Поглед в мрака

16.

Спря на пясъка, заслепен от слънцето. Вдигна ръка да заслони очите си и плъзна поглед по дъгата на стените, надупчени и потъмнели от дългогодишна злоупотреба.

Животът му се беше превърнал в сън наяве. Водеха го от място на място като животно в клетка и при всяка спирка той се биеше и убиваше. Вече не го интересуваше какво изправят насреща му, но беше факт, че при цялата си изобретателност още не бяха открили противник, който да го надвие.

Отвъд триметровата бариера на стените, по цялото протежение на арената се редяха амфитеатрално местата за публиката. Повечето бяха обикновени пейки, но в единия край се издигаше ложа с платнен навес и дървени столове за почетните гости. Запита се колцина ще го гледат днес, осородни и свитите им от подбрани слуги и роби. Повече от миналия път със сигурност, а тогава бяха стотици.

Арената също беше по-голяма от предишната и си имаше каменни зидове околовръст, а не ограда от грубо одялани талпи. Май не беше идвал тук преди, реши Тисамон.

Хората не спираха да шушукат възбудено, сякаш за пръв път виждаха богомолкороден. Тисамон стоеше на половината път до центъра на арената, пясъкът наоколо му тъмнееше разринат и петносан от предишен двубой. Стоеше и чакаше противника си. Металният сърп на бронираната му ръкавица потрепваше леко, сякаш по своя воля.

Портата срещу него, скована от яки дъски и подсилена с метални капси и ленти, започна да се издига със скърцане и Тисамон зърна някакво скорострелно движение от другата й страна. Приведе се в бойна стойка и вдигна ръка пред гърдите си.

През портата излезе бръмбар, но от вид, какъвто Тисамон виждаше за пръв път. Беше дълго, източено същество, четири метра от главата до върха на опашката и с дълги тънки крака. Движеше се много бързо — изскочи през портата и спря на същото разстояние от центъра като Тисамон. Зелената му черупка беше напръскана с бели и златни точици, очите му бяха огромни, а мандибулите стърчаха извити навътре като остриета на коси. Тълпата полудя. Явно познаваха съществото — него конкретно или други от същия вид — и смятаха, че то ще е победител в двубоя.

„Само ако расата на Стенуолд беше взела Изкуството си от тези създания, а не от тромавите торни бръмбари“ — помисли си разсеяно Тисамон. Съществото беше нащрек и го гледаше с интелигентност, каквато повечето животни не притежаваха. Но Тисамон не се изненада, защото богомолките в собствената му родина бяха достатъчно умни да надхитрят хората, дошли да ги отстрелят като ловен трофей. Така че защо този великолепен хищник да се различава от тях?

Бръмбарът го нападна внезапно, изстреля се светкавично под бурните аплодисменти на публиката. Тисамон подскочи високо, видя как подобните на ятагани мандибули се сключват с трясък под него, после се отблъсна с крак от гърба на противника си и се приземи с плъзгане върху пясъка. Знаеше, че хищникът вече се е обърнал да продължи атаката си. Замахна, без да поглежда назад, но сърпът му разсече празен въздух. Бръмбарът се беше изправил на четири крака и го заплашваше с извитите като куки накрайници на предните два. Тисамон се оттегли назад с бегла усмивка на лицето под напрегнатия поглед на огромните лъскави очи. Създанието се смъкна обратно и двамата започнаха да се обикалят, Тисамон вървеше в кръг около противника си, който ту настъпваше, ту се оттегляше, но нито за миг не го изпусна от поглед.

Животното подхвана втора атака, светкавична като първата, и пак като при първата Тисамон се изнесе навреме. Този път обаче контраатаката му даде по-добър резултат — върхът на сърпа захапа бронираната черупка и остави плитък прорез по хитиновото външно крило на насекомото. Тълпата нададе рев и Тисамон разбра, че звярът се е изнесъл точно зад гърба му, по-бързо от предвиденото. Не можеше да го надбяга, затова подскочи с всички сили нагоре и назад. Върхът на едната мандибула закачи ризата му, а после Тисамон заби сърпа си в гръдния кош на създанието.

Но не докрай — върхът проби, но след това острието се плъзна безславно по хитиновата броня. Тисамон падна върху гърба на насекомото, претърколи се и замахна в движение да съсече един от средния чифт крака на противника. Животното отново се обърна с лице към него.

Двамата се разбираха чудесно. Тисамон се беше дуелирал с много мъже и жени, докато стигне дотук, но с нито един не беше усещал връзка като тази. Точиците по черупката на противника му не бяха окраска, разбра той, а белези от стари битки. Двамата се разбираха чудесно.

Когато насекомото го нападна за трети път с раззинати челюсти, Тисамон се плъзна напред, подви крака, видя как смъртоносният силует на главата с мандибулите минава над него, чу как трите чифта крака стържат по пясъка в опит да убият инерцията. И без колебание заби сърпа си в гръдния кош на създанието, в основата на краката, толкова дълбоко, че ръката му потъна до китката в тялото му.

Когато звярът издъхна, Тисамон постоя на колене до него, положил ръка върху неподвижната глава между гигантските челюсти. После се изправи и им позволи да го изведат. А тълпата го приветстваше, изпаднала в делириум, точно както беше приветствала създанието, което той беше убил.

„Капитас.“ Отърси се от съня наяве, колкото да си спомни къде се е озовал. „Сега съм в Капитас, в сърцето на Империята… с оголен сърп.“

Следващият му двубой го изправи срещу дезертьори, беше специално угощение за тълпата. Преди да го пуснат на арената, изведоха там осмина мъже и ги оковаха за единия крак към скоба в центъра на кръга с достатъчно дълги вериги, за да се движат свободно. Ръководителят на игрите беше предвидил допълнителни декори за този двубой във вид на дървени барикади и стени, които да имитират изоставено укрепление, те бяха достатъчно ниски, за да не пречат на публиката, но и достатъчно високи, за да се крият зад тях дезертьорите и техният противник. Дезертьорите нямаха представа какво ще излезе насреща им. Нямаха брони, въоръжени бяха с обикновени ножове, но пък бяха осородни и можеха да жилят. Обещали им бяха свободата, ако оцелеят в битката.

Тисамон излезе на арената толкова безшумно, че повечето му противници дори не разбраха за присъствието му. Тръгна дебнешком към окованите мъже, така че само зрителите да го виждат, придвижваше се бавно от прикритие към прикритие. Дезертьорите се оглеждаха трескаво, усетили по реакцията на тълпата, че нещо е било пуснато заедно с тях на арената, нещо, което се криеше.

Тисамон показа на зрителите нещо ново — как ловуват богомолкородните. Първата му атака дойде без предупреждение — само за миг той ускори от дебнеща стъпка до главоломна скорост. С три стъпки и един скок Тисамон прекоси центъра на арената, като сечеше мълниеносно със сърпа си. Уби четирима. Другите стреляха с жилата си, но твърде бавно. Оставиха следи от обгоряло по дървените декори и само като по чудо не се избиха един друг.

А после се скараха. Започнаха да си крещят. Напълно бяха забравили за тълпата. Знаеха само, че са сами във враждебна среда и че имат опасен противник.

Единият взе да удря с камък по веригата си, другите се оглеждаха с протегнати длани. Тълпата пощуря окончателно. От издигнатите трибуни зрителите виждаха, че Тисамон е там, сред оцелелите, съвсем близо до тях. Той се наведе бавно и взе с лявата си ръка нож, захвърлен на земята от някоя жертва. Светкавично движение на китката и ножът се заби в гърлото на мъжа, който стоеше най-далече от него. Останалите, роби на инстинкта, се обърнаха да погледнат.

И с това се приключи.

Остави се да го върнат в килията, в зловещите кошари под арената. Мястото беше ужасно и странно, лабиринт от решетки без преградни стени, който не предлагаше дори минимално уединение, проектиран така, че вътрешното пространство да се прекроява без много усилия и малката клетка за един човек да се отваря към по-голяма килия за животно или група нещастници, обречени да прекарат заедно последните си часове, преди да умрат групово на арената. Лампи с горящо масло висяха от тавана и хвърляха слаба светлина. Този лабиринт от клетки датираше отпреди бурното технологично развитие на Империята и беше кажи-речи най-старата част от Капитас, запазила се в оригиналния си вид до ден-днешен. Осородните бяха запазили част от традициите си непокътнати.

В сумрак като този Тисамон виждаше по-добре от повечето хора. Когато изплуваше от бойния си транс, в дългите часове, изпълнени с неканени мисли за собственото му падение, той често проклинаше силните си очи. Клетките под арената бяха зловонни и душни. В част от килиите имаше други гладиатори, които седяха и чакаха някой да ги изведе за тренировка или просто да ги нахранят. Никой от тях не беше осороден. За разлика от дезертьорите или бойците от по-низши раси, осородните гладиатори бяха герои и живееха като свободни хора, обожавани от гражданите на Капитас. Ала Тисамон беше убил неколцина и вече не го пускаха срещу тях. Колегите му тук, в подземието, бяха от десетина подчинени раси — имаше мравкородни, полуродни, един конощип и един шипороден. Всички те бяха мъже със завидни бойни умения, оцелели след множество двубои, толкова, че да се превърнат в ценна стока — точно като него.

В подземието имаше и друга стока — евтина и лесно заменима. Арената беше месомелачка, а капитасци обичаха кръвопролитията. Когато не залагаха на качеството в лицето на гладиатори като Тисамон или на осородните професионалисти, които да проливат кръв с майсторско умение, зрителите се задоволяваха и с количеството, с клането на едро. Арената имаше неутолим глад за роби, чужденци и военнопленници. Пускаха ги да се кълцат несръчно, колкото да подгреят и развеселят публиката, или ги връзваха един за друг и ги изправяха пред някое гигантско насекомо. Други пращаха срещу ужасни автовозила и машини. По петдесетина такива обитаваха разделеното с решетки подземие, бройката се запазваше, но не и отделните лица, които се меняха всекидневно, а понякога и ежечасно. Сред тях имаше мъже и жени от всякакви раси, нерядко и деца.

Имаше и животни, но тях ги държаха в задната част на голямото помещение. Тисамон рядко ги виждаше, само ги чуваше от време на време как съскат и влачат крака. За тях се полагаха повече грижи, отколкото за хората, имаха си специални гледачи и звероукротители. В това малко общество на обречените животните бяха нещо като аристокрация. Насекомите не сваляха фасетните си очи от пазачите и дебнеха сгода да избягат. Изглежда, пленничеството ги беше издигнало по-близо до сложната природа на човека, същото пленничество, което принизяваше умърлушените и мълчаливи гладиатори до елементарните животински инстинкти.

Малко след като върнаха Тисамон в подземието, по коридорчето между клетките се зададе група роби, повечето мухородни, за чиито очи сумракът не беше пречка. Зад тях вървеше стар осороден мъж, оплешивял, с кисело и обветрено лице. Куцаше, но не си помагаше с бастун, а в колана му бяха втъкнати бич и дървена палка, подсилена с капси. Казваше се Улт, както лично беше уведомил Тисамон. Дълги години бил в роботърговския корпус, после се преквалифицирал в треньор на гладиатори. Улт отговаряше за клетките под арената и за техните обитатели.

Преди два дни беше спрял пред клетката на Тисамон. Дълго стоя там, оглеждайки мълчаливо и с подозрение богомолкородния. На следващия ден направи същото — мухородното момче, което му прислужваше, отново сложи трикракото столче пред решетката на Тисамон и Улт отново седя там, потънал в размисъл. Накрая каза:

— Знаеш ли защо си ми интересен?

Тисамон само го изгледа безучастно. Чувстваше се като някое от животните в дъното, което чака търпеливо своя миг.

— Хора като теб идват тук постоянно. По-старите, които се бият отдавна, вече са свикнали — продължи Улт. — Седят и блеят. Погледни сам, поне десетина такива се виждат от твоята клетка. Хора, чиято смъртна присъда е подписана отдавна. Те просто не знаят кога ще ги застигне, а и не им пука особено. Но въпреки това се бият. Щото, поне докато се бият, не са затворници, схващаш ли? Това тук, долу, е като сън за тях, не е реално. Реални са само двубоите. Ти си като тях.

„Не, аз съм животно, затворено в клетка“ — помисли си Тисамон, но сам не си повярва. Улт се усмихна и един стар белезникав белег изпъкна на лявата му скула.

— Искаш ли да се махнеш оттук? — попита Улт и замълча, давайки му достатъчно време да отговори. — Не, не искаш — заключи накрая той. — Но е факт, че привлече вниманието ми. Не защото си богомолкороден. И преди съм имал хора от твоята раса тук. Не, интересен си ми, защото отвътре си мъртъв. Бил си мъртъв отвътре още преди да се озовеш тук. Обикновено минават най-малко няколко десетници, преди другите да стигнат там, където си ти.

— Знам — отвърнал му бе Тисамон тогава. Каза само това, но и на двама им беше ясно, че самотната думичка е плод на сериозни усилия и е отстъпка.

Сега Улт отново спря пред клетката му, след като слугите бяха раздали вечерната помия. Момчето остави трикракото столче на пода и старият осороден приседна на него, толкова близо до решетките, че Тисамон лесно би могъл да протегне ръка и да го сграбчи. Само за два дни Улт беше взел мярката на богомолкородния и богомолкородният беше взел неговата.

— Богомолке — подхвана Улт. — Гледах те как се би днес. Браво. Много беше забавно. Двама полковници и един генерал благоволиха да ме похвалят за чудесното представление.

Тисамон изсумтя и сви рамене в знак, че това изобщо не го интересува.

— Справи се добре, дори някак прекалено добре. Истината е, че биха предпочели последният да ти види сметката, а не обратното.

— Последният?

— Е, най-вече ги интересува да се лее кръв, разбира се — продължи Улт. — Но предпочитат последната пролята кръв да е на чужденец. А ти закла онези момчета като стой та гледай. Дезертьори бяха, вярно, но осородни все пак.

Тисамон сви отново рамене.

— Не разбираш — отбеляза Улт.

— Предпочитат аз да бях умрял — каза Тисамон. — Какво има за разбиране?

— Въпросът е в расата — обясни Улт. — Във вашите земи не съм ходил, но съм бил във Федерацията и на няколко други места, преди императорът да ги прилапа. Тук е различно. Познаваш ли някой мравкороден, богомолке?

— Познавам много.

— Е, ние сме като тях. Нали знаеш как мравкородните гледат отвисоко на всички други и ги смятат за по-долна ръка хора? Ние сме същите. Лично аз съм виждал всякакви и никой не ми е хващал окото, не ги харесвам и толкоз. И от мойта раса, и от твойта, и от всичките. Ама знам какво иска публиката. Иска да се лее чужбинска кръв. Сигурно ме мислиш за философ, а, богомолке?

— Не.

Улт се изкиска, после се закашля.

— О, знам си аз занаята. Като поработиш моята работа, щеш не щеш ставаш философ. Щото гладиаторството не е само забава за публиката. Като навлезеш по-надълбоко, виждаш, че има и друго. Има значение, богомолке.

Тисамон несъзнателно се премести по-близо до решетките.

— Значение? В бруталното клане?

— Баш тъй. — Улт затвори очи, сякаш да призове на парад пред вътрешния си взор всички битки, които беше видял през годините. — Всичко се корени в нас и във вас, в нас, осородните, и във вас, всички останали. Ние нахлуваме в земите ви, нали? Залавяме ви и ви връщаме тук в окови. Вие се биете за наш кеф. Докарваме и животни от вашите земи, докарваме ги и ви изправяме един срещу друг на арената. Слагаме вериги на целия свят и го водим тук. Така го бележим като наш, схващаш ли? Има хора, дето за цял живот виждат само малка частица от Империята и още по-малка от широкия свят оттатък границите. А тук може да се види всичко. Въпросът е краят да е същият — мъртъв чужденец, без значение дали го убиваме ние, дали го разкъсва звяр на арената или се избиват един друг. Важното е да има мъртви чужденци.

— Интересна форма на изкуство имате тук — подхвърли сухо Тисамон.

— Скоро ще разбереш. Факт е, че ти започваш да се превръщаш в проблем, богомолке.

— Защото не умирам?

— Баш тъй — кимна Улт. — Големите игри наближават и ти заслужаваш да участваш в тях, но какво трябва да направя аз, та да е доволна публиката? Ти ще убиваш зверове, ще убиваш хора и единственият начин да те залича от картинката ще е да пусна срещу тебе толкоз народ, че никой да не види какво става на арената. Само че всичко се прави заради шоуто, не забравяй. Няма ли шоу, няма нищо.

— Значи искаш да загубя нарочно? — попита го Тисамон. — И фатално?

Улт се ухили и жълтите му зъби лъснаха на мижавата светлина.

— Е, това не вярвам да стане, така че… Просто ще трябва да пропуснеш голямото шоу. А е жалко, защото наистина си много добър.

— Какво толкова голямо ще става?

— Денят на коронацията, ето какво. — Улт се надигна от столчето. — Девет години, откакто величеството взе трона. И като казвам „взе“, точно това имам предвид. — Улт се огледа и отстъпи крачка назад, като видя, че Тисамон се е изправил на крака.

— В такъв случай искам да се бия — заяви Тисамон.

— И аз искам да се биеш — увери го Улт. — Само дето не виждам как ще стане.

— Ще изляза с голи ръце. Срещу хора, животи, машини, каквото…

— Ех, старче — прекъсна го Улт, — друго може да не съм научил за толкоз години, но за бойците имам набито око. В момента не разполагам с нищо, което да те озори, човече. Съжалявам, наистина. И аз искам да те убият толкова, колкото ти искаш да умреш, повярвай ми. — Усмивката му беше искрена и приятелска. Приятелство абсурдно, но и също толкова реално. — Нека помисля. А че заслужаваш най-добрата публика, е факт.

Когато наближи достатъчно Фелиал, Втора имперска армия се зае да издигне укрепления. Инженерите свалиха от товарните автовозила готовите оградни елементи и сглобиха от тях достатъчно голям лагер за цялата войска. Работна ръка не липсваше, а генерал Тинан, който командваше Втора, се беше погрижил хилядите работници да усвоят в детайли тази новаторска операция. Тинан беше интелигентен човек и изпитваше искрено уважение към покойния генерал Алдер, който беше превърнал тази част от Равнините в гробище за двайсет хиляди войници от редовната и помощната войска. Е, имало бе и смекчаващи вината обстоятелства, разбира се. Алдер е бил изигран от Паешките земи, а липсата на заповеди от Капитас осъдила войската му на принудително бездействие и несигурност, на безконечен престой във временен лагер, в изчакване на заповеди, които така и не дошли. А после повечето от войниците му бяха загинали. Малкото оцелели не бяха годни да оформят ядрото на самостоятелна армия и затова бяха разпръснати по гарнизони и други бойни формирования из цялата Империя. Шиповете бяха прекратили съществуването си.

Това беше грешка, която генерал Тинан не смяташе да повтаря. До мръкване цялата му армия се беше прибрала зад импровизираните укрепления, а половината войници бяха получили заповед да будуват през цялата нощ, готови да посрещнат евентуална атака с жила, арбалети и щраколъкове. През осемте години под негово командване Втора армия си беше спечелила прозвището Зъбчатите, защото каквото и да застанеше на пътя й, тя го смазваше безмилостно като зъбните колела на каменотрошачка. Втора армия не се спираше пред нещо.

Атаката през онази първа нощ така и не се случи. Явно богомолкородните не бързаха да излязат от горските се убежища. На следващия ден Тинан заповяда приготовленията да продължат и скоро на празното до вчера поле изникна огромен лагер с ъгловати стени, машини и вписан в него пръстен от тънки кули. Генералът знаеше, че до сблъсък рано или късно ще се стигне. И колкото по-рано, толкова по-добре, защото Империята беше заложила срокове, които трябваше да се спазят.

На следващия ден генералът прати мъже с огнехвърлящи автовозила, които да започнат сеч по периферията на гората. Освен че щяха да поразчистят терена от дървета, това трябваше да изиграе ролята на жест, на предизвикателство, нещо като дуелист, който вика на бой опонента си. Едва ли щяха да чакат дълго.

Ако можеше да вкара съгледвачи в гората и те да се върнат живи оттам, генералът нямаше да остане разочарован от докладите им. Войнството на Фелиал наистина се събираше, защото старейшините бяха пратили вест за повсеместна мобилизация. Жени и мъже, стройни и светли, със зелени дрехи или брони от черни люспи се стичаха със стотици в крепостите на своите водачи. Носеха лъкове и копия, рапири и сърпове, идваха със смъртоносните шипове на подлакътниците си. Идваха със своите побратимени насекоми, от дребни екземпляри, които излитаха от китката, до огромни бронирани убийци, по-големи от кон. Богомолкородните от Фелиал се биеха непрекъснато. Биеха се помежду си, дебнеха из засада всеки, навлязъл със или без зла умисъл в гората им, нападаха и плячкосваха корабите на паякородните, дръзнали да се появят в техни води. Сега отиваха на война и механичните звуци на противника щяха да се удавят в техните химни, клетви и бойни викове.

Засега обаче пазеха тишина. Чакаха сред дърветата. И бяха много, повече от онези, които бяха излезли срещу армията на Алдер, повече, отколкото се бяха събирали когато и да било в живите спомени на народа им — а те бяха надарени с дълъг живот, мъже и жени, голобради юноши и старци с посребрена коса, и всеки един бе истински майстор в боя. Носеха ризници и брони, изковани много преди планинските вождове да положат основите на Империята — кираси от тъмни люспи, изящни брони от застъпващи се плочки, леки ризници с фина оплетка, шлемове с високи гребени. Оставили бяха настрана враждите и отколешните си спорове, за да се изправят като един, като братя.

Старейшините — велегласната от крепостта Фелиал сред тях — се събраха, но всъщност нямаше кой знае какво да обсъждат. Богомолкородните не прибягваха до сложни формации, авангарди, ариергарди или стени от щитове. Силата им беше в индивидуалността — поотделно, в двубой нямаше боец, който да им се опре, нито тук, нито в целите Равнини, нито в целия свят. Нито с острие, нито с лък. Това беше тяхното наследство и те вярваха в него с цялата си душа и сърце.

Родители заръчваха на децата си да бъдат силни в тяхно отсъствие, братя и сестри се разделяха — по-големите тръгваха на бой, по-малките оставаха у дома. Най-старите гледаха как целите им семейства излизат навън и тръгват на война.

Въоръженото войнство на Фелиал се надигна с падането на нощта и се хвърли срещу враг, двайсет пъти по-многоброен. С последните лъчи на слънцето богомолкородните се изсипаха откъм дърветата като вълна, без предизвестие, без тръбен зов. Бяха свирепи и храбри, бързи и умели — бойците на Фелиал, страшни и свободни.

Първата редица се изля мълчаливо, бойците разпериха криле и се издигнаха във въздуха, наближили стените на укрепения лагер. Стрелите им намериха мишените си и десетки постови паднаха мъртви. Осородните, въпреки всичките си предохранителни мерки, така и не разбраха кога врагът е полазил стените им и е започнал да ги обстрелва отвисоко.

Ала ъгловатите стени бяха създадени като защита срещу точно такива атаки. Изпъкнали навън в долната си половина, стените се прибираха под прав ъгъл навътре, а отворите в горната им част позволяваха на защитниците да обстрелват от долу нагоре атакуващите с жила и стрели. Един вик от ранен постови беше достатъчен да вдигне целия лагер под тревога.

Осородните бяха научили горчиви уроци от унищожението на Четвърта армия. Придвижването им от Меро до тук се беше забавило, защото всяка вечер войници и работници сглобяваха походното си укрепление, а генерал Тинан от седмици очакваше богомолската атака. Не беше за вярване, че са го оставили да стигне толкова близо до Фелиал.

Една трета от имперската армия даваше нощно дежурство и веднага щом се вдигна тревога, войниците наизскачаха от палатките въоръжени и с пристегнати брони. Междувременно богомолкородните кацаха по стените и стреляха по всяка мишена, изпречила се пред очите им, които, за разлика от очите на осородните, виждаха чудесно в сбиращия се сумрак. В първите минути осородните не успяха да оформят фронт. Войниците падаха ранени и убити, преди да са заели местата си, лагерът изглеждаше пълен с богомолски бойци, които сееха смърт около себе си. Везната натежа в полза на древното бойно изкуство.

През цялото това време машините вършеха своето. Не се втурваха напред за разлика от хората и богомолкородните не ги нападаха, защото не съзираха заплаха в тях. Дори когато големият двигател в средата на пръстена от кули се разбуди с рев, те не му обърнаха внимание. Ала лостовете бяха вдигнати, генераторите се включиха и блесна светлина. Върховете на всички кули лумнаха в ослепително бяло сияние, което върна деня в лагера, а и на стотина метра около него. Това неочаквано развитие забави темпа на атаката, спря го дори — богомолкородните се люшнаха назад, издигаха се във въздуха, прикриваха очи.

Дойде ред осородните да стрелят — с жила и арбалети. Новите щраколъкове, доставени със стотици от Хелерон и Сон, влязоха в действие, снарядчетата им бяха твърде малки и твърде бързи, за да бъдат посечени или избегнати. Богомолкородните не нападаха в сбита формация, което обезсмисляше залповия огън, затова осородните войници стреляха по своя преценка и по конкретна цел. Тогава започна истинското клане.

Нападателите не разбираха какво става, прехвърляха се упорито през стената, попадаха право под стоманената градушка и умираха. Умираха, и умираха. Контраатаката би трябвало да ги довърши, ала бързината им беше такава, че те преметоха още веднъж вътрешността на лагера, сечаха и мушкаха където сварят, покосяваха цели отделения осородни войници. Стоманените им сърпове пореха плът и намираха пролуки в броните, всеки боец изпълняваше пируетите на стремглав, кървав танц, който посичаше всичко живо в обсега си. Стрелците им се целеха в щракометците и всеки изстрел беше смъртоносен, но усилията им бяха като плюнки срещу буря. Зверовете, страховитите горски богомолки, размахваха смъртоносните си щипки, смазваха жертвите си, късаха крайници, а понякога грабваха някой пищящ войник и го разполовяваха с едно движение, защото стоманените брони не бяха пречка за острите им като нож мандибули. Богомолското войнство се стовари върху осородните със своите копия, мечове и древни брони, които не можеха да ги защитят.

В крайна сметка се оказаха твърде малко. Твърде малко преминаха през стоманения откос и стигнаха до вътрешността на лагера, където да пречупят осородните. Но въпреки това се опитваха, отново и отново, докато телата на войните им не покриха земята като пшенични стръкове след буря. Бронираните им зверове лежаха неподвижно, черупките им бяха надупчени от стрели и щраколъкови снаряди, очите им — оцъклени, ошипените им крайници — застинали. Богомолкородните крещяха предизвикателства на нашествениците, всеки един бе овладял бойното изкуство до степен, недостъпна и за най-усърдния осороден войник, всичките бяха майстори на бойно изкуство, зародило се преди хиляда и повече години. Ала всичко това не трогваше арбалетите и щраколъковете — те намираха целта си с безразличието на автомати. А богомолкородните нападаха и умираха, нападаха и умираха, ала накрая дори техният дух не издържа, гордите им сърца се прекършиха и те спряха да прииждат.

В онази нощ цветът на Фелиал повехна, а на сутринта стана ясен и броят на жертвите им — хиляда и седемстотин мъртви. Въпреки техническото си превъзходство и модерните си оръжия, имперците бяха дали сто седемдесет и три жертви повече.

На следващия ден Фелиал пламна. Богомолски фортове, издигали се стотици години наред, сега избухваха в пламъци. Десетки хиляди войници, машини, артилерия и огнехвъргачи си пробиваха път през гората и подпалваха всеки и всичко, което се изпречеше на пътя им. Богомолкородните продължаваха да се сражават и всеки от тях разменяше живота си срещу живота на дузина имперски войници, но те не свършваха и не свършваха. Пожарите спряха едва когато оцелелите побягнаха, изоставяйки домовете си, живота си и историята си на имперския ботуш. Побягнаха на запад — къде другаде? Побягнаха към Колегиум и навярно към Сарн. Нямаха друг избор.

В кабинета си в Селдис Теорнис от Алданраелите преглеждаше доклада почти безразлично. Богомолкородните бяха изпълнили предназначението си и вече ги нямаше. Не беше голяма загуба, поне от гледна точка на неговия народ. Ако съюзниците спечелеха войната, богомолкородните може би щяха да възстановят поселищата си. Или пък не.

Вече почти от десетница водеше спорове. Спореше с мъже от други семейства и с жените от своето. Времето за удар беше назряло, а те изведнъж взеха да се колебаят. Имперските сили северно от Селдис в лицето на почти цялата Осма армия ги тревожеха.

— Сега е моментът, сега! — убеждаваше ги той. Агентите му бяха готови да драснат клечката на Соларно. Сарнианците бяха в поход. Колегиум беше настръхнал като игленик от обсадни машини. Империята се сражаваше по всичките си граници. — Сега! — повтаряше неуморно той.

Но те оставаха слепи и глухи. Дискусиите продължаваха, а безкрайните аргументи и контрааргументи бяха само димна завеса за политическите маневри зад кулисите. Всички се интересуваха само от едно — кой ще е на върха, когато се стигне до края.

Теорнис плъзна отново поглед по доклада с неприятната новина, която щеше да нанесе тежък удар върху шансовете и бъдещето му.

Вместо да ударят снабдителните маршрути на осородните и така да дадат своя малък дял за спасението на Равнините, мравкородните от непревзимаемия остров Кес изчакваха. Вече не беше тайна защо Втора имперска армия беше заобиколила островната им град-държава, вместо да я удари, както се очакваше — кесианците бяха сключили пакт за ненападение с Империята и така бяха обрекли Равнините на гибел.

— Сега! — продължаваше да настоява той, но неговото „сега“ бързо избледняваше в миналото. Ако не успееше да извлече дивидент от неуморните си усилия, самият той, а и всичко останало, щеше да бъде изгубено.

Два дни по-късно вече съжаляваше за всичко. Хванал беше копривата с голи ръце и се беше опарил жестоко. Хората от неговата раса открай време залагаха много на самообладанието, а ето че неговите ръце не спираха да треперят. Теорнис от Алданраелите, боен лорд и подпалвач на войни, беше получил желаното.

В светлото утро на днешния ден, преди жегата да стане неприятна, обединените сили на седем от великите семейства на Селдис бяха потеглили на север с цел да унищожат имперските сили, струпани недалеч от града, и да прекъснат снабдителните линии, които подсигуряваха настъплението на Втора армия към Колегиум. С този решителен удар Паешките земи щяха да затворят цялото южно крайбрежие за осородните и така да облекчат Колегиум и Сарн, чиято задача бе да надвият генерал Малкан и Седма армия. Удар, изчерпил докрай забележителното красноречие на Теорнис и политическото влияние на Алданраелите. Удар, зад който стояха личните интереси на забележителен брой паякородни.

Концентрираната в Селдис войска беше набрана от десетина различни сатрапии в рамките на Паешките земи. Освен ядрото от паякородна лека пехота, осигурена от по-дребните семейства и от такива, който бяха изгубили влиятелните си приятели или предишните си богатства, войската включваше хиляди хора от други раси — бръмбарородни занаятчии и тежка пехота с оловомети и бойни автовозила; червенокожи огнени мравкородни с ризници от медна оплетка и тежки арбалети, които маршируваха рамо до рамо с намусени скорпионородни наемници, гологърди и преметнали тежки мечове и брадви на рамо; летящи отряди от водни кончета, които кръжаха като разноцветни облаци във въздуха. Стотици мухородни съгледвачи и лъкометци, мравкородна пехота от далечните южни градове, които Равнините рядко включваха в сметките си; скакалецородни пустинници с копия и малки кръгли щитове; космати и мърляви тарантулородни, които минаваха за примитивните братовчеди на паяците. Изобщо, могъща военна сила по стандартите на всеки паякороден аристои. Според разузнавателната информация, селдианската армия надвишаваше противника почти три към едно.

Докато армията се строяваше в карета и формации, Теорнис провеждаше съвещание със своите командири. Това беше цената на войната — узурпацията на личния му суверенитет. Шестимата паякородни и адютантите им се измерваха подозрително с погледи и се засипваха един друг с противоречащи си предложения относно стратегията и тактиката на предстоящата битка.

Теорнис започваше да губи търпение. Той беше главният организатор на тази война и пак той трябваше да има решителната дума за провеждането й оттук насетне. Самият той смяташе, че трябва да заложат на бърза атака, при която леката пехота и кавалерията по двете крила да ударят мълниеносно, а тежкобронираните в центъра да премажат отбраната на имперските сили. Ала другите командири имаха свои притеснения и не приеха аргументите му. Паякородните по природа бяха склонни да чакат в засада, а не да нападат. Теорнис излагаше тезата си за трети път, когато мухороден куриер влетя в палатката.

Осородните се били раздвижили. Нападали.

Паякородните не можаха да повярват на късмета си. И много бързо стигнаха до единомислие. Заповеди потеглиха към стрелковите роти, артилерията, въздушните отряди. Настъпващите имперски войници щяха да бъдат спрени с масиран обстрел, после изтласкани в Ръбатата пустиня. С малко късмет пехотата изобщо нямаше да влезе в бой.

„Моят план не беше такъв“ — връщаше се упорито към тази мисъл Теорнис. Той беше настоявал да атакуват, значи вината при евентуален провал нямаше да е негова. Вкопчи се в това извинение, нищо че ползата от него би била нищожна. А личната си гвардия подготви за отстъпление, докато отстъплението все още беше възможност.

Виновно беше онова прокълнато оръжие на Стенуолд Трудан. Опитал се беше да им обясни. Дори беше въоръжил с него едно отделение от своите огнени мравкородни, които в момента го използваха по предназначение и сееха смърт. Само че осоидите имаха хиляди щраколъкове, цели въздушни отделения, въоръжени с него.

Битката беше започнала от разстояние, точно както го бяха планирали колегите му. И по-точно, започнала бе с двайсет метра по-далеч от обхвата на техните лъкове и арбалети. И докато артилерията на двете армии си разменяше пробни изстрели, имперските щракометци — в две редици, първата на коляно, втората в цял ръст — покосиха фронта на селдианската армия под невярващите погледи на нейните командири, които видяха как само за минута-две авангардът им се разпада, как войниците се превръщат в трупове сякаш по силата на алхимична трансформация, с която никоя магия не можеше да се мери.

Въпреки постоянните си дрязги, командирите не бяха глупаци и заповедите потеглиха с максималната скорост на мухородните куриери. Водните кончета се издигнаха във въздуха, било с тягата на собствените си криле, било с помощта на гигантските си ездитни насекоми. Лъкометците и арбалетчиците получиха заповед да се придвижат напред и да навлязат в обхват. Кавалерията от паякородни премина в стремителна атака, автовозилата се юрнаха напред. Артилерията коригира прицела си и снарядите й раздраха гъстите имперски редици.

Само че осородните правеха съвсем същото — леките им въздушни отряди се издигнаха да пресрещнат водните кончета, а артилерията им засипа селдианската армия с гюлета и експлодиращи гранати. Щракометците им не спираха да стрелят и дори когато противникът разреди мишените, разделяйки стрелците си на малки групи, скорострелните снарядчета на коварното оръжие продължиха да сеят смърт. Едва една трета от селдианските стрелци успя да навлезе в обсег за стрелба. Останалите загинаха.

Отделни части от войската на Теорнис още се държаха и той не можеше да реши дали са му по-верни, отколкото той заслужава, или просто не си дават сметка колко зле са потръгнали нещата за тяхната армия. Огнените мравкородни бяха пробили противниковия фронт с помощта на щраколъковете и арбалетите си, а тук-там във въздуха още имаше струпвания на водни кончета. Скорпионородните бяха успели да влязат в близък бой и вбиваха клин във вражеските редици със своите чудовищни мечове и брадви. Въпреки това Теорнис разбираше от тактика достатъчно, за да не храни излишни илюзии. Битката беше изгубена.

— Към брега — нареди той на мъжете от личната си гвардия. Не можеше да се върне в Селдис, защото осородните скоро щяха да стигнат там, а и собствените му хора едва ли щяха да го посрещнат с отворени обятия.

„Накъде да отплавам обаче?“ Докладите, които беше получил, въпреки завоалирания си изказ, бяха повече от красноречиви. Оставили зад себе си опожарения Фелиал, осородните се придвижваха покрай морския бряг по посока Колегиум, не се спираха пред нищо и пътуваха с максималната скорост на моторизираните си обсадни машини.

Нещо се скъса в него и изгубил за миг самообладание, Теорнис изтегли рапирата от ножницата и разсече купчините доклади и карти, с които беше живял през последните две десетници. Те се разхвърчаха като подплашени насекоми, като пепел. Вик на ярост и безсилие се изтръгна от гърлото му, гвардейците дотичаха разтревожени, но той бързо се овладя. Нищо по лицето му не подсказваше, че само преди миг си е изпуснал нервите.

„Ще изгубим Колегиум.“ Ако градът на бръмбарородните паднеше, всичките му усилия щяха да отидат нахалост. Равнините щяха да се отворят за Империята като девствена робиня.