Поглед в мрака

27.

Димни опашки от повредени летала браздяха небето.

Соларнийците бяха изгубили контрола си върху битката в града. Като се възползваха максимално от по-добрата си подвижност, осородните спускаха летящи отряди в рехавите пролуки между отделните въстанически ядра, удържаха ключови улици и всячески се опитваха да разделят града на малки участъци. Хората на Джемейн, двестатина мъже и жени от Нефритената партия, бяха сред жертвите на тази тактика. Седемдесет или осемдесет вражески войници се бяха окопали в тясна уличка и им блокираха пътя, осородни имаше и по покривите на съседните сгради, клечаха там и ги обстрелваха по фланговете. Времето на Джемейн и хората му изтичаше бързо. Ако още войници се появяха в улицата зад тях, положението щеше да загрубее драматично.

— Трябва да пробием! — заяви Неро.

Джемейн поклати глава и изскърца със зъби. Стискаше извит соларнийски меч в едната си ръка, но бързо губеше самообладание. Нервите му бяха пред скъсване, прецени Неро.

— Хайде бе, човек! — настоя Неро. Джемейн облиза устни. Бойците му крещяха обиди на осородните и размахваха оръжия, но гледаха да стоят извън обсега на жилата им. Някои имаха арбалети, но според последните тенденции в местната оръжейна мода актуални бяха джобните размери, а техният обхват беше нищожен.

„Соларнийците се бият заради едната фукня — помисли си Неро, — а осородните се бият, за да победят. Това няма да свърши добре.“

— Слушай — подхвана отново той и млъкна, осъзнал, че аргументите му са се изчерпали. Джемейн нямаше кураж да нагази в копривата и толкова.

— Зад нас! — извика някой. Неро изпсува и се оттласна във въздуха, за да види какво става. Вместо очаквания отряд в черно и златно, видя нещо, което му възрадва сърцето.

Одиса паякородната и не само тя. Зад нея пристъпваха шейсетина от прословутите й наемници — огромни плещести мъже с изпъкнали челюсти и тежки щипки, скорпионородни бойци от Ръбатата пустиня, закоравели роботърговци, бандити и мечоносци на свободна практика. Грозноватата дружина беше като балсам за очите на Неро.

Соларнийците също се ободриха видимо, забеляза той. Новодошлите скорпионородни, колкото и съмнителна да беше репутацията им, явно си разбираха от работата.

— Трябва да си пробием път! — развика се Неро. — Да се доберем до мястото на истинската битка. — Одиса кимна мълчаливо и Неро с изненада видя, че въпреки паешките си маски и маниери, жената изглежда бледа и уплашена. Сигурно за пръв път влизаше в истинска битка, реши той.

При появата на наемниците осородните бяха сгъстили редиците си. Издигнали бяха ограда от копия, готови да размахат мечове и да жилят. Скорпионородните обаче имаха тежки двуметрови мечове, създадени да отварят просеки във фронт от войници без щитове. Някои носеха тежки арбалети и брадви за хвърляне, повечето бяха с кожени доспехи и полички, други бяха гологърди, а водачът им беше сложил нагръдник върху дълга плетена ризница.

— Ще е болезнено — отбеляза водачът на скорпионородните.

— И? — вдигна вежди Неро. В същия миг някакво летало се разби през една улица от тяхната. Мухородният не разбра имперско ли беше, или соларнийско, но така или иначе не трепна.

— Ми да се хващаме на работа, викам — каза скорпионородният, вдигна с една ръка тежкия меч над главата си и нададе кански рев, толкова силен, че сигурно го бяха чули и в другия край на града. Войниците се стреснаха и сгъстиха още редиците си. А после наемниците нападнаха, повличайки и соларнийците със себе си, юрнаха се като полудяла тълпа към имперските войници. Неро взе своя меч — късо оръжие, откраднато от врага, но голямо като за него, — вдигна го високо и се включи в атаката. Размаха трескаво криле и полетя ниско над земята наравно с първата редица наемници.

Видя жилото, което уцели Джемейн, видя как мъжът полита назад, как хората след него се препъват, но жилото, което миг по-късно улучи самия него, изобщо не забеляза.

Аксрад беше много бърз, твърде бърз. Раираното му летало се стрелкаше под цевите на нейните пронизвачи и танцуваше напред-назад край „Звездно гнездо“. Сърцето на Таки тежеше като камък. Със Скобран се знаеха отдавна, и макар често да се джавкаха, кога на шега, кога на сериозно, Таки никога не го беше имала за свой враг. „Еска Воленти“ се гмурна след ортоптера на Аксрад, следваше го по петите, държеше го на прицел.

В небето над Соларно се водеха десетки въздушни двубои. Грациозната „Екзекуторка“ на Ниамед се спусна към раиран в черно и златно фикс и го принуди да се сниши, имперската машина пропадна към един от подемните дирижабли и витлата й раздраха на парцали балона му. Древане Сае пришпорваше водното си конче над улиците на Соларно, града на отколешните си врагове, спускаше се рязко надолу и подбираше мишените си сред имперските офицери, които се опитваха да организират наземната отбрана. Грозната тъпоноса „Пустота“, бич за цяло Езгнано, стреляше с шрапнелометите си по всичко, което навлезеше в обсега им, и бързо наближаваше гигантския балон на „Звездно гнездо“.

Ортоптерът на Аксрад описа остър завой и се скри зад балона на великанския дирижабъл. Таки изпсува и побърза да набере височина, защото, ако беше на мястото на Аксрад, би описала кръг около гондолата на „Звездно гнездо“, за да излезе в гръб на противника си. Така и стана — ортоптерът се появи миг след като нейният „Еска“ се беше изкачил достатъчно, за да се впусне в атака. Бързото и повратливо летало на Аксрад изникна в идеален подстъп за засада, само че плячката му не беше там. Осородният пилот поведе ортоптера си нагоре, Таки спусна своя надолу и двамата откриха огън едновременно.

Две стрели забърсаха корпуса на „Еска“, трета разби прозореца на кабинката и одраска рамото на Таки. Раната беше повърхностна, но я стресна и тя дръпна неволно лоста за управление. Силна въздушна струя навлизаше през счупеното стъкло и Таки побърза да смъкне предпазните очила на лицето си. Непокътнатото летало на Аксрад мина толкова близо над „Еска“, че разперените криле на двете машини се докоснаха при върховете.

Ортоптерът й моментално навлезе в спирала, от която Таки трябваше да го изведе по най-бързия начин. Направи необходимото с мисълта, че Аксрад несъмнено се бори със същия проблем. Овладяла отново леталото си, Таки описа дъга и го обърна срещу Аксрад и „Звездно гнездо“. И видя, че осородният е направил същото, като огледален образ на собствените й действия.

Той беше убил Скобран и не само него, но беше добър пилот и това Таки не можеше да му отрече.

Другаде в небето над Соларно „Безименният воин“ на Кръвопиеца танцуваше с три имперски ортоптера. Полуродният роб, най-добрият пилот на Часме, имаше стрела в крака си, която го приковаваше като с пирон към корпуса на задъхващото се летало. Той не й обръщаше внимание. И без това не владееше Изкуството на полета, така че загинеше ли машината му, и той щеше да загине заедно с нея. Четирите му пронизвача се въртяха около общата си ос и засипваха с дъжд от стрели вражеските летала. Единият имперски ортоптер пропадна с разкъсани криле и надупчен корпус. Ала и силите на Кръвопиеца бяха на изчерпване — и неговите, и на машината му. Щеше да умре над вражеския Соларно, неоплакан и невидян от никого, освен от осородния, който щеше да го свали… не още обаче. Имаше още малко работа да свърши преди края.

Аксрад водеше леталото си право напред и Таки разбра, че е решил да доведе двубоя им до край, по един или друг начин. „Еска“ трептеше тревожно в ръцете й — бедният „Еска“, платил преголям данък на днешното сражение.

Таки натисна спусъка едновременно с Аксрад, видя как се отварят бразди в корпуса на неговия ортоптер, после пронизвачите й засякоха, а стрелите от противника й се забиха в колесника на „Еска“.

„О!“

Би трябвало да се гмурне странично, но направеше ли го, Аксрад щеше да се залепи зад нея и да й види сметката. Стрела профуча през счупения прозорец право към обшивката на двигателя.

Таки започна да брои. Три стрели я подминаха, четвъртата се заби в меката плът над лакътя й. Тя изкрещя.

Дръпна освобождаващия лост, капакът на кабинката се отдели и пропадна надолу, тя се оттласна въпреки болката и призова крилете си.

Аксрад издигна носа на леталото си в последния възможен момент — закъсня, защото в желанието си да я свали така и не разбра, че вече го е направил.

Таки едва не попадна между двете машини. Спасиха я бързите мухородни рефлекси, задействали се миг преди празният очукан „Еска Воленти“ да се вреже в леталото на Аксрад. Крилете на двата ортоптера се скършиха, носът на „Еска“ се заби в корема на имперската машина.

Таки не видя дали осородният е успял да излети, преди двата умиращи ортоптера да пропаднат в лудешка спирала към земята.

Имаше само малка кама у себе си, а балонът на „Звездно гнездо“, който закриваше небето над нея, беше огромен и здрав… но нямаше значение, защото някой друг разполагаше с далеч по-ефикасно оръжие от нейното.

По всичко личеше, че Вечерницата, старият пират, и преди си е имал вземане-даване с въздушни кораби. Колко ли дирижабли беше нападал в небето, принуждавайки ги да се спуснат към водите на Езгнано, право в капана, устроен там от неговите бандити? „Пустота“ се спусна ниско над изпънатото платно на балона, черна, зловеща на вид машина, бронирана и четвъртита, с естествената грация на летящ бръмбар. От корема й стърчаха две завити остриета, дълги колкото човешки ръст. Нищо изящно нямаше в атаката. Пиратът хвърли леталото си срещу балона на „Звездно гнездо“ и го разпра по цялата му дължина, отваряйки два успоредни прореза в платното, дълги по двайсет метра и повече.

В първия миг Таки се уплаши, че дори това ще се окаже недостатъчно, ала скоро разликата си пролича, лекият газ започна да излиза от нарушената обвивка, исполинският балон се килна, провисна и гордостта на имперския въздушен корпус пропадна към града, който бе пратен да завладее.

Не искаше да си ляга. Вместо това седна на писалището си, отрупано с доклади и карти, с надежда да придобие поне бегла представа за последното развитие на нещата.

— Трябва да поспиш, разбери — настоя Ариана. Стоеше на прага на кабинета му, увита в една от неговите роби, която й беше възширока. — Стенуолд, утре пак ще те извикат на стените.

— И аз ще отида — отвърна той. Ръцете му трепереха, забеляза Ариана. — Виж само колко неща ми дадоха. Хартията е проклятието на този град! Водим война, а всички се чувстват длъжни да я опишат на хартия и да ми връчат писанията си за четене!

— Ами, не ги чети — посъветва го тя. — Едва ли ще научиш нещо, което не знаеш така или иначе.

— Да, но може и да има нещичко — каза той. — Как да ида утре на стената, като знам, че може да съм пропуснал онази важна подробност, която да наклони везните, онзи недостатък, пролука… — Той стисна юмруци.

Тя се приближи и сложи ръце на раменете му.

— Стенуолд, моля те. Ела да си легнеш.

Цялото му тяло се тресеше.

— Какво ще правя? — изохка с изтънял гласец той.

— Стен… Победихме векианците, нали?

— Империята не е като векианците. Генералът ми го каза в прав текст, но тогава аз не обърнах внимание. Векианците не ни удариха толкова бързо и толкова силно. Векианците нямаха хиляди войници, които да се издигнат във въздуха и да прескочат стените ни. Вече изгубих… — Гласът му секна. — Вече изгубих една трета от хората си, а се сражаваме едва от два дни. Не можем да ги удържим.

— Но…

Той скочи изведнъж с вик на гняв и безсилие, събори стола си, преобърна цялото бюро, карти и документи се разпиляха по пода. Лицето му беше разкривено до неузнаваемост. Ариана се дръпна уплашено и той заби юмрук в стената.

— В Амфиофоса вече говорят за капитулация — кресна той, втренчил поглед в пропуканата мазилка. — И че ако Теорнис не бил пристигнал с корабите си, нямало да удържим града и срещу векианците. И е вярно, мамка му. Но кой ще ни спаси този път, Ариана? Вече разгърнахме войната максимално. Ние… не, лично аз се погрижих осите да се сражават по всички фронтове — тук, при Сарн, във Федерацията, в Соларно, в Паешките земи… И сега плащаме цената! Към кого да се обърнем за помощ сега, когато стените ни се клатят? Няма към кого!

Външно се бе овладял, но Ариана виждаше, че вътрешно се тресе от нерви.

— Трябва да има начин — прошепна той. — Трябва да има някакъв начин, някъде… Но вече губим въздушната си отбрана. Нашата раса не я бива в летенето, а богомолкородните, водните кончета, летящите ни машини — осородните ги унищожават. Като при Тарк, също като при Тарк. Ако не се предадем, имперците ще опожарят града ни, Ариана. Колегиум е средище на прогреса, символ на петстотин години знание, а те ще го изгорят.

Тя се приближи и го прегърна.

— Ще измислиш нещо.

Стенуолд потръпна.

— Вече нищо не ми хрумва. Главата ми е празна. Към кого да се обърна? Никой не остана. Балкус пратих в Сарн; Тисамон избяга, Тиниса хукна след него. А за Че чух, че е в Тарн! Дори Талрик изчезна, проклет да е! Някой от тях може би знае как да се спасим, но ги няма, няма ги! Виж ме само, Ариана. Аз съм шеф на агентурна мрежа, който няма агенти! Нещастник съм аз, пълен смешник!

Тя се дръпна крачка назад.

— Стен, трябва да поспиш — настоя отново на своето. — Иначе утре ще си безполезен. — И да имаше необичайна резервираност в тона й, Стенуолд не я долови. Истината бе, че думите му я бяха поразили дълбоко. „Възможно ли е Колегиум наистина да падне?“ Представи си как осородните триумфират по улиците на града, как честват победата си, в чиято подготовка самата тя беше участвала до неотдавна.

Стенуолд напрегна мишци да изправи бюрото, отстъпи назад и плъзна поглед по разпилените документи.

— Не мога да спя — каза умърлушено той. — Имам работа…

Ариана го погледна — дебел и полудял от тревога бръмбаророден, изоставен от всички. Как се стигна дотук? Това ли беше Стенуолд — сбор от своите приятели?

Ариана слезе долу. Чувстваше се зле. И тя като всички колегиумци беше вярвала, че ще спрат Империята тук, при портите на града. Само че Империята не се плашеше от порти. Колегиум беше по-добре подготвен от Тарк за обсада, но и осородните не бяха стояли със скръстени ръце.

Хрумна й, че да остане тук, в Колегиум, едва ли ще е най-разумното решение. Замисли се с какви варианти разполага.

Час по-късно Ариана се качи на горния етаж при Стенуолд. Носеше му голяма чаша билков чай, който той изпи с благодарност и продължи да чете докладите. Броени минути по-късно вече беше заспал.

Генерал Тинан се прозина, протегна се и потисна яда си. Ядосал се беше, когато го събудиха малко след полунощ, но имаше вяра в преценката на своите адютанти и знаеше, че не биха рискували да си навлекат гнева му заради някоя дреболия.

Облече се с помощта на личния си слуга — широка роба и сандали, меч, препасан на кръста.

— Имайте късмет да сте ме вдигнали от леглото за някоя глупост — предупреди ги той. — Кой е отвън?

— Майор Саврат, сър.

Тинан присви очи. Доколкото му беше известно, Саврат се числеше към външната служба на Рекеф. Неканената му поява можеше да означава две неща — или че от Рекеф са решили да му предадат посред нощ някакви свръхсекретни инструкции, или че са получили важна разузнавателна информация, която не може да чака до сутринта. Ако беше второто, Тинан определено държеше да научи вестта без бавене. Беше разпратил съгледвачи на няколко квадратни мили северно от Колегиум да следят за появата на подкрепление от Сарн. Новините от генерал Малкан и Седма армия закъсняваха.

Въведоха Саврат в палатката и генералът го изгледа студено. Не беше изключено майорът да е от вътрешната служба на Рекеф, пратен да държи под око самия него.

— Какво? — попита кратко Тинан. — Имам война да водя.

— Значи вероятно ще съм в състояние да ускоря победата ви — отвърна със самодоволна усмивчица Саврат. — Дошъл е посетител от града.

Тинан смръщи вежди.

— Късно е. Карай направо, ако обичаш.

Саврат излезе от палатката и след малко се върна, повел млада паякородна жена с тъмни прилепнали дрехи.

— Какво става? — попита Тинан, а после се обърна към жената: — Коя си ти и с какво представляваш интерес за мен?

— Ариана от външната служба на Рекеф, генерале. Внедрена в Колегиум.

Тинан помълча, да осмисли казаното, после се обърна към Саврат:

— Не би я довел при мен, ако не си сигурен, че е тази, за която се представя.

— Знае кодовите сигнали, генерали. От старите са, вярно, но жената е била внедрена в града още преди векианската обсада, така че е нормално да знае тях, а не новите.

— Защо идваш чак сега? — обърна се той към Ариана.

— Нямаше как да се измъкна от града, без да ме видят, генерале. Сега, след двата дни сражения, има по-малко войници на крепостните стени.

— Сигурно е така — кимна Тинан. Саврат изглеждаше непоносимо доволен от себе си, макар че нямаше никаква лична заслуга за този неочакван пробив. Генералът премести смръщения си поглед от него към паякородната. — Можеш да ми докладваш за отбраната на града, надявам се — подкани я той. Нощта се очертаваше дълга и безсънна. Тинан седна на койката си и разтърка лице.

— Мога, сър.

„Всичко това можеше да изчака до сутринта“ — тази мисъл се пръкна в уморения мозък на генерала. Но ако момичето знаеше някоя важна тайна, добре би било да се възползват от нея още призори. Колкото повече разсъждаваше по въпроса, толкова по-дълга му се струваше нощта.

— Саврат, иди свърши нещо, ако обичаш — сопна се той на майора. — Донеси ни малко разредено вино например. — Рекефският офицер излезе намусен и генералът прие това като известна компенсация, задето го бяха измъкнали от леглото по никое време.

— Е, говори — подкани Ариана той. — Кажи ми какво мислят за моето посещение от другата страна на стените.

— Ами — започна тя, — първо, загубите в жива сила са значителни. Бръмбарородните не са войнствена раса поначало и макар в редиците им да има хора от други раси, военният им потенциал не може да се сравнява с този на мравешки град-държава или на имперски гарнизонен център. Когато превземете стените или убедите градския съвет да подпише капитулация, едва ли ще срещнете сериозна съпротива в самия град. Не е изключено колегиумци бързо да свикнат с новата ситуация и да приемат имперското управление мирно и тихо.

— Добре, добре. — Той я изгледа от глава до пети, питайки се как една паякородна се е озовала тук, толкова далеч от родните си земи. — Ако решат да се предадат, аз с радост ще приема капитулацията им. Така де, не виждам смисъл да руша нещо, от което Империята може да се възползва. Разбира се, войниците ще поискат съответната кръвнина за другарите, които са загубили, но след това…

Саврат се върна с напитките, все така намусен. Ариана прие с готовност чашата си, Тинан отпи замислено от своята. Саврат се възползва от възможността да застане току до момичето, със собственически вид. Несъмнено се надяваше в досието му да бъде вписана похвала.

— Под чие ръководство работеше в Колегиум? — попита Тинан. Беше си спомнил нещо. Нямаше ли някакъв осороден офицер, работил в Колегиум и после обвинен в измяна? Как му беше името…

— На лейтенант Граф, сър — отвърна звънко Ариана и Тинан се успокои. Името на онзи офицер още му убягваше, но не беше това.

Той се прозина широко и разкърши рамене в опит да прогони последните остатъци от полепналия по очите му сън.

— Е, кажи ми какви цепнатини в отбраната на Колегиум можем да използваме, Ариана. Къде да пъхнем лоста — продължи той. — Колкото по-бързо приключим с тази обсада, толкова по-добре. — Надигна чашата си и отпи жадно.

Още преглъщаше виното, когато нещо остро и студено го бодна отстрани в шията. Съобразил какво става, генералът застина и не помръдна повече, докато жената не взе чашата от ръката му.

Майор Саврат лежеше мъртъв на пода. Паякородната му беше срязала гърлото бързо и ефикасно. Сега същото острие, мокро от кръвта на майора, беше опряно в неговата шия. Тинан я погледна в очите. Очакваше да види там смъртната си присъда.

Вместо това видя в очите й див страх — момичето беше изпаднало в паника. В известен смисъл това го изплаши повече, отколкото би го изплашил спокойният поглед на хладнокръвен убиец. Ако един платен убиец се бавеше с изпълнението на поръчката си, значи още имаше надежда, но това паникьосано момиче можеше да го наръга всеки миг, пришпорено от страха си.

Генералът започна да вдига много бавно ръце, но девойката го резна с ножа си и той усети как струйка кръв се стича по врата му.

— Дръж си дланите далеч от мен — заекна тя. — Имала съм си работа с оси, генерале.

Ножът й беше много остър. Топлата струйка кръв от малката рана на врата беше стигнала до ключицата му и се събираше там.

— И сега какво? — попита той, бавно и предпазливо.

— Аз наистина съм от Рекеф — избълва тя. — Бях, по-точно. После ги зарязах. Предадох ги.

— Това обяснява някои неща — каза Тинан, уж дружески, но не успя да го докара. — Майор Саврат си получи заслуженото заради лошата си преценка.

— Е, не вярвам майор Талрик да е написал доклад за мен. По онова време си имаше други грижи, а малко по-късно стана жертва на собствените си началници — обясни Ариана. Тинан виждаше паниката в очите й, виждаше отглас от въпроса, който кънтеше в главата й: „Какво да правя сега?“ — Да ти кажа ли защо не те убих веднага?

— Хрумна ми този въпрос, признавам — отвърна генералът. — А и трябваше да съм по-предпазлив. Тази тактика е характерна за паякородните, да се прицелят във военачалника, да обезглавят вражеската армия.

— Използваме я, защото върши работа — изтъкна тя. Вече от доста време стояха почти неподвижни, а това не можеше да продължава вечно. Най-малкото движение щеше да отнеме предимството на паякородната и тогава Тинан щеше да я убие с жилото си.

— Напротив, не върши работа. Водните кончета разбраха това на свой гръб още преди години. Имперската армия има командна верига. Ако убиеш мен, командването ще се поеме от моите полковници, които са способни офицери, те пък разполагат с опитни майори. Ако искаш вярвай, но смъртта на генерала не е достатъчна да внесе хаос в една добре управлявана армия.

Ножът потрепна отново и отвори втора раничка до първата, не съзнателно, а от нерви.

Тинан изсъска неволно. „Ще успея ли да сграбча ножа, преди да го е забила в шията ми? Колко бързи са рефлексите й?“

— Това, твоето, е необичайна проява на безразсъдна храброст — каза той. „Мога ли да се надявам, че слуга или някой от подчинените на Саврат ще влезе в палатката? И да влезе някой, ще е твърде изненадан, за да действа веднага, а ако момичето запази самообладание, може да ме убие на секундата.“

— Стенуолд не би искал да те убивам — отбеляза замислено тя.

— Бръмбарородният генерал.

— Стенуолд Трудан — поправи го Ариана. — Той е дебел, плешив и тромав старец. И е мой.

Третата резка на шията му се появи в резултат на собствената му неовладяна реакция. Ставаше нетърпелив, осородният му темперамент надигаше глава, а ситуацията беше такава, че всяко прибързано действие можеше да го убие.

— Е, какво следва? — попита отново Тинан.

„Тя не знае.“

Но момичето вече казваше:

— Исках… надявах се да поговоря с теб, да те убедя, че…

Той понечи да я прекъсне и в същия миг един лейтенант мушна глава в палатката и отвори уста да каже нещо.

Тинан се изви рязко и Ариана заби ножа в гърлото му.