Поглед в мрака

13.

Пътят до Сзар беше дълъг, особено когато пътуваш с бавната стъпка на моторизирани фургони. Подвижните работилници на Дрефос, механизмите и инструментите, чарковете и джаджите, пещите и наковалните, всичко това беше грижливо натоварено в конвой от десетина големи автовозила. Самият Дрефос прекарваше времето си в ругатни, ядосваше се, че няма релсов път до Сзар и току се връщаше към чертежите на релсополагащо автовозило, което би му позволило да ходи навсякъде с все тежкия си антураж и със скорост, каквато на него му харесва.

Хората от екипа му не се ползваха с привилегиите, отредени за работния му инвентар. За тях беше отделено само едно автовозило, а Големия Грейв, гигантският конощипороден, заемаше по-голямата част от него. Другите седяха на покрива, разхождаха се между фургоните или изоставаха назад да си приказват с войниците от ескорта.

На Касзаат обаче не й беше до приказки. Ако не беше Тото, сигурно нямаше да каже и дума през време на пътуването. Защото Касзаат си отиваше у дома.

Нощем Тото я водеше далеч от другите, в края на лагера или в някой от фургоните. Тя не искаше да припарва до Дрефос, втрисаше я дори при мисълта, че шефът ще обърне глава и погледът му ще падне на нея.

— Мисли, че ще го предам — каза тя.

— Не — успокои я Тото. Казваше й истината. Дрефос изобщо не се сещаше за нея.

— Но другите си го мислят. Знаят къде отиваме и защо. Отиваме в Сзар да избиваме моя народ. Моя народ.

Тото се взря в нея. Тази нощ се бяха скрили в един от товарните фургони и седяха сгушени между увитите в брезент сандъци и кутии.

— Ти защо всъщност напусна Сзар? — попита я той с надеждата, че в дъното на историята й се крие някаква несправедливост, споменът за която ще разбуди стар гняв и ще отхвърли малко бремето на вината.

— Мобилизираха ме за задължителната военна служба, какво друго — тросна му се тя. — Обучена бях, затова ме зачислиха към инженерния корпус. Предаваха ме от ръка на ръка. А после Дрефос ме забеляза и ме взе при себе си. А сега те ще ме убият.

Макар и сгушена в ръцете му, Касзаат беше напрегната като обтегнат лък. Дали под „тях“ имаше предвид Империята или собствения си народ, Тото нямаше представа. Нямаше и простичък отговор, с който да я успокои. „Какво ще направи, когато се изправим лице в лице със семейството й?“ — запита се. Не знаеше и не искаше да знае, но с всяко следващо утро, когато тромавият им керван поемаше на път, тази неизбежна конфронтация се приближаваше във времето.

Сега Тото за пръв път се движеше легално на имперска територия и това пътуване беше много по-различно от импровизираната тайна мисия отпреди година, когато хукнаха към Мина да спасяват Че и Салма. Не беше докрай сигурен, че промяната му допада. Империята не се различаваше чак толкова от Равнините. След като подминаха Даракионския лес и северните покрайнини на Ръбатата пустиня, се озоваха сред хълмиста местност с обработваема земя, където селяните оряха нивите си ръчно или с помощта на впрегатни бръмбари, а между възвишенията се гушеха малки пастирски селца. Разликата беше в реакцията, която конвоят предизвикваше с появата си. Още щом зърнеха автовозилата, местните, били те бойни бръмбари, пчелородни или осородни, се залавяха двойно по-усърдно с работата си. И макар че дори не вдигаха очи да погледнат конвоя, Тото ясно долавяше силния им страх. Империята беше суров господар.

„А сега аз съм част от Империята.“ И тази мисъл не беше нова за него. Позволеше ли си да разбуди спомена за презрението, което беше понасял заради смесения си произход, чувството за вина изчезваше моментално. Проблемът беше как да потиска въпросния спомен.

През първата десетница от пътуването Дрефос се затваряше насаме с ледения си гняв, не говореше с никого и се кокореше ядно както на колегите си, така и на малцината смелчаци от ескорта, дръзнали да го заговорят. Седеше прегърбен над чертежите си, нанасяше поправки и ги чертаеше наново, изобщо страдаше дълбоко от раздялата си с промишленото изобилие на Хелерон. После постепенно взе да идва на себе си и дори поднови всекидневните си съвещания с бръмбарородните близнаци и Големия Грейв, а другите занаятчии бяха свободни да правят каквото им скимне. Освен да седи с Касзаат на покрива на едно или друго автовозило и да зяпа монотонния пейзаж, Тото нямаше с какво друго да убива времето и скоро се зае да внесе подобрения в своя щраколък. Смяташе, че е на крачка от създаването на модел за многократна стрелба, макар че серийното му производство едва ли щеше да е достатъчно рентабилно, че да се въоръжи цяла армия с новото оръжие. Но нямаше с какво друго да се занимава.

Оставаше им още десетница път до Сзар, според най-оптимистичните прогнози, когато близнаците изчезнаха. Конвоят потегли като всяка сутрин и малко по-късно един от другите занаятчии забеляза отсъствието им. Дрефос моментално нареди да спрат и разпрати войници във всички посоки да ги търсят. Не беше особено притеснен, не личеше да се бои, че нещо лошо е сполетяло бръмбарородните. Не, беше просто раздразнен заради това неочаквано неудобство. Искаше близнаците да се върнат, за да може да продължи с работата си. През цялото време Големия Грейв го следваше по петите и разнасяше сандъци с чертежи и книги, без да се оплаче нито веднъж.

Мина почти половин ден, преди войниците да намерят липсващите занаятчии. Донесоха ги за инспекция на Дрефос. И двамата бяха мъртви, но без видими рани по телата си. Всички взеха да говорят за евентуални врагове в селцата наоколо. Или това, или пчелородните са пратили тайни убийци да ги пресрещнат. Последното Касзаат обяви за нелепо. Дрефос лично извърши аутопсията, приведен над двете тела като да бяха повредени машини, които би могъл да върне към живот с цената на дребен ремонт.

Не сподели с Тото какво е открил, но явно беше казал и на някого другиго освен на мълчаливия Грейв, защото слухът плъзна бързо. Близнаците били отровени. И по всичко личало, че са се отровили сами.

Оттам нататък беше достатъчно да си мълчиш и да си отваряш ушите, а Тото го биваше и в двете неща. Всякакви теории и хипотези се разпространяваха сред членовете на конвоя. Дрефос и Големия Грейв бяха единствените, които не говореха за това. Тото не беше познавал добре двамата бръмбарородни, но посмъртно научи доста за тях.

Една нощ малко по-късно, когато конвоят беше наближил Сзар достатъчно, че Касзаат да се взира тревожно в североизточния хоризонт, Тото обиколи тихомълком товарните автовозила, огледа внимателно съдържанието им, отбеляза си формата и функцията на компонентите и стигна до определени заключения.

Ако си го беше поставил за задача, щеше да се сети много по-рано. За разлика от него другите занаятчии, изглежда, се бяха досетили, но се преструваха, че не знаят нищо. За новото оръжие на Дрефос.

Същата нощ, след като беше стигнал до въпросния извод, Тото изведе Касзаат извън лагера и спря чак на билото на един хълм, от който се виждаха подредените в кръг автовозила и рехавата охрана. Бяха достатъчно далеч, за да не ги чуе никой.

— Ще си помислят, че сме тръгнали по пътя на близнаците — измърмори тя, свела поглед към лагерния огън и фенерите на постовите.

— Касзаат — поде Тото, — близнаците… те не бяха точно механици, нали?

— Напротив, бяха, като всички нас — отвърна тя, а после добави: — Но не само това. Не само.

— Чувал съм хората да говорят за тях — каза Тото. — Че били алхимици. И че точно заради това Дрефос ги взел под крилото си.

— Те създадоха реагента, който стопи стените на Тарк — потвърди Касзаат. В гласа й се долавяше предпазливост, от която Тото заключи, че вече се е досетила накъде отива разговорът. Някъде току отвъд хоризонта се намираше родният й град, разбунтувал се срещу Империята, а тук, на път към него, беше Дрефос, пратен със задачата да изкове нов робски хомот за народа й.

— Съжалявам — каза той. Касзаат не го попита за какво, а само облегна глава на рамото му. Трепереше доловимо.

„Защо просто не избяга? — помисли си той. — Защо не се върне при хората си?“ Знаеше отговора на този въпрос. Отговорът се криеше в същата невидима каишка, която задържаше и него. Присъединявайки се към отбора на Дрефос, всички те бяха прекъснали връзката с предишния си живот.

Не беше съвсем сигурен какво го накара да й спести следващото логично разкритие, макар да подозираше, че Касзаат се досетила преди него. Така или иначе, Тото я прегърна и не каза нищо повече.

Потвърждението дойде по-рано, отколкото сам беше очаквал.

Още на следващия ден стигнаха до Сзар. Далечната половина на града се криеше под димна пелена, която лепнеше по куполите на ниските къщи. Единствените хора по улиците бяха осородни войници и скорпионородни от помощната войска с петносана жълтеникава кожа и алебарди на рамо. Занаятчийският конвой заобиколи един изоставен пазар със съборени сергии и разкъсани навеси. Тото се вглеждаше в къщите наоколо, но никой не надничаше иззад пердетата. Изглеждаха изоставени. Някои бяха с разбити врати, други бяха опожарени.

Дрефос се измъкна от водещото автовозило и спря да хвърли поглед на града около себе си. Губернаторският дворец се виждаше отдалече, тежък зикурат в типичния осоиден архитектурен стил, надвиснал заплашително над малките местни постройки. Когато конвоят го наближи, от двореца наизлязоха осородни войници, толкова много, че Тото ги заподозря в агресивни намерения. Определено не приличаха на делегация по посрещането. Вниманието им обаче изглеждаше насочено към северните квартали на града. Между войниците имаше едър осороден на средна възраст, който пристъпи напред едва след като ескортът му се сля с хората на Дрефос. Лицето му беше обезобразено от прясна рана с формата на малка длан.

— Полковник Дрефос? — попита неуверено мъжът и полуродният вдигна металната си ръка.

— Вие сте полковник Ган, предполагам? Местният губернатор?

— Аз съм, да. Мисля, че…

— Нека хората ви разтоварят фургоните. И да разчистят някое голямо помещение в двореца ви за работилница.

Полковник Ган настръхна.

— Помощновойскови полковник Дрефос…

— Чуйте ме внимателно, губернаторе — прекъсна го грубо занаятчията. — Не идвам в този противен град по свое желание. И определено не съм се писал доброволец да разчиствам кашата на вашите провали. Имам си своя работа да върша и война да водя, а те нямат нищо общо с вашите провинциални боричкания. Имам заповеди, които ще изпълня по най-бързия начин, после се махам оттук.

— Я слушайте, какво ще… — накокошини се губернаторът под погледа на войниците си.

— Уведомен ли сте за моите заповеди? — прекъсна го отново Дрефос.

— Разбира се…

— Бихте ли ги цитирали, моля.

— Да ги цитирам?

— Искам да съм сигурен, че сте наясно с правомощията ми, губернаторе. Ако обичате.

— Уведомен бях, полуродни — процеди през зъби Ган. Очевидно го сърбяха ръцете лично да цапардоса Дрефос. — Уведомен бях, че сте пратен да потушите въстанието в моя град.

— На всяка цена — подсказа му Дрефос.

— На всяка цена — повтори Ган. — Бъдете сигурен, че не успеете ли, новината за провала ви ще стигне своевременно до Капитас.

— Несъмнено. А сега бъдете така добър да издадете нужните заповеди. Нека хората ви разтоварят багажа ми, за да се хвана аз на работа. — Дрефос обърна гръб на побеснелия губернатор и закуцука назад към екипа си. Зад него войниците се заеха да разтоварват фургоните.

— Нещо да кажете? — обърна се той към помощниците си.

— Ами… явно не държите да си създавате приятели тук, майсторе — подхвърли Тото. Думите му предизвикаха тих смях сред останалите.

— В Империята има десетки тъпоглави клоуни като полковник Ган, всичките от добри и тесногръди семейства. Аз, от друга страна, съм единствен по рода си. Не се притеснявайте от отмъщение, защото такова няма да ни застигне.

В същия миг нещо издрънча силно — един от войниците, които разтоварваха фургоните, беше изпуснал сандък — и Дрефос се обърна ядосано.

— По-внимателно, идиоти такива! — изкрещя им той. — Това е ценно оборудване!

Войниците от сзарианския гарнизон го гледаха изпод вежди. Може и да недолюбваха особено командира си, реши Тото, но определено не харесваха този полуроден, който беше пристигнал неканен в града им и се държеше като пълновластен господар.

Един от тях, с малък контейнер в ръце, го изпусна демонстративно на два-три метра от задницата на автовозилото, без да сваля поглед от лицето на Дрефос. И точно тогава се случи — Дрефос се сви сякаш са го пронизали в корема, а после се разкрещя всички да се махали по най-бързия начин. Занаятчиите бяха свикнали да се подчиняват на указанията му и се разбягаха, без да задават излишни въпроси. На Тото му стори, че чува съскане откъм контейнера, а след като се отдалечи на безопасното според Дрефос разстояние и погледна назад, различи фина жълтеникава мъгла да се надига във въздуха.

Войниците, които се намираха най-близо до контейнера, вече или бяха мъртви, или умираха в конвулсии, гърчеха се, извиваха гърбове и деряха с нокти лицата и гърлата си. Другите тичаха презглава или се бяха издигнали във въздуха, но най-бавните паднаха, преди да са напуснали кръга на автовозилата, и скоро периметърът около спукания контейнер се осея с трупове. Ужасена тишина се спусна върху изоставения пазар, а оцелелите гледаха не мъртвите, а Дрефос.

— Още веднъж — напомни им майсторът занаятчия, — бъдете внимателни. Разбрано?