Поглед в мрака

20.

— Не те ли е страх, че мога да те убия? — попита Тисамон. Разкърши рамене и разгъна пробно острието на ръкавицата си. Пясъкът под краката му беше сменен наскоро. На броени крачки от него Улт се двоумеше пред рафт с оръжия. Накрая се спря на чифт мечове от Федерацията с къси остриета и тежка топка вместо ефес, която хем предпазваше ръката, хем беше оръжие сама по себе си.

— Ако ти беше затворник, а аз ти бях тъмничар, богомолке, щях да взема със себе си няколко стражари да ме вардят, ама и двамата знаем, че нещата стоят другояче. — Улт се обърна към него. Толкова рано сутринта, цели два часа преди най-ранобудните слуги да се надигнат от леглата си, малкият тренировъчен кръг беше изцяло на тяхно разположение. Оттатък факлите, които Улт беше разположил около подземната клетка, цареше мрак.

— А ако направя опит да избягам? — попита Тисамон без особен хъс.

— Не бързай да ме отписваш, богомолке, че току-виж съм те изненадал — отвърна Улт. — Макар че ако искаше да избягаш, вероятно би успял. Ама ти не искаш. — Разкърши се на свой ред. Тялото му беше покрито с плетеница от белези, част от които говореха за почти смъртоносни рани. Стойката с нищо не издаваше истинската му възраст.

— Какво, мислиш, че горя от желание да съм клоун в малкия ви цирк? — изръмжа Тисамон.

Вече си бяха говорили как повечето бойци и най-вече онези, които оцеляваха най-дълго, постепенно се опияняваха от надпреварата и обожанието на тълпата. Гладиаторската арена имаше силата да превърне един престъпник, дезертьор или роб дори в истински герой, пък било то и за кратко.

Улт пристъпи предпазливо, но без колебание.

— Ти искаш да убиеш императора — каза без заобикалки, а после се възползва от шока при неочакваното си твърдение и нападна Тисамон. Успя да скъси значително разстоянието, замахна с двата меча едновременно, после се опита да отклони с единия сърпа на противника си. Тисамон отстъпи назад, острието му посрещаше неизменно атаките, а след това подлъга Улт с фалшива маневра и успя да се изтегли на безопасно разстояние извън обхвата на късите мечове.

— И ти нямаш нищо против? — попита богомолкородният. — Ти, добрият императорски поданик?

— Добър съм само в професията си — изтъкна Улт. — Гледам да не се бъркам в политиката. Не си първият, който се опитва да използва арената като начин да си осигури аудиенция при императора. И други са се пробвали преди теб.

— Другите са си други. — Тисамон се хвърли напред, замахна мълниеносно със сърпа си и принуди противника си да отстъпи. Улт парира спокойно, ръцете му не спираха и за миг, отстъпваше само колкото да е извън обсега на сърповидното острие. Беше по-добър от очакваното, а имаше и предимство — поне десетина пъти беше наблюдавал Тисамон в битка и знаеше какво да очаква.

— За мен не е проблем да те изкарам на арената, без значение кого си си наумил да убиваш — каза задъхано Улт, когато се разделиха след поредния сблъсък. — Според мен, ако човек е толкоз тъп, че да попадне под острието на един гладиатор, значи е време да го сменим с някой нов.

— Това си е чиста проба държавна измяна.

— И какво ще ми направят? Ще ме пъхнат под земята със сюрия диви животни и роби? — Улт промени стойката си с изнесени настрани мечове, приканвайки противника да атакува. — А и ти няма да стигнеш до него, щото не е толкоз лесно. Мислиш си, че си достатъчно добър за тая работа, ама според мене никой не е чак толкова добър.

Тисамон заряза внезапно бойната си стойка и свали острието.

— Само ми дай шанс и ще ти докажа, че грешиш. Или така се пази вашият император? Като не допуска най-добрите да се бият пред него?

Улт поклати глава.

— Повечето, дето стигат толкоз далеч, са осородни. Политика, ясно? За вас, чужденците, няма място на арената, когато в публиката е негово величество.

— Тази ваша империя е откачена работа.

— Не е моя империя. — Улт остави мечовете на рафта. — Много си добър, признавам. Може би най-добрият, когото са ми пращали досега. Но това още не значи, че си достатъчно добър да убиеш императора. Накрая просто ще зарадваш публиката със смъртта на поредния чужденец. И защо не? Нали точно затова идват да гледат борбите.

Вече без бронирана ръкавица на ръката си, Тисамон спря замислен поглед върху стария Улт.

— Необикновена оса си ти.

— Знам ли. — Улт сви рамене. — Не всички сме като онези, с които си си имал вземане-даване досега — рекефски шпиони и армейски офицери. Накрая разбираш, че е важно какво правиш, а не какъв си. Докато бях в армията, имах повече общо с простите войници от противниковата страна, отколкото с началниците си. Сега се грижа за бойците в подземието и имам повече общо с тях — и с теб, — отколкото с онези, дето са ме сложили тук. Точно затова ти няма да ме убиеш.

— Бих могъл — заяви уж твърдо Тисамон, но казаното прозвуча кухо дори в собствените му уши, сякаш се опитваше да убеди сам себе си в нещо, което не вярваше. — Може би няма да ми е лесно, но бих могъл.

— Би могъл, естествено — съгласи се Улт, уж небрежно. — Но аз познавам хората като теб.

— Изкарай ме на арената пред императора — изрече бързо Тисамон. Беше си чиста проба молба, просба, и той го знаеше. Добави следващите думи, преди гордостта му да е взела връх: — Все трябва да съм дошъл тук с някаква цел.

— Както аз виждам нещата, в света има недостиг на цели — каза Улт, като гледаше със симпатия богомолкородния. — Винаги ми съобщават предварително какво иска да гледа императорът. А той определено не иска да види как някакъв непобедим равнинец избива десетки негови хора или отсича краката на гигантски насекоми. Боевете по случай годишнината са за него, за негово лично удоволствие, и ако не остане доволен, с мен е свършено, много по-сигурно, отколкото ако някой пощурял роб му налети от арената. Пък и кого да изправя срещу теб, за да е що-годе равностоен дуелът? Теб самия?

„Летриме“ — помисли си Тисамон. Откакто го беше изпратила тук, призрачната жена не се беше явила повече. Дали не го беше изоставила? Нищо чудно. Може би просто е искала да го накаже за горделивостта му. „Летриме, ти ме доведе тук, и не виждам друга причина да го направиш, освен тази. Ако искаш да постигна нещо, трябва да ми дадеш средството.“

Мисълта отекна в мълчание.

„Без значение как.“ Изведнъж почувства осезаемо потискащата тежест на каменната зидария над себе си, на стените наоколо, на факта, че е затворник, и то по своя воля. Беше се оставил в ръцете на съдбата и тя го беше предала.

— Върни ме в клетката ми — тихо помоли той. Улт кимна мълчаливо. Дълбоко разбиране беше изопнало старото му лице.

По пътя към клетката си Тисамон видя ключа, който съдбата му беше осигурила, но вместо да го изстреля екзалтирано нагоре, видяното го потопи в най-дълбоко отчаяние. Още му се виеше свят от шока, когато стигнаха до вратата на клетката му. Там Тисамон спря, неспособен да прекрачи прага.

— Улт…

— Какво? — Осородният присви очи, усетил, че нещо не е наред.

— Новият ти затворник…

— Кой точно? Бая нови лица ни доведоха снощи.

— Жената водно конче — каза Тисамон с чувството, че в гърдите му е зейнала пропаст.

— А, лудата — махна пренебрежително с ръка Улт. — Какво за нея?

— Позволи ми да я видя — помоли го Тисамон с пресекващ глас.

Улт го изгледа подозрително.

— Каква муха ти е влязла в главата?

— Аз… познавам я. Нека я видя, моля те — настоя Тисамон.

— Познаваш я? Тая работа не ми харесва — измърмори осородният. — Как е възможно да я познаваш? Освен ако не е някакъв номер, а?

— Не е номер — увери го Тисамон. — Може дори да не е съвпадение. Може да ме е проследила дотук. Бива я в това, много я бива. Трябва да говоря с нея, разбери. — За пръв път се почувства като истински затворник, който няма право да иска каквото и да било. Дотогава нито решетките, нито пазачите, нито двубоите го бяха притеснявали, защото не бе имал желание да бъде другаде или да прави друго. Сега имаше молба, която само Улт можеше да изпълни, а това означаваше, че е затворник.

Улт издиша шумно.

— Добре, но няма да сте в една клетка, нито ще сте сами. И аз ще съм там. Искаш да говориш с нея? Говори, но така, че и аз да чувам. Ще те сложа в клетката до нейната.

— Съгласен съм — отвърна Тисамон възможно най-спокойно. Само че нещо се обръщаше в стомаха му. „Най-после ще се изправя пред истинското изпитание.“ И всичко беше по негова вина, разбира се. Той беше господар на съдбата си и сам беше насочил живота си към тези опасни плитчини. Дори сега би могъл да извърне глава и да подмине този нелеп поврат на събитията, но вече беше пъхнал ръка в пастта на машината и я чакаше да щракне с челюсти. Защо да се щади сега?

Тя не вдигна поглед, когато спряха пред съседната клетка, нито когато Улт издърпа резето. Старият осороден изведе мъжа, когото държаха вътре, мравкороден с множество белези. Мъжът стоеше със сведен поглед, напрегнат вътрешно като ездитно животно, което извеждат от обора. Тисамон влезе на неговото място и хвана решетките, които деляха неговата клетка от нейната.

Бяха й взели бронята и меча и я бяха облекли в широка дреха, каквито носеха робите по тези места, точно както бяха постъпили и с него. Дали и тя беше приела промяната толкова безропотно, запита се Тисамон. „И защо изобщо е тук?“

— Миен — повика я той, а после повтори: — Фелисе Миен.

Застанал от другата страна на решетките, в онази част на подземното си царство, която минаваше за свободна зона, Улт не сваляше поглед от двама им. Седналата на пода жена дълго остана неподвижна, а когато най-после помръдна и хвърли поглед през рамо, не каза нищо. Не беше нужно. Изражението й беше достатъчно красноречиво. Раняващо.

— Как те хванаха? — попита я тихо Тисамон. Застави се да срещне погледа й и разбра, че и нейното пленничество, като неговото, е било плод на личен избор. — Защо си тук? Защо се остави да те хванат?

Едва доловима горчива усмивка пробяга по лицето й.

— Мислиш, че съм дошла тук заради теб? — подхвърли.

Решен да поеме пълната отговорност за безумната й постъпка, Тисамон изведнъж се почувства така, сякаш вместо на твърда почва, кракът му е потънал в празен въздух. Коленете му се подгънаха и той стисна по-силно решетките.

— Но… защо? Ако не по тази причина, тогава защо?

Усмивката й се разширяваше като раздиращ се плат.

— Защо ли, Тисамон? Защото нямаше къде другаде да ида. Нежелана съм сред своите хора. Това ми беше съобщено от най-високо място. Можех да се върна в Равнините, но… какво да диря там? — При последните няколко думи гласът й се пречупи. После тя скочи изведнъж и застана пред него. Красотата й, изяществото на всяко нейно движение го срязаха през стомаха със същата сила като при първата им среща.

— Знам какъв съм — каза той. — Ти не можеш да разбереш… предадох толкова много…

Тя го прекъсна с почти недоловимо движение, така бегло, че за миг Тисамон не разбра какво точно се е променило. А после видя, че шиповете на палците й стърчат, готови за бой.

— Мислиш ли, че ме е грижа за дългогодишното ти самоугаждане? — попита с тих глас Фелисе. — Мислиш ли, че на някого му пука, освен на самия теб, естествено? Очакваш да те разбера? Да, знам — легнал си с някаква паякородна, а по-късно тя умряла. От къде на къде аз трябва да нося този товар? Защо аз станах жертва на твоите желания?

— Знам какъв съм — чу се да казва отново той.

— Не знаеш какъв си — изсъска тя и тръгна към решетките, които ги деляха. — Ти си красив, Тисамон, красив, опасен и умен, но също така си студен и назъбен като острие на стрела, от онези стрели, които причиняват най-голяма болка, когато ги вадят. — Беше толкова близо, че Тисамон би могъл да я докосне, ако решетките се вдигнеха внезапно.

„Поредният ми провал“ — помисли си той и само за миг мъглите на гордостта му се вдигнаха, колкото да разбере, че е можел да бъде щастлив, ако беше останал при нея. „Атриса не би одобрила избора ми“, но Атриса, понеже беше мъртва, нямаше как да коментира решението му.

— Искаш пак да се дуелираме — каза той. Това пасваше така идеално на плана, че Тисамон несъзнателно се огледа за другата жена, която се беше намърдала неотвратимо в живота му.

Там беше, в ъгъла на клетката, като гърчеща се тъмна сянка. Летриме. Висеше като кукла на конци, висеше и потръпваше, жена, богомолка и трънлива лоза в едно. Тисамон хвърли бърз поглед към Фелисе, после към Улт, макар да знаеше, че те не могат да я видят. Летриме присъстваше единствено в неговите кошмари и когато Тисамон погледна отново към нея, тя кимна леко в отговор на мълчаливия му въпрос.

— Не! — извика той в пристъп на бунтовно негодувание, викът му стресна Улт и старецът посегна към вратата на клетката. „Това ли е то? Последното завъртане на ножа?“ — Дошла си тук, за да се биеш с мен? — повтори настоятелно.

Фелисе все още го гледаше втренчено, с равни дози любов и омраза.

— Не дойдох заради теб. Знаеш защо съм дошла и какво търся. Но след като вече си тук, защо не ми помогнеш да го намеря? — Усмивката й беше жестока. — Току-виж сме го намерили заедно.

„Използват ни като чарковете на машина.“ Стискаше до болка решетките, когато усети ръката й да го докосва. Стегна се инстинктивно, защото не знаеше какво да очаква — Фелисе като нищо можеше да замахне с шипа си, да му отсече някой пръст или да му издере очите. Ала ръката й беше топла, жестът — любовен.

„Ние сме чаркове в машина, счупени чаркове.“ Знаеше как се чувства тя. Самият той беше дошъл тук с надежда, а после Улт му беше дал цел, споменавайки императора.

„Да убия императора.“ Дали това щеше да внесе някакъв смисъл в тази безумна история?

— Достатъчно — изсумтя Улт зад него. — Стига ви толкова. — Тисамон погледна към него и видя, че старецът се бори с изпълнилото го съчувствие, дори пристъпя смутено от крак на крак. — Хайде, да те връщаме в клетката ти, богомолке. Времето ти изтече.

Усетил внезапната й поява в съня си, Тисамон потъна в бездната на кратък кошмар, после се събуди с вик.

— Фелисе? — промълви, но още преди да отвори очи, знаеше, че не Фелисе Миен е дошла да го види.

Тя се сгъсти от тъмнината в подземието под арената, където няколко пушливи факли се бореха с мрака на лабиринта от клетки. Ала нея я осветяваше светлина от другаде, достатъчно силна, за да я вижда Тисамон по-ясно, отколкото му се искаше.

— Доволна ли си сега? — попита той с тих глас. Идеше му да я удари, да я нарани, но нямаше какво да удари, разбира се, а и би било светотатство.

Тя сведе поглед към него и Тисамон се засрами, изправен пред този оголен възел от болка и страдание, единственото, което беше останало от смъртната жена Летриме, когато е била изтръгната от света на живите. „Дали съм доволна ли, Тисамон? — Думите стигнаха до него неизречени. — А нима имам причина да се радвам?“

— Планът ти е забил куките си в мен — обвини я Тисамон. — Мислех, че тези решетки са дъното, но винаги има нещо още по-лошо… и ти го намери.

Очертанията й се размиха за миг, но дори тогава трънливите лози не спряха да чертаят кървавите си пътечки по кожата й. „Нито планът е мой, нито ти имаш право да се оплакваш.“

— Ти ме доведе тук — възрази неуверено той.

„Доведена бях тук против волята си. Ти сам стигна дотук.“

Тисамон си даде сметка, че неколцина от затворниците в съседство го зяпат, и се зачуди как ли изглежда отстрани този едностранен разговор. А може би налудничавите монолози бяха нещо обичайно тук.

— Значи и ти си просто чарк? Още един счупен чарк? — предположи той.

„Още един счупен чарк. Винаги има и по-лошо, както каза ти, и аз го намерих.“

За миг гласът в главата му прозвуча като глас на истинска жена, самотна и страдаща дълбоко, и той вдигна очи да я погледне.

— Значи трябва да се бия с бедната Фелисе Миен, да пролея кръвта й и да се добера, по възможност, до императора.

Чу се звук, който го смрази до мозъка на костите. Смехът на Летриме, осъзна той.

„Такова ли, мислиш, е предназначението ти? Значи гордостта ти още не е заситена?“

Тисамон я гледаше с празен поглед.

„Не можеш да убиеш императора, Тисамон. Не си чак толкова непобедим. Опитай и ще се провалиш, както си се провалял неизменно в най-важните за теб неща. Трябва да насочиш погледа си към по-изпълними цели.“

Той скочи внезапно на крака, ръкавицата покри в движение ръката му. Летриме сияеше треперливо в мрака, сякаш го предизвикваше да забие сърпа си в сърцето й. Само дето тя не беше наистина тук, на крачка от него, нито й беше останало сърце, което Тисамон да прониже.

Преди да изчезне, Летриме го изгледа с най-дълбоко презрение.