Поглед в мрака

12.

Тя се подвизаваше под името Уен, а той наричаше себе си Джемейн; и двамата бяха соларнийци от Нефритената партия. Минали бяха в нелегалност, криеха се, но не толкова добре, че Неро да не им хване следите. Джемейн се имаше за голям дуелист и за човек на действието, стига хората, които водеше в битка, да бяха от Сатенената партия. Нефритената беше пострадала много под управлението на осородните, особено след като неколцина нейни членове се бяха събрали в Порта Мавралис и се бяха обявили за Дворна в изгнание. Десетина от водачите им бяха задържани, а когато осородните арестуваха някого, той рядко виждаше бял свят. Из града упорито се говореше, че политическите затворници били изпращани на север, оттатък Тоек, и продавани в робство.

Уен, от друга страна, си падаше по дългосрочните стратегии. Отначало Неро се беше притеснил, че може всички да измрат от старост, преди „дългосрочните“ й планове да узреят за действие. После разбра, че Уен преиграва с предпазливостта си просто за да сдържа нетърпението на Джемейн, и след като разбра това, сметна, че двамата с нея ще се спогодят. Уен беше ниска за соларнийка и по-тъмна от съгражданите си, всъщност доста приличаше на бръмбарородна от Равнините. Когато Неро й обясни, че извън границите на Соларно е създадена организация за неговото освобождение и че тя трябва да се заеме с набирането на хора и оръжие, Уен каза, че ще се справи, и изглеждаше убедена в думите си.

Срещата им се беше състояла в една особено долнопробна кръчма, сбутана в уличките край соларнийското пристанище, в онази му част, която имаше лоша слава. След като Уен и Джемейн си тръгнаха, Неро остана да седи пред недопитата чаша стипчиво вино, потънал в размисли за следващия си ход. Вече се беше свързал с бившата работодателка на Таки, Джениса, и с неколцина други от Сатенената партия, която уж беше превила коляно пред осородните и техните съюзници от Кристалната и така се беше спасила донякъде от преследване. Осигурил си беше съдействието и на нефритените в лицето на Уен и Джемейн, но в списъка на Таки имаше още имена — дуелистки кръгове, търговски гилдии и още пет-шест неофициални малки съдружия, които можеха да бъдат от полза.

Някой се изкашля да си прочисти гърлото и Неро подскочи стреснато, а след миг вече бе стъпил на масата, готов да изчезне. Видя слаб мъж с кестенява коса, облегнал се небрежно на входа. На колана му висеше портупей с ками за хвърляне. Мъжът беше от непозната за Неро раса, но въпреки това мухородният го позна веднага, защото го беше зърнал за миг преди време на Базаара, а и Че му го беше описала подробно.

Чак сега Неро си даде сметка, че ръката му е легнала върху дръжката на ножа. Мъжът на входа се усмихна бегло, все така облегнат преспокойно на касата.

— Дали би могъл, как мислиш? — попита мъжът.

— Бих могъл да опитам, да — каза Неро и преглътна. — Знам те кой си. Ти си Честа, убиецът.

— Браво. Умник си явно.

— Сега работиш за осородните, така ли? — Неро се напрегна, готов да изпробва мухородните си инстинкти срещу дъжд от летящи остриета.

— Не, представи си, не работя за осите — отвърна Честа. — Ти обаче трябва да внимаваш повече. Мътиш водите из целия град, сир Неро, и това не остава незабелязано.

— Тъй ли? — Неро свали демонстративно ръка от дръжката на ножа си и скочи на пода. — А на тебе защо ти пука, майстор Честа? Че ми разказа за теб, но аз не открих никаква логика в думите й.

Тръгна към изхода и Честа му стори любезно път, после тръгна с него през тъмното помещение от другата страна.

— Аз не харесвам осородните, сир Неро — каза Честа. — Не искам много от живота, почти нищо всъщност. Не желая дом или семейство, нито дори народ, към който да принадлежа, все неща, които другите смятат за свои по подразбиране. Не, аз искам само известна свобода.

Неро забави крачка.

— Свобода да упражняваш професията си — изтъкна многозначително той.

— Това също, но и обикновена свобода. Свободата да ходя където си искам и да живея както сметна за добре. Осородните биха сложили край на това, защото носят със себе си контрол и закони. Бих могъл да убивам за тях, сир Неро, но това би ме направило техен роб. Бела Челядинка беше права за това. Аз нямам господари. Аз съм свободен човек.

Неро отвори входната врата и спря на място, а сърцето му прескочи в гърдите. Преглътна буцата в гърлото си и изпсува.

Трима мъртви соларнийци, всичките със синия шарф на Кристалната партия, лежаха в дворчето отпред. Те, както и шестима осородни войници, също толкова мъртви. Неро се обърна да погледне Честа, но лицето на убиеца беше все така безизразно.

— Както казах, трябва да внимаваш повече — отбеляза Честа. — А сега, след като представих препоръчителните си писма, какво друго бих могъл да направя за теб и твоите съюзници?

— Моите съюзници… — Неро го изгледа навъсено. — Моите съюзници не те харесват, убиецо.

— А, да. — Усмивката му беше тъжна и непресторена. — И къде е прелестната Те Скола Таки-Амре? — Неро запази упорито мълчание, а усмивката на Честа се разшири. — Не е нужно да ми отговаряш, сир Неро. И сам мога да се досетя.

Часме беше като грозен цирей върху южния бряг на Езгнано. Беше и постоянен дразнител за соларнийците, които често си говореха как трябвало да съберат флотилия и да сложат край на позорното му съществуване. Паякородните търговци от Порта Мавралис си говореха същото, но още никой не беше направил нищо по въпроса. Истината бе, че както сред паякородните, така и сред соларнийците, мнозина имаха интереси в Часме. В Часме всичко се въртеше около парите.

Не беше точно град. Твърде малък беше, за да се закичи с това определение. Беше по-скоро междинна спирка за всички, които обикаляха бреговете на Езгнано — сбирщина от тежки, изгърбени постройки, някои издигнати върху вкопани в земята колони, други върху понтони в морето. Някои от сградите бяха собственост на търговци, други на работници, но Часме беше известен най-вече като град на леярните. Фабриките му бълваха оръжие и брони, но преди всичко машини. Часме беше центърът, който осигуряваше летала и пилоти на Неумелите водни кончета от Принцеп Изгнана и на разбойниците и въздушните пирати от цялото Езгнано. Часме беше порта за богатствата на непроучения юг, които пристигаха във вид на роби, хитин и ценни метали. Часме беше град без морал и закони, управляван от шепа баснословно богати отцепници.

Освен това, и поне засега, Часме беше извън обсега на Империята и именно по тази причина Таки се спря на него в избора си. Въпреки десетилетната антипатия между двата града, Часме внезапно откри, че със Соларно го свързва обща кауза. Никой не искаше осородните да пуснат корени по бреговете на Езгнано.

Жителите на Часме бяха чудат помиярски коктейл. Повече от половината бяха полуродни, пръкнали се от топилнята на мухородни, паякородни, бойни бръмбари, водни кончета, пчелородни и още дузина други раси. Сред цялата тази мешавица в една кръчма в сутерена на фабрика за автовозила малката групичка на Таки се вписваше идеално.

Тук бяха нейните пилоти, нейните приятели и съперници — всички, които Таки смяташе за свои равни. Събрала ги беше около три съединени маси и изчака всички да си получат питиетата и да приключат със заяжданията относно статут и положение.

Тук бяха соларнийците — Ниамед, чието лице изглеждаше още по-строго заради късо подстриганата коса и превръзката на окото; също едрият Скобран с изрисуваното златно крило на нагръдника, който беше довел със себе си още неколцина пилоти на свободна практика; тук беше и Те Френа, единствената друга мухородна сред присъстващите, която още носеше превръзки върху изгарянията по лицето си след близка среща с осородно жило. Тук бяха и местните пилоти — часмийски наемници, до един корави и безмилостни мъже и жени, сред тях мълчаливият полуроден, познат като Кръвопиеца, и печално известният пират Вечерницата, пчелороден в изгнание, чийто ортоптер „Пустота“ беше познат из цяло Езгнано. Тук бяха и десетина ездачи от Принцеп, по варварски великолепни с дървените си доспехи, мъниста и татуировки, начело с арогантния и изрисуван Древане Сае.

— Не е тайна защо сме тук — обяви Таки веднага щом гостите й поутихнаха.

— Соларно има нужда от помощ — обади се мъжът, познат като Вечерницата. Макар дребен почти колкото мухородните, Вечерницата имаше свирепо излъчване, беше плешив, с обветрена кожа и щръкнала, разделена на две брада. — Въпросът е с какво сме длъжни ние на Соларно.

Таки му се ухили също толкова свирепо.

— О, ако наистина мислеше така, нямаше да си тук, сир Вечерница. Двамата с теб се познаваме; пътищата ни не се пресичат за пръв път. Но ако всички вие не виждате, че сега имаме насреща си враг, по-голям от всинца ни, взети заедно, значи няма смисъл да си губя времето с вас.

Част от водните кончета изпръхтяха презрително при последните й думи, а Скобран взе, че скочи ядосано и големите му юмруци разклатиха масата. Наложи се Таки да им кресне да си затварят устите и да си отворят ушите, за да чуят какво има да им каже.

— Добре, значи искате да ви засрамя с фактите? Така да бъде — заяви тя. — Да започнем с теб, сир Вечерница, и с корсарите от Езгнано. Вие още сте свободни и живи, сир. Защо?

— Щото съм по-добър пилот от всички тук, ето защо — изръмжа Вечерницата.

— И никога не спиш? Не ти се налага да приземиш от време на време леталото си, така ли? Не, свободен си, защото Езгнано е много голямо, а хората, които те преследват, нямат необходимите ресурси да те сгащят. Мислиш ли, че осородните страдат от недостиг на хора и летящи машини? Атакувай техен кораб или летало и те ще претърсят всяко островче в Езгнано, докато не те изтикат и от последното ти скривалище. А установят ли се веднъж, всички кораби и летала ще носят техните цветове! Ти го знаеш и точно затова си тук.

Вечерницата я изгледа злобно, но накрая все пак кимна бавно.

— А вие от Принцеп Изгнана — продължи Таки, — трябва да сте слепи, за да не виждате, че дните ви на суверенитет са преброени. Какво, според вас, ще направят осородните, когато открият, че на южната им порта има град на водни кончета? Равнинката Челядинка Трудан ми разказа за Дванайсетгодишната война — война между осородните и вашата раса.

— С тях сме се разделили преди векове — махна с ръка Древане Сае. — Със северняците. Те не са от нашия народ.

— Осородните изобщо няма да ви питат — настоя Таки. — За тях вие ще сте врагове също като водните кончета от севера. Всъщност те гледат на всички ни като на врагове. Ами Часме, какво ще стане с него? Ти ми кажи, Кръвопиецо.

Кръвопиеца килна глава настрани.

— Или ще ни превземат, или ще ни избият до крак.

— И какво предлагаш? — попита намръщено Древане Сае.

— Да прогоним осородните от Соларно — отвърна веднага Ниамед и се изправи.

— Лесно е да се каже. Но ако е толкова лесно да се направи, значи те не са заплаха! — ядоса се Вечерницата. — А ако наистина са такива, каквито ти ги описваш, да ги прогоним би било, като да отблъснем приливна вълна. Невъзможно.

— Чуйте ме! — извика отново Таки. — Стигнах далеч на запад, по-далеч от всички вас, повярвайте ми. Оттатък Порта Мавралис, в земи, за които повечето от вас дори не са чували, но които също се бият с осородните. Върнах се заедно с един паякороден лорд, който на свой ред търси начин да се пребори с тях. Може да не ви се вярва, но неколкостотин наемници от Паешките земи само чакат да им дам знак. Проблемът е, че никой от вас, нито един, няма представа какъв е светът отвъд Езгнано. Не разбирате, че целият свят, целият проклет свят е въвлечен в тази война.

Таки изведнъж се даде сметка, че за пръв път всички наистина са запазили тишина.

— За тяхната империя превземането на Соларно е дребна работа — продължи тихо тя. — Представете си капризно дете, което посяга да вземе нещо лъскаво само защото му е попаднало пред погледа. Северно и западно оттук има многохилядни имперски армии, тръгнали да завоюват други земи. Целта на осородните е да завладеят целия свят, град по град. За тях войната е начин на живот. Сега обаче са изправени пред враг по-голям и по-силен от предишните, затова все по-голяма част от войниците, машините и ресурсите им биват пренасочвани натам, към онази по-голяма борба. Ако кротува в оковите си, Соларно ще остане роб на Империята завинаги, а и цяло Езгнано заедно с него, но ако въстане сега, ако ние се притечем на помощ сега, имаме шанс да прогоним поробителите, защото вниманието и мечовете им са съсредоточени другаде. Пропуснем ли този едничък шанс, Езгнано ще се превърне в имперска провинция, градовете ще паднат един след друг, а всички ние ще останем извън учебниците по история.

— Не обещавам нищо — каза Древане Сае, а после предложи: — Да чуем какво точно искаш от нас.

— Искам всяко летало, което можете да отделите — заяви Таки. — В Соларно вече се готви бунт, има и войска от Паешките земи, която е готова да тръгне в поход. Но ми трябват ортоптери, хелиоптери, фиксове, каквото можете да дадете — всички вие. От градовете до свободните корсари на Езгнано, имам нужда от вас. Имам нужда от всички вас.

Даде си сметка, че се изправила в целия си миниатюрен ръст, а те я слушат внимателно, сякаш молбата й е нещо съвсем разумно и наложително. Даде си сметка за това и отговорността я изплаши до смърт.

В Соларно валеше — ситен топъл дъждец, който идваше от езерото и задръстваше улиците с мъгла. Залязващото слънце рисуваше дъги над водата. Свечеряваше се и Неро бързаше. Осородните бяха наложили вечерен час, който щеше да продължи и през следващата десетница. Затягаха винтовете на своята власт и постоянно усилваха натиска над града, сякаш да пробват каква па̀ра ще излезе.

„Ще им покажем ние една па̀ра.“ Само че Неро не беше боец по природа и целият план все повече му намирисваше на хазартна игра с големи залози и още по-голям риск.

Мина бързешката покрай имперски патрул, с надеждата, че ще видят в него поредния мухороден в град пълен с мухородни, по-зле облечен от повечето и с нищо незабележим. Хлътна в една тясна уличка, а после се издигна право нагоре покрай стената и влетя в отворен прозорец на втория етаж.

Джемейн и Уен, бойците от съпротивата, вече бяха там. Уен го изгледа с полупритворени очи от мястото си в ъгъла. Джемейн крачеше из стаята.

— Къде са другите? — попита Неро. — Какво е станало?

— Повечето са долу — обясни лаконично Уен, а после добави: — Нищо не е станало.

— Нищо ли? — възкликна Джемейн. — За тебе може да е нищо, но днес осородните са арестували трима от хората ми. Явно са ни надушили…

— Арестували са ги, защото са ги сварили да агитират срещу господството им. Какво друго може да очаква човек? — отвърна ядосано Уен.

— Какво ще стане, когато ги разпитат? Ще стигнат ли до вас? — попита притеснено Неро.

— Не мисля. Знаят само за една явка, която вече закрихме — каза Джемейн и сигурно щеше да продължи, но по каменното стълбище проехтяха стъпки. Неро се премести по-близо до прозореца, за всеки случай, но бързо се отпусна, когато в стаята влезе Таки. Тя стрелна с поглед двамата бойци от съпротивата, после погледна към Неро.

— Още не си дал фира, както гледам.

Той я удостои с усмивка и получи същото в замяна.

— Ако искаш да прекратя опитите си за освобождаване на родния ти град, само кажи.

Заедно с Таки в стаята беше влязла и една паякородна, в чието лице Неро позна Одиса, агентката на Теорнис. До нея стоеше полуроден с тежка снага, някой от свободните пилоти на Езгнано навярно, реши Неро.

— Всички ли сме тук? — попита Таки.

— Не съвсем — каза Неро. — Очаквах да дойде някой от червените.

— Те са се снишили яко, проклетниците. Мазнят се на осите — отбеляза с отвращение Джемейн.

— Без тях няма да се справим — изтъкна Неро. — Трябват ни повече хора.

— Ако всичко тръгне добре, ще ни подкрепят — каза Уен. — Просто не искат да се ангажират отсега.

— Това ни поставя в доста несигурно положение — възрази Неро и погледна към Таки за подкрепа.

— Ще пратя съобщение на домина Джениса, пък дано се вслуша. Мисля, че сатенените ще се надигнат — каза тя.

— Ако не го направят, всички ще увиснем — настоя Неро.

Таки кимна, после сви рамене. Прав беше, но какво можеха да направят?

— След четири дни осородните ще дамгосат града — обясни Уен. — И ще го направят както си му е редът, с официална церемония пред очите на всички. Пробват границите на търпението ни. Ако церемонията по встъпване в длъжност на губернатора мине без проблеми, ще знаят, че са ни прекършили.

— Значи ще ударим след церемонията? — попита Неро и взе да мести поглед по лицата им в проточилото се мълчание. — Какво, сега ли?

— Ти не си соларниец — каза Таки.

Той я погледна ядосано.

— Но си рискувам кожата за Соларно, ако не си забелязала.

— Не това имам предвид.

— Соларнийската гордост — вметна едрият полуроден. — Това има предвид. Осите си знаят работата. Мине ли веднъж церемонията, никой няма да застане под флага ти.

— Значи… — Неро вдигна вежди. — Казвате, че осородните ще очакват проблеми по време на церемонията и вие ще се погрижите да не останат разочаровани?

Точно това казваха. Неро срещна погледа на Одиса и видя, че не е единственият, който смята тази идея за крайно ексцентрична.

— Там ще има войници, почти целият гарнизон и… — започна той.

— Именно — прекъсна го Уен. — Което означава, че ако го направим както трябва, ще им видим сметката с един удар.

— Ако — подчерта Неро. — Ако. Ще ни трябва нещо наистина специално, за да извъртим такъв номер.

— Осигурила съм пилоти и машини — заяви Таки. — Имаме войска и наемници от Паешките земи, които са готови да стъпят на пристанището. Имаме и съпротивителното движение вътре в града.

— Което може евентуално да ни подкрепи — изтъкна Неро.

— Можем да удряме по осите от тук до края на света — подчерта Таки с нескрито раздразнение, — но това само ще ги накара да затегнат хватката си. Колкото повече време им дадем, толкова по-дълбоко ще се окопаят. Вашите Равнини се сражават с тях, вярно, но докога ще продължи съпротивата им? Ако искаме да освободим Соларно, трябва да строшим оковите сега, преди осородните да са добавили нови.

Всички бяха на един акъл, очевидно. Неро стисна зъби.

— Щом така искате да си изиграете козовете — промърмори намусено той. — Ще ни трябва сигнал… — добави и вдигна ръка преди да са го засипали с откачените си идеи. — Аз ще имам грижата за сигнала. Оставете го на мен.

— И какъв ще е? — попита Уен.

— Ами, ако не измисля друго, ще си смъкна гащите и ще се нагъзя на новия губернатор. Дайте ми време и ще измисля нещо — увери ги той.

Таки се усмихна и това до голяма степен оправда всичко останало.

Когато си тръгнаха, той седна на пода, както го правеха мухородните по неговите краища, и се замисли. След малко каза на глас:

— Можеш да се покажеш вече. И без това си чул всичко.

Честа се вмъкна през прозореца. Сигурно беше клечал на перваза отвън в сянката на стрехата. Скочи на пода с ленива грация.

— Прави са, между другото — подхвърли той. — За подходящия момент. Познавам този град. Мине ли официалната церемония, всяко желание за съпротива ще се изпари. На соларнийците им дай яростни действия, за които после да съжаляват. В кръвта им е.

Неро го гледа дълго, преди да каже:

— Нямам право да те моля за нищо.

Честа кимна.

— Вярно е. Затова недей. — Бегла усмивка изкриви лицето му. — Какво ще правиш ти, ако спечелите, Неро? Ако Империята се види притисната от всички страни и Соларно си върне свободата? В Равнините ли ще се върнеш?

— Аз съм човек пътешественик — отвърна Неро. — Светът е голям. Все ще намеря нещо.

Честа сви рамене.

— Може би Равнините имат нужда от още един убиец. — Усмивката му се изкриви. — Ще си получиш сигнала, Неро, не се тревожи. Сигнал, който не може да се сбърка.