Поглед в мрака

26.

Въпреки липсата на предварителна координация, въстанието избухна на десетки места в града едновременно. Вестта за смъртта на генерал Рейнер беше искрата, която изкара на улицата бойците от всички клетки на съпротивата и подпали пожар, а той се разпространи по-бързо, отколкото Кимене можеше да контролира събитията. Част от съпротивителните групи се съобразиха с указанията й да изчакат заповед за координирано нападение, други удариха по най-близката мишена, предоставена им от Империята.

Осородни войниците вече вършееха по улиците на града. Първата реакция на гарнизонните офицери след смъртта на Рейнер и Латвок — нито единият, нито другият бе имал навика да споделя плановете си със своите подчинени — беше да приберат всички познати им размирници и да стоварят железен юмрук върху населението, продължавайки традицията, наложена от убития генерал. На много места се стигна до въоръжени сблъсъци със съпротивата. В първите часове на въстанието избухнаха двайсетина и повече отделни стълкновения и почти навсякъде численото превъзходство смля малките наказателни отряди, пратени от Империята. Вместо парцаливи банди от негодяи, въоръжени с ножове, камъни и тояги, войниците се сблъскаха челно с военното наследство на Мина.

Минасците бяха близки сродници на бръмбарородните, нещо като братовчеди, но полуродни братовчеди, при които притокът на свежа кръв се беше стабилизирал и дал началото на самостойна раса. Освен бръмбарската издръжливост, минасците имаха в себе си здрава ядка на мравешки боен дух, комбинация, оказала се костелив орех дори за всепобедната имперска машина. Изминали бяха осемнайсет години от изтощителната битка за града, но минасци още държаха мечовете си наточени и арбалетите — смазани грижливо. Бойците от съпротивата, изпълнили улиците на Мина сега, представляваха позакърпена възстановка на предишното поколение със същите нагръдници и шлемове в червено и черно, със същите къси мечове, дълги щитове и тежки арбалети. Когато налетяха отгоре им, самоуверените войници от имперския гарнизон се разбиха като в стена, посечени и разстреляни във въздуха.

Вестите стреснаха гарнизонните офицери и бързо-бързо ги смъкнаха на земята. Ответната реакция на Империята беше своевременна и пропорционална, изчислена така, че да спре разложението навреме, като за тази цел всички съмнителни елементи сред населението трябваше да бъдат избити до крак и без бавене. Заповедите бяха изпълнени прецизно и всички мобилизирани съпротивителни клетки, без изключение, бяха издирени, обградени и изклани. Докато течеше наказателната имперска операция, хората от клетката на Кимене и от другите клетки, които бяха спазили указанията й — близо две трети от съпротивата — направиха своя ход. Удариха по ключови сгради и позиции из целия град, като се натъкнаха на изненадващо слаба съпротива, защото войниците, които при нормални обстоятелства биха притичали да се включат в отбраната, сега бяха пратени да се сражават другаде. Стана така, че няколко гарнизонни отделения, прибиращи се след успешно изпълнена мисия, откриха, че собствените им казарми междувременно са били превзети и окупирани от бунтовниците. Други се оказаха обсадени в току-що завладените сгради. Притиснати до крепостната стена на града, войниците от друго отделение избягаха през портите и духнаха в посока към Мейнис.

В края на ожесточените еднодневни сражения съпротивата беше овладяла повече от половината град, а имперските сили държаха три импровизирани позиции на различни места в Мина. В уравнението влизаха също съпротивителните ядра, които не признаваха ръководството на Кимене, както и няколко квартала, които бяха до такава степен разрушени или оспорвани, че нито едната, нито другата страна искаше или можеше да се похвали с контрол върху тях. Ако не беше един фактор, Кимене несъмнено щеше да се увенчае с победа.

Хората й бяха издигнали барикади от стари мебели, преобърнати каруци и всякакви строителни отпадъци, домъкнати от множеството разрушени къщи, запушвайки по този начин два от трите подхода към нейния проблем. Кимене стоеше при една от барикадите и оглеждаше зданието, което беше изиграло значима роля и в собствения й живот.

Дворецът, издигнат от покойния полковник Ултер, беше умалена версия на императорския дворец в Капитас — стъпаловиден зикурат, който имаше колкото надземни, толкова и подземни нива. Основната част от оцелелия личен състав на гарнизона се беше барикадирала в огромната сграда — входовете, прозорците и балконите гъмжаха от войници, готови да стрелят с оръжия и жила по всеки, който влезе в обсега им; имаха и малък катапулт, сглобен от имперските занаятчии. Кимене можеше да атакува двореца от всички страни и по всяко време, а за да преместят катапулта си, осородните трябваше да го разглобяват и сглобяват всеки път.

В момента имаше временно прекратяване на огъня. Допреди час имперските сили бяха държали и казармата в съседство, но после Чисис докладва, че личната му гвардия е подпалила покрива и войниците са се евакуирали в двореца. Така или иначе, масивното здание трябваше да бъде превзето и битката за него обещаваше да се превърне в кървава баня.

Кимене знаеше, че трябва да действа бързо, защото обсадата на двореца задържаше твърде много от нейните хора, а съпротивата тепърва трябваше да затвърди контрола си над останалата част от града. Ако разполагаха с достатъчно време, сигурно биха могли да уморят осородните от глад, но Кимене имаше неприятното чувство, че времето е едно от нещата, които не им достигат.

Чу стъпки зад себе си, обърна се и видя бръмбарородното момиче, Челядинка. Лицето й беше изопнато, на кръста й висеше меч, в ръцете си носеше арбалет, а пазачите, които трябваше да я държат под око по заповед на Кимене, бяха докладвали, че най-малко един имперски войник е загинал от стрелбата й.

— Още ли мислиш за осородния си приятел? — попита я Кимене.

— За приятелите си, да. Не само за него. — Че вдигна поглед към двореца. — Това място събужда спомени — вметна умърлушено тя.

— Измъчваха ли те?

— Не — поклати глава Че и се покатери несръчно по барикадата. — Убедена бях, че няма да ми се размине, веднъж дори ме вързаха на масата за разпити, но се оказа само прикритие, начин Талрик да разговаря необезпокоявано със своя човек за някакъв план, свързан с губернатора. — Млъкна за миг, после добави: — Но можеше да го направи без проблем, ако е искал… да ме подложи на разпит, имам предвид. — Сви рамене, усетила втренчения поглед на Кимене. — Не го харесвам особено, но мисля, че… мисля, че е такъв, какъвто го е направила Империята. Без нея сигурно е щял да бъде по-добър човек.

— А другите ти приятели? Онези, които дойдоха да те спасят от Талрик?

Че сведе глава и положи чело върху студения метален ръб на една ръчна количка, катурната връз другите съставни елементи на барикадата.

— Пръснаха се… — Стенуолд беше заминал за Федерацията, Салма вършееше с малката си армия около Сарн, Тиниса беше тръгнала да търси баща си, Тото… Тото се беше изгубил. Ахеос беше болен, намразен от собствените си хора заради нея. — А аз съм тук, в Мина.

Чу се раздвижване сред въстаниците зад тях, разменени реплики на висок глас. Двете се обърнаха и видяха мухородна да се снижава тромаво над озъртащите се войници. Жената се строполи в краката на Кимене със смачкан свитък в ръка. Куриери бяха пристигали през целия ден, по двама-трима на час, но тази изглеждаше по-отчаяна и изтощена от обичайното. Кимене взе свитъка и го прочете. Очите й се присвиха леко, но нищо повече.

— Доведете ми Чисис — извика остро тя. — Всички офицери да дойдат при мен веднага, занаятчиите също.

Мъже и жени се разтичаха да изпълнят заповедта. За миг очите на Кимене се втренчиха невиждащо, вперени в близкото бъдеще, претеглящи следващия й ход.

— Какво има? — попита я Че.

— Изглежда Сзар е паднал — отвърна Кимене. — Две хиляди осородни войници са тръгнали оттам за Мина. Ще пристигнат след ден.

— Ахеос.

Той се стресна в съня си, отвори очи, после бързо ги стисна, прерязан от болката в раната. Имаше чувството, че е тичал с часове, а не е лежал трескав в леглото. Отвори предпазливо очи и видя Зареа, агентката на мистерите. Имаше някаква неумолимост в изражението й, която го смрази до кости.

— Не съм достатъчно силен за това… — започна той.

— Нямаме повече време — прекъсна го Зареа. — Скририте проучиха всички поличби и направиха предсказания за бъдещето. Трябва да действаме сега, със или без теб.

Той се вгледа в очите й. Зареа не го харесваше и не беше единствената. Мнозина го мразеха тук, в родния му дом. Ахеос се учеше да живее с тази ненавист. Ала същата причина, поради която го мразеха сънародниците му, даваше на Ахеос предимство, което те не притежаваха — връзка с външния свят.

Раната, която му беше нанесла Тиниса, заздравяваше, но бавно, много бавно. Разминал се беше на косъм със смъртта, а несъвместимите методи на лечение — колегиумските шев и кройка и тарнските илачи — бавеха допълнително оздравяването му. Едва успяваше да направи десетина крачки без почивка, при това с бастун. Да лети и дума не можеше да става, а повечето време прекарваше като сега — в леглото.

„Май е време да приема, че не съм боец.“ Ако беше, нямаше да го раняват толкова често.

— Дори не знам какво са намислили — отбеляза Ахеос.

— И нямаш право да питаш — сряза го Зареа, но младежът усети, че неволно е закачил оголен нерв. „Тя обаче знае и е на нокти.“ Продължи да я гледа в очите, външно остана спокоен. Питаше се колко далеч би могъл да стигне, без да изчерпи незначителния си кредит на доверие, и доколко скририте се нуждаят от него.

Мълчанието се проточи отвъд обикновеното неудобство, но въпреки болката, която го измъчваше постоянно, Ахеос не отстъпи. Накрая, когато мълчанието стана нетърпимо, Зареа не издържа:

— Аз… — започна тя и тонът, с който произнесе кратката дума, подсказа на Ахеос, че е направил пробив. — С години работих върху това. Години. Идея си нямаш през какви битки преминах. Да, ние виждахме Империята на хоризонта, давахме си сметка за прокълнатите машини, които Хелерон така послушно произвеждаше за нея. Знаех, че ще се стигне дотук и направих всичко по силите си да намеря подходящия човек — осороден от рядка порода, който да е един от нас, а не един от тях. Тегрек беше постигнал немалко със свои сили — издигнал се беше в офицерската йерархия, научил се беше да провижда. Но губернатор го направих аз. Защо, ще попиташ? Защото скририте разбраха, че това е необходимо, за да изгоним врага от своите зали. Империята е точно толкова наш враг, колкото и твой. Може да имаме различия, Ахеос, но по това сме на едно мнение. Те са точно толкова наш враг, колкото и прокълнатите бръмбарородни.

Ахеос издържа стоически стрелата, дори се усмихна презрително.

— И до какво доведоха всичките ти усилия? — „Трябвало е да стана скрир“, помисли си той, защото в момента подвеждаше Зареа така, както скририте бяха подвеждали неведнъж него — чрез умели въпроси и неангажиращи отговори, така че събеседникът сам да влезе в капана.

— До ритуал. — Гласът й потрепна едва доловимо, ръцете й се свиха в юмруци. — Не ми казват какво точно…

— Но си чула това-онова — отбеляза Ахеос. Зареа го гледаше с нескрита омраза, но той откри, че не му пука. Важното беше да измъкне от нея всичко, което тя знае, другото бяха подробности.

— Твърдят… — поде тя, после млъкна, но не заради Ахеос. Нещо я терзаеше, нещо толкова немислимо, че не събираше смелост да го изрече на глас. — Твърдят, че щял да бъде най-великият ритуал от Даракион насам. И че ти трябвало да… викат те. Заповядаха да отидеш.

— Така ли? — Беше се смразил до костите и знаеше, че му личи. Само че отсреща не го заля очакваното злорадство. Зареа беше ужасена от замисъла на скририте, също като него. Смъкна бавно краката си на пода. — Ще дойда — съгласи се той, — но може да отнеме известно време.

Тя кимна отсечено и тръгна към вратата. Сигурно си имаше и друга работа. Изглежда, скририте я използваха като личната си маша в тази история и Ахеос можеше само да гадае дали отношението им е награда или наказание за стореното от Зареа.

„Най-великият ритуал след Даракион, значи?“ — помисли си горчиво той, залят от спомена за измъчения шепот на зловещата гора. Всички знаеха какво е станало там. Великият ритуал, извършен от молецородни отцепници преди пет столетия, трябвало да подкоси краката на разбунтувалите се Умели, да ги обрече на страх, варварство и робство, но се провалил с гръм и трясък. Великите магьосници отишли твърде далеч, и заедно с богомолкородните, чийто дом използвали за арена на ритуала, били обречени на участ безкрайно по-страшна от смъртта, на вечни мъки, раздирани от тръните на страшния Даракион, на затвор в Кутията на сенките, това уродливо средище на злост, тази единствена рожба на великия им ритуал.

„Която аз държах в ръцете си, която отворих… и ето какво ме сполетя.“

Дълбоко в планинските недра имаше ритуални камери, ала те, изглежда, бяха твърде тесни за начинание от такъв мащаб. Вместо към тях Зареа поведе накуцващия Ахеос нагоре, първо по стръмните коридори и проходи, които той помнеше от юношеските си години, а после по безкрайни сякаш стъпала, където кракът му никога не беше стъпвал. Стълбата ги отведе до прашни коридори, пропити с мирис на тамян, а после поеха внимателно, стъпка по стъпка, нагоре по пътеки, изсечени спирално в скалата, пътеки тесни и опасни, за чието съществуване Ахеос изобщо не бе подозирал. Студът му подсказа къде отиват. Върхът на планината беше страшно място, с което плашеха малките деца. Там скририте общуваха директно с духовете и стихиите, беззащитни пред ответния бич и на едните, и на другите. Там те водеха, ако ядосаш скририте.

„Е, явно там отиваме сега“ — помисли си той. Някаква светлина прозираше напред, приглушена алена светлина. Отначало Ахеос реши, че е от напален огън, но когато излязоха на открито, разбра, че е светлината на залеза. Целите Равнини бяха като в пламъци, сякаш раздутото алено слънце бе решило да изгори земята на пепел.

— Дали е поличба? — Само двама души ги чакаха там, на върха. Единият беше закачулен като скрир, но гласът му говореше друго, а ако се съдеше по придружителката му, осородната Раека, мъжът под тъмната роба беше не друг, а губернаторът на Тарн.

— Тегрек — изхриптя Ахеос и приседна на земята с помощта на бастуна си. Чудо беше, че още е жив след всичките стъпала и стръмни проходи, които беше изминал, за да стигне до мястото на ритуала.

Осородният магьосник свали качулката си. Допреди миг изглеждаше страховит и опасен; сега, без качулката, беше просто блед и притеснен. Хвърли поглед към Зареа, но тя стоеше до изхода на стълбището, потънала в собствените си невесели мисли. След кратко колебание Тегрек се отпусна на колене до Ахеос.

— Съмнения в последния момент? — попита го молецородният.

— Не — твърдо отрече Тегрек. Раека сложи ръка на рамото му и той се пресегна да я стисне, жест на близост, несъвместим с имперските закони.

— Ще шамаросаме собствените ти хора — напомни му Ахеос.

— Ще ги „ударим“, такъв е военният термин — поправи го Тегрек с измъчена усмивка, — а колкото до това, че са „мои“ хора, не знам. Мои ли са, били ли са някога мои? — Погледна през рамо към момичето и стисна по-силно ръката му. — Не можеш да си представиш… не, наистина не можеш да си представиш какво е да живееш сред хора, които са толкова различни от теб. Да криеш постоянно същността си. Ако бях беден, отдавна да съм умрял… ако не бях от добро семейство, ако не бях заобиколен от слуги и роби… Това ме спаси. Представяш ли си какво е да живееш в къща и да не можеш да си отваряш вратите? Побутваш резетата и дръжките като да са отровни змии, ругаеш и плачеш, но не си в състояние да проумееш едно толкова простичко действие, което не затруднява никого освен теб, единствено теб. И не е само това — не можеш да разчиташ картите им, не разбираш сметките им. Трийсет години живях в лъжа, подхранвах любознателността си с огризки, с парченца знание, откраднати от древни руини, от Федерацията, от скакалецородни и от други роби от Неумели раси, и всичко това събирано в тайна, защото не можеш да кажеш на никого за недъга си… — Тегрек погледна отново през рамо. — Освен на един. Започна се с вратите, между другото. Купих я, за да ми отваря вратите. Хората ме мислеха за надут и аз ги оставих да живеят с това заблуждение. По-добре да те мислят за ексцентричен, отколкото…

Ахеос слушаше внимателно изповедта на губернатора. Знаеше, че словоохотливостта му се дължи на страха от предстоящото. „И двамата сме тук, защото скририте искат да ни използват.“

Осородният навярно се досети за посоката на мислите му, защото кимна и каза:

— Излиза, че и двамата сме аутсайдери, нали? Най-смешното е, че когато това приключи и ако още сме живи, аз ще остана тук, а тебе пак ще те прогонят.

— Аз и не искам да оставам — отвърна с равен глас Ахеос. — Дойдох, за да ме лекуват. Останах, защото те са моят народ и защото въпреки всичко се чувствам длъжен да им помогна. Но когато това приключи, ще си тръгна, защото домът ми е другаде.

Тегрек се изправи. Ахеос чу тътрене на сандали върху камък, обърна се и видя закачулени фигури да излизат под червеникавия светлик на залеза. Преброи двайсетина, преди да се откаже. „Извикали са всички“ — осъзна той. Най-умелите магьосници на Тарн бяха изкачили същия лъкатушен път през планинските недра. Имаше поне десетина скрири, имаше и други молецородни, такива, които никога не се бяха стремили към властта и отговорностите на този пост — учени, философи, магьосници на частна практика. Сега всички те бяха тук, мъже и жени, белязани от времето — най-младите бяха с двайсетина години по-стари от Ахеос и нито един не изглеждаше спокоен и уверен. Сред тях имаше и други като Тегрек, чужденци, намерили убежище в Тарн заради способностите си в магията — богомолкородни и паякородни рамо до рамо, един скакалецороден, две водни кончета от Федерацията и дори една миниатюрна мухородна старица, която се подпираше на бастун и също като Ахеос изглеждаше измъчена от дългото изкачване. Бавно и без изрични указания, новодошлите се подредиха в два концентрични кръга — скририте във вътрешен кръг, останалите зад тях, близо до ръба на малкото изкуствено плато.

Зареа се приближи и помогна на Ахеос да се изправи — не от съчувствие, а по необходимост. Той се довлече с накуцване и зае мястото си във вътрешния кръг, точно срещу Тегрек; Зареа и осородната Раека се оттеглиха към изхода на стълбището.

„Ние ще сме очите, през които този ритуал ще съзре плячката си“ — напомни си Ахеос. Другите щяха да осигурят силата и да й придадат нужната форма; двамата с Тегрек щяха просто да я фокусират. Такива ритуали са били извършвани често в епохата на Вещото време, преди много столетия. Но в обозримото минало? Не, последният се е състоял преди петстотин години в Даракион и драматичният му провал бележеше края на мащабната ритуална магия. Досега. Правени бяха опити, разбира се, но далеч не толкова амбициозни, повечето се бяха провалили, някои без резултат, други с ужасни последствия. А сега, в епохата на Умелите, когато магията бе толкова изтъняла и отслабена, никой не знаеше дали начинанието им изобщо е осъществимо.

„Че…“ Прииска му се да й беше казал нещо повече, преди тя да потегли за Мина с онзи предател Талрик. Сега стоеше тук под пламналото небе и съжаляваше за много неща.

Ритуалът започна без сигнал, без предупреждение. Просто разцъфна наоколо им, разля се откъм скририте, когато те насочиха силата на умовете си към вътъка на света и се опитаха да прогорят желанията си в него. Ахеос усети как вълната залива хората от външния кръг, усети ги как се отърсват от първоначалния шок и се включват в общото усилие. Въздухът наоколо им се сгъсти като мараня в горещ ден, потрепна от призованата сила. Самият той се почувства като лък, като изпънат докрай лък, готов да запрати стрелата, която другите бяха оформили със силата на мисълта си. Натискът беше толкова голям, че Ахеос ахна неволно. Натиск, който тепърва щеше да се усилва. Заля го живо, образно усещане за града под краката му — за осородните натрапници, които нямаха място в Тарн, за войниците и офицерите им, за машините им, за чуждите им мисли и чувства.

Скририте разтеглиха съзнанието му още повече, толкова надалеч, че Ахеос се задави от непоносимата болка. Разтеглиха го и продължиха да усилват натиска. Дано Тегрек се справя по-добре, помисли си Ахеос. Самият той щеше всеки момент да се скъса като пренатегната струна, да се разлети на парченца. „Стреляйте! — пищеше наум Ахеос. — Пуснете стрелата, иначе всички ще изгинем!“ Но те не го чуха, а продължиха да опъват съзнанието му, да го разтеглят безмилостно, защото стрелата още не беше оформена докрай. Скририте и техните помагачи изливаха всичко от себе си, цялото си умение, цялата си сила, в този едничък изстрел.

Ала не беше достатъчно.

Събрали се бяха най-великите магьосници на света и пак не беше достатъчно. Двата кръга, на скририте и на техните следовници, се полюляваха в ритъма на песнопението, мъжете и жените фокусираха мислите си, налагаха волята си върху тъканта на съзиданието, ала пак не беше достатъчно. Епохата на великите магьосници отдавна беше отминала, сегашните не притежаваха нужната мощ. Светът не беше като мека глина в ръцете им.

Ахеос усещаше как въздухът наоколо му пулсира, размива се, после отново идва на фокус, и така до безкрай. Сърцето му беше като нажежен метален прът в гърдите, всеки удар носеше взрив от болка, самите удари ставаха все по-неравномерни и слаби. Ако не беше подкрепата на колективната воля, отдавна да е загубил съзнание, помисли си той. Други не бяха извадили неговия късмет — най-възрастният скрир лежеше като купчина парцали на земята; една от богомолкородните се беше свлякла на колене.

Не се получаваше. Поне това беше очевидно. Не толкова очевидно беше дали Ахеос ще оцелее след този експеримент, бил той успешен или не. Срещу него в кръга лицето на Тегрек лъщеше от пот.

„Не мога…“ Усещаше студено пристягане в гърдите, което се усилваше с всяко дихание.

„Не“ — помисли си той.

Тъмнина затули звездите, но не реална, разбра Ахеос, а страничен резултат от неговото стесняващо се зрение. Гласът на един от скририте стигна до него сякаш от другия край на света:

— Нямаме силата да го направим! Трябва да спрем, преди да е станало късно!

— Спомнете си Даракион! — включи се друг глас.

— Не! — извика водещият скрир, чиято мисловна сила беше толкова могъща, че се усещаше в целия кръг. — Не можем да се откажем сега. Това единственият ни шанс да прогоним нашественика. Намерете още! Отворете и последните си резерви! Сега не е време да се щадим. Загребете до дъно и ми дайте всичко!

„Какви резерви? Какво дъно?“ — помисли си изтръпнал Ахеос, а после усети неохотното подчинение на хората в кръга. Може би не всички, но повечето от тях се пресегнаха и откриха в себе си скрити запаси от сила, които да хвърлят в ритуала. Някои пазеха артефакти от Вещото време, в които още крееше искрица вълшебство. Други бяха складирали от вярата си на тайни места, специален резерв за време на крайна нужда. Трети имаха близки хора, от които да почерпят сила — братя и сестри, ученици, слуги. Ахеос видя как осородният Тегрек посяга зад себе си, видя и как Раека хваща без колебание ръката му. Видя как робинята пребледнява, отдала волята и силата си на своя господар.

„Не мога — каза си Ахеос, ала по петите на тази мисъл доприпка друга: — Не мога да издържа, няма да оцелея, ако не го направя.“

Вече се беше пресягал към нея веднъж, още преди тя да му се отдаде. Колко ли по-силна беше сега връзката помежду им?

„Не! — извика той, едновременно в главата си и през стотиците мили, които ги деляха. — Че! Чуй ме! Помогни ми, Че, моля те!“

Осородните бяха качили два катапулта на покрива на двореца; в отговор минаската съпротива измести постовете си извън обхвата на снарядите им. Всичко това с цената на много изгубено време.

А време нямаха — това го знаеха всички, макар че никой не го изричаше гласно. Въпреки свирепите еднодневни сражения осородните още държаха двореца. На няколко пъти барикадираха входовете му, бойците от съпротивата ги щурмуваха със запалителни бомби и арбалети, с мечове и преносими тарани, разбиваха барикадите, подпалваха ги, но защитниците струпваха нови. От изящната мебелировка на двореца, която Ултер беше събирал с години, бяха останали трески и обгорели буци, и въпреки това осородните не отстъпваха. Посрещаха минасците при всяка врата, отбиваха атаките с мечове, жила и копия, сражаваха се отчаяно.

Кимене знаеше, че времето й изтича. Мухородни съгледвачи докладваха ежечасно за напредъка на имперското подкрепление, потеглило от Сзар. Ако съпротивата овладееше навреме двореца, имаше шанс да се справят и с подкреплението. В противен случай, веднага щом влезеха в битка с новодошлите, барикадиралите се в двореца войници от гарнизона щяха да ги нападнат в гръб.

— Ще трябва да усилим натиска, това е. Да щурмуваме входовете през цялата нощ — предложи Чисис. Това Кимене го знаеше, но й се струваше нелепо, че в този век на технологичен напредък трябва да разчитат единствено на мечовете и решимостта си.

— С новите експлозиви какво става? — попита тя.

— Още ги бъркат — отвърна Чисис с тон, който подсказваше, че според него няма да ги забъркат навреме. — Но имаме нова партида от запалителните гранати.

Кимене смръщи чело. Запалителните гранати бяха ненадеждни — шишета със запалима течност и парцали, натикани в гърлата вместо фитил. Нанесли бяха големи щети на осородните с тези импровизирани оръжия, но и сами бяха платили данък. А ако в подходите към двореца избухнеха сериозни пожари, съпротивата щеше да изгуби часове в гасенето им, а бранителите щяха да се оттеглят на балконите по горните етажи и да гледат отвисоко непроходимите огнени препятствия.

„Ако имахме наши си въздушни отряди…“ Ала разполагаха само с шарена сбирщина от мухородни, които охотно разнасяха съобщения и разузнаваха вражеските позиции, но отказваха да се бият.

— Губим твърде много хора — отбеляза тя. Чисис кимна мълчаливо. Той смяташе, че жертвите са неизбежни, че са естествена съставка на всяко сражение, която прави победата още по-сладка. За разлика от него Кимене мислеше за своите хора и каква цена щяха да платят за свободата, която тя им беше обещала.

— Раздай запалителните гранати — нареди тя. — Уведоми хората. След двайсет минути щурмуваме отново.

Че гледаше и не казваше нищо. Облякла беше плетена ризница минаска направа, чакала бе нетърпеливо в периферията на бойните групи, ходила бе дори на барикадите, но така и не я поканиха да се включи в битката. Стоеше и гледаше повтарящите се кървави щурмове на минасците и също толкова ожесточената и кървава отбрана на барикадиралите се в двореца войници. Видяла бе как Кимене изпробва всякакви варианти, самата тя беше предложила няколко. По нейна идея бяха сглобили малък катапулт, за да засипват централния вход на двореца с гранати, но гранатите и експлозивите свършиха скоро, а самоделните запалителни бомби бяха толкова ненадеждни, че дори тя не предложи да ги изстрелват с машината.

Значи така щеше да свърши всичко? А не би трябвало. Та нали Талрик се беше оказал прав за ситуацията в Мина? Не беше за вярване, че един толкова добър план може да се провали. Само че осородните държаха упорито двореца въпреки тежките си загуби в жива сила. Знаеха, че е достатъчно да отбраняват входовете и да чакат.

„Че.“

Тя подскочи на място. Гласът беше толкова ясен, сякаш Ахеос шепнеше в ухото й, но и слаб някак, далечен.

— Ахеос?

„Помогни ми, Че.“

Тя погледна към Кимене и видя, че никой не й обръща внимание. Побиха я студени тръпки.

— Ахеос? — Не можеше просто да оформи името в ума си, трябваше да го изрече на глас. — Кажи ми, че си добре, моля те.

„Имам нужда от теб.“ Гласът му никак не звучеше добре, никак, и Че си помисли за раната му и колко слаб изглеждаше той при последната им среща.

„Че, имам нужда от силата ти. Съжалявам… моля те…“

Тя дори не попита за какво. Нямаше нужда да знае. Реакцията й беше първосигнална като на дете.

„Вземи я“ — каза и този път нямаше нужда да изрича на глас думите.

Бръмбарородните не бяха магьосници, не бяха велики бойци, нито бяха бързоноги или грациозни. Но бяха издръжливи — упоритият им прагматизъм ги беше направил основен фактор на световната политическа сцена, а също и неуморното им трудолюбие. Те притежаваха запаси от сила, каквито другите раси не познаваха.

Ахеос усети как тънката нишка между него и Че започва да се пълни на вълни, да набъбва… след миг той се докосна до духа й, до сърцевината й, и потръпна шокиран. Не беше за вярване, че в нисичкото и кротко бръмбарородно момиче се крие такъв запас от сила. Без колебание тази сила му беше предложена, потече към него и през него към затворената верига на ритуалния кръг. Заедно с енергийния поток, като приятно тръпчивия вкус, който остава в устата си след глътка хубаво вино, Ахеос усети чувствата й, любовта й към него.

Агония бележеше лицата на мнозина в кръга и никой не забеляза сълзите, които се стекоха по страните му. Въздухът в кръга трептеше и се гънеше, но не от силата на волята им, а от чувство на гневно безсилие. Из целия Тарн послушници и слуги изливаха своя дял в общата река, древни вместилища на сила пресъхваха, вълшебни камъни угасваха, книги избухваха в пламъци, жезли се сцепваха. Осородните ставаха неспокойни — дори те усещаха, че нещо голямо се случва. Разтичали се бяха да търсят своя губернатор, без да подозират, че и той е част от заговора срещу тях. Скоро щяха да плъзнат по проходите към върха, водени от особения привкус във въздуха, привкус, който лепнеше по небцето и ставаше все по-силен.

Но не достатъчно силен, уви. Дори сега, когато всички се бяха отворили докрай, въпреки всеобщите усилия ритуалът се проваляше.

„Много е късно — помисли си Ахеос. — Преди сто години сигурно би се получило, преди петдесет дори, но сега е късно.“ Магията беше умирала от година на година, изтласквана от чудовищата на занаятчийството и технологията, повехнала беше в умовете на равнинците и само чудаци като тарнските скрири все още вярваха в нея. А в крайна сметка вярата беше в основата на всичко.

„Закъснели сме.“ Още малко и онези, които не вярваха в съществуването на магията, щяха да се окажат прави. Дори със силата, заета му от Че, Ахеос не успяваше да задейства ритуала. Стягането в гърдите му се засилваше, режеща болка се стрелкаше в главата му, сякаш и там се водеше свирепо сражение. Наоколо му хората се олюляваха, изтощени до смърт от усилието.

Ахеос взе силата, която Че му предложи, взе я с ума си, награби я с двете си ръце, и с един последен отчаян вик запрати гласа си отвъд границите на Тарн, по целите Равнини, и извика: „Помогнете ни!“

Това трябваше да е последният му ход, преди да признае поражението и да се предаде на непоносимата болка.

Ала не би.

„Ще ти помогнем, малки послушнико.“

Думите бяха като суха шума, която вятърът носи по камениста земя… глас, който Ахеос познаваше.

— Не! — извика той, не че имаше кой да го чуе. Нещо се изкиска в главата му.

„Ще ти помогнем. Ние сме свързани, ти към нас, и ние към теб. Кутията на сенките е отворена и макар само за миг, ние можем да разкършим ръце.“ И той видя ръцете им в ума си — ошипени, бодливи, многоставни, нечовешки.

— Аз не искам… — Той не искаше помощ от тях, но им беше отворил вратата и те влязоха. Усети приближаването им като буря, която пълзи по небето от гнилия мрак на Даракион. Сила, която бе чакала да се появи някой глупак като него, дебнала беше цели петстотин години, още от времето, когато магията бе започнала да умира.

Чиста, древна сила. Зла сила. Сила ужасна и уродлива. Допълзя до планинския връх над Тарн като осакатен исполин, изтерзан и гневен, и се стовари отгоре им като чук.

Ахеос изкрещя. Не беше единственият. Видя как друг в кръга пада подкосен с мъртвешки бледо лице и кървави очи. Ахеос се дръпна, опита се да прекъсне връзката, но напразно — беше като марионетка в скършените ръце на Даракион. Пламна. Киселинният огън на тяхната сила го прогори отвътре и болката беше такава, че дори писъкът пресекна в гърлото му.

Ритуалът се взриви. Абсолютна тишина отекна като гръм, проточи се в секунда на общ потрес, а после всички усетиха как приливната вълна на изродената им магия се сурва надолу в планината.

Всички лампи, всички фенери и факли в Тарн угаснаха едновременно.

Скоро след това започнаха писъците — писъци на хора, които се сражават, обхванати от бездънен ужас, погълнати от вълната на невидима сила, която не се трогва от баналните им оръжия. Сила, която се вмъкна в главите им. Която открива там източника на най-големите им страхове и ги освобождава, превръща всеки човек в жертва на собствените му демони. Осородните, а немалко и от молецородните им поданици, полудяха.

Някои се нападнаха един друг, жила трещяха от дланите им, пяна изби на устите им, деряха се с нокти, хапеха се като диви зверове. Други просто умряха, угаснаха като аварирали машини. Повечето побягнаха слепешката, някои уцелваха входовете, други се блъскаха в стени или един в друг; драпаха обезумели през тъмните тунели и коридори, пришпорвани от надеждата да излязат под открито небе. Онези, които успяха, се хвърлиха в бездната — някои полетяха с крилете си, други полетяха като камъни към дъното…

Ахеос, поел в себе си пълноводния поток на тази враждебна и неотвратима сила, усети как нещо в него се скъса. Нещо съвсем малко, но достатъчно, за да спре дъха в гърдите му, да отвори и разкървави раната му. А сетне болка прониза мозъка му, болка толкова силна, че дойде почти като облекчение, поглъщайки в себе си всичко останало.

След това… пропадане. И мрак, който дори очите на молецороден не можеха да пробият.

От известно време Че пищеше, свита на топка, коленете опираха в брадичката. Не чуваше нито Кимене, нито другите минасци, които я питаха какво става и се чудеха дали осородните не са използвали срещу тях някакво тайно оръжие. Чуваше само злостните, пълни с омраза гласове на Даракион, триумфиращи в дълго отлаганото си отмъщение.

Усещаше всичко това чрез Ахеос. Той беше в главата й, а чрез него — и те. Не чуваше Кимене и другите. Притичаха лечители, опитаха се да я изправят, но напразно. Свита на топка, Че пищеше ли, пищеше.

А после спря.

Пуснаха я и тя се надигна без чужда помощ. Изправи се и изтегли без предупреждение меча си.

Устата й провисна, но думи не излязоха, само тихичък стон на дълбоко страдание, защото… Ахеос го нямаше.

— Че… какво?… — Кимене също беше изтеглила меча си, тя, както и всички минасци наоколо. Въздухът около Че беше като гъст, клокочещ мрак.

— Няма го — изрече през стиснати челюсти тя. Тресеше се цялата. Само допреди миг главата й щеше да се пръсне от неканени присъствия, а сега там се бе отворила бездна, празнота, която Че трябваше да нахрани.

— Че… — започна отново Кимене, но в гърлото на бръмбарородното момиче напираше вой, ужасен, пронизителен вой на загуба, мъка и ярост.

Беше обладана. Огънят на Даракион още бушуваше в нея. Светът изведнъж й се стори твърде малък, отесня й. Ахеос го нямаше и заедно с него Че беше изгубила част от себе си, жизнено важна част. Усетила го беше да се откъсва от нея и да пропада в студените ръце на мъртвите богомолки, а това тя не можеше да понесе. С това тя не можеше да живее.

Воят й се източи в писък и преди да са я спрели, Че се прехвърли през барикадата с меч в ръка и хукна право към осородните при вратата на двореца.

Името й нямаше да остане в историята. Историята щеше да запомни Кимене за този щурм — Кимене, която се втурна инстинктивно след нея. Последва я с единственото намерение да спаси другар в беда, да я хване за рамото и да я дръпне овреме назад, но в този момент никой не би могъл да настигне Че, не успя и Кимене.

А след Кимене се втурнаха всички останали. Чисис ревна с цяло гърло, видял как Минаската дева, център и символ на цялата им революция, търчи право към копията на осородните войници. Така минасците се хвърлиха в трескав щурм, а противниците им забиха копията си под ъгъл в земята и протегнаха ръце с отворени длани. Далеч не всички се прицелиха в младата бръмбарородна жена, оглавила атаката, но и тези, които го направиха, бяха предостатъчно да я убият десетина пъти.

А после, преди да са отприщили жилата си, вълната ги застигна. Не вълната на бунтовниците, които едва сега навлизаха в обсега на жилата им, а вълната на страха. Около бръмбарородното момиче, повело така неочаквано вражеския щурм, въздухът внезапно се сгърчи, нагъна се. Сгъсти се в орда от неясни силуети — богомолкородни със сърпове и копия, страховити крилати насекоми със смъртоносни щипки, една устремена, връхлитаща вълна от тръни и шипове, която разораваше земята и летеше към тях. Ехото на Даракион беше стигнало до Мина и дори ехото се оказа достатъчно.

Минасците не вярваха на очите си — без никаква видима за тях причина осородните най-неочаквано биха отбой. Някои избягаха в двореца, други се издигнаха във въздуха. Когато Че и Кимене стигнаха до барикадата при входа, там вече нямаше никой. Миг по-късно минасците нахлуха в двореца и там започна истинската битка.