Поглед в мрака

18.

— Обмислих предложението ви, генерале — оповести император Алвдан Втори, разплул се на трона в центъра на залата. Последният от съветниците му, бавният стар Гегевей, тъкмо излизаше с провлечена стъпка.

— Ваше императорско величество — каза безстрастно Максин. Лицето на императора не издаваше нищо, Алвдан дори не гледаше към него, и генералът взе да прехвърля трескаво наум възможностите. Въпросното „предложение“ можеше да се отнася само за едно — бъдещето на Рекеф.

— Пратих да доведат генерал Бруган. Разбрах, че той още е в столицата.

Така беше, и проточилият се престой на Бруган в Капитас започваше да тревожи Максин. Бруган беше образец на лоялен и изпълнителен войник. Постиженията му в източните територии на Империята бяха многобройни, действията му бяха ефикасни, а отношението му към всичките му успехи — скромно. Никакви фанфари. Генералът бе потушавал немалко бунтове, внедрил беше агентурни мрежи в немалко градове, но дейността му се отнасяше до далечните провинции и новините за успехите му не стигаха далеч. Сега обаче беше тук, в столицата, и Максин го наблюдаваше под лупа, нищо че Бруган, изглежда, се занимаваше само със скучни, всекидневни неща. Максин по природа не беше доверчив човек.

— Пратих писмо и на генерал Рейнер — добави Алвдан. Сега вече императорът наблюдаваше зорко Максин, сякаш се надяваше да пробие изражението му на учтив интерес.

— Ваше императорско величество?

— В писмото го питам дали има някаква възражения срещу предложената от теб реорганизация — продължи меко Алвдан. — Той още не ми е отговорил.

— Не съм изненадан, ваше величество. — „Защото е мъртъв, мъртъв, мъртъв.“ Максин вярваше, че всички важни новини стигат първо до него и едва след това до императора. Така де, нали именно негова беше задачата да държи трона в течение на събитията. Рейнер беше мъртъв и имаше известен шанс Алвдан още да не е научил за смъртта му. Непредвиденият му убиец беше в ръцете на агентите и вече пътуваше към Капитас. „Трябва да съм му благодарен на онзи нещастник. Орден трябва да му дам.“ Вместо това извършителят, благословен да е, щеше да бъде екзекутиран публично, както се полага на убиец, посегнал на един имперски генерал. Противното би било опасен прецедент.

— Мога ли да попитам — заговори предпазливо той — до какво решение сте стигнали?

Алвдан го удостои със студена усмивка.

— Пропуснахте почетното обръщение сякаш, генерале.

— Ваше императорско величество.

— Не ме мисли за глупак, Максин. Знам какви ги вършиш. Империята е пълна със заговорници и всеки преследва личните си цели. Нещо, от което аз бих могъл да се възползвам, разбира се. Все пак съм императорът и въпреки повсеместното коварство на поданиците ми, всичките им усилия в крайна сметка служат за доброто на Империята, не мислиш ли?

— Разбира се, ваше величество — потвърди Максин, като наблюдаваше внимателно императора. Алвдан беше в добро настроение, а това по правило вещаеше неприятности.

— Ти се постара всякак да подложиш крак на Рейнер. — Алвдан го прикова с поглед, в който нямаше и следа от прежното добросърдечие. Дори стойката му се беше променила изведнъж — седеше на трона си като строг император, благоволил да удостои с вниманието си обикновен поданик. — Намираме мълчанието му за лоша поличба, но само времето ще покаже. Колкото до Бруган, него пък се постара да държиш далеч от столицата и от нашия поглед. Знай обаче, че постиженията му не са останали незабелязани. Той винаги е бил добър и верен поданик, качества още по-значими заради разстоянието.

Максин усети, че е разтворил инстинктивно длани — жест, който при човек от друга раса би се равнявал на стиснати юмруци. В момента Алвдан го гледаше толкова студено и безразлично, че Максин очакваше всеки момент императорът да повика стражите и да го предаде на техните грижи.

А после императорът се усмихна и разсея убийственото напрежение.

— Империята награждава всеки, който й служи усърдно. Същото прави и императорът в частност. Не мисли, че съм забравил кой ми спести тревогите в лицето на бунтовните ми братя и сестри… А, генерал Бруган.

Максин се обърна и видя по-младия си колега да се приближава и да коленичи пред трона.

— Изправете се, генерале. Надяваме се, че престоят ви в Капитас е бил приятен, да?

— Така е, ваше императорско величество.

— Подготвили сме една прокламация, която трябва да чуете, генерале, отнася се и за Рекеф и неговата структура.

Бруган и за миг не погледна към Максин, вместо това впери очи в някаква точка току пред императорския трон.

— Стигнахме до извода, че нашият баща е сгрешил — заяви Алвдан, очевидно наслаждавайки се на всяка дума. — Трима мъже, които се борят кой да чертае бъдещето на Рекеф? Не, по този въпрос нашият баща е сгрешил. Само един човек трябва да води Рекеф в борбата с нашите врагове.

Бруган все така чакаше безмълвно и безизразно.

— Следователно решихме да назначим генерал Максин за главнокомандващ на целия Рекеф. Понеже не е редно да понижаваме вас и генерал Рейнер, преценихме за по-уместно да повишим него в чин върховен генерал, втори по ранг в Империята след самия мен. Вярвам, че нямате възражения срещу нашата воля.

Максин наблюдаваше другия генерал, впрегнал докрай изострения си усет на агентурен шеф с дългогодишен опит. Не долови негодувание, нито гняв, но… работата беше там, че не долови нищо. Бруган не се възпротиви на императорския декрет, не пролича да се е обидил. А това изглеждаше неестествено. Вярно, Бруган се славеше като лоялен и изпълнителен войник, но да посрещне без никаква емоция понижението си, защото именно за това ставаше въпрос… Имаше още нещо тук, нещо, което беше убягнало от вниманието на Максин. А за човек на неговия пост и с неговото занятие тази мисъл беше особено неприятна.

— Ще се съобразя напълно със заповедите на ваше величество — отвърна простичко Бруган, а после хвърли кос поглед към Максин, съвсем за кратко и все така безизразно.

— Свободен сте, генерале. След тържествата по повод годишнината от нашата коронация можете да се върнете към делата си в източните територии.

— Разбира се, ваше императорско величество. — Бруган се поклони отново, завъртя се на пета и излезе без бавене от залата.

— Ти безспорно си даваш сметка защо правим това — каза императорът на Максин. — Разцеплението в Рекеф отслабва всички ни. Давам командването на теб, защото, след като се постара да докараш нещата дотук, кому другиго да го дам?

Максин се поотпусна малко, след като императорът отново мина на „ти“.

— Ваше императорско величество — обади се той за всеки случай.

— Нека те предупредя обаче — продължи Алвдан. — Искам да стегнеш юздите. В стремежа си да постигнеш своето, ти позволи нещата да стигнат твърде далеч. Сзар въстана, а чувам, че в Мина също назрява бунт. Искам да пратиш войски там, в Мина, достатъчно войски да смажат съпротивата, та ако ще целият град да пламне. Тоест, ако още имат желание да се бунтуват, след като видят какво е сполетяло Сзар. Искам да ги смажеш, Максин, да ги натикаш вдън земя, при това бързо. Трябва да съсредоточим всичките си ресурси в кампанията срещу Равнините. Изпитвам нужда да разширя границите на Империята.

— Да, ваше величество.

Алвдан присви очи.

— И ми доведи комарородния. Писна ми от вечното му протакане. Искам да знам кога.

— Казах му, че ще проведем ритуала след тържествата по случай коронацията — обясни Уктебри и махна с ръка. — Искаше да го направим публично и аз му обясних защо това не би било подходящо.

— И защо? — поинтересува се Седа.

Уктебри се усмихна лукаво от дълбините на качулката си.

— Причината, която изтъкнах пред негово величество, беше, че хората му едва ли ще приемат с охота владетел, когото са видели да участва в изкуствата, които аз упражнявам. Истинската причина е друга, а именно, че нашите планове ще дадат плод по-рано и с предоволен публичен отзвук.

— По време на самите тържества за коронацията.

— Именно. — Комарородният събра върховете на костеливите си пръсти. — Жизнено важно е да уцелим подходящия момент, а имам да свърша още неща, ако искаме да успеем. Кой да предположи, че само за три поколения Империята ще изгради една толкова сложна политическа система. Сигурно ще се съгласите с мен, генерале?

Третият конспиратор в покоите на Седа изгледа стареца с търпелива ненавист. Генерал Бруган презираше Уктебри, защото беше роб и шарлатанин, и не криеше чувствата си. Не разбираше нищо от мистериозните ритуали, за които говореше комарородният, знаеше само, че се равняват на държавна измяна. С тази измяна той беше обвързал съдбата си, защото Седа го беше подмамила. Търпеше дивотиите на комарородния, защото знаеше, че Седа има нужда от машинациите му, за да триумфира над брат си. А че Бруган би направил всичко по силите си да види сметката на мъртвешката твар след това, не подлежеше на съмнение. Също толкова очевидно бе, че Уктебри не даваше пет пари за тази неизречена заплаха.

— Генерале — обърна се Седа към Бруган. — Надявам се, че не изпитвате колебания. — Всъщност със сигурност знаеше, че Бруган не се е усъмнил и за миг. С източници като Уктебри и Гегевей, Седа знаеше доста неща напоследък, както от нормално, така и от не толкова нормално естество. Предпочиташе обаче Бруган сам да стига до решенията си. Това намаляваше риска генералът да се отметне от поетите ангажименти.

— Уведомиха ме, че минавам под командването на Максин — съобщи с равен глас той. — Знам, че генерал Рейнер е мъртъв, а самият аз едва ли ще оцелея дълго, след като Максин поеме юздите на Рекеф. — Сви рамене, образ и подобие на глуповатия, честен войник, зад чиято фасада се крие изобретателен заговорник. — Вашият успех ще обслужи най-добре собствената ми кауза, затова ще направя необходимото да ви подкрепя. Хората ми са в готовност. Ще се задвижат при първия сигнал, стига ти да постигнеш онова, за което претендираш. — Последното изречение беше предназначено за Уктебри, който се ухили в отговор и показа заострените си като игли зъби.

— Императорът иска годишнината от коронацията му да се ознаменува с пищен спектакъл — каза магьосникът. — Аз мога да обещая представление, каквото Империята никога не е виждала.

Мозайката вече се нареждаше пред вътрешния взор на Уктебри. Той обичаше да клечи в засада, да гледа как съдбата мести фигурките върху игралната дъска и само от време на време да се пресяга мълниеносно, колкото да промени нечий курс, да внуши някоя мисъл, да отрови нечий ум. Въпреки това, както беше казал преди малко, имаше още много неща да свърши. Пред Седа и съюзниците й демонстрираше непоклатима самоувереност, ала в постройката на плана му все още зееха празнини.

Но ето че ново парченце беше на път да се присъедини към мозайката. Парченце, което пасваше толкова съвършено и точно, че Уктебри неволно се изпълваше с подозрителност. Въпреки това той го сграбчи решително като средство за постигане на крайната цел.

Толкова малко време оставаше до края на Империята и до началото на нещо ново — възхода на комарородните, първата кървава искрица на тяхната нова зора.

Оставаше само да събере всички гости на празненството.

Бяха извели Талрик от Мина по бързата процедура. Не бяха ударили и две камбани след като се предаде, когато бунтовният град остана зад него. Бяха го натоварили в едно автовозило и сега то развиваше максималната си скорост, за да достави предателя в ръцете на самия император. Имаше престъпления, за които провинциалното правораздаване не беше достатъчно. Затова пътуваха по цял ден и кажи-речи по цяла нощ.

„Колко пъти съм пътувал така и колко пъти съм имал шанс да се любувам на пейзажа?“

Странна мисъл, но напоследък Талрик разполагаше с доста време за мислене и се възползваше максимално от него. Имаше чувството, че цял живот е търчал из Империята, от една точка към друга, неизменно притиснат от изтичащи срокове. Скоростното придвижване беше присъща част от службата му за добруването на Империята. Когато пътуваше сам, винаги бързаше, за да превари вълната на имперската експанзия и да заглади терена, така че колелетата на военната машина да премажат без затруднения чужденците. Когато пътуваше с компания пък, вечно се налагаше да дърпа каишките на подчинените си, да ги насочва и обгрижва като да бяха инатливи деца.

Сега обаче можеше да се отпусне физически и емоционално. Пътят към Капитас осигуряваше чудесна възможност човек да събере впечатления за движещите механизми на Империята, пък било то и през решетки. Иронията не спираше дотук, защото самият той не за пръв път пътуваше със затворническо автовозило — ъгловата, грозна машина, задвижвана с пещ на твърдо гориво, която се тресеше по неравните пътища върху твърди колелета, — но сега за пръв път пътуваше отзад, в ролята на затворник.

Предната вечер бяха спрели на една стоянка — малки пътни постове, стотици на брой, пръснати по пътната мрежа на Империята, за да осигуряват подслон на куриерите, както и на всеки, който пътува по императорски дела. От дочутите разговори — а Талрик дори сега държеше ушите си отворени по силата на вкоренен навик — беше разбрал, че са само на ден път от Капитас, защото са се придвижили за рекордно време. А и пътищата към столицата по правило се поддържаха в отлично състояние.

Откровено казано, всичките му дни от Мина насам бяха незаслужена отсрочка. Нормално би било да го екзекутират още там, на място. От друга страна, престъпление като неговото — толкова гигантско по своите последствия и немислимо по своята смелост — изискваше намесата на някой доста по-висшестоящ от обикновен майор, какъвто беше най-високият чин сред офицерите в Мина.

Дългогодишната служба в Рекеф, както и последните превратности в кариерата му, бяха изострили нюха на Талрик към политическите боричкания в тайната организация и най-вече към политическите тежнения на генерал Максин. Максин несъмнено би искал да види лично човека, извадил Рейнер от уравнението. Нямаше да му стисне ръката, нито да го закичи с медал, разбира се. Талрик не хранеше илюзии по този въпрос — може да беше направил на генерала неоценима услуга, с каквато не можеха да се похвалят дори най-запалените му следовници и най-усърдните подлизурковци, но за такова нещо Максин нямаше как да го награди. Най-вероятно щеше да си измие ръцете от цялата работа, да се радва тайничко заради смъртта на съперника си, а в същото време да осъжда гласно убиеца му. Неочакван и изключително добър късмет, който навярно би смекчил сърцето му поне дотолкова, че да си поговори с Талрик, преди да го предаде на палача. Ирония номер три: „Ако бях убил Рейнер по заповед на Максин, той би бил принуден да уреди смъртта ми преди да съм стигнал в Капитас от страх, че ще проговоря.“ Само че между двама им нямаше никаква връзка, никакво доказателство, което Талрик да приведе в своя защита. Смъртта на Рейнер беше неочакван подарък за Максин и заради това — още по-приятна.

„Поне още съм жив, така че имам откъде да започна.“ В Рекеф ги учеха да бъдат изобретателни.

Даде си сметка, че някакъв войник го зяпа през зарешетения прозорец.

— Какво? — попита го Талрик. През цялото време войниците от конвоя се държаха настрана от него и нито веднъж не го заговориха. Този обаче, заключи Талрик, сигурно е останал сам на пост и е решил да задоволи на спокойствие любопитството си.

— Говори се, че си убил генерал — каза войникът толкова тихо, че Талрик се приведе към прозореца, за да го чуе. Това движение изпъна докрай веригата, която свързваше оковите на врата и китките му към една скоба в отсрещната стена на автовозилото.

— И един полковник също — уточни Талрик и видя как войникът потръпва инстинктивно. Какво толкова го беше потресло? Светотатството на подобно действие? Или имперската йерархия се е превърнала в някаква форма на свещен мистицизъм като при откачените молецородни?

„Какво в крайна сметка е религията, ако не сляпа вяра в нещо недоказано?“ Да, тази хипотеза, изглежда, пасваше най-добре.

Войникът продължаваше да го зяпа, сякаш Талрик бе изрод с две глави, затова той се почувства длъжен да навлезе в подробности:

— И генералът, и полковникът бяха от Рекеф, за да сме точни. Какво като съм ги убил?

— Защо? — прошепна ужасено мъжът.

— Ами, самият аз съм майор от Рекеф. Може би съм искал бързо повишение — отговори бавно Талрик. Разкривеното в потрес лице на нещастника беше доста забавна гледка. — Хайде сега, войниче, никога ли не ти се е искало да убиеш сержанта си?

Вина пробяга за миг по изтерзаната физиономия на мъжа и потвърди нещо, което Талрик знаеше отлично — че всеки войник в Империята таи подобна мисъл, а някои дори са я привеждали в изпълнение, макар че това никога не се признаваше на глас. Империята осъждаше на смърт заради държавна измяна всеки философ, дръзнал да изкаже твърдението, че осородните все още са варвари по сърце и че сложният механизъм на военната йерархия служи не да допълва естествените им наклонности — като при мравкородните, — а да ги сдържа.

— Същото е — каза му Талрик. — Въпрос на мащаб, нищо повече.

Войникът вече отстъпваше назад и клатеше глава, сякаш гарнираната с лудост държавна измяна е болест, която се предава по въздуха.

Талрик се облегна удобно. За човек, който няма други препоръки освен изумителния факт, че още е жив, той се чувстваше необяснимо спокоен, сякаш най-сетне е изплатил някакъв стар дълг, нищо че изплащайки го, е изчерпал кредита си докрай.