Поглед в мрака

24.

Бяха избрали остров Финдлейн за своя изходна база. Заети да удържат контрола си над размирния Соларно, осородните така и не бяха разпространили властта си над самото езеро. Но Финдлейн беше достатъчно близо до брега, така че леталата да изминат разстоянието до града, без да изчерпят горивото си за предстоящата битка, и едновременно с това достатъчно далеч, за да служи като сборен пункт на машини и насекоми, без движението им да привлече погледа на гарнизона в Соларно.

На Финдлейн имаше една стара кула, чийто произход се беше изгубил покрай множеството промени в собствеността. По стил приличаше на древните градежи на паякородните — изящна и бяла на времето, кулата беше платила висок данък на годините, изгубила беше горната си половина, а долната стърчеше като безмълвен чукан над заобикалящите я дървета. Таки я използваше за наблюдателница. Погледнеше ли на север, виждаше бледото петно на Соларно, разляло се по брега на езерото, а погледнеше ли на юг, към широкия и плитък залив на острова…

Бяха се събрали там — всички летящи машини, които свободните пилоти на Соларно можеха да осигурят, плюс контингентът на пиратите и корсарите от Часме, плюс немалка група наемници, плюс ято ездачи на водни кончета от Принцеп Изгнана. Таки никога не беше виждала толкова много пилоти на едно място и срещаше сериозни затруднения с укротяването им. Те се дърлеха непрекъснато — и как иначе, щом само допреди дни бяха върли съперници, сега принудени от обстоятелствата да действат съвместно. Когато моментът настъпеше, щяха да се бият по своя си начин — всеки сам за себе си. Дано поне не забравеха кой е истинският им враг.

Стискаше в ръката си смачкана бележка, донесена й преди малко от куриер, чиято платноходка вече се отдалечаваше по посока на града. Съобщението гласеше, че Неро е изпълнил задачата си да организира съпротивата в Соларно, но резултатите били задоволителни и нищо повече. Церемонията по встъпване в длъжност на имперския губернатор наближавала. Целият гарнизон щял да е на улиците в очакване на неприятности. Осородните нямало да останат разочаровани.

„Един-единствен удар, който да ги сломи.“ Новините от запада бяха съвсем оскъдни, знаеше се само, че паякородните се сражават някъде при Копринения път, на места, за които Таки беше чувала единствено легенди и които беше зървала за кратко от въздуха.

Сети се за Че. „Дано поне ти не срещаш трудностите, с които си блъскам главата аз.“ Хранеше и друга надежда — че ударът й срещу Империята ще помогне някак на бръмбарородното момиче, както й че неприятностите, забъркани от приятелката й, без значение какъв е характерът им, ще намалят поне малко натиска върху Соларно. Дори Империята нямаше безброй войници и безчетни армии.

Поне на теория беше така.

Погледна малкия джобен часовник, подарък от брат й отпреди много години. Насочи го под ъгъл към слънцето, за да разчете малката сянка. Сянката я уведоми, че е време да се хваща на работа.

Таки забърза по нанадолнището, преди да е размислила. „Дано Неро държи здраво юздите на своята част от операцията, иначе…“ Ето го пак познатото смущение, което се появяваше всеки път, когато се сетеше за Неро. Защото той не беше тук, воден от любов към Соларно или от омраза към Империята, и тя го знаеше отлично. Десет години по-възрастен от нея, плешив и грозноват, и най-вече — неизкушен от авиаторското изкуство. За другото би могла да си затвори очите, но никога не поглеждаше втори път мъж, който не е пилот. Имаше нещо в сърцето и в кръвта й, някаква потребност да бъде с човек, който познава и споделя небето, нейното небе.

„Стар глупак е той.“ Въпреки това се надяваше да не пострада. И без евентуалните несполуки на Неро носеше достатъчно вина на плещите си. „До залез-слънце твърде много хора ще пострадат“ — напомни си.

Свободата, обаче… свобода за Соларно, за Езгнано, а може би, само може би, и за света. „Ще хвърлим своя малък камък с надеждата да предизвикаме свлачище.“

— По машините! — извика тя, наближила залива. Мъже и жени зарязаха играта на карти и лагерните огньове; механици натегнаха за последно винт или гайка, после изпълзяха изпод леталата или изскочиха от търбусите им. Ниамед козирува отсечено, преди да се метне в кабинката на своята „Екзекуторка“. Приводнената „Вечна еднодневка“ на Скобран, едра и тромава, завъртя бавно витлата си.

Голямо водно конче, десетина метра на дължина, се издигна откъм дърветата, понесло брониран ездач на гърба си. Таки се заплесна по великолепната гледка — обикновено виждаше водните кончета от въздуха, а не от земята като сега, и за пръв път гледаше на тях като на съюзници, а не като на врагове. За пръв път и не за дълго. Гигантските водни кончета бяха прекрасни анахронизми, бързи, изящни в полет, величествени и много по-повратливи във въздуха от всяка летяща машина, но какво можеха да направят ездачите им със своите копия и лъкове срещу металния корпус на нейния „Еска Воленти“?

И други насекоми се бяха издигнали във въздуха, кръжаха и прелитаха над залива. Таки видя насекомото на Древане Сае, позна го по големия изумруден флаг, който се развяваше зад седлото му. Току над вълните, в опит да набере височина планираше грозната опушена черупка „Пустота“, прочутият пиратски ортоптер на още по-прочутия си пилот, печално известния пират по прякор Вечерницата.

— Късмет — подхвърли й лаконично Кръвопиеца, робът наемник от Часме, и си продължи по пътя. Таки го видя как се качва в бодливия корпус на новия си страховит фикс „Безименният воин“. Старият му ортоптер „Гибелен огън“ беше пострадал непоправимо при дуел с имперски летала. Зад него Таки зърна червения шал на мухородната Те Френа, която се наместваше в пилотското кресло на източения си хелиоптер „Бягство“. Хрумна й, че някои от тези хора сигурно вижда за последен път, били те приятели, врагове или непознати. Тя ги беше събрала и сега ги пращаше на война.

Призова крилете си и полетя на свой ред към „Еска Воленти“, който се поклащаше във водата недалеч от брега. Включи решително часовниковия механизъм на двигателя му с надеждата, че уютът на привичните действия ще прогони мрачните мисли. Изящният ортоптер се отдели от водата сред ветрила от сребърни пръски, издигна се през слоевете от кръжащи машини и насекоми, после се устреми решително към Соларно, сподирен от останалите.

Империята си беше намерила изкупителна жертва в лицето на местния клон на семейство Демариал, бивши поддръжници на Нефритената партия. След като повечето аристои от семейството избягаха в Порта Мавралис, осородните набързо си присвоиха големия палат на Демариал с първокласната му гледка към Галантения площад и залива. Новият имперски губернатор явно смяташе да се настани там и да си живее в лукс и удобства, идея, която срещаше одобрението на немалко соларнийци.

Днес Галантеният площад беше пълен, гражданите на Соларно се бутаха рамо до рамо, мухородни клечаха по трите великански статуи, които бяха основната му забележителност. Един от непочтителните зяпачи, създание плешиво и с лице на буци, всячески се стараеше да не поглежда през рамо към грейналите води на езерото.

Неро усещаше нервите си обтегнати до скъсване. Чукът щеше да се стовари всеки момент — такъв поне беше планът. Ако въпросният чук изобщо се е вдигнал за удар. Толкова много парченца трябваше да се съберат в едно… а макар да клечеше тук, на високото, яхнал като разглезено дете рамото на гигантския каменен воин, Неро не виждаше нито едно от въпросните парченца. Дори осородният губернатор още не се беше появил. Балконът — дали пък основната причина за конфискацията на палата не се криеше именно в този голям балкон, така подходящ за публични церемонии, — та балконът в момента приютяваше половин дузина войници с тежка пазителска броня и двама мухородни роби писари, но нито един, който да прилича на офицер и още по-малко на имперски полковник и бъдещ губернатор на Соларно.

Играта най-после щеше да започне. Вече два дни Неро се потеше да организира разни хора, които не виждаха причина да го слушат. Джемейн, Уен и другите соларнийци, проявили готовност да вдигнат оръжие, бяха разделени на групи от по двайсетина души и чакаха в улички недалеч от площада. Одиса и нейните скорпионородни наемници бяха на кораби в залива, снабдени с далекоглед и един соларнийски занаятчия, който да следи с него за раздвижване на Галантения площад. Някъде навътре в езерото чакаха Таки и другите свободни пилоти. Фактът, че не вижда никого от тях, го влудяваше.

„Неро, старче, ти си прост художник. Каква работа имаш да вдигаш революции?“

Да не забравяме и Честа, разбира се. И той беше някъде тук, на площада, готов да палне, по своя си начин, фитила на цялата суматоха. Сигурно щеше да метне нож от разстояние, понеже беше майстор в това, разсъждаваше Неро, но най-напред трябваше да се появи подходящата мишена.

По периферията на площада се бяха строили войници и маршируваха на място с черни и златни флагчета на копията си. Неро се размърда неспокойно върху рамото на статуята и за пореден път сдържа желанието си да погледна назад към езерото (щеше ли да зърне черни точици в небето над него?) или да пробва лесно ли излиза кинжалът между копчетата на панталона му. Тълпата долу, изкарана от осородните да почете с присъствието си церемонията, вече беше претърсена за хладни оръжия, ала малцина войници бяха чак толкоз усърдни, че да опипат чатала на мухороден мъж, особено ако е грозник като Неро.

Хората на площада бяха странно притихнали. Някои си шушнеха на ухо, други просто зяпаха мълчаливо големия балкон и кордона от войници. Соларнийците трудно понасяха новия си статут на второразредни имперски поданици, а и всички си даваха сметка, че днешният ден ще подпечата съдбата им за дълго — в едната или в другата посока. Неро можеше да се хване на бас, че не е единственият зяпач със скрито в дрехите оръжие. Осородните не бяха направили нищо, за да спечелят симпатиите на местните хора, а и играта беше наистина сложна, с немалко скрити от погледа фигури и немалко основни играчи с разнопосочни цели. Предния ден например една трета от гарнизонните войници просто си събраха багажа и потеглиха на север. Според слуховете, обсадата на Селдис се била проточила въпреки технологичното превъзходство на имперците. Неро отлично знаеше как действат при обсада паякородните — убийства на подбрани офицери, масови отравяния, саботаж, вербуване и подстрекателства, а през цялото време някъде на юг по Копринения път сигурно се събираха наемници и войски от сатрапиите. Тези новини бяха раздухали жаравата в Соларно и огънят всеки момент щеше да се разгори.

„Също като в Мина.“ Само че той не се беше задържал в Мина толкова, че да види как портите й поддават. Беше претеглил внимателно залозите и им беше казал — на Стенуолд, Тисамон и Мариус, — че излиза от играта. В крайна сметка мухородните не се славеха като войнолюбци. Тъкмо обратното, беше им заложено в природата да се снишават пред буря. Именно затова пускаха корени навсякъде и намираха плодородна почва както в Колегиум, така и в мравешките градове-държави, дори в сърцето на Империята. Тук, в Соларно, обаче Неро беше открил друга порода мухородни — свободни пилоти с неустрашим боен дух. Интересна находка като цяло и още по-интересна в частност.

„И всичко това заради едно хубавичко личице.“ Е, лицето всъщност беше много хубаво, в кръвта й гореше огън, и макар че женичката беше много по-млада от него, Неро си загуби ума като молец, привлечен неудържимо от гибелен пламък. „Много съм стар за това, откровено казано, но щом ще го играя младеж и ще ходя на война, защо да не го играя младеж и в друго отношение?“

Мисълта извика усмивка на устните му, но тя бързо изчезна при появата на губернатора.

На балкона излязоха десетина осородни офицери, всичките еднакви в униформените си доспехи, всичките обхождащи с презрителен поглед смълчаната тълпа на площада долу. Сред тях единствено губернаторът се беше нагиздил подобаващо. Над доспехите си от метални ленти носеше отворена черна туника със златен кант, а незнайно откъде — най-вероятно от гардероба на някой соларнийски аристои — се беше сдобил и с тънка златна диадема.

„Каква драма — помисли си Неро. — Този тип определено има усет за драматичното.“ А после си даде сметка, че дори не знае името на бъдещия губернатор. „Само дето си поизбързал малко с короната, пич…“

Губернаторът беше широкоплещест мъж с посребрена коса, полковник от имперската армия, заслужил с вярна служба престижния пост на соларнийски управник. Мина напред, облегна ръце на парапета и плъзна смръщен поглед по мълчаливите соларнийци на площада долу. Офицерите се дръпнаха назад, за да не засенчват началника си. Дали защото го уважаваха като командир, или защото не искаха да привлекат към себе си ненавистта на местните? Неро се размърда отново и усети ножа, залепен високо от вътрешната страна на бедрото му — припари му като да беше нагорещено желязо за дамгосване, а не хладно оръжие. Тълпата съвсем беше притихнала, дори шушукането между съседи престана. Единствено ритмичният шум от прибоя и дрънливият звънтеж на войнишка броня тук и там нарушаваха тишината.

А когато губернаторът отвори уста да заговори, Честа се появи от нищото.

Неро така и не разбра дали убиецът е скочил от съседна сграда, дали е долетял, или си е пробил път откъм вътрешността на къщата, но така или иначе, облечен в широките бели дрехи на соларнийски гражданин, Честа се появи изневиделица на балкона. Появи се и преряза гърлото на губернатора пред погледа на всички. Това сигурно беше най-публичният атентат в историята. Неро усети как челюстта му провисва, долови и всеобщия шок, ливнал се през хората на площада — те се люшнаха назад като по команда, сякаш да избегнат кръвта, пръснала към предните редици.

Художническото сърце на Неро трепна от непреодолим копнеж да запечата сцената — политналия назад полковник, който така и нямаше да стане губернатор, проблясващите във въздуха капки кръв, надвисналия от балконския парапет тънък мъж от незнайна раса, пълното вцепенение на офицерите, наредили се отзад. Мигът се отля, преди Неро да е вкусил докрай драматизма му… и настъпи следващият.

Опръскан с кръвта на губернатора, която аленееше контрастно върху белите му дрехи, Честа изкрещя: „Соларно!“, после ръцете му оживяха и тънки остриета литнаха към пазителите, които тъкмо се отърсваха от шока. Неро видя двамина да падат — тежките брони не можеха да ги спасят от изпилените остриета, метнати с нечовешка точност към лицевите прорези на шлемовете им. Копие се устреми към убиеца, но той го използва като стъпенка, от която да се оттласне напред и нагоре към оттеглящите се панически офицери. Енергийни залпове избухнаха около Честа и поне един уцели осороден майор по погрешка, миг по-късно убиецът се озова сред офицерите. Ножове заваляха като метална градушка, но по-смъртоносни от тях бяха ръцете, които ги мятаха. Празни ръце с отворени длани, ала въоръжени с някакво гибелно Изкуство, отмряло заедно с отмрялата раса на Честа, което ги превръщаше в страшни оръжия, за които броните не бяха пречка и под чиито удари метал и плът се цепеха еднакво.

В този миг тълпата се разбуди. Мечове нямаше, затова пък площадът се превърна в море от ножове, бастуни и ошипени с Изкуство юмруци, море, чиито вълни заляха като по команда кордона от войници. Осородните отвърнаха с копия и енергийни залпове, в които площадната вълна се удари, разби се и се отля без ред. В същия миг Джемейн, Уен и другите дотичаха откъм уличките и откриха втори фронт срещу рехавия кордон от имперски войници.

„Вестта вече е стигнала до гарнизона — помисли си Неро. — Още войници идват насам, но с малко късмет няма да са единствените, тръгнали към площада.“

Битка се вихреше по целия площад. Макар и извадил кинжала си от скришното му място, Неро все така стоеше обкрачил рамото на каменната статуя. Предните врати на палата Демариал се отвориха с трясък и клин от тежка имперска пехота се вряза в тълпата; източната дъга на войнишкия кордон се разпадна окончателно; цели наръчи закривени соларнийски мечове се предаваха от ръка на ръка… ала Неро не можеше да откъсне погледа си от Честа.

Половината осородни офицери вече бяха мъртви, повечето от останалите бяха избягали в къщата, ужасени до смърт от незнайния убиец и неговите кървави ръце. А после Неро видя как пазителското копие се забива дълбоко в гърба на Честа, открило пролука, която никакъв късмет или умение не биха могли да предпазят. Честа политна към входа, сгърчен в агония, ала намери сили да метне още един от тънките си ножове. Острието се заби почти докрай в гърлото на пазителя и той се срина на колене.

Там издъхна Честа, на вратата на балкона, с гръб към полудялото множество, чиято ярост беше подпалил — прободен и обгорен от пламъка на осородни жила, метнал едно последно острие, преди да се свлече мъртъв на пода с мисълта, че расата и наследството му ще изчезнат завинаги от лицето на света в мига на неговата смърт.

Неро изтръпна, потресен от величието на тази гледка, и чак тогава насочи поглед към езерото, регистрирал със закъснение далечния рев на двигатели, който се усилваше постепенно. И наистина, в небето на Езгнано се виждаха черните точки на леталата, които свободните пилоти пришпорваха към разбунтувалия се град.

Първата вест, стигнала до имперския гарнизон, беше толкова неясна, че офицерите се видяха в чудо. Разпратиха отряди да заемат позиции по улиците на града, други потеглиха на бегом към Галантения площад. Следващите съобщения разясниха ситуацията и последва заповед за координирана армейска атака срещу бунтовниците около палата Демариал.

Цялата тази дейност остана встрани от вниманието на лейтенант Аксрад. Още при първия знак за неприятности той събра пилотите си и хукна към летището. Изпрати по летящ куриер съобщение до командира на „Звездно гнездо“ — гигантският въздушен кораб още беше на позиция в небето над града, — после се втурна с хората си към леталата. Част от летящите машини бяха прикрепени със специални приспособления под гондолите на въздушни кораби и се издигнаха с тях, за да атакуват отвисоко; други, онези с по-мощните двигатели, излетяха тромаво от земята. Аксрад прелетя последните метри до кабинката на собственото си летало, включи двигателя и усети как крилете потрепват и машината се събужда като след дълбок сън.

Земята потъна под него, освободи го от оковите си.

Аксрад не беше образцов офицер, но в авиаторския корпус нещата стояха малко по-различно. Допреди пет години такъв корпус изобщо не съществуваше, но имперската армия се развиваше бързо. Само преди три поколения осородните са били варвари с арсенал от копия и бойни крясъци. А после, като с магия, се бяха превърнали в нация, която можеше да се похвали с хора като Аксрад — пилот, въздушен дуелист и посвоему човек изтънчен и с философска нагласа. Повечето чужденци вярваха, че вродената самоувереност на осородните ще им попречи да се поучат от завладените раси, но това не беше така. Те не бяха слепи за чуждите постижения, дори напротив — виждаха ги и разсъждаваха по следния начин: „Ние сме по-добри от тях, значи ще се справим по-добре.“

Бунтът на соларнийците се беше развил светкавично и неочаквано, но и имперският контингент, участвал в завладяването на града, се различаваше от обичайния състав на имперските армии. Нуждата от бързо нападение, което да овладее Соларно след провала на рекефската операция, беше принудила командването да прибегне към тактика много по-бърза и мобилна от обичайната комбинация на тътрузеща се пехота и аварираща артилерия. Провеждането на въздушна атака се оказа блестящ и изключително успешен експеримент.

„А сега ще разберем дали сме в състояние да удържим завоюваното.“ Малките въздушни кораби, чието основно предназначение беше да издигат за летящ старт бойните летала, чакаха в готовност още от времето на инвазията, макар че според предварителните планове те трябваше да транспортират летящите машини на запад към Селдис и Паешките земи, а не да се включват в потушаването на бунт на местните хора. Голяма част от пехотата, която беше пристигнала в Соларно след капитулацията на града, неотдавна беше потеглила по обратния път, за да се включи в зациклилата обсада на паешките градове.

Небето над града гъмжеше от летящи машини. Аксрад се опита да прецени броя им. „Повече от четирийсет летала“ — определи на око той. Което означаваше, че силите са повече или по-малко изравнени. При други обстоятелства въздушната битка щеше вече да е приключила в полза на бунтовниците още преди имперските машини да са излезли от хангарите, поради изненадата от неочаквания удар. За щастие, всички летала бяха изкарани на открито, готови да излетят веднага щом пристигне очакваната заповед да се отправят на запад.

Над Аксрад великанската гондола на „Звездно гнездо“ закриваше небето. Този път търбухът на големия дирижабъл не беше претъпкан с войници — те отдавна бяха свалени на земята и повечето бяха напуснали Соларно, но на борда му все пак имаше достатъчно инженери, които да обслужват оръдията. Оловомети и бомбардири, които да обстрелват града, и балисти за многократна стрелба, които да прехващат подвижните цели на соларнийските летящи машини.

И Аксрад не беше бездействал през последните дни, не от завоевателски хъс, а воден от професионално любопитство. В резултат на тази негова инициативност леталото му можеше да се похвали с чифт нови-новенички пронизвачи от двете страни на носа. Тези предпочитани от соларнийските пилоти оръдия с огнепрахов заряд бяха по-далекобойни от механичните балисти, взети на въоръжение в имперската авиация.

Мухородната Таки със сигурност беше в някое от леталата, захождащи към брега в широка дъга. Аксрад се надяваше да види навреме нейния „Еска Воленти“. Дължеше й един последен дуел.

„Ако тя падне, редно е да падне от моята ръка и с дължимото уважение — мислеше си той. — Ако аз падна, нека е от ръката на майстор като нея.“ Аксрад не споделяше идеологията за расовото превъзходство, която тласкаше Империята към нови и нови завоевания. Той беше представител на чудатата нова порода, която комбинираше в едно уменията на войник, занаятчия и авиатор — породата на бойните летци. В неговия свят майсторството в пилотажа беше единственото мерило за превъзходство, без значение какъв цвят на кожата и какви физически характеристики вървят с него.

Вече всички бяха във въздуха, едни набираха усилно височина, други се отделяха от търбусите на транспортните дирижабли. Дошло беше време имперските военновъздушни сили, дръзкият нов корпус, поздравил се с превземането на Соларно, да защити завоеванието си.

Свободните пилоти връхлетяха откъм Езгнано на скорост. Битката за небето над Соларно беше започнала.

Наземната битка за улиците и къщите беше в ръцете на аматьорите от съпротивата, на Нефритената партия, на Одиса и нейните скорпионородни наемници. Те щяха да се сблъскат с тежката пехота, да се сражават с всички сили за всяка улица, докато везните се наклонят в едната или в другата посока. Въпрос на издръжливост и късмет — или духът на бунтовниците щеше да се прекърши, или имперските офицери щяха да бият отбой, за да ограничат загубите в жива сила.

Но ако Империята спечелеше въздушната битка, бунтът в ниското щеше да приключи, преди да е набрал инерция. Точно като при първото сражение за Соларно летящите имперски отряди щяха да се спуснат с огън и меч към ключовите места, за да смажат съпротивата парче по парче, да я раздробят на отделни стълкновения.

„Летяща империя.“ Таки осъзна нещо, което е трябвало да съобрази отдавна — как осородните са станали толкова силни. Притежаваха бойния дух на соларнийците и мравкородните, но освен това притежаваха и небето. „Ако мухородните бяха бойци по природа, отдавна да сме завладели света.“

Видя пред себе си продълговатия сивкав балон на „Звездно гнездо“. Гигантският дирижабъл набираше височина. Бяха стигнали до единодушния извод, че той трябва да е основната им цел. Дори бяха изработили план — ако скърпената и крехка измишльотина, която бяха родили с общи усилия, можеше да се нарече с това гръмко име. Но предвид дърлещата се сбирщина, която Таки имаше честта да командва, по-добро не можеше да се очаква.

Разстоянието между „Еска“ и „Звездно гнездо“ се топеше бързо, а дирижабълът не спираше да расте. Таки си даде сметка, че е подценила габаритите му — проклетото нещо се издигаше като планина в небето пред нея. По-малките въздушни кораби отдавна бяха набрали височина. Таки дръпна лоста към себе си, насочвайки „Еска Воленти“ в стръмно изкачване към тях, с другата ръка посегна да включи механизма на своя пронизвач. За да свалят „Звездно гнездо“, първо трябваше да пробият бойния ред на вражеските летящи машини и именно това беше задачата на Таки и още неколцина нейни колеги с по-повратливи летала.

Нещо разтърси въздуха. Таки усети вълната по трепета на лоста в ръката си, преди да чуе съпътстващия я трясък. Оръдията на „Звездно гнездо“ бяха открили огън по тях. Таки видя валма пушек да се издигат над оловометите, а миг по-късно вляво от нея един от наемниците на Кръвопиеца се разлетя на парчета, превърна се от устремен хелиоптер във… в нищо, на практика в дъжд от трески. Чист късмет за осородните, защото оловометите бяха твърде тромави за противовъздушна отбрана и рядко се използваха с такава цел. „Звездно гнездо“ беше въоръжен и с балисти за многократна стрелба, въртящи се установки, които да покриват целия хоризонт, но дори и те бяха прекалено тромави за ефективен обстрел срещу бързи летала. Въпреки това масираният преграден огън на балистите несъмнено щеше да вземе своите жертви от летящия ескадрон на Таки.

Издигаше се покрай гигантския балон на „Звездно гнездо“, а над нея имперски летала напускаха транспортьорите си и се спускаха към соларнийската въздушна армада.

„Добре.“

Първата й мишена дори не я видя — самоуверен осороден пилот, останал с грешното впечатление, че е хищникът, а не плячката. Осородният тъкмо извеждаше ортоптера си за залп срещу неин колега, когато Таки натисна спусъка и раздроби корпуса му на парчета. Ортоптерът се люшна и пропадна странично, макар двигателите му още да работеха. Явно един от изстрелите беше уцелил пилота, предположи Таки. Имперският ортоптер пропадна почти безшумно към града отдолу, воят на двигателите му бе погълнат от трясъка на „Еска“ и ехото от изстрелите.

Наоколо й атакуващата армада от летала се беше разгърнала и раздробила в единични двубои. В кратката пауза, преди да набележи следваща си цел, Таки видя как обшитият със стоманени листове корпус на „Безименният воин“ помита пътьом едно имперско летало. Машината на Кръвопиеца само потрепна от сблъсъка, затова пък лекият вражески ортоптер се завъртя и пропадна в спирала. „Екзекуторката“ на Ниамед вършееше с трещящи пронизвачи сред ято имперски летала.

Имаше и хора във въздуха — осородните бяха пратили летящи отряди да подпомогнат авиацията. Което си беше груба тактическа грешка, ако питаха Таки. Глупаво е да пращаш хора срещу машини, да изправиш бързи и дребни мишени срещу здрави корпуси, непробиваеми за слабите им оръжия. Толкова по-добре за съпротивата, разбира се — колкото повече безполезни войници се мотаеха из въздуха, толкова по-малко щеше да има на земята, в града, където оръжията им биха били далеч по-ефикасни.

Таки насочи „Еска“ към малък рояк осородни и ги разпръсна набързо. В същия миг някаква сянка премина над нея. Таки проточи врат и зърна празнина в рояка, която бързо се разширяваше. Втора сянка прелетя над „Еска Воленти“ и Таки разпозна изящния силует на водно конче, хищник, роден да лови плячката си във въздуха. Знаме в червено и златно плющеше покрай изопнатата като стрела опашка на насекомото и Таки зърна за миг ездача му, един от хората на Древане Сае, който изпъна лъка си и стреля миг преди насекомото му да сключи челюсти около главата на поредната си жертва.

Таки пришпори „Еска Воленти“ напред, подмина улучено имперско летало, проточило опашка от гъст дим след себе си. Имаше чувството, че мозъкът й се е разделил на две самостоятелни части. Едната продължаваше да следи контролните уреди и да направлява „Еска“ в претъпканото небе, да набелязва цели, да атакува вражески летала и да избягва техните контраатаки, като през цялото време се оглежда за чист подход към „Звездно гнездо“. Ала имаше и друга част, част изтръпнала и парализирана от невиждания мащаб на това въздушно сражение. Мащаб, който допреди броени минути изглеждаше немислим.

Елегантното летало на Те Френа, „Бягство“, се беше разбило в града, смачкано до неузнаваемост, съдбата на пилота му бе неизвестна. Свалена имперска машина се беше стоварила върху петвековната галерия „Селенца“. Галерията гореше и не само тя — още десетина пожара бушуваха в града. Спорадичен дъжд от повредени машини, мъртви хора и насекоми се изсипваше върху онези, които се сражаваха по улиците на Соларно. Страхотии, които домът на Таки с нищо не беше заслужил.

Таки завъртя ортоптера си около оста на едното му крило и видя имперско летало да връхлита недалеч пред нея. Двойката пронизвачи на носа му изтрещя и стрелите намериха корпуса на соларнийски фикс. Фиксът се разтресе от попаденията и Таки със закъснение позна силуета на „Вечната еднодневка“. Осъзна също, че Скобран на свой ред се е устремил към „Звездно гнездо“ — или му беше писнало да чака, или беше съзрял свободен подход, убягнал от нейния поглед. Таки откри огън по имперското летало с надеждата да го отклони от фикса на Скобран. Така и стана — осородният пилот смени рязко посоката, за да избегне обстрела, и заряза плячката си. Таки го подгони по петите, хладнокръвно и без излишно бързане, макар стомахът й да се свиваше на топка от страх за Скобран, чиято „Вечна еднодневка“ се беше гмурнала безразсъдно към гигантския дирижабъл.

Една от стрелите й се заби в двигателя на имперската машина и леталото проточи опашка от дим. Осородният сниши рязко машината си, после капакът на кабинката се отвори, пилотът изскочи навън и разпери криле. Таки прекрати моментално гонитбата и точно тогава „Еска“ се разтресе от три директни попадения откъм кърмата, две пронизаха брезента на крилете му, третото уцели фюзелажа на по-малко от метър зад нея. Таки се гмурна рязко и едва не закачи пропадащото в спирала имперско летало, което беше свалила току-що. Хвърли поглед през рамо и видя, че новият противник още е по петите й, а балистите на носа му мятат стрели с механична прецизност. Поведе „Еска“ в стръмно, почти вертикално изкачване с пълното съзнание, че превръща ортоптера си в лесна мишена. Нова стрела разцепи въздуха на педя от „Еска Воленти“ и Таки се сви инстинктивно.

Овладяла нервите си, тя освободи първия си парашут, но не за да го използва по предназначение — сряза задържащото го въже и отклони „Еска“ настрани. Имперското летало беше твърде близо зад нея, платното на парашута се оплете в крилете му, омота ги, обездвижи ги и превърна машината в поредната мъртва тежест, която да се разбие на улиците долу.

Таки се огледа трескаво за Скобран. „Еднодневката“ се чернееше миниатюрна като муха върху сивкавата стена на гигантския балон. Таки обърна ортоптера си и го пришпори на помощ. Въздушните кораби бяха пословично трудни за сваляне и освен ако осородният екипаж на „Звездно гнездо“ не беше крайно некомпетентен, и хиляда стрели трудно биха причинили сериозна щета на балона му. Материята щеше да се свие около всеки малък пробив и да го запечата, преди балонът да е изгубил критично количество газ.

„Еднодневката“ на Скобран се юрна за челен сблъсък с един имперски ортоптер. Осородният пилот изгуби самообладание и сниши рязко машината си, за да избегне сблъсъка с големия брониран фикс. Скобран смъкна леталото си досами балона на „Звездно гнездо“, толкова близо, че сякаш се плъзгаше директно по него. Толкова близо, че Таки, изтръпнала, очакваше да види как вълни гънат материята по дирята на фикса.

Пламъци изригнаха от кърмата на „Еднодневката“ — Скобран използваше любимите си огнехвъргачи, разбра Таки и сърцето й преля от въодушевление, защото огънят можеше да направи онова, което стрелите не можеха. Можеше да стопи обвивката на балона.

Това, уви, не се случи. Огнехвъргачите на Скобран оставиха саждива диря и нищо повече. „Явно използват нов материал“ — помисли си обезсърчено Таки, материя, която не гори. Осородните занаятчии ги бяха надхитрили.

Имперско летало захождаше около балона и бързо скъсяваше разстоянието до „Еднодневката“. Таки видя как Скобран убива рязко скоростта с надеждата бронираният корпус на леталото му да издържи на обстрела, само че пилотът откри огън с пронизвачи — проклетниците им бяха откраднали идеята, — „Еднодневката“ се разтресе силно и започна да губи височина.

Таки вече се спускаше шеметно към мястото на двубоя, спускаше се с цялата мощ на своя „Еска Воленти“, но осородният пилот беше хванал на прицел „Еднодневката“ и стрелите му се забиваха в корпуса й въпреки опитите на Скобран да се откачи. А после опитите пресекнаха внезапно и „Вечната еднодневка“ пропадна с носа напред към земята.

„Аксрад“ — осъзна Таки. Имперските летала бяха боядисани еднакво, но тя позна летателния стил на осородния авиатор, безспорното му умение да води машината си във въздуха.

Пришпори „Еска“ към нето. Време беше да доведат започнатото докрай.