Поглед в мрака

19.

Стенуолд не знаеше да се диви ли на колегиумския отклик, или да се смее. Реакцията на съгражданите му притежаваше всички характеристики на действието на хора, които отчаяно се стараят да постъпват правилно, но нямат теоретичната, а още по-малко практическата подготовка за това. При навлизането си във въздушното пространство на града „Скокливата мома“ се сдоби с поредица от ухажори. Първи бяха група мухородни, които прелетяха край въздушния кораб, извърнаха поглед, когато Стенуолд им махна, а после бързо се отдалечиха извън обсега на въображаема атака откъм „Момата“. Само че характерното за расата им любопитство надделя и вместо да се върнат и да докладват на началниците си, те останаха във въздуха да зяпат. И понеже не се бяха върнали, следващата вълна на противовъздушната отбрана пристигна наострена за битка в лицето на десетина бронирани бръмбарородни, чиито механични крила пърхаха с непостижима за окото скорост, така тромавите иначе воини летяха със завидна бързина и изящество. Стенуолд веднага позна механичния дизайн — дело на Безрад Вѐлик, чиито еднопилотни ортоптери бяха допринесли немалко за оцеляването на Колегиум по време на векианската обсада. След като градът си стъпи на краката, местните занаятчии издириха няколкото оцелели машини на Вѐлик и оттогава усърдно подобряваха конструкцията и произвеждаха нови екземпляри.

Командирът на „тежкия въздушен отряд“ — както сам нарече хората си той — кацна на палубата с изтеглен меч в едната ръка и малък арбалет за многократна стрелба в другата. Адски страховит наглед и настръхнал по крайно нетипичен за расата си начин, бръмбарородният поиска да се легитимират. Йонс Аланмост — самият той родом от Колегиум — се ядоса, повиши тон и скоро двамата се разкрещяха така ожесточено, че пътниците в трюма излязоха да видят какво става. И понеже си бяха такива — че и на чужда земя отгоре на всичко, — излязоха на палубата въоръжени и готови за сблъсък. Ситуацията се нажежи до степен на дипломатически инцидент, когато десетината войници от новосъздадените тежки въздушни отряди на Колегиум се изправиха срещу трийсетина бойци от Федерацията с безспорното намерение да си премерят храбро силите. Именно тогава Стенуолд успя да се намеси и за щастие се оказа, че поне един от защитниците на Колегиум го познава по лице.

Покрай цялата тази каша, уви, никой не беше сварил да уведоми града какво става, така че Стенуолд едва бе съумял да усмири мъжете от тежкия въздушен отряд, когато нещо дълго застигна „Момата“ и я потопи в сянката си. Друг въздушен кораб, голям почти колкото „Небесен“, но чисто нов, излязъл пресен-пресен от леярните на Колегиум. По-късно Стенуолд разбра, че конструктивните планове на кораба близо десет години обикаляли из хелеронските фабрики и били отхвърляни навсякъде с аргумента, че никой здравомислещ човек не би поръчал да му изработят такова чудо. Накрая някакъв бежанец от Хелерон донесъл плановете в Колегиум и там най-сетне се намерили хора, които осъзнали какво имат насреща си.

Новият вид въздухоплавателно средство било наречено тежкоброниран кръстосвач, а първия кораб от новата серия кръстили „Триумф на аеронавтиката“. Името било съвсем заслужено, защото колегиумските химици трябвало да забъркат съвсем нова газова смес, която да държи тежката машина във въздуха. По същество корабът представляваше брониран дирижабъл — огромен, подсилен с дървено скеле балон и дълга тясна гондола отдолу със стоманена обшивка. От своето привилегировано място на мишена Стенуолд виждаше поне двайсетина отворени люка, от които стърчаха дулата на оловомети. Изглеждаше логично от долната страна на гондолата да има още толкова за пряк обстрел по наземен враг. Парапетът беше настръхнал от прикрепени арбалети и гвоздистрели за многократна стрелба. Корабът безспорно беше великолепен образец на инженерната и конструкторска мисъл, а фактът, че е създаден в Колегиум, изпълни Стенуолд едновременно с гордост и лоши предчувствия.

Междувременно командирът на въздушния отряд беше уведомил капитана на „Триумф“ за какво иде реч, а някой явно беше проявил съобразителността да прати мухороден куриер, който да съобщи на свой ред на градската управа да не изпращат още нещо. Така „Момата“ кацна на летището в компанията на цяла свита неочаквани ухажори.

Крепостните стени бяха налазени от артилерийски машини, а по целия път от летището до Амфиофоса Стенуолд и спътниците му се натъкваха на въоръжени отряди, така наречените търговски роти. Същият сой хора, които градът беше пратил в помощ на Сарн, сега бяха напъплили цял Колегиум и най-вече стените му.

Само на три пресечки от летището Ариана дотича да го посрещне — измъкна се така стремглаво от тълпата, че неколцина от водните кончета извадиха мечове да я спрат. Стенуолд я прегърна, забелязал изопнатото й лице.

— Не знаех — едва успя да изрече тя. — Новините бяха толкова лоши, че не знаех дали ще те видя някога пак.

Той я погледна в очите и изведнъж се сети за пророчествата на Инаспе Райм.

— Нищо не е сигурно — каза той. Много хора го чакаха да продължи напред, но той и пет пари не даваше кого бави. — Липсваше ми. Много ми липсваше, но се радвам, че остана тук, на сигурно място.

— Войнемайстор, Събранието… — прекъсна го командирът на тежкия въздушен отряд. Стенуолд го смълча с жест.

— На сигурно място? — вдигна вежди Ариана и се засмя измъчено. — Щях да те попитам къде си бил досега, ако не знаех. Стен, осородна армия се придвижва към Колегиум от изток. Най-много след три дни ще стигне до портите.

Стенуолд влезе в познатата зала и си отдъхна поне за едно — там не го чакаха стотици делегати, готови да разчепкат и него, и вестите, които носеше. И това щеше да стане, разбира се, но не точно сега. Ако питаха Стенуолд, Събранието на Колегиум беше по-страшен противник и от наближаващата имперска армия. Вместо това в голямата амфитеатрална зала имаше само двама души — дебел бръмбаророден мъж и един паякороден аристои.

— Здравей, Стенуолд — поздрави го със слаба усмивка бръмбарородният. Не без известни затруднения Стенуолд се сети за името му — Джодри Свредлен. Очаквал бе да завари тук говорителя на Събранието, стария Линео Тадспар, а не него. След кратък размисъл реши, че този въпрос може да почака.

— Майстор Свредлен — кимна той, а после: — Боен лорд Теорнис.

Паякородният се поклони. Дрехите му бяха необичайно скромни, лицето му — някак изпито, сякаш неуловимото лустро на паешкото изящество и чар се беше поизтъркало на места.

— Запознайте се с Паолесце Лиам — представи Стенуолд мъжа до себе си. Беше предал водните кончета на своите хора със заръката да им намерят квартира, а командира им беше взел със себе си. Паолесце беше висок строен мъж, чиято възраст трудно можеше да се определи от пръв поглед, но от разговорите с него Стенуолд беше стигнал до заключението, че са долу-горе връстници. Още беше с блестящата си броня, внушаваше впечатлението за човек, който е стъпил здраво на земята, и наблюдаваше невъзмутимо хората и града, макар че всичко тук му беше чуждо и в голяма степен непонятно.

— Майстор Лиам е?… — поде Джодри Свредлен.

— Майстор Паолесце — поправи го Стенуолд — е тук като… като жест на солидарност. Води трийсет войници със себе си. Федерацията, надявам се, ще събере войска, която да тормози осородните по собствената им граница, но…

— Но сте смятали, че ще имаме повече време — довърши вместо него Свредлен. — Всички така смятахме.

— Как?… — Стенуолд спря погледа си на Теорнис. — Осите по море ли дойдоха?

— Дойдоха по суша — отвърна паякородният. — Прегазиха всичко по пътя си. Егел и Меро капитулираха без бой, което не учуди никого. Кес обяви неутралитет, а повечето от оцелелите фелиалци са или тук, в града, или с вашия принц от пущинака.

— Добре де — изгледа го смръщено Стенуолд. — Ами твоите хора? Паешките земи?

Теорнис се усмихна, но усмивката му беше горчива.

— Ами, когато армията им се отдалечи достатъчно на запад, ние нападнахме гарнизонната войска, която бяха оставили след себе си. Имаше битка, която ние загубихме. Изгубихме толкова зрелищно, че армията ни се оттегли в Селдис да брани стените. Някои от наемниците се сражаваха жертвоготовно в ариергарда на отстъплението и благодарение на тях аз успях да си спася кожата. Селдис е под обсада. Дойде ред и ние да вкусим от имперската горчилка.

— Сарнианците сигурно се сражават вече — добави меко Свредлен. — Ако загубят, втора армия от осородни ще поеме към Колегиум от юг. Озовахме се на предния фронт, майстор Трудан. Истинската война чука на портите ни.

— На какво разстояние от града е войската, която се движи по крайбрежието? — попита сащисан Стенуолд. — На три дни път? Така ли?

Усмивката на Теорнис беше тъжна и искрена.

— Като знам на каква бързина са способни, може да ги скъсят и на два. Войнемайсторе, пристигнахте точно навреме за войната.

Стенуолд сведе поглед към ръцете си. Напоследък често правеше така. Винаги се беше имал за човек практичен, за занаятчия, чийто народ е призван да създава неща, било то машини или търговски споразумения. Сегашната ситуация не му беше по силите. Не можеше да сложи край на кризата, нито да я облекчи поне отчасти. Събитията го бяха изпреварили драматично и сега той седеше до одъра на умиращ човек и чакаше.

Умиращият човек беше Линео Тадспар, все още говорител на колегиумското Събрание. Старецът беше издържал геройски векианската обсада, но скоро след края на онзи страшен конфликт бе започнал бързо да гасне. Преди няколко дни и само няколко часа след като пристигнали докладите на съгледвачите, Линео легнал на легло и оттогава не беше ставал.

„Разбрал си какво предстои — помисли си Стенуолд — и не си намерил в себе си сили да го посрещнеш.“

Линео спеше. Изгубил енергията, която доскоро гореше в ума и сърцето му, той най-сетне бе заприличал на един наистина стар човек. Стенуолд реши да не го буди. И защо да го буди — само за да стовари още една тежест върху раменете на умиращ?

От уважение към Тадспар Събранието още не беше избрало нов говорител. Не че биха посочили Стенуолд. Не биха го избрали за говорител, но пък категорично бяха потвърдили омразната му титла на войнемайстор.

Все пак се усмихна с облекчение при тази мисъл. Нямаше никакво желание да оглавява Събранието, побиваха го тръпки от самата мисъл да обвърже съдбата си с цяла зала, пълна с дърлещи се търговци и преподаватели от Академията. Най-смешното беше, че делегатите се опасяваха той да не предяви претенции за този пост. Войнемайстор, от друга страна, беше длъжност, от която лесно можеше да се отърве след време. Приключеше ли веднъж с тези си задължения и ако още имаше Събрание, което да управлява един свободен Колегиум, краят на войнемайсторската му кариера лесно щеше да се уреди. И толкова по-добре.

В момента обаче отговорността тежеше много, а и комай нямаше с кого да я сподели.

Изправи се миг преди Ариана да влезе. Изражението й беше красноречиво само по себе си.

— Вече са тук?

— Виждат се от стените. Хората искат да дойдеш и да погледнеш. Да, знам, че това няма да промени нещата.

— Сигурно се надяват да съзра някакъв решителен недостатък в стратегията на осите само по това как си опъват палатките — промърмори Стенуолд. — Ако бях мравкороден тактик, може би точно това щях и да направя.

Предната нощ Ариана го беше попитала дали се чувства длъжен да остане тук. Знаеше отговора, но все пак го попита. Защото, казваше погледът й, още не е късно да заминат.

„И къде да отидем? Ако не я спрем тук, Империята ще ни настигне навсякъде.“

Излязоха от къщата на Тадспар. Ярко слънце заливаше улицата, а белите богаташки къщи сякаш светеха с отразена светлина.

Имаше много хора по улиците — стояха и пристъпяха от крак на крак, сякаш ги е повикал някой градски големец, а после сам не се е явил на срещата. Видяха го и Стенуолд разбра, че явно той ще трябва да влезе в ролята на големеца. Сочеха го и си говореха, че щом войнемайстор Трудан е тук, значи всичко ще се оправи. Такива думи прочете Стенуолд по устните им. А може да си говореха и друго — че той не е подходящ за поста си и че това ще обрече всички им на гибел. Или просто коментираха злъчно паякородното момиче, което беше толкова младо, че можеше да му е дъщеря. Като цяло, Стенуолд би предпочел коментарите да са от втория вид.

Завари Теорнис на крепостната стена. Паякородният още се мотаеше в Колегиум. Явно не бързаше да потегли към своите хора въпреки спорадичните доклади, които пристигаха за продължаващата обсада на Селдис. Благородник от главата до петите, Теорнис изглеждаше така, сякаш цял Колегиум му се е заклел във вярност, а войската, прииждаща по крайбрежния път, е излязла на парад в негова чест. Стенуолд искрено му завидя за самообладанието.

— Е, ножът стигна до кокала, види се — каза тихо Теорнис, така че единствен Стенуолд да го чуе. От другата му страна стояха няколко членове на Събранието, които се имаха за стратези, там беше и Паолесце Лиам, командирът на малкия отряд водни кончета.

Имперската армия, изглежда, не бързаше за никъде. Въздушни отряди кръжаха мързеливо и заемаха позиции, по-назад се виждаха автовозила и някакви големи животни в товарни впрягове. Тук-там бяха разпънати палатки, но и да имаше някакъв велик тактически замисъл в подредбата им, Стенуолд определено не го съзираше.

— Според докладите наброяват осемнайсет хиляди, без да се смятат робите — съобщи Теорнис. — Сражението при Фелиал им е посмачкало фасона, но нищо повече.

— Не знам защо още си тук — подхвърли Стенуолд. — Имаш свои си битки.

— Битката в крайна сметка е една — възрази Теорнис. — На всичкото отгоре кесианците явно са решили, че предвид настоящата ситуация, всички кораби от Паешките земи са тяхна законна плячка. Откровено казано, не виждам как ще се измъкна оттук в обозримо бъдеще.

— Войнемайстор — обади се един от делегатите, преподавател по инженерни науки в Академията, — осородните строят лагера си твърде близо. Ако заредим с по-леки снаряди, бихме могли да ги бомбардираме още сега. Само дайте заповед.

Стенуолд спря погледа си на войниците, които разпъваха усърдно палатките си пред Колегиум.

— Нека първо си свършат работата — предложи той. — Пък после, ако решим, ще имаме повече мишени за обстрел. Не виждам причина да им улесняваме живота.

— Вижте, неколцина идват насам. Парламентьори сигурно — посочи Ариана и Стенуолд видя група войници, тръгнали към портите на Колегиум.

— Не виждам какво толкова имаме да си кажем — отбеляза бавно Теорнис и небрежната му поза поизгуби за миг лустрото си.

Стенуолд сви рамене.

— Ние сме бръмбарородни и винаги предпочитаме първо да говорим, после да действаме. И да говорим простичко. Важно е да знаем как стоят нещата.

Водачът на осородните се представи като генерал Тинан. Беше широкоплещест мъж на годините на Стенуолд, само че при него годинките бяха проявили по-голямо снизхождение в областта на талията и по-малко в косопада — иначе казано, и тлъстинките, и косата му бяха по-малко от тези на Стенуолд. Генералът и ескортът му бяха въведени в една от градините зад Амфиофоса, открито пространство с механичен фонтан, красиви езерца и антични статуи на Добродетелите. Според модата на онова време въпросните Добродетели бяха млади жени с оскъдно облекло, които неизменно провокираха мисли, в които нямаше нищо добродетелно. Вкусовете по времето, когато е била проектирана градината, явно бяха залагали и на ниската растителност, оттам и огромното количество мъх, папрати и пълзящи лози. Генерал Тинан огледа без бързане обстановката, докато двете дузини войници и офицери, които беше довел със себе си, стояха наблизо и чакаха безучастно.

— Вие не сте Линео Тадспар, струва ми се?

— Той е болен. Аз съм Стенуолд Трудан.

— Става — кимна отсечено генералът. — Според моето разузнаване именно вие ще ръководите отбраната на града. Чух, че сте се представили добре срещу векианците.

Стенуолд вдигна рамене и махна с ръка в знак, че градът още си е тук, за разлика от векианците.

Тинан се усмихна.

— Ние не сме векианци, разбира се.

— И за миг не съм си го помислил, генерале.

— Може да се каже — и докаже, — че бием мравкородните където сварим. Армиите ни безспорно са се показали като превъзхождащата сила.

— Не че самите ние сме мравкородни, от друга страна — изтъкна Стенуолд. Някъде откъм шубрака се чу звънливата камбанка на часовник.

Усмивката на Тинан се завърна.

— Забележително — възкликна той и се приближи до механичния фонтан. — Впечатлен съм от вашия град, генерал Трудан.

— Виж ти.

— Не си мислете, че съм някакъв грубиян с армия. Чета много. Обичам изкуството. Вашият град е красив, както по структурата на обществото си, така и в архитектурно отношение. Колегиум ще бъде ценно допълнение към разнообразието на Империята. — Осородният се обърна. От усмивката му нямаше и помен. — Имам заповеди, генерал Трудан. Когато се изправиха пред същата дилема, хелеронските бръмбарородни откриха в себе си желание да съдействат всячески на имперското управление. Сега предлагам същия избор и на вас.

— Да се предадем? — поясни Стенуолд.

— Именно. — Тинан махна с ръка, включвайки в жеста Колегиум и неговото бъдеще във всичките му варианти. — Този град не би могъл да ни се опре. Несъмнено сте приютили достатъчно бежанци от Тарк и знаете от първа ръка колко безкомпромисни можем да бъдем към един народ, който е дръзнал да ни предизвика. Не ми се ще Колегиум да бъде сринат от бомби и запалителни гранати. Би било жалко.

— Ще трябва да отклоним великодушното ви предложение — каза тежко Стенуолд, — иначе за какво отблъснахме векианците?

Физиономията на Тинан сякаш намекваше, че капитулацията пред един провинциален мравкороден военачалник изобщо не може да се сравнява с това да станеш част от всемогъща империя.

— Генерал Трудан — каза той, — ще се радвам да приема ваше пратеничество и ви съветвам да не отлагате. Рано или късно ще се предадете. Помислете си каква част от този красив град ще потъне в руини, преди да стигнете до единственото правилно решение.

Бомбардировката на Колегиум започна същата вечер, нещо като откриващ ход по залез-слънце. Стените удържаха с лекота — векианците ги бяха подлагали на много по-тежък обстрел. Колегиумските занаятчии вече бяха направили изчисленията за ответен удар по тъмно, но осородните навярно бяха получавали доклади от векианците по време на обсадата, защото навреме изтеглиха обсадните си машини извън обсега на защитническата артилерия. Това щеше да усложни задачата им и да ги забави, защото означаваше всяка сутрин да засичат на нова сметка ъгъла и заряда на машините си, но по-добре така, отколкото да ги оставят на място вечерта и на заранта да заварят само купчини старо желязо. Генерал Тинан явно залагаше на предпазливостта.

На следващия ден започна война по въздуха. Докато артилерията от двете страни си разменяше изстрели, имперските въздушни отряди атакуваха града. Стенуолд си спомни разказа на Паропс как осородните елиминирали таркианската въздушна отбрана, преди да подпалят града. Надяваше се, че противовъздушната отбрана на Колегиум ще се окаже по-надеждна.

Щраколъковете помогнаха, разбира се. Колегиумските войници, обучени-недообучени и пълни дебютанти в битка, стояха решително по протежение на крепостната стена, по покриви в града, и стреляха по спускащите се отвисоко нападатели. Всеки район и квартал си беше организирал собствени защитни отряди, но Академията беше в центъра на градската отбрана. Оръжията на Тото, по-далекобойни и точни от арбалетите, разбиха на пух и прах първите две въздушни атаки, ала следобед осородните удвоиха усилията си. Империята хвърли в битката четирийсет ортоптера и хелиоптера в добавка към безчетните си войници, и скоро къщите на Колегиум се озоваха под бомбите. В отговор Колегиум вдигна във въздуха собствените си летала заедно с тежките въздушни отряди и водните кончета на Паолесце.

„Триумфът на аеронавтиката“ беше заел позиция точно над Академията, превръщайки се в бастион на колегиумската противовъздушна отбрана. От високата си позиция, корабът стреляше по имперските ортоптери и обсадни машини, а десетки мъже, въоръжени с щраколъкове и арбалети за многократна стрелба, стреляха по леките въздушни отряди на осородните. Подсиленият с дървено скеле балон на кораба отбиваше с лекота както стрели, така и енергийни залпове. В края на първия ден от сраженията колегиумци се поздравиха, че не са отстъпили и една педя от земята си на врага.

На следващия ден генерал Тинан хвърли срещу града цялата мощ на своята армия. Включи в сражението оцелялата половина от артилерията си, а небето напълни с мъже, машини и петстотин гигантски ездитни оси. Тежката пехота потегли под прикритието им заедно с автоматизирани тарани и сонди. Конощипородните му занаятчии се хвърлиха към крепостните стени, вдигнали огромни щитове, които да ги пазят от защитническия обстрел. Водомеркородните от помощната войска нападнаха по бреговете на реката, проникнаха чак до сърцето на Колегиум, посяха там ужас и паника, палеха и убиваха където сварят.

Стенуолд пое командването на източната стена, където обстрелът беше най-тежък. Направи го не защото копнееше за слава, нито защото презираше опасността. Не, направи го, защото докато крещеше команди на защитниците, не беше нужно да мисли за нищо друго. Прекара деня с щраколък в ръка, с който не произведе нито един изстрел, но пък дирижираше стрелбата на петте хиляди опълченци по прииждащия враг. Хората му стреляха с щраколъковете си по пехотинците, чиито брони не осигуряваха никаква защита срещу малките снаряди; засипваха вражеските автовозила и обсадни машини с оловни гюлета и горящи стрели; хвърляха камъни и гранати по конощипородните занаятчии.

Към края на деня един от офицерите тръгна към него, като сочеше и викаше нещо. „Триумфът на аеронавтиката“ се движеше.

Това не влизаше в плана и капитанът на кораба го знаеше отлично, защото беше присъствал на военния съвет. Стенуолд гледаше безпомощно как гигантският брониран кораб се отдалечава от поста си над Академията.

— Чук и клещи — изохка мъжът до него. — Ама той пада.

„Триумфът на аеронавтиката“ гореше и губеше височина пред очите им. Онези от екипажа му, които можеха да летят, напускаха панически кораба, но повечето бяха бръмбарородни и за тях бягство нямаше. Капитанът беше един от тях и продължаваше да насочва дирижабъла в последния му полет.

Капитанът изведе кораба оттатък крепостните стени, над обсаждащата армия, а там го спусна ниско и възпламени заряда му от огнепрах.

Експлозията едва не събори Стенуолд от стената. Огромна част от войниците на Тинан нямаха неговия късмет, взривната вълна ги покоси като пшеница в буря, нацепи на трески обсадните им машини, разпиля автовозилата им и изобщо, в рамките на един миг, попиля сърцето на имперската армия.

В екливата тишина след експлозията осородните прекратиха атаката и се прибраха в лагера си.