Поглед в мрака

10.

Кавалерията като бойна единица не беше част от традиционната имперска армия, но генерал Претер беше опознал достатъчно потенциала й по време на Дванайсетгодишната война и разбираше ползата от нея. Обикновените коне бяха твърде крехки за имперския военен стил, затова сега Претер оглеждаше войниците си от висотата на седло с висок преден лък, здраво прикрепено към гърба на брониран бръмбар, дълъг над три метра от мандибулите до опашката. Наоколо му тежките бойни машини на Шеста армия пъплеха напред с механична решителност, която, по негово мнение, беше до голяма степен илюзорна. Машините редовно се разваляха във вихъра на сражението, а Претер не се сещаше и за една битка без някое автовозило да замлъкне в най-неподходящия момент. Беше се научил да не разчита на тях.

Въпреки това автовозилата съставляваха централния юмрук на неговото настъпление, защитени зад паравана на леките въздушни отряди, които летяха в клин напред. Пехотата — а Шеста армия разчиташе на пехотата си повече от обичайното за имперските военни сили — маршируваше в големи извити крила по двата фланга. Самият Претер се движеше с най-бавните машини в центъра, двайсетина от личните му телохранители яздеха край него, а останалите вървяха след тях, без да изостават въпреки тежките си брони.

Когато прати войниците си напред, Претер беше убеден, че се вдига много шум за нищо. Съгледвачите на генерал Малкан докладваха за малка войска, наброяваща към две хиляди души или по-малко, при това не сарниански войници, а обикновени бандити и негодяи. Въпреки това Претер беше решил да им види сметката. Не би било добре, ако Малкан спечели още слава в тази кампания. Младият генерал беше човек, комуто постоянно трябваше да се напомня кой ръководи парада.

Сегашното нямаше да е като при Масаки, разбира се. Още помнеше блясъка на водните кончета, как се втурнаха в атака и изпълниха небето, а земята под тях възвря от сенките им. Често се сещаше за цветовете — червено и златно, искрящо синьо и зелено във всички оттенъци. Помнеше ги в устрема на величествените, свирепи нападения, помнеше ги и мъртви — като цветя след буря, осеяли бойното поле, покосени от неговите балисти и арбалети.

Теренът тук не беше подходящ за открито сражение — хълмист и нарязан от големи и малки потоци, които щяха да затруднят значително неговите автовозила. Склоновете бяха каменисти, голи в голямата си част, обрасли с трънливи храсталаци и нашарени от малки горички, тук-там загрозени допълнително от колибите на козари и пастири на стада от листни въшки. Заради релефа лявото крило на армията му се беше разточило по склона и билото на едно възвишение, където трънаците бавеха и изнервяха хората му, а дясното се придвижваше през долина току пред следващия хълм, с летящи съгледвачи по външния периметър, които да се оглеждат за евентуална засада. Машините пълзяха по протежение на долината от двете страни на голям поток, съумял с цената на столетни усилия да си издълбае своя бръчка на картата. В същото време генерал Малкан водеше Седма армия по обходен маршрут с намерението да излезе в гръб на противника и да избие до крак оцелелите.

„Този човек го бива единствено да разчиства след мен…“

Противникът още не се виждаше от позицията на Претер, но летящите отряди в авангарда бяха дали уречения сигнал, което означаваше, че разбойниците не са далеч. Според разузнавателната информация, парцаливата войска беше издигнала дървени заграждения и барикади напреко на долината — укрепления, които нямаше как да ги защитят от нападение по въздуха и лесно щяха да бъдат прегазени от автовозилата. Претер се чудеше защо изобщо си правят труда да организират отпор.

Свъси чело и се хвана по-здраво за високия лък на седлото, докато ездитният му бръмбар пъплеше през каменист участък. Оставаше въпросът със съгледвачите, разбира се. Които и да бяха, враговете му безспорно умееха да елиминират разузнаването на генерал Малкан. Този път обаче съгледвачите се бяха върнали живи и здрави с информация за малкото укрепление. Значи им е било позволено да го видят.

Дълго си беше блъскал главата над този факт, но така и не стигна до друго решение, освен да разгъне войската си така, че да загради възможно най-голям участък, а летящите отряди да прати по крилата като предпазна мярка срещу засади. „Само че кой би бил толкова луд, че да организира засада на цяла армия?“

Една от машините залитна тежко и Претер реши, че е нагазила в потока. Само че бреговете му бяха доста встрани от машината. Без никаква видима причина автовозилото буксуваше в прашната земя, колелетата му се въртяха на празен ход, а после потънаха до осите, изхвърляйки широко ветрило от пръст и прах, които заслепиха Претер и той вдигна ръка да предпази очите си. И без да вижда, само по звуците, разбра, че закъсалото автовозило си има компания. Още една машина, този път вляво от него, внезапно изпадна в затруднено положение. Претер смушка бръмбара си с дръжката на малкия камшик и подкара животното към закъсалата машина. Само след няколко крачки насекомото залитна, пропадна в зейнала под краката му дупка и единствено с цената на огромни усилия успя да издрапа обратно. Ямите бяха навсякъде — под повърхността долината беше надупчена като сито. Досега не бяха забелязали ямите, защото пешаците бяха леки и не пропадаха през непокътнатия горен пласт земя, но машините около Претер, и колесните, и верижните, до една буксуваха безпомощно, а онези с метални крака се бяха откъснали напред от общата група.

— Водещите автовозила да намалят скоростта си наполовина! — нареди Претер и един от хората му пришпори моментално животното си, като заобикаляше заседналите машини. — Да дойдат инженери да освободят заседналите — добави Претер и друг от ескорта му отпраши да предаде нареждането.

— Генерале! — Войник от леките въздушни отряди кацна до него, като кашляше от прахта. — Генерале, атакуват левия фланг.

— Откъде?

— Врагът е заел позиция в гористата местност отпред, генерале.

— Ами атакувайте на свой ред и го изкарайте на открито.

— Търпим големи загуби.

— Защо? — Претер се наведе към него от седлото си. — Каква е числеността на противника?

— Неизвестна, генерале. Въоръжени са с щраколъкове. Успяхме да скъсим дистанцията, но летящите отряди дават много жертви.

Претер отвори уста да даде указания, но в същия миг някъде напред избухнаха взривове, както вляво, така и вдясно, и засипаха него и хората му с камъни и пръст.

„Трябва да видя какво става“ — реши той.

— След мен! — извика и обърна бръмбара си да изкатери склона на съседния хълм. Плътна пелена от прах закриваше гледката и Претер разбра, че взривовете отпреди малко са имали за цел не да нанесат поражения, а да осигурят максимално прикритие за истинските действия на противника.

Нещо просветна в прашния облак зад него, последвано от приглушен трясък. Звукът му беше познат — години наред работеше с инженери и не би могъл да сбърка характерния звук на избухнала граната. Нещо повече, само по звука разбра, че гранатата е с нарязана обшивка, а не от обикновените гладки модели, което означаваше, че металните парчета ще се разлетят около мястото на взрива в равномерен шрапнелен дъжд.

Още пет взрива долетяха иззад него, а той все така не виждаше нищо. Влудяващо беше да не знае какво става, да гадае дали цялата му войска е подложена на унищожение, или пораженията са минимални. Въздухът бързо се изпълни с мъже, които излитаха панически и без ред, за да избягат от прашния облак. Чуваше се припукване на енергийни залпове, прозвуча и басовият глас на един от моторизираните оловомети, които Претер беше включил в начинанието като артилерийско подкрепление. А после генералът най-сетне стигна до хребета на възвишението и проби прашното одеяло.

— Сигурно вече се бият — отбеляза Паропс.

— Кой? А, имаш предвид онова приятелче на Стенуолд със странния прякор. — Балкус се намръщи. Застанал на крепостната стена, той виждаше като на длан бежанския лагер около града, чиито обитатели сарнианците пропускаха през крепостните врати на групички от десетина-петнайсет души. Сарнианските мравкородни бяха притиснати от вилата на двузъба дилема. От една страна, нямаха никакво желание да пускат в града си, особено по време на война, хиляди недоволни, гладни и съмнителни чужденци. От друга, както Паропс беше изтъкнал, онова момче, водното конче, се сражаваше за тях дори в момента, за да забави максимално имперското настъпление, така че сарнианците да приведат в съвършен ред отбранителните си системи. Като всички мравкородни, сарнианците бяха хора прагматични, съзнаваха, че поетите задължения трябва да се спазват, а също и че ако захлопнеха портите си в лицата на хората, които Салма беше взел под крилото си, споменът за това предателство би отровил връзките им с останалия свят за десетилетия напред.

— Наричат го капитан на Равнинската чет, лорда от пущинака — отбеляза Паропс.

— Принцът от пущинака — поправи го Балкус, изричайки с наслаждение чуждоземската дума. — Момчето се справя добре. Дано доживее да се порадва на постигнатото.

Паропс погледна към новата обсадна машина, която издигаха с макара към върха на стената. Беше гигантска балиста за многократна стрелба с два чифта рамене и масивен щит, който я защитаваше отпред и отгоре, само с тесен процеп, през който артилеристът да се прицелва. Оръжие далеч по-ефикасно от големия катапулт на неговата кула в Тарк.

„Ако имахме по-добри занаятчии, дали нямаше да?…“ Ала Тарк беше паднал толкова категорично, че едва ли и най-модерните машини биха могли да го спасят. А и историята на града им не предполагаше наличието на по-добра техника — вековна изолация и търговски връзки повече с Паешките земи и скорпионородните от Ръбатата пустиня, отколкото с останалата част от Равнините. Модерното си въоръжение Сарн дължеше на сътрудничеството с бръмбарородните. Тукашните мравкородни бяха загърбили част от наследството си, за да отворят място на бръмбарските занаятчии и техните чуждоземски идеи. Повече чужденци по улиците, повече новаторски идеи в колективното съзнание на града. И никакви роби. „Никакви роби!“ Макар че лично той рядко беше прибягвал до услугите им, все още не можеше да проумее как е възможно такъв голям град да функционира без помощта на робския труд. „Как изобщо се справят без тях?“

Освен бежанците на Салма, пред града се трупаха и новопристигнали от севера. Повечето още не бяха помолили да ги пуснат в Сарн, ала решаха ли да влязат, сигурно нямаше и да питат за разрешение — щяха да прелетят през крепостните стени и да подложат на изпитание новата въздушна отбрана на града. Доста време беше отнело на така наречената Древна съобщност да събере силите си и още повече, поне според слуховете, да реши колко точно да изпрати. Балкус се беше пошегувал, че нямало да се изненада, ако някоя сутрин пред портите на Сарн пристигнел самотен богомолкороден воин с твърдението, че той е армията на Нетион.

Богомолкородните бяха пословично недружелюбни хора и макар че мъже и жени от Етерион нерядко се наемаха на работа в Сарн, Нетион беше най-изолираната и затворена в себе си общност в целите Равнини. Въпреки това накрая все пак бяха дошли и продължаваха да пристигат. Дошли бяха с обичайната си пренебрежителна арогантност, поединично или на групички от по двама и трима, после на по-големи групи от десетина или двайсет, докато пред града не се оформи рехав лагер от стотици богомолкородни воини, които постоянно се местеха и бройката им трудно можеше да се установи. Продължаваха да пристигат и никой не знаеше — навярно дори стариците, които ги предвождаха — колко ще се съберат накрая.

С тях бяха дошли и молецородни, по-малко на брой от богомолкородните, но все пак неколкостотин сивокожи и белооки мъже и жени вече чакаха пред портите на Сарн. И не само закачулени учени и откачалки при това — молецородните от Доракс бяха дошли екипирани като за война, с доспехи от подплатена кожа, с лъкове и ножове, но най-вече с крилете си и със силното си зрение, за което мракът не беше пречка. Новите възможности, които се откриваха благодарение на тях, буквално бяха взривили царския двор на Сарн с новаторски идеи.

— Командир Балкус! — извика някой откъм стълбите, вкопани в крепостната стена. Наведоха се през парапета и видяха закръглен мравкороден с богаташки одежди в бръмбарски стил. Двама сарниански войници го бяха спрели по средата на стълбата и той гледаше нагоре, стиснал торбеста шапка в ръце. — Командир Балкус! Трябва спешно да говоря с вас!

— И кой, моля, сте вие? — попита Балкус и тръгна към върха на стълбището.

— Казвам се Плиус. Вашият господар, Стенуолд Трудан, ме познава.

„О, познава те и още как — помисли си Балкус. — И подозира, че си намислил нещо.“ Тръгна надолу по стълбите към малобройната групичка. Знаеше, че Паропс го следва по петите, толкова сигурно, все едно можеше да му чете мислите.

— Какво искаш? — Новодошлият се усмихваше прекомерно любезно, като човек, който отчаяно се опитва да внуши доверие у своя събеседник. Балкус посегна несъзнателно към дръжката на меча си.

— Трябва да говоря с някого от сарнианските тактици. Най-добре лично с царя им, но в краен случай и високопоставен член на двора ще свърши работа.

— Защо? — зададе поредния си въпрос Балкус, но в същия миг усети раздвижването, внезапно шумолене в колективния ум на града. Бившите му съграждани го държаха изолиран от мисловната мрежа, но мислите им въпреки това се просмукваха през бариерата. Сега дори за него стана ясно, че нещо голямо се случва. Усещаше как войниците са вдигнати под тревога, долавяше напрежението на въоръжени мъже и жени, които тичат да изпълнят получените заповеди.

— Мисля, че ей сегичка ще разберем защо — обясни услужливо Плиус.

Десет минути по-късно тримата мравкородни, от три различни града, стояха на западната стена заедно с една прошарена сарнианка, тактик от царския двор. Наблюдаваха приближаването на още войници към града. Войниците бяха твърде далеч и детайлите се губеха заради разстоянието. Мухородни куриери вече летяха натам да докладват за числеността и принадлежността им. Но едно беше ясно въпреки разстоянието — войниците бяха мравкородни. Съвършеният строй на каретата им не можеше да се сбърка.

— Шестстотин войници — обясни Плиус. — От Цен.

— Какво е това Цен и къде е? — попита Паропс.

— Град в западните краища на Равнините, отвъд Век — обади се жената тактик. — Обясни какво знаеш — нареди на Плиус тя.

— С удоволствие. Аз всъщност не съм агент на майстор Трудан от Колегиум, тоест не само негов по-точно, а и на царицата на Цен. Откакто дойдох в Сарн, тази роля не ме затрудняваше с нищо, освен с редовните доклади, които изпращах, но миналия месец получих нови заповеди. Заповеди, които ме назначават за техен посланик, с ваше позволение.

— И какво има да ни съобщи шпионинът, превърнал се така внезапно в посланик? — попита остро сарнианката. Каквото Плиус кажеше пред нея, щеше да бъде чуто от царя, а и от целия град, ако това се сметнеше за целесъобразно.

Дебелият мравкороден сви рамене.

— Цен е далече оттук — каза той. — Цен е малък и приятелски настроен. Ако осородните разрушат вашия град, рано или късно ще се появят и пред нашите порти, а ние не ще можем да се защитим. Това накратко е искрената позиция на Цен, която лесно ще потвърдите и чрез собствените си източници.

Жената тактик кимна.

— Затова — продължи Плиус, — Цен ви праща тези войници да помогнат в отбраната на Сарн. Повече не можем да отделим, съзнаваме, че малкият ни жест едва ли ще реши битката, но трябваше да направим нещо. Не сме участвали във вашите военни съвети, нито бихме искали да станем част от Равнините, защото сме си добре така, далеч от центъра на бурята. Въпреки това съзнаваме нуждата да помогнем според скромните си възможности. — Взе да мачка шапката в ръцете си и това беше единственият признак за вътрешното му напрежение. — А нуждата — добави той — е преголяма.

Претер направи бърз анализ на ситуацията. Солидните формации на тежката пехота по лявото крило се придвижваха бавно и с вдигнати щитове по трънливия, неравен терен. Леките въздушни отряди над тях кръжаха по протежение на колоната, впускаха се напред, после се връщаха. От врага нямаше и помен, виждаше се само залесеният участък по хребета на възвишението и надолу по склона му, само че между авангарда на тежката пехота и дърветата земята беше осеяна с трупове на осородни войници.

„Проклет да е Малкан, задето допусна да се сдобият с новото оръжие“ — изруга наум генералът. Опита се да пресметне колко бойци може да се крият в гористия участък и стигна до извода, че ако са нагъсто, числеността им като нищо може да надвишава и хиляда души.

Оловометът изтрещя наблизо, тежкото му каменно гюле описа дъга над пехотата и се заби между дърветата. „Трябват ми още оловомети на позиция.“ Само че артилерията при дясното крило не би могла да се придвижи навреме, освен това не беше разумно да оголва този фланг. Пришпори бръмбара си и го подкара в тръс след бавно напредващата пехота. „Твърде бавно“ — ядосваше се той. Виждаше ги как се свиват зад щитовете си. При сегашното разстояние снарядите на щраколъковете отскачаха от тях, но пехотинците очевидно знаеха, че продължат ли напред, това ще се промени.

— Дайте сигнал на офицерите от въздушните отряди — нареди Претер и един от телохранителите му разгъна голям червен флаг и започна да го размахва в широки дъги над главата си. — И част от щракометците да дойдат тук. — Даваше си сметка, че това е била първата му сериозна тактическа грешка. Беше подценил новото оръжие и беше оставил щракометците в ариергарда на войската си.

Офицерите на леките въздушни отряди кацаха един подир друг наоколо му и той се завъртя на седлото си да ги огледа. Видя осородни войници с леки доспехи, които да не затрудняват излишно полета им, въоръжени с мечове, копия и огнените жила на Изкуството си. Те бяха опората на всяка имперска армия, но и даваха най-много жертви. Умираха със стотици, за да осигурят възможност на пехотата да се придвижи към центъра на бойното поле. Ала това беше предназначението им във всяка атака, затова съчувствието беше излишно.

— Дойде решителният момент, мъже! — ревна той. — Искам тежката пехота да стигне до гората и да смачка врага, но ако сме научили нещо от сражението със сарнианците, то е, че щраколъковете могат да покосят и най-тежко бронирания фронт. Знаете какво означава това. Искам да полетите към гората, по цялото й протежение, и да заемете позиции сред дърветата, където ще бъдете по-трудна мишена. — Нови експлозии изтрещяха надолу по склона и той обърна инстинктивно глава нататък. Непростима грешка от негова страна — като военачалник, той трябваше да запази самообладание и така да даде пример на останалите. — Знаете дълга си — добави той. — Заемайте се.

Не един и не двама сред офицерите на въздушните отряди увесиха нос при тази заповед, но всички разпериха криле и отлетяха към своите позиции. Претер обърна ездитното си животно и го пришпори назад покрай колоните от тежкобронирани бойци, като крещеше:

— Въздушните ще ви осигурят време да се придвижите! Не го губете! Веднага щом започнат атаката, искам да ви видя, че тичате!

Вдигна поглед към леките въздушни отряди, които кръжаха в небето. Както и очакваше, врагът предвиди хода му и още преди масираната атака да е започнала, десетки осородни войници западаха безпомощно към земята. Той не отдели погледа си от тях, защото беше негов дълг да види докрай клането, предизвикано от собствената му заповед.

А после щурмът започна, стотици летящи бойци се юрнаха като гигантски облак към дърветата, редиците им се сгъстяваха все повече и скоро вражеските щраколъкове сваляха цели гроздове мъже едновременно. Хипнотизиран от тази ужасяваща гледка, Претер остана глух за тропота и дрънченето на тежката пехота, която подтичваше напред доколкото го позволяваше теренът, войниците бяха вдигнали високо копията си, за да не се закачат в гъстия храсталак.

— Генерале!

Обърна се и видя куриер да каца недалеч от него, дотолкова покрит с прах, че приличаше на привидение.

— Какво става долу?

— Мухородни, генерале — докладва куриерът. — Летят над нас и пускат бомби. Целят се в автовозилата.

„Сигурно само тях могат да различат през пелената от прах.“

— Тръгнете напред — нареди Претер. — Тръгвайте веднага след пехотата и обстрелвайте укрепленията им по земя и от въздуха. А леките въздушни отряди да разчистят небето от мухородните.

— Слушам, генерале. — Куриерът излетя, но едва издигнал се във въздуха, падна обратно, прободен от стрела.

— Генерале!

Претер вече се обръщаше да види откъде е дошла стрелата.

Шокът се стовари отгоре му като удар с чук. Нови въздушни отряди се включваха в сражението. Само че не бяха имперски, а истинска сбирщина от мъже и жени — мухородни, молецородни, богомолкородни, дори бръмбароиди и полуродни. Сега, когато имперските въздушни отряди по това крило водеха битка при дърветата, новодошлите временно се оказаха без конкуренция в небето, спуснаха се към тежката пехота, удряха я по фланга кой където свари, стреляха с арбалети, лъкове или просто хвърляха разни неща по пехотинците. В атаката им нямаше нито ред, нито дисциплина, щурм като техния би бил срам за всеки имперски офицер, ала въпреки това в действията им се долавяше някакво единство. Парцаливите негодяи явно бяха тренирали заедно нападението.

Пехотата отвърна с жила, въздухът се нажежи и запука от енергийните залпове, но летящият враг вече се оттегляше, след като беше прекратил напредъка и развалил строя на имперското формирование.

Претер изкриви лице в гримаса.

— Едно отделение от тежката пехота да се върне тук! — извика той към телохранителите си. — Нека са две.

— Генерале?…

— По-бързо!

Обърна животното си. Вече знаеше какво трябва да направи. Най-после, миг преди да е станало твърде късно, положението му се изясни. Кой щеше да е следващият участък от терена, който да избухне под краката им? При ариергарда на войската му най-вероятно… или откъм обратния склон на хълма, който той използваше за наблюдателен пост в момента. Врагът бе имал предостатъчно време да обработи терена, да го подкопае и минира, при това със завидно умение. Собствените му съгледвачи не бяха забелязали и следа от цялата тази дейност.

Колкото до укрепленията и окопите напред, Претер можеше да заложи чина си, че са празни. От самото начало знаеше, че е попаднал в капан, но едва сега разбираше механизма му.

Двете отделения тежки пехотинци се връщаха на бегом и той им извика да се строят в редици пред него.

— Генерале, въздушните… — започна един от офицерите.

Претер хвърли поглед към леките отряди, които още се сражаваха в края на гората. Сметнал бе, че врагът там ще се оттегли веднага щом стане ясно, че имперската армия е захапала стръвта, но изглежда, беше сгрешил и в това. Предводителят им явно притежаваше равни количества лукавство и безразсъдна смелост, качества, които биха били достойни за възхищение у един имперски генерал, но които трябваше да бъдат смазани по най-бързия начин у един враг на Империята.

Зад него земята под краката на пехотата внезапно изригна. Бръмбарът на Претер политна напред, после се изправи на крака и заразмахва лудешки антените си. Претер се хвана здраво за високото седло и огледа небето за гранатчици. Не видя нито един.

До ушите му стигна кухият трясък на оловомет, отдалече. Валма дим се издигнаха над билото на един от залесените хълмове в съседство.

Артилерия? Собствените му оловомети вече се завъртаха към дима, инженерите трескаво изчисляваха ъгъла и разстоянието.

И точно тогава врагът се появи — изникна от билото на неговия хълм, по земя и по въздух. Претер преглътна през сухо гърло. Прииждаха на бегом, истинска сбирщина от форми и размери — бронирани мравкородни войници, богомолски стрелци и мечоносци, паяци, бръмбари и скорпиони, минаски бойни бръмбари, тромави конощипородни. Утайката на Равнините и на Империята, мръсна пяна от гневни мъже и жени, която заплашваше да удави позициите на осородните.

Макар съзнанието му да се клатушкаше между нерешителност и страх, очите му подаваха информация за числеността на врага. Две хиляди, може би три… и много от тях носеха плячкосани имперски доспехи и оръжие. „Нима стигнахме толкова далеч, само за да въоръжим всеки негодник в Равнините?“

— Копия в земята! — изкрещя той и поведе кавалерията си между каретата на пехотата. — Някой да повика въздушни от другия фланг. Трябват ни тук! Основната атака е насочена тук! — „Уведомете Малкан“ — понечи да каже, но последната заповед си остана неизречена. Нямаше да я изрече дори заради живота на всички войници, които щяха да погинат тук. Нямаше да смири гордостта си дотам, че да поиска помощ от Малкан.

Като цяло неговата войска надвишаваше вражеската с десет към едно, ала тук и сега съотношението, уви, не беше такова.

Тя, позната преди като Скръб в окови, а сега като Драгоценната на водните кончета, гледаше как летящите воини на Салма се гмурват отново в прашния облак. Празните й бели очи следваха полета им и тя се питаше колцина ли ще загубят днес. Мразеше сраженията. Мразеше войната.

Обичаше Салма, който я беше намерил в самата паст на имперската армия. Именно затова се беше нарекла Драгоценната на водните кончета, след като беше носила името Скръб в окови, а после за кратко и Радостта на Ааген. Салма също не обичаше войната и това бе едно от нещата, които Драгоценна най-много ценеше у него. Може би не я мразеше колкото нея, но не я обичаше, не изпитваше варварска наслада от масовите убийства. Свирепата атака, която предвождаше сега, беше продиктувана от любовта му към нея и от любовта, която един принц изпитва към поданиците си. В Сарн се бяха приютили хиляди хора, които разчитаха да ги защити, и тази битка беше цената — тази и всички други битки, които предстояха.

Салма кацна недалеч и се озърна. Тя хукна към него с развята роба. Усмивката, с която я посрещна, я стопли като слънцето.

— Време е да се оттеглите, Салма — каза му тя. — Армията на осите, всичките им други войници сигурно вече идват насам.

— Точно в това искам да се уверя.

През цялото време войници от парцаливата армия на Салма тичаха насам-натам — прибираха ранените или отстъпваха от други стълкновения. Салма местеше поглед по тях, докато не видя отряд конна кавалерия, който се приближаваше в галоп.

— Фалмес! — извика той. Минаският боен бръмбар дръпна рязко юздите и конят му се хлъзна по песъчливия терен.

— Генерале! — поздрави го минасецът. Титлата беше имперска и Салма не я харесваше, но хората му го възприемаха като свой генерал и той нищо не можеше да направи по въпроса.

— Къде е основната им сила в момента? — попита той.

— Гончетата направиха каквото им беше по силите — докладва Фалмес. Конят му беше потен и дишаше тежко, забеляза Драгоценна.

— Изтеглили сме се, така ли?

— Почти пробихме фронта им, между другото. Но иначе, да, изтеглихме се. — Гончетата бяха отряди, чиято задача бе да създадат у врага грешното впечатление, че далечният фланг на имперската армия е основната цел на атаката. Инструктирани бяха да внесат максимален хаос. Истинският щурм щеше да удари противоположния край на напредващата войска.

— Трябва да довършим работата си тук. Какво става? — попита Салма.

— По-добре виж сам — отвърна Фалмес. — Остана само една групичка, но не отстъпва.

— Покажи ми.

Фалмес обърна коня си и хората му — в по-голямата си част старите му следовници отпреди да срещне Салма — потеглиха след него. Салма разпери криле и се издигна над главата на Фалмес, Драгоценна призова своите, те се разгънаха в многоцветно великолепие, и го последва.

Веднага стана ясно какво е имал предвид Фалмес с последните си думи. Осородните бяха изгубили тази част от долината, имаше много загинали, други бягаха накъдето им видят очите, трети се оттегляха в стегнат ред. Дим от горящите машини вгорчаваше допълнително прашния въздух. Само един отряд в черно и златно беше останал на бойното поле — неколкостотин мъже, обградени в рехав кордон от хора на Салма. Драгоценна забеляза, че само неколцина от тях са осородни.

— От помощната войска са, Салма — каза тя. — Пчелородни.

— Виждам.

— Времето ни притиска, генерале — предупреди го Фалмес.

Салма кимна и тръгна напред. Видя няколко арбалета да се вдигат, но вярваше, че бързите му реакции и страхът от възмездие ще го предпазят.

— Кой командва тук? — попита на висок глас.

Войниците се раздвижиха, после напред излезе стар осороден. Салма се намръщи. Надявал се беше сред помощните войскари да няма високопоставен осороден офицер, който да възпре естествения им стремеж към дезертьорство.

— Ти трябва да си лордът от пущинака — заговори осородният с ясен глас, който с лекота преодоля разстоянието. — Аз съм генерал Претер от Шеста армия.

Последното предизвика раздвижване сред хората на Салма. „Генерал? Истински осороден генерал?“

— Генерале — каза Салма с пълното съзнание, че остатъкът от имперските сили няма да стои и да чака неговите речи. — На вас и хората ви мога да предложа един-единствен шанс. Предайте се, хвърлете оръжията си и аз ще ви пощадя живота.

— Трябва да ви поздравя за начина, по който проведохте това сражение, федерален — изрече генерал Претер, сякаш всичкото време на света беше негово. — Сега разбирам колко оскъдни са били ресурсите ви и колко далеч сте стигнали въпреки това.

— Ще се предадете ли? — настоя на своето Салма.

— Знаете, че няма да го направя.

Салма изскърца със зъби.

— В такъв случай се обръщам към помощните войскари с вас. Няма причина да отстоявате чужд инат и да умирате заради своите поробители. Може да се влеете в нашите редици, да се върнете по домовете си или да отидете където решите, но трябва да оставите оръжието, и то сега, веднага. Не разполагам с време да ви давам втори шанс. Защо да умирате за Империята, когато можете да живеете за собствения си народ?

Отговори му тишина. Пчелородните го гледаха втренчено. Нито един не помръдна и Салма прочете нескрита гордост, почти сърцераздирателна гордост, по лицето на генерала.

— Получихте отговор — каза осородният. — Не ви остава друго, освен да влезете в битка с нас. — С тези думи Претер се върна сред хората си, които сключиха щитове около него да го защитят.

— Салма, армията им сигурно се е прегрупирала вече. Нямаме време.

„Не мога да ги пощадя — помисли си студено принцът. — Ако сред тях нямаше генерал, може би, но така… Какви неща се налага да върша заради войната.“

— Доведи щракометците — нареди тихо той и Фалмес пришпори без колебание коня си, като извика на висок глас заповедта.

— Съжалявам, генерале — каза Салма и отстъпи назад. — Позволете да ви поздравя за мъжеството.

— Хайде да вървим — прошепна му Драгоценна и сложи ръка на рамото му. — Едва ли искаш да видиш това с очите си.

— Така е, не бих искал — кимна Салма. — И точно затова трябва да остана.

Новият цар не се срещна с него и Салма прие това за лош знак. Дошъл беше в Сарн по най-бързия начин, изтощил беше до смърт един кон, за да измине разстоянието с минимален ескорт в лицето на двама от бившите разбойници на Фалмес, комуто беше поверил командването на Равнинската чет до завръщането си.

А там, в пущинака, имперската армия напредваше упорито въпреки постоянните атаки на неговите хора. Смъртта на генерал Претер беше спряла осородните за два дни, колкото Малкан да внесе необходимите промени в организацията, а после отново бяха поели напред.

Едва влязъл в града, Салма се срещна с хлебаркородния Сфайот, който му докладва за бежанците. Фалмес може и да се грижеше за реда в армията му, но истинският народ на Салма беше тук — три пъти повече цивилни, предвождани от престарял хлебаркороден.

Срещата в Сарн не приличаше на военен съвет, а на боен инструктаж. Времето за празни приказки беше отминало, ред беше на разговорите по същество и вземането на конкретни решения. Стаята беше малка, а около масата се бяха събрали едва десетина преговарящи. Сред тях нямаше държавници и политически лидери, които с една своя дума подпалваха война или сключваха мир, не, тук се бяха събрали командирите, които щяха да водят войната на практика. Освен Салма от Равнинската чет, около масата седяха Балкус, Паропс и мравкородният чуждоземец Плиус; Сидре, тънка богомолкородна със сурово лице, която командваше бойците от Древната съобщност заедно с мълчалива молецородна с многопластова броня, която така и не им каза името си; както и дебел бръмбаророден, представляващ така нареченото сарнианско опълчение — нередовна войска, съставена от доброволци измежду обитателите на чуждестранния квартал. В добавка към така изредените на съвета присъстваше и сарнианка с прошарена коса, тактик от царския двор. Салма се беше надявал, че царят лично ще ги удостои с присъствието си.

„Но пък царят ще чуе всичко, разбира се“ — утеши се той. Това би трябвало да е достатъчно. Салма кимна с усмивка на Паропс, когото не беше виждал от обсадата на Тарк.

— Командири — започна сарнианката, обръщайки се към всички им. — Осородните наближават. По наша преценка до битката остава най-много десетница.

— По-малко, бих казал — прекъсна я Салма. — Според собствената ми преценка.

Сарнианката го изгледа безизразно. „Дали вече могат да ме жертват? Дали не надживях ползата, която имат от мен?“ В лицето на тази празнота, зад която се криеха мислите на целия град, Салма изведнъж се почувства дребен — не принц и боен командир, а обикновен разбойник, когото градът-държава търпи по милост.

А после тя каза:

— От вашата позиция нещата се виждат по-ясно, тактик.

Салма едва не пропусна титлата покрай ушите си, но другите мравкородни около масата затаиха дъх, когато чуха сарнианката да я изрича. Но не титлите бяха важни.

— Разбрах, че сте се погрижили добре за моите хора — каза той. — Имах известни съмнения дали смъртта на царицата няма да промени договорките ни.

Лицето й остана все така безизразно, но това можеше да се очаква от мравкородните — външната проява на чувства беше рядкост и Салма беше свикнал с това. Уви, не разполагаше с никакви други белези, по които да съди за реакцията й.

— Изборът на монарх се подчинява не на кръвно родство, а на приемственост — уточни сарнианката. — Царят участваше в сключването на спогодбата с вас и вашите хора, следователно се чувства обвързан от поетите ангажименти. Разбрахме, че вършите добра работа на изток. Самотнишкият отряд, който ви пратихме, е пристигнал при вас, нали?

Стотна сарниански войници, толкова бяха сметнали за необходимо да му отделят. Явно бяха очаквали Салма да се сблъска фронтално с осоидите и всички да загинат геройски и напразно. Дано не ги беше разочаровал, че още е жив и че не е пропилял живота на нито един от въпросния отряд самоубийци.

— Бяха безценни — каза той.

— Но не са влезли в битка — отбеляза тактикът.

— Използвах ги за друго — отвърна Салма. Беше разпратил сарнианските войници в различните формирования на своята войска и мисловната връзка помежду им му помогна да координира действията по време на сложното сражение. Без тяхната помощ поне една от атаките неминуемо щеше да закъснее, да подрани, да се проточи или да премине предсрочно в отбой. Салма беше превърнал самотнишкия отряд в очите и ушите на своята стратегия, чрез които да издава заповеди и да получава доклади от десетки разпръснати по бойното поле формирования.

— Сарн отново има нужда от съдействието ви — уведоми го жената тактик. Другите командири следяха напрегнато размяната на реплики. Това, изглежда, не беше военен съвет, а среща между него и офицерите на основната сарнианска армия.

— Имаме споразумение в този смисъл — отвърна Салма с готовност, която не му беше по сърце.

— Искаме да се срещнем с тях в полева битка — каза жената. — Царският двор смята, че полевата битка носи най-големи шансове за победа.

— Въпреки Битката при релсите? — попита Салма. Същият въпрос се четеше по лицата и на другите около масата.

— Сега и ние разполагаме с щраколъкове — напомни тактикът. — Въпреки това си даваме сметка за рисковете. Полевото сражение поне ще ни даде шанс да се оттеглим зад стените на града, ако нещата тръгнат зле. От друга страна…

Салма изчака жената да продължи, макар вече да се досещаше накъде върви разговорът.

— От друга страна — продължи сарнианката, — подобно решение, което изисква да хвърлим всичките си сили в полева битка, ще намали силно възможностите за отбрана на града. Ако събитията не се развият според нашия план — при тези думи в гласа й се прокрадна едва доловимо треперене, което Салма си преведе като: „ако всички загинем на бойното поле“, — нашите хора, а и вашите, ще останат без друга защита освен крепостните стени на града. От нашия таркиански съюзник знаем — тук погледът й се спря за миг върху Паропс, — че осородните имат известен опит с обсадите. За да поемем риска на една мащабна конфронтация с Империята, ние трябва да получим уверения, че стените ни ще издържат, поне докато пристигнат подкрепления отвън.

Салма кимна бавно. Може да не разбираше механиката на обсадните машини, но знаеше какво представлява една обсада. Беше го видял в Тарк.

— И преди да излезете срещу осородните, вие искате техните… какво? Техните…

— Артилерията — вметна отсечено Паропс. — Удар срещу обсадните им машини.

— Именно — кимна тактикът. — Можем да осигурим материалите и занаятчии, които да помогнат, но вашата войска има най-голям шанс да успее в това начинание.

Салма плъзна поглед по присъстващите — Паропс се мръщеше, видимо обзет от лоши предчувствия; двамата мравкородни до него се споглеждаха притеснено; богомолкородната Сидре му кимна почтително.

„Ех, Стенуолд, ако можеше да ме видиш сега.“

— Надявам се, че вашите занаятчии ще знаят какво да унищожат и как — отвърна накрая Салма. — Самият аз не знам нищо за тези умения, признавам. Но с един бърз и изненадващ удар мога да осигуря достъп на вашите хора. Това мога да направя.

— Даваме си сметка какво искаме от вас.

— Дано си давате сметка и какво аз съм поискал от вас.

Жената, а чрез нея и целият град-държава Сарн, кимна утвърдително.

— Поисканото ще бъде изпълнено до последната подробност, стига Сарн да оцелее, за да поеме задълженията си.

През време на усилната езда по обратния път Салма започна да пресмята, да съпоставя дните и цифрите. „Готови ли сме за това? И ако не сме готови, тогава какво?“ Имаше предвид своя специален проект, който беше лишил Сарн и околностите му от ездитни животни. Хората му тренираха от пролетта, всички, които имаха някакъв усет към седлото.

„Опитвам се да водя федерална война с равнински войници.“ Това не беше съвсем вярно, защото войната, която той водеше, нямаше корен във военните традиции на никой народ.

Фалмес го посрещна още в началото на лагера. Минасецът изглеждаше уморен, сякаш не беше спал от последната им среща насам. И сигурно точно така е било — имперският поход принуждаваше нередовната войска на Салма да отстъпва, макар и на висока цена. Хората му все така избиваха разузнавачите, залагаха капани и ями за автовозилата и изобщо не позволяваха на осоидите и за миг да забравят за тях или да се почувстват в безопасност.

Нещо, изглежда, се е четяло по лицето на Салма, защото Фалмес оголи зъби веднага щом го видя.

— Толкова ли е зле? — попита. — Отрязаха ни, така ли?

— Не точно — отвърна Салма. — Сарн се готви за полево сражение.

— Проклетите мравки никога не си вземат поука — изсъска Фалмес и се изплю на земята. — Още едно полево сражение.

Салма сви рамене.

— Нямам намерение да уча мравкородните как се води война. В конкретния случай и ние, и те искаме Сарн да е в безопасност, докато армията му е извън крепостните стени.

— Не ми харесва тая работа.

— Едва ли на някого му харесва — призна Салма. — Но логиката е очевидна.

— А ние, какво? Ще се озовем между чука и наковалнята?

— Нищо ново, като си помислиш. — Салма въздъхна. — Следите имперците, нали? Разположение на силите, организация на придвижване?

Фалмес кимна.

— Искаш да събера момците, нали?

— Май така ще е най-добре.

„Момците“ бяха офицерите на Салма — парцалива групичка точно като армията му, без единна униформа, без понятие за дисциплина, но пък отдадени на командира си. И още по-отдадени на целта, която той си беше поставил. Фалмес и мухородната Чефре бяха с него от самото начало, както и един мейниски мравкороден от разбойническата банда на Фалмес. Сред по-новите попълнения беше един лаконичен богомолкороден ловец, вечно закачулен в плаща си и несравним стрелец с огромния си лък, дълъг два метра от единия си връх до другия. Морлейр, прегърбеният конощипороден, беше дезертьор от помощните войски, точно като Фалмес. Именно на него и хората му дължаха феноменалния успех на подземните капани за имперските автовозила — окопи и ями, които те изкопаха с Изкуството си и с голите си ръце. Имаше един мухороден, умел занаятчия, прехвърлил средната възраст, и полуороден от Хелерон с мравешка и бръмбарска кръв, който се справяше чудесно с командването на пехотата. Към този свой шарен офицерски щаб Салма беше добавил и командира на сарнианския самотнишки отряд, а сега и шефа на занаятчиите, които царят на Сарн им беше изпратил.

Разясни им новата задача възможно най-сбито. Не че имаше много за обясняване. „Трябва да унищожим бойните им машини“ — гласеше накратко заповедта. После ги остави да говорят един през друг, с прекъсвания и надвикване, да подхвърлят идеи в зачатък, някои от които намериха привърженици, други бяха отхвърлени веднага. Така работеше той — оставяше идеите им да бълбукат и заврят в котлето, докато най-добрите изплуват на повърхността. И сега отдели най-ценното — диверсия, подкрепления в резерв, изненадващ удар, въздушна атака.

— Генералът им ще очаква да направим нещо такова — предупреди ги Чефре. — Не е глупак.

— Ще го очаква, защото именно това е печелившата стратегия за нас — отвърна Салма. — Стратегия, която ние ще приведем в действие.