Малкан, и най-малкият жест можеше да ги наклони в едната или в другата посока. Шеста армия едва сега пристигаше, Седма само дето не беше пуснала корени в околностите на Сарн. Една негова дума можеше да доведе до кръвопролитие. „До кръвопролитие и до потенциално обвинение в държавна измяна.“ Споменаването на Рекеф, тайната служба на Империята, беше нажежило атмосферата в шатрата като пред буря.

— Нали знаете, че този пост ми беше поверен с благословията на генерал Максин? — каза той. — Също от вътрешната служба на Рекеф.

— Разполагате ли с подпечатани заповеди, които да потвърдят това? — поинтересува се безизразно Претер.

„Нямам, разбира се, защото откога изобщо рекефските генерали слагат подписа си под каквото и да било? Откога това е част от играта?“ От този момент, очевидно, защото подписът на Рейнер се мъдреше черно на бяло пред очите му. Малкан беше чувал това-онова за боричкането между генералите в Рекеф, но не вярваше, че последиците ще го настигнат тук, на фронтовата линия. „Те знаят ли изобщо, че водим война?“

— Е, генерале — подхвана той с насилена бодрост, — имате ли някакви заповеди за мен, или предпочитате най-напред да чуете докладите на моите разузнавачи за последното развитие на нещата?