Поглед в мрака

8.

Един ден и една нощ живяха в див страх, докато крехката конструкция на „Скокливата мома“ се мяташе напред-назад, млатена от ураганни ветрове, каквито Стенуолд не помнеше. Сега, уви, му се предостави възможността да ги опознае в детайли. Като единственият Умел сред пасажерите, на него се беше паднала честта да остане на палубата с Йонс Аланмост, където да отпуска и натяга въжета и да помага с каквото може на авиатора, така че малкият им кораб да не се разпадне на съставните си части или пък гондолата да се отдели от балона и да пропадне безславно към земята.

— Няма ли да е по-безопасно, ако кацнем? — беше извикал той на Аланмост.

Другият бръмбаророден, без да сваля и за миг ръце от макарата, която въртеше упорито, извика в отговор:

— А ти какво си мислиш, че правя? Намалих до възможния минимум налягането в балона, но ветровете ни държат във въздуха!

При тази вест Стенуолд се зачуди дали ако балонът се откъсне, гондолата ще пропадне незабавно, или ще продължи да се носи по вятъра като лодка в невидимо море.

Малко по-късно Йонс насочи усилията си в противоположната посока — помпаше с газ балона на „Скокливата мома“ и трескаво се опитваше да я издигне, защото на хоризонта все по-ясно се очертаваше тъмната стена на Бариерния рид, колосалната планинска верига, която маркираше южната граница на Федерацията.

После, няколко часа преди зазоряване, ветровете поутихнаха и Аланмост го прати в трюма. Стенуолд се срина на пода до люка, уморен и схванат до смърт, с ожулени длани, разранени кокалчета и голяма синина на челото от сблъсъка си със страничното перило на гондолата, което, за щастие, се оказа достатъчно здраво и не се счупи под тежестта му.

Неизвестен брой часове по-късно Стенуолд се събуди. Вятърът беше спрял или поне утихнал дотолкова, че да не се чува в трюма. Гондолата обаче се движеше зле — не се носеше плавно като преди, а се люлееше странично.

„Сякаш вече не сме във въздуха“ — притесни се Стенуолд. Мобилизира се, изкачи се по стълбата и избута капака. Посрещна го ярка слънчева светлина и синьо небе, грейнало през решетка от клони.

Балонът на „Момата“ също беше там — пробит от няколко клона и изместен силно встрани, но все още запазващ формата си.

Стенуолд се изкатери на палубата, която се поклащаше леко в дървесната си люлка.

— Къде сме, да опустее дано? — измърмори той, като се оглеждаше притеснено. Пейзажът беше полупланински, със стръмни възвишения, но явно нещо странно се беше случило с него в миналото, защото много от хълмовете приличаха на пресечени конуси с плоски върхове и терасирани склонове, спускащи се към долините. „Земеделие?“ — зачуди се Стенуолд. Това обяснение му се стори най-логично, макар че заравнените терени бяха обрасли с трева, а гъстите храсталаци показваха, че земята не е обработвана от много години.

„Пътувахме на север — спомни си той. — Подминахме Доракс и връх Хейн, а после видях… сигурен съм, че видях Бариерния рид. Какво друго може да е било? Във Федерацията ли сме, или вятърът ни е отвял някъде другаде?“ Обърна се и тръгна по наклонената палуба, оглеждайки се за познати ориентири, но бурята явно ги беше отнесла по-далеч от очакваното. Като тяхното дърво имаше още дузина, с голи клони и толкова високи, че от гондолата до земята имаше поне десетина метра, макар „Момата“ да висеше от най-долните разклонения. На хоризонта тъмнееше гъста гора, но Стенуолд не можа да прецени дали и тя е съставена от подобни чудовищни представители на местната флора или от дървета с по-нормални размери.

Онова, което задържа вниманието му обаче…

На теория знаеше как изглеждат, разбира се, но такива постройки не можеха да се видят в нито една от познатите му земи. Равнините можеха да се похвалят с масивни крепостни стени около градовете си, с укрепени села и военни постове, с палисади и фортове. Но не и със замъци. Отбранителната концепция на мравкородните, която задаваше тона в целите Равнини, имаше за цел да защити цялата общност, а не да съсредоточи отбраната около центъра, като нехае за откритите поселища по периферията. Равнините не познаваха и самотните бастиони, издигнали снага в пущинака. Тук обаче имаше истински замък, цели шест ката висок, построен от бели каменни блокове и с асиметрична корона от кули, извити към центъра. Благодарение на тях хората в замъка не само виждаха околността като на длан, но можеха лесно да се защитят и от въздушно нападение.

Стенуолд напразно се опитваше да прецени разстоянието до замъка — може би половин миля, може би доста повече или доста по-малко. Нямаше представа колко големи са замъците по принцип, оттам идеше и затруднението му с определянето на мащаба.

Разбира се, Федерацията беше огромна и под еднолично управление. Когато сам човек управлява такава територия, сигурно има нужда от замъци като допълнителни центрове за контрол.

— Добре ли си, Трудан?

Стенуолд подскочи, стреснат от гласа на Аланмост. Авиаторът спускаше въжетата на балона.

— Лошо ли сме пострадали?

— Смятай ден-два да закърпя балона и още един да го напълня с газ.

— Съжалявам за „Момата“ — започна Стенуолд, но Аланмост махна с ръка.

— И по-лошо сме виждали двамцата с нея. — Изглеждаше много уморен, под очите му тъмнееха сенки и Стенуолд съобрази, че авиаторът не е спал нито час от началото на бурята. — Преди не бях летял до Федерацията и явно е трябвало да слушам по-внимателно онези, които са летели. Всички казваха, че около Бариерния рид времето ставало променливо.

— Променливо — повтори Стенуолд, а после събра мислите си и попита: — Значи сме във Федерацията?

— И още как — чу се гласът на Дестрахис. Стенуолд се обърна и го видя да излиза от трюма. Главата му беше превързана — явно и пасажерите долу бяха платили данък на бурята. Фелисе беше излязла на палубата преди него, стоеше до парапета, без да се държи въпреки наклона, и обхождаше с поглед пейзажа.

— Дали знаете къде точно се намираме? — попита паякородният лекар. — Федерацията е голяма.

— Нищо ли не ти изглежда познато? — попита на свой ред Стенуолд.

— Федерацията е голяма колкото половината Равнини, взети заедно, ако не и повече, майстор Трудан. Дори водните кончета едва ли биха се ориентирали само по гледката, какво остава за мен. Единственото що-годе сигурно е, че все още сме в южните й краища, иначе земята щеше да е покрита със сняг, но тази информация едва ли е особено полезна.

— Ще имате достатъчно време да попитате местните — изтъкна Аланмост. — А ако успеете и да докарате неколцина, за да свалим „Момата“ от дървото, ще съм ви дълбоко благодарен.

Стенуолд кимна и погледна отново към замъка. Питаше се кой ли е щурмувал стените му и дали обитателите му са чували някога за Равнините. И което беше по-важно — дали въпросните обитатели са видели светлия балон на „Момата“, заседнал в клонаците като непослушна луна, и какво ще направят, ако са го видели.

— Ще слезем — потвърди той. — Трябва да разберем колко остава до Суон Рен и дали не сме се отклонили от курса. Йонс, оставям те да се оправяш сам с ремонта. Дестрахис, Фелисе, време е да си заработите прехраната.

— Удобствата на пешеходците явно не са приоритет тук, във Федерацията — отбеляза Стенуолд, след като прегази поредната затлачена от бурени тераса. Местните растения, омесени с високата трева, до едно бяха покрити с къси власинки, от които кожата по ръцете на Стенуолд се покри с обрив и той, волю-неволю, нахлузи тежките си занаятчийски ръкавици, защото единственият начин да се катери нагоре беше да си помага, като се хваща за храстите.

Замъкът сякаш изобщо не се приближаваше. Първоначалната му преценка за разстоянието явно се оказа погрешна, но през далекоглед всичко изглежда близо.

Стояха на върха на поредното възвишение — решили бяха да се движат по права линия въпреки стръмния терен, защото обиколният маршрут в ниското със сигурност щеше да ги отведе встрани от целта. Земята наоколо, така варварски терасирана, изглеждаше странна и чужда в очите на Стенуолд.

— Защо им е трябвало да обезобразяват така хълмовете?

Дестрахис го погледна учудено.

— Това е обработваема земя, майстор Трудан.

Стенуолд вдигна високо вежди.

— Е, значи реколтата им от бурени е първокласна. Не знам какво друго да кажа.

— Добре де, било е обработваема земя — призна Дестрахис. — Поне от пет години е изоставена, може и от повече. Чудя се къде ли точно се намираме.

— И аз — каза Стенуолд и пое по нанадолнището. Земята беше осеяна с големи буци и всяка крачка по стръмния склон беше изпитание за ставите му. Чувал беше за стъпаловидното земеделие, разбира се. От племенницата си знаеше, че молецородните го използват масово поради липса на място. Очаквал беше, че Федерацията, с нейните обширни и незасегнати от индустриалното производство територии, ще е по… по-натурална някак. А тук всяка педя земя носеше белезите, позараснали макар, на драстична човешка намеса. Дори му се беше сторило, докато стоеше на поредното възвишение, че съзира поток, врязал се прав като конец през хълмистия терен. Плавателни канали? Водните кончета нямаха нито автовозила, нито релсови пътища, така че изграждането на канали изглеждаше логично, но да изсечеш няколко квадратни мили гора му се струваше безумно. — Много земя има тук. Толкова ли не са могли поне един хълм да оставят на мира?

Дестрахис сви рамене. Дългите му крака се справяха с лекота с неравния терен. Всъщност Стенуолд май беше единственият, който срещаше затруднения.

— Ефективност — обади се Фелисе Миен, с което толкова изненада Стенуолд, че той спря посред крачка, осъзнал, че това е първата дума, която чува от нея, откакто са поели на път. Не, откакто се беше върнал от Сарн.

— Когато имаш да храниш много гърла, терасирането е по-ефективно — продължи Фелисе с тон на детска учителка. — Тези тераси са изградени преди много столетия и всяко следващо поколение земеделци е поддържало и поправяло стореното от своите майки и бащи.

— Много гърла? — подхвърли Стенуолд и погледна към Дестрахис, който оглеждаше смутено пейзажа.

Фелисе вдигна глава, но Стенуолд нямаше представа дали изобщо е чула въпроса му.

— И на мен не ми харесва — съгласи се паякородният. — Но поне се открива ясна гледка към замъка, а той, изглежда, е единственият ориентир по тези места. Надявам се, че не сме попаднали в някоя окупирана от осородните провинция. Това би било… забавно, като си помисли човек.

— Наблюдават ни — отбеляза безизразно Фелисе.

— Къде? — Ръката на Стенуолд инстинктивно посегна към играчката, която си беше донесъл от Колегиум и която носеше на ремък през рамото си с цевите нагоре.

— Напред и наляво — отвърна жената водно конче.

Стенуолд съобрази, макар с известно закъснение, указаната посока и хвърли предпазливо поглед натам.

— Никого не виждам.

— Там са.

— Сигурно са хора от замъка, излезли да видят новодошлите — предположи той и направи поредната си тромава крачка по стръмния склон. — Или измъчвани от чувство на вина земеделци, които възнамеряват да продължат делото на своите бащи и майки.

— Замъкът е изоставен — заяви без грам колебание Фелисе.

— Откъде… познаваш ли това място? — попита я Стенуолд.

— Майстор Трудан — намеси се със странен тон Дестрахис, — когато огледахте замъка през далекогледа си, забелязахте ли признаци на човешко присъствие?

— Ами, замъкът си стои.

— Замъците по принцип си стоят, майстор Трудан. — Паякородният сви устни. — Даже когато са изоставени от десетилетия.

Стенуолд свали пронизвача от рамото си и провери дали четирите стрели са на местата си. На билото на най-близкия до тях хълм се бяха появили неколцина водни кончета. Петима мъже и една жена в платнени доспехи, подсилени с метални плочки. Някои стискаха копия, други — мечове с къси остриета и масивни накрайници при дръжката. Двама бяха въоръжени с дълги лъкове.

Стенуолд преглътна с усилие. Групичката определено не изглеждаше гостоприемна.

— Добрутро! — извика той. — Ние сме пътници, които търсят…

Стрелата литна право към него. Не беше неволно произведен изстрел, нито предупреждение, а откровен опит за убийство, преди той да си е довършил изречението. Стенуолд се метна назад и усети как върхът на стрелата раздира кожената куртка близо до рамото му. В същия миг четирима от федералните се издигнаха във въздуха и полетяха към тях.

И спряха още преди тромавите мисли на Стенуолд да са регистрирали атаката — спря ги не някакво природно бедствие, а Фелисе. Без никакъв преход неподвижната дотогава жена излетя мълниеносно с отметнат плащ и оголен меч, разбута нападателите във въздуха и кацна зад гърба им, близо до двамата лъкометци, които бяха останали назад. От четиримата излетели двама издъхнаха, преди да са паднали на земята.

Лъкометците стреляха незабавно, едната стрела отскочи от бронята й, другата се строши на трески в острието на меча й, после Фелисе се хвана на работа. Посече и двамата, преди да са хвърлили лъковете и да са извадили мечовете си. Като видяха това, двамата оцелели се издигнаха бързо във въздуха и отлетяха нанякъде. Стенуолд реши, че Фелисе ще ги последва, защото крилете й още плющяха на гърба, но тя остана неподвижно на билото между двамата мъртви лъкометци, все така стиснала меча си в ръка.

После бавно го вдигна, а Дестрахис изруга грозно иззад Стенуолд. Бръмбарородният запълзя усилено по склона, но не беше изминал и половината разстояние до хребета, когато видя, че още десетина мъже и жени са се издигнали във въздуха, някои летят към тях, други запъват стрели в лъковете си.

Фелисе също излетя, като отбиваше с меча си насочените към тях стрели. Стенуолд вдигна пронизвача, натисна спусъка и възпламени зарядите огнепрах в четирите гнезда едновременно.

Щетите бяха минимални — повечето снаряди минаха далеч от целта и само един от връхлитащите нападатели се срина към земята с еднометрова стрела в слабините. Звукът обаче… — веднага щом Стенуолд натисна спусъка, водните кончета се пръснаха панически във всички посоки и чак след минута-две се прегрупираха над един хребет двестатина метра по-нататък.

„Никога не са чували такъв трясък“ — даде си сметка Стенуолд. Клекна да презареди, вадеше стрели от торбата си и ги пъхаше в цевите.

Паякородният дойде при тях на билото.

— Това успя да им привлече вниманието — каза той и наистина, към десетината нападатели се бяха присъединили още и бройката бързо нарастваше. Стенуолд продължи да зарежда с мрачна физиономия оръжието си — за всеки случай, макар ползата от него да изглеждаше минимална.

— Защо ни нападнаха така? — повиши глас Трудан. — Мислех, че Федерацията е по… знам ли, по-цивилизована.

— Това са ренегати, разбойници — заяви сурово Фелисе, без да сваля поглед от кръжащия рояк на своите съотечественици. — Княжеството е изоставено.

— Не можа ли да ни кажеш по-рано?

— Нали вие огледахте замъка с далекогледа — напомни му Дестрахис. — Защо не казахте, че е руина?

— Откъде да знам как трябва да изглежда един замък във Федерацията? — сопна се Стенуолд и се изправи със заредения пронизвач в ръце.

— Има други вдясно — посочи Дестрахис и Стенуолд се обърна да погледне.

По всичко личеше, че трясъкът на неговия пронизвач им е докарал истинската беда — седем или осем ездачи пришпорваха към тях конете си по разширяващата се пътека между хълмовете, целите в блестящи доспехи.

— Така — започна предпазливо Стенуолд, — предлагам да направим следното…

По-далеч не стигна. Фелисе вдигна изведнъж меча си във въздуха и извика нещо, крясък безсловесен, поне в началото, дивашки и неочакван като трясъка на пронизвача от по-рано. Когато изрева отново с цяло гърло, Стенуолд различи думи във вика й, думи, които не му говореха нищо.

— Мерсре монахис! — викаше тя. — Мерсери при мен!

Такива коне Стенуолд никога не беше виждал. В Равнините конете бяха впрегатни животни или се отглеждаха заради месото и кожата, затова много малко от тях ставаха за яздене. В кавалерията на водните кончета конете бяха удивителни — атлетични и дългокраки, тъмни на цвят и с дълги изящни вратове. В очите им грееше неестествена за животно интелигентност, а храбростта им очевидно беше завидна, защото се сражаваха наравно с господарите си, танцуваха около въздушното меле и се втурваха да стъпчат всеки враг, който изгубеше височина.

Ездачите носеха брони като на Фелисе, макар и не в пълния им комплект — между сияйните метални плочки на повечето конници прозираше подплата от кожа или дебел плат. Мечовете им също бяха като нейния, освен тях носеха копия и лъкове.

Тя ги наричаше мерсери, име, което беше смътно познато на Стенуолд.

— Те са ръката на монарха, орденът им е бил създаден преди векове — обясни му с тих глас Дестрахис, докато вървяха, заобиколени от конниците. — Мерсре бил техният основоположник, принц Мерсре, вторият син на тогавашния монарх. В наше време мерсерите обикалят страната и изправят неправдите. Ако питаш мен, без тях Федерацията отдавна да се е разпаднала. Само че няма как да са навсякъде едновременно, затова извадихме късмет, че техен отряд се случи наблизо.

Мерсерите бързо бяха видели сметката на бандитите — мнозина убиха, а останалите подгониха към изоставения замък. Фелисе Миен, почерпила сили от допира със своето минало и изплувала за кратко от дълбините на лудостта си, ги беше помолила за съдействие и те се съгласиха да придружат равнинците до Суон Рен.

Йон Аланмост беше накъде над тях с окуцялата „Мома“. Ако го бяха оставили сам да си довърши ремонта, както той настояваше енергично, местните разбойници скоро щяха да му видят сметката. Мерсерите бяха зяпали въздушния кораб с мълчаливо изумление. Личеше си, че никога не са виждали такова нещо и че то не им се нрави особено.

Оказа се, че бурята е издухала равнинците по-далеч от очакваното и че Суон Рен е останал на юг от тях. Явно бяха пресекли границата доста по-встрани от планираното, и се бяха озовавали в друго княжество, което пустеело от години. Водачката на мерсерите информира Стенуолд, че владеещото го семейство било избито по време на войната, но от казаното и премълчаното Стенуолд се досети, че въпросното „семейство“ и преди това е наброявало не повече от един-двама души. Явно упадъкът на княжеството бе започнал отдавна и войната само е сложила последната точка в печалната му история.

Сега Фелисе яздеше пред тях, оклюмала след краткия си изблик на войнственост. Яздеше коня на загинал в битката мерсер, чието тяло, преметнато пред седлото на друга жена, бележеше единствената жертва, дадена в стълкновението с разбойниците. Дестрахис току поглеждаше притеснено към Фелисе, която отново изглеждаше потънала в собствения си свят.

— Съжаляваш ли, че дойде с нас? — попита го Стенуолд.

— Трябваше да направя нещо — отговори паякородният. — Тепърва ще се види дали не съм сбъркал.

Пътуваха дни наред. По едно време Стенуолд предложи равнинците да се качат на кораба и да следват по въздух бързоногата кавалерия, но мерсерите се възпротивиха. Явно още не знаеха какво да мислят за странниците, дошли от земя, за която никой не беше чувал, и предпочитаха да ги държат под око. Или пък се опасяваха, че в Суон Рен няма да повярват на историята им, ако не ги представят като доказателство.

Стенуолд беше очаквал пътят им да ги отведе до замък, подобен на първия, по-голям може би, но остана изненадан, защото Суон Рен се оказа пълна противоположност на видяното дотук. Гледката дори го наведе на мисълта, че водните кончета отдавна не строят внушителни каменни грамади като замъка в изоставеното княжество, че замъците са били просто фаза, през която обитателите на тази гигантска страна са преминали в енергичното юношество на своята история, преди да улегнат в коловозите на тихо съзерцание.

Съзерцание беше и най-точната дума, с която да се опише Суон Рен — съзерцание и бдителност. Наближиха града отвисоко и Стенуолд се възползва от възможността да го огледа подробно и без бързане. Градът беше заобиколен от серия малки кръгли платформи, издигнати на високи стълбове. Тук-там върху платформите имаше хора, които наблюдаваха от птичи поглед грижливо терасираната обработваема земя. Повечето наблюдатели бяха деца, прецени Стенуолд, макар стълбовете да нямаха скоби или други приспособления, които да улесняват катеренето. Явно изпълняваха ролята на наблюдателници за летящи, като им спестяваха усилието да кръжат дълго време във въздуха. На неголямо разстояние от най-външните сгради имаше два канала с дървени кейове, празни в момента. Стенуолд можеше само да гадае дали тук пристигаха лодки всеки ден, веднъж в десетницата, два пъти годишно или никога. Суон Рен изглеждаше невъзприемчив към самата идея за времето и неговия ход.

Изглеждаше логично седалището на властта да се намира на централно място, в дворец или палат, но за изненада на Стенуолд домът на местния управник беше извън града, кацнал на един хълм в съседство. Издигаше се на четири етажа в несъвършено подобие на замъка, който бяха видели по-рано — първите два етажа бяха едва наполовина изградени, а останалото, както и горните етажи, се състоеше от опасани със скеле отделни стени, сякаш градежът още не е завършен. Най-горният етаж, с изящни колони и арки, приличаше на градина с лози и висящи гирлянди от цветя, които преливаха през ръба и се спускаха по стените.

Оттатък наблюдателните платформи градът се състоеше най-вече от открити пространства. Центърът заемаше значителна част от равната земя в средата на Суон Рен и представляваше голям кръг, може би пазар, място за общи събрания, бойна арена или всичко това едновременно. Или пък нито едно от изброените. Светлината и просторът доминираха навсякъде, дори къщите бяха строени на този принцип. Покривите бяха направени от плоски греди и под еднакъв наклон, а стените откъм по-високата им част се издигаха едва наполовина, така че летящите водни кончета да влизат и излизат свободно през пролуката между стената и стрехите. Дестрахис обясни, че вътре в къщите имало външни стаи с формата на пръстен и с подвижен покрив, който се затварял само при лошо време. Да, вратата била въпросната пролука под покрива, но стените можели да се местят и пренареждат, така че да е удобно и за нелетящите гости на града. Стенуолд намираше всичко това за крайно чудато, и с право, защото Колегиум беше град на земята, а Суон Рен се родееше с небето.

В средата на пръстеновидната външна стая, продължи да обяснява Дестрахис, се намирали вътрешните помещения, където семейството спяло, защитено от студа и стихиите на времето. Подобен градеж изглеждаше твърде крехък в очите на Стенуолд — бурята, довяла ги тук, със сигурност би изравнила целия град със земята.

В далечния край на града, в най-южния му ъгъл, ги чакаше изненада — три сгради, които дебнеха засрамено в периферията, тежки, грозни и затворени отвсякъде. Типични бръмбарородни постройки, пренесени сякаш от Колегиум или Хелерон.

— Онези къщи какви са? — обърна се Стенуолд към водачката на мерсерите.

Жената го погледна изненадано, сякаш очакваше Стенуолд да знае отговора.

— Вашето посланичество, чуждоземни майсторе.

Там се запознаха с Грамо Шикалка, бръмбаророден на преклонна възраст с перушинеста бяла коса, облечен по местната мода с туника до коленете и роба без ръкави. Той ги посрещна бос в малката си градинка и явно не се изненада от появата на свои сънародници толкова далеч от дома. Радушно поведе другите двама бръмбарородни към най-голямата от трите трътлести къщи в съседство.

— Малката къща ей там — обясни той, — е стоянката на Куриерската гилдия. Такива стоянки има само няколко в цялата Федерация, но мухородните не се спират пред нищо. То и аз така се озовах тук — като ги следвах. Кой да повярва, че ще намеря спирка точно тук, където всичко е толкова различно от нашите краища.

— А другата къща? — попита Стенуолд.

— Тя ли? Е… — Грамо спря на прага, загледан в средната по размери постройка, долепена до посолството. — Отдавна не съм влизал там. Преди я използвах за… Така де, беше ми нещо като работилница. Когато дойдох тук, бях си навил на пръста да… знам ли, да донеса със себе си някои нововъведения, малко колегиумско знание… Само че с времето изгубих интерес… а и уменията ми отдавна са ръждясали.

Фелисе Миен не беше отишла с мерсерите, не пожела да влезе и в къщата. Вместо това застана навън като на пост, отпуснала ръце върху дръжката на меча си. Дестрахис остана с нея. Не личеше докторът да се е отърсил от напрежението, помисли си Стенуолд. Изглежда, все още очакваше нещо драматично от страна на пациентката си.

— От колко време сте тук? — попита Стенуолд домакина си. Посолството само по себе си разказваше подробно историята на Грамо от пристигането му насам — стилът и вкусовете на претъпкана колегиумска къща, разтворили се постепенно в аскетичните предпочитания на един истински федерален. Стаята, където покани гостите си, имаше тежко писалище и стол, сбутани до едната стена, но самият Грамо седна в средата на пода, сякаш това беше най-естественото нещо на света. Също като мухородните, явно и водните кончета предпочитаха да сядат на пода, а обзавеждането свеждаха до възможния минимум.

Старецът пресмяташе мълчаливо, само устните му се движеха.

— Ами, като гледам, трябва да е било… преди цели двайсет години. Или повече.

— И кой ви назначи за посланик на целите Равнини? — попита многозначително Йонс Аланмост. Беше в лошо настроение, тревожеше се за състоянието на кораба си, а принудителното забавяне на ремонта го изправяше на нокти.

— Ами — смути се старецът. — Реших, че може да е от полза, в случай че… за всеки случай. А и водните кончета се отнесоха много добре с мен. Дори изпратиха официални писма до Академията, за да се знае, че съм тук, в случай че потрябвам някому — добави той, като местеше обнадеждено поглед от единия към другия и обратно.

Стенуолд лесно можеше да си представи каква реакция биха предизвикали подобни писма в по-консервативните среди на Академията.

— Е — продължи Грамо, — а вас какво ви води толкова далеч от дома?

Изглежда не беше чул за войната, макар да знаеше това-онова за Империята.

— Не знам какво да кажа — поклати глава той, след като изслуша съкратената версия на събитията, белязали Колегиум през последната година. — Всичко се е случило толкова внезапно.

— Ако питате мен — каза Стенуолд, — сега ви се удава възможност да оправдаете положението си тук, майстор Шикалка. Трябва спешно да разговаряме с местния управник Фелипе Шах.

Грамо кимна.

— Е, аз това го знаех. Още преди да дойдете. Щото те ми казаха.

Гостите му се спогледаха.

— Какво са ви казали? Че идваме? — попита Стенуолд. — Няма как да са знаели предварително.

Усмивката на Грамо би отивала повече на злорадстващо дете или на оглупял старец.

— Няма как, знам, няма как, ама знаеха. Хората тук знаят много неща. И аз не вярвах в началото, ама като поживееш с тях, проумяваш, че повечето неща са си верни, без значение дали им вярваш или не. Още преди близо десетница ми рекоха да се готвя за гости, тъй си беше. Той и принцът всеки момент ще прати да ви извикат.

— Значи няма смисъл да се окопаваме тъдява — изръмжа Аланмост.

— Ама аз вече съм ви приготвил легла. Няколко, щото не ми казаха колко гости да очаквам. — Грамо размаха ръце. Явно имаше предвид останалите стаи в посолството. После забеляза колебливите им изражения и обясни: — Като казах, че принцът ще ви извика всеки момент, нямах предвид веднага. Тук не измерват времето съвсем като в Колегиум.

В потвърждение на думите му вечерта настъпи, без да ги извикат при принца. Когато навън се смрачи, Аланмост предпочете да се върне при безценната си „Мома“, а Стенуолд остана да прави компания на Грамо. Чувстваше се длъжен да му угоди поне с това — в крайна сметка старецът е чакал случай да поеме подобна отговорност още преди младият Стенуолд да се счепка за пръв път с Империята.

Прекара безсънна нощ в обречена борба с местната представа за удобно легло и бързо стигна до заключението, че водните кончета явно до неотдавна са спали по дърветата и едва наскоро са открили и това предназначение на земята. В резултат тукашните легла представляваха мрежа, опъната между две от подпорните колони на къщата, нещо като моряшки хамак, в който Стенуолд се въртя, люля и пада половината нощ, докато накрая реши да легне на пода, а протоколът да върви на майната си. С идването на утрото ярката светлина се изля през всички прозорци на къщата, които Грамо държеше отворени сякаш в отчаян опит да наподоби въздушната архитектура на тукашните домове. Зората събуди Стенуолд толкова бързо, като да го беше шамаросала в лицето. Схванат и натъртен, той седна рязко и се зае да ругае и Федерацията, и всички подивели посланици.

А после откри, че не е сам. Дестрахис клечеше в един ъгъл, опрял гръб на стената.

— Защо вие, паяците, нямате и грам уважение към личното пространство на хората? — измърмори под нос Стенуолд.

— Изчезнала е — каза Дестрахис.

Стенуолд го измери с празен поглед.

— Изчезнала е — повтори паякородният. — Без да каже и дума. — Чувстваше се дълбоко наранен и за това свидетелстваха омачканите му дрехи и несресаната коса. Паяк, който е излязъл без обичайната си броня срещу превратностите на света.

— Фелисе ли? — попита Стенуолд.

— Фелисе, я. Кой друг?

— Къде е отишла? И защо?

— Не знам, тръгнала си е и толкова — каза Дестрахис. — Майстор Трудан, трябва да я намеря.

— Виж, Дестрахис, сега тя е при своите — отбеляза Стенуолд. — Значи може да си тръгва и да си идва както й скимне, така че…

— Снощи тя беше неспокойна, унила. Може би твърде много спомени са се разбудили едновременно. — Дестрахис прехапа устни. — Но да си тръгне… без да каже и дума. Нещо се е случило, сигурен съм.

— Нали не мислиш, че… — Стенуолд не довърши, защото не искаше да го изрича на глас, но накрая, след като паузата се проточи, все пак го направи: — Боиш се, че е убила някого — каза той.

Дестрахис вдигна очи към него. Страхът на паякородния, че изказаното току-що предположение може би отговаря на истината, беше изписан на лицето му толкова ясно, че не убягна даже на Стенуолд.

— Надявах се… надявах се, че близостта на собствените й хора ще помогне. И за кратко надеждите ми се оправдаха — докато беше с мерсерите, Фелисе изглеждаше щастлива и спокойна. Но снощи, още през деня всъщност… личеше си, че спомените се връщат и я разкъсват отвътре.

— Какво ще стане, ако наистина е убила някого? Какво знаеш за местното правосъдие?

— Правосъдието на водните кончета зависи изцяло от принца, който го раздава — обясни Дестрахис. — Но това е без значение в случая. Фелисе Миен не е с ума си, следователно няма да я накажат. Лудостта е… за водните кончета лудостта е нещо свещено. Може би ще се опитат да я затворят някъде, но… — Лицето му се сгърчи. — Местните са странни, когато става въпрос за нечия лудост. Почитат я.

— Дай да караме по ред — настоя Стенуолд. — Да разберем дали нещо наистина се е случило, пък после ще се тревожим за последствията.

Откриха Грамо Шикалка, самоназначилия се посланик, да плеви билковата градинка зад къщата. Като ги видя, той се усмихна широко. Старецът още беше буден, когато Стенуолд се оттегли в стаята си снощи, така че оставаше неясно дали изобщо е спал.

— Благородничката мерсер ли? — откликна той, когато го попитаха за Фелисе. — Дойдоха за нея късно снощи.

— Дойдоха? Кой е дошъл? — попита Дестрахис.

— Пратеник лично от принца — каза Грамо. — Явно някой е искал да говори с нея.

— Значи може още да е там — изтъкна Стенуолд. Дестрахис само поклати глава, но не каза нищо.

— Вас също ви викат — добави бръмбарородният посланик. — Когато ви е удобно.

— Принц Шах? — попита Стенуолд.

Грамо се разсмя от сърце.

— Принц Фелипе, имате предвид. Не, не е той. Друг от замъка моли за присъствието ви, навярно същият, който е повикал и приятелката ви. Но не е спешно. Когато сте готови.

— Готови сме сега — реши Дестрахис.