Поглед в мрака

7.

Талрик подръпна доспехите си. Не беше минало чак толкова време, откакто ги беше носил за последно, а ето че ги чувстваше непривично върху тялото си. „Сигурно защото нямам право да ги нося“ — помисли си горчиво той.

— Така — измърмори под нос и се огледа. Вътрешността на бъчвоподобния „Сатър“ беше заета почти изцяло от варели с гориво, ако не се брои едно тясно местенце зад пилотското кресло, отделено за нуждите на болника. Ахеос се беше надигнал на лакти от постелята си и го гледаше. Все още беше мъртвешки блед, но в погледа му се мяркаше подобие на усмивка, което при здрав човек сигурно би минало за проява на хумор.

— Е, майоре, как ще извъртим номера? — попита той, събрал сили да надвика рева на двигателя.

„Майор или капитан?“ — запита се Талрик. Като майор от Рекеф ли да се представи, или като капитан от редовната армия? По-лесно би било да действа от името на Рекеф, но майор от тайната служба с неговото описание можеше да разбуди нечии спомени за черния списък с изпадналите в немилост. С късмет като неговия току-виж попаднал на още един, след Бродан, който хем го познава, хем е чул за неприятностите му.

— Вече виждам града — извика Че откъм пилотското кресло. Беше се навела напред и се взираше с присвити очи през тесния наблюдателен процеп. Видимостта намаляваше допълнително заради проливния дъжд, който вятърът носеше на пелени. За щастие, „Сатър“ беше солидно транспортно летало. Талрик се съмняваше, че някой по-лек съд би издържал на лошото време през последния ден. Зимата се беше разлютила, решила да прегази за последно източната част на Равнините, преди да отстъпи пред пролетта.

С известна изненада установи, че се чувства притеснен като актьор, комуто предстои да излезе на сцената. „Не е истина. Та това е професията ми.“ Или поне беше до неотдавна.

— Къде да кацна? — попита Че.

— Аз откъде да знам? — тросна се Талрик. — Строителите на града едва ли са предвидили летище, освен ако не са били дори по-умели предсказатели, отколкото им се приписва в легендите.

— Чакай, чакай. Виждам нещо — съобщи Че. — Импровизирана писта. Заравнено поле с няколко барачки. Има хелиоптери и един въздушен кораб с изпуснат балон. Ще кацна до тях. Талрик, ти си готов с речта си, нали?

Талрик кимна, но си даде сметка, че момичето не може да го види, затова каза:

— Да, май съм. — Поне в неговите уши твърдението прозвуча крайно неубедително. Така или иначе, скоро щеше да се разбере колко струва речта му.

„Сатър“ и вятърът си размениха по един силен удар, после бунтът в стомаха на Талрик му подсказа, че се спускат рязко надолу. Ахеос нададе стон. Странно беше, че летяща раса като молецородните понася толкова зле механичните полети. После машината се стовари тежко на пистата, Талрик изхвърча към стената и се стовари по задник, а Ахеос изпъшка от болка. Но това не беше най-лошото — „Сатър“ се хлъзна странично и в главата на Талрик се заредиха панически мисли за височината, на която се намираха, за тесните планински платформи, за импровизираната писта, която на практика беше разкаляна ивица пръст… Вкопчи се в привързаните за пода варели. Ако успееше някак да стигне до люка и да го отвори…

В същия миг „Сатър“ се удари в нещо солидно, плъзна се няколко метра назад и най-сетне спря на едно място.

— Някакви войници бързат насам — уведоми го услужливо Че. Талрик се изправи, отиде при люка и освободи заключващия механизъм. Дъждът се втурна решително насреща му през отвора, но той призова крилете си, излетя и кацна върху извития корпус на машината. Наистина идваха войници, цяла дузина, някои на бегом, други летяха във въздуха, и всички размахваха копия. Той ги изчака търпеливо. Дъждът моментално, намокри косата му и туниката под металната ризница. Веднага щом видяха, че от непознатото летало е излязъл осороден офицер, войниците забавиха крачка. Един сержант кацна пред Талрик и козирува.

— Извинете, не бяхме уведомени, че…

— И не би трябвало — прекъсна го Талрик. — Нужна ми е квартира за трима, инженер да погледне машината и спешна среща с дежурния офицер. А, и съберете лекарски консилиум. По възможност от местни доктори.

Сержантът мигаше насреща му.

— Първо трябва да попитам кой сте и какви са пълномощията ви.

„Да видим как ще се търкулне зарът.“

— Капитан Манус, сержант. Пътувам за Капитас. Останалото ще обясня на дежурния ви офицер, не се безпокойте.

Сержантът още не изглеждаше убеден, но опитът на Талрик показваше, че това рядко е пречка. И наистина сержантът прати част от хората си да изпълнят дадените от Талрик указания, а повече от това едва ли можеше да се очаква.

— Добре — похвали го Талрик. — А сега нека двама от войниците ви се качат в леталото. Вътре има ранен, трябва да го пренесат на сухо по най-бързия начин.

Той скочи пъргаво през люка, убеден, че сержантът ще го последва лично, за да не го изпуска от поглед, което ще му даде възможност да го спечели без бавене на своя страна.

Сержантът и един войник влязоха след него и спряха на място, като оглеждаха с подозрение Ахеос и Че.

— Нещо притеснява ли ви, сержант? — попита остро Талрик.

— Капитане, тези са…

— Слуги на Империята, сержант — твърдо каза Талрик. — Сигурно сте чули, че се води война. И че има места, които не са безопасни за слугите на Империята. — Постара се да подчертае правилните думи, защото един офицер от тайната служба, от страховития Рекеф, никога не би признал гласно какъв е, но понякога беше полезно хората да се досещат с кого си имат работа.

Сержантът не беше глупав, пък и за никого не беше тайна, че външната служба на Рекеф често прибягва до услугите на агенти от всякакви раси. От подозренията му не остана и следа — мъжът козирува отсечено и зараздава заповеди на хората си. Дотук добре, помисли си Талрик.

Скоро след това Ахеос бе настанен в една лечебница, неколцина молецородни го оглеждаха нервно от прага на стаята, Че седеше до леглото му. По същото време Талрик стоеше пред местния офицер на външната служба.

Сержант всъщност, установи с облекчение Талрик. Не беше въпрос на късмет, разбира се — Тарн, изглежда, бе най-долу в скалата с приоритети на Рекеф и службата беше поверила ръководството на местното си представителство в ръцете на обикновен сержант. Нищо чудно сержантът да беше и единственият представител на Рекеф в Тарн. Никой не се интересуваше от такива забутани провинциални места. Основната задача на тукашният имперски гарнизон сигурно беше да държи отмъстителните молецородни далеч от Хелерон, което обясняваше и защо губернаторът на Тарн е само майор, а представителят на Рекеф — сержант. По-късно сигурно щеше да се срамува от грубия начин, по който си присвои пълномощията на бедния рекефски сержант, но в момента на деянието се почувства добре — явно отдавна беше държал под похлупак гнева си и натрупаната агресия бе намерила за нужно да се излее точно сега.

Новината се разпространи като горски пожар. Докато вървеше по коридорите на Тарн, осветени след нашествието със сглобени от подръчни материали газени лампи, Талрик със задоволство установи, че и местни, и завоеватели бързат да му сторят път и го сочат един на друг като „човека от Рекеф“. Толкова голямо беше облекчението му, че за кратко наистина се почувства такъв, човек от Рекеф, и съвсем забрави за Че и Ахеос. Воден от тази самозаблуда, Талрик отиде право в покоите, които му бяха подготвили — хубави стаи с големи прозорци, изсечени в скалното лице на планината, — и зачака там информацията, която беше поискал. Защото какво друго би направил един офицер от Рекеф при пристигането си, ако не да прегледа докладите и да разпита местните информатори?

Че беше настояла да остане с Ахеос, но молецородните отказаха да се заемат с лечението му в нейно присъствие. Явно смятаха, че наличието на бръмбарородна в обителта им е по-нетърпимо от присъствието на всякакъв брой осоиди. Заеха се с Ахеос едва след като тя напусна неохотно лечебницата. Лекарите дойдоха преди разпитвачите — редуваха мехлеми и отвари, напеви и заклинания в сложен целебен ритуал. И така цели два дни. Когато дойде ред на въпросите, Ахеос се чувстваше достатъчно силен да се надигне на лакът. Ако не друго, поне можеше да гледа разпитващия го в очите.

Разпитваше го молецородна със сурово лице на границата между младостта и средната възраст. Придружаваха я млад писар и жена с тояга. Тоягата определяше носителката като охрана, макар че присъстващите осородни никога не биха се досетили. Сигурно бяха забранили да се носи оръжие в града, предположи Ахеос, но в техните очи тоягата не заслужаваше внимание.

— Разбрах, че си агент на Рекеф — каза първата жена, като се постара да вложи въпросителна нотка в гласа си, колкото да стане ясно, че все още не са го осъдили като предател. Присъствието на лекарите вече го беше навело на този извод, но предпазливостта никога не беше излишна. Току-виж се оказало, че само въображаемата му връзка с имперския завоевател го предпазва от гнева на собствените му хора.

— Само това ли сте разбрали? — попита Ахеос. Гласът му още не беше укрепнал, но той нарочно говореше по-тихо, отколкото му беше по силите, така че жената да се напряга за всяка негова дума. На този етап думите бяха единственото му оръжие.

— Ти си Ахеос — отвърна тя, — и не си си тръгнал оттук, покрит със слава. Всъщност цяло чудо е, че изобщо си успял да напуснеш Тарн. За последната година си успял да се превърнеш от посредствен ученик в откровен отцепник. А накрая… ето те пак тук.

Той се постара да прикрие чувствата си.

— Нима човек не може да се върне у дома? Отсъствах известно време, вярно е, но не знам да са ме осъждали на изгнание.

Жената хвърли поглед през рамо, но не към придружителите си, което подсказа на Ахеос, че разговорът им стига и до друг — някой от скририте, навярно, — който можеше да е навсякъде в Тарн.

— Пред вратата няма осородни стражи — каза тя, — така че разговорът ни ще бъде чут само от наши хора. Или от мои хора, може би ще е по-правилно. Ти наистина ли продължаваш да твърдиш, че молецородните от Тарн са твоят народ?

— Да.

— Значи не си агент на Рекеф или на осоидите.

— Изводът ви е правилен.

И да беше усетила намека за пренебрежение, жената с нищо не го показа. Гледаха се един друг с безизразни лица.

— Ситуацията в града е деликатна. Не бихме искали по коридорите и в залите на Тарн да тръгне агитатор и да сее хаос.

— Предпочитате да си останете роби?

— Разликата между роб и господар не се долавя от пръв поглед.

Последното го накара да се замисли. Лицето й беше все така неразгадаемо, но нещо в тона й подсказваше, че в Тарн се случват неща, за които той не подозира.

Жената отново хвърли поглед през рамо и Ахеос присви очи. Този й навик беше странен и ненужен. Навик на човек, който е прекарал дълго време далеч от сънародниците си. „Къде обаче?“ Отговорът бързо изплува в съзнанието му. „Била е в Империята, ето къде. Какво става тук?“

Решил беше, че ги наблюдават, но явно имаше и друго. Жената, изглежда, получаваше указания от наблюдаващия я скрир и тези указания не й допадаха особено. Уж каменното й изражение започна да му разкрива разни неща.

— Аз съм Зареа — обяви неочаквано тя.

Ахеос затаи дъх и изчака пулсът му да се успокои — факт беше, че неговите хора не съобщаваха току-така имената си. Научаването на нечие име ти даваше сила. Да ти се представят официално означаваше, че те признават най-малкото за равен. Постъпката на Зареа беше знак, че му се дава достъп до нещо специално.

— Какво става тук? — попита я той.

— Знаеш много за случващото се в Равнините, нали?

— Знам това-онова.

Тя го изгледа замислено.

— Не си достатъчно силен да ставаш от леглото.

— Вече съм по-силен, но не толкова, вярно е.

— Скоро ще се почувстваш по-добре и когато това стане, искам да те запозная с един човек.

Той я изгледа с подозрение.

— И кой е този човек?

Устата й най-сетне се разтегли в лека усмивка.

— Кой друг, ако не новият ни господар, губернаторът на Тарн?

Че спря пред вратата на Талрик, внезапно обзета от колебание. Сигурно имаше и друг вариант, но молецородните я бяха изгонили от лечебницата с отровни погледи и тихи подмятания за „омразния враг“.

Коридорите на Тарн винаги се бяха отличавали с атмосфера на враждебност, освен когато Ахеос крачеше до нея. Дори с подсиленото си от Изкуството зрение, за което не беше пречка обичайната тъмнина на молецородните обиталища, светът наоколо й беше свят на враждебни погледи, демонстративно извърнати глави и осородни войници, които я оглеждаха с подозрение на светлината на фенерите си. По-добре изобщо да не виждаше.

Постояла беше известно време пред един прозорец в скалното лице, вперила поглед в поройния дъжд, изливащ се косо върху импровизираното летище, където „Сатър“ клечеше в компанията на десетина имперски машини. Дъждът помрачи още повече настроението й. Копнееше да полети със собствените си криле като при дебюта си последния път, когато се озова в Тарн.

И ето я тук, вдигнала ръка да почука на… на какво? Молецородните не си падаха по врати, предпочитаха арковидните входове, които се редяха един след друг от стая в стая, истински лабиринт от помещения към планинските недра, и навсякъде владееше отвратителен студ. Малкото врати в Тарн бяха скрити паравани и тайни плочи, които се плъзгаха в каменните стени и за чието присъствие никой външен не би се досетил. Студът също не притесняваше местните, нищо че изглеждаха толкова крехки. Имперските войници бяха навлечени с палта и увити с шалове, дъхът им се къдреше във въздуха, докато се оплакваха един на друг от студа, а в същото време молецородни слуги припкаха край тях по сандали и с тънки туники.

Чу се звук от стъпки, сянка прекъсна леещата се откъм стаята треперлива светлина и Талрик застана на прага — все още с имперската си броня, осороден сред осородни.

„Това беше грешка“ — реши тя. Странно, но той като че ли беше на същото мнение. Когато я видя, на лицето му се изписа горчиво изражение, примирено дори.

— Какво? — попита го инстинктивно тя.

— Ще прощаваш, но ти идваш при мен, а не обратното — каза той и отстъпи назад. Че усети топлината в стаята. Огнището беше напалено, имаше и цели четири лампи — малко имперски уют сред чуждоземския мрак.

— Аз… искаше ми се да поговоря с някого, с когото ще да е — поде тя. — Молецородните не ме харесват, не ми позволяват да стоя при Ахеос, а с твоите сънародници нямам за какво да си приказвам.

Талрик вдигна високо вежда при последните й думи и тя побърза да му се сопне:

— Знаеш какво имам предвид.

— Така е, знам. — Той се върна при писалището, отрупано с документи, някои навити на рула и завързани, други разтворени и затиснати с полирани камъни. — Трябва ли да се лаская обаче?

— Мога да си тръгна, ако искаш — предложи тя, а Талрик стана отново. Имаше странно изражение на лицето си.

„Дали не е самотен?“ Не, не беше това. Изражението му беше като на човек, който е научил интересна новина и иска да я сподели с някого. С когото и да е. „Явно сме добре дошли в Тарн“, помисли си Че.

— Какво има? — попита гласно, разбута някакви документи от една пейка и седна. Странно й беше да поема инициативата от него, да го види толкова разтърсен, и то тук, сред собствените му хора.

— Какво те накара да дойдеш точно сега? — попита той, но въпросът му беше реторичен. — Челядинка Трудан, как изобщо успяваш да опазиш главата си? Отдавна някой трябваше да те е убил. Нямаш и грам усет къде и кога е безопасно да се появиш. Не, ти просто се натрисаш където ти падне като някой… като бръмбар. Точно така те залових аз в Хелерон, така те хвана и Малкан след Битката при релсите. Чух, че и в Соларно си се измъкнала на косъм, така че как изобщо си между живите?

Че не можа да прецени дали Талрик наистина е ядосан, а комай и той не беше наясно. Ала думите му я накараха да се замисли и изведнъж й стана още по-тъжно.

— Не ми липсват ранени приятели — призна тя. — Може би нося лош късмет на хората около себе си.

— Значи носиш лош късмет, но самата ти успяваш да избегнеш последствията му — заключи той. — Челядинке?

— Викай ми Че.

Той примигна насреща й.

— Ако ще използваш по-фамилиарно обръщение от „госпожице Трудан“, нека е Че. Защото си нямаш представа какво е да носиш товара на име като Челядинка.

Талрик дълго я гледа втренчено, а после устата му по своя воля се кривна в усмивка.

— Е, сигурно си права — отстъпи той.

— Талрик… — започна тя, а после спря и се замисли. — Талрик. Виждам, че си си намерил ниша тук. Ако Ахеос се оправи и двамата с него си тръгнем от Тарн… не виждам какво ще те спре да останеш.

Усмивката му изчезна, а с нея и колебливият му гняв.

— Собствените ми хора, ето какво. — Седна отново и бутна неволно с ръка няколко свитъка от бюрото. — Издадена ми е смъртна присъда, Челя… Че. Нека е Че, щом искаш. Рано или късно, и по-скоро рано, отколкото късно, непременно ще попадна на човек, който ме познава. Някой от Рекеф или от армията, кой знае. Опитах се, признавам, да намеря обратен път към своите. — Нова усмивка, този път изпълнена единствено с горчивина. — Когато бяхме в Джерез. Опитах се да продам богомолкородния и другите. Опитах се да проявя лоялност към Империята. Но Империята не желае моята лоялност. Човекът, към когото се обърнах, ме позна и се опита да ме убие. Същото можеше да се случи и тук. Все още може да се случи — всеки път, когато пристигне ново имперско попълнение. Или пък в гарнизона има таен агент на вътрешната служба, който някой ден ще види капитан Манус и ще се сети за майор Талрик. Знаеш ли какво съм аз, Че?

Тя поклати мълчаливо глава.

— Аз съм ръководител на агентурна мрежа, майор от външната служба на Рекеф. Имперски разузнавач, който е посветил живота си на това занятие. Сега обаче не ми позволяват да го упражнявам. А бях добър, бях много добър в работата си. Преглеждах тези доклади и си повтарях: „Трябва да им кажа за това“ или „Следващата стъпка трябва да е тази и тази“, а после осъзнах, че не мога. Не мога да им кажа нищо, а дори да им кажа, те няма да ми благодарят. Вместо това ще ме набучат на кръстосани копия. Вече не мога да използвам уменията си в полза на своята Империя, затова седя и се измъчвам с една куха преструвка.

— Съжалявам.

Очакваше Талрик да се изсмее презрително, но той само кимна сериозно.

— Знам ли, може и да съжаляваш. А ти, как се забърка ти във всичко това?

— Племенница съм на Стенуолд.

Той сведе поглед към документите на писалището и Че благоразумно реши да не го прекъсва. Някакъв ред на мисли се нижеше през главата му в момента, някакво назряло решение, което Талрик е отмервал прецизно още преди нейната поява.

— Сзар се е разбунтувал — каза накрая той.

— Не раз…

— Сзарианците са се вдигнали на открит бунт срещу Империята — прекъсна я Талрик. — Хиляди имперски войници са пренасочени, за да смажат въстанието. Много от тях е трябвало да се отправят на запад, към Равнините.

Че кимна бавно. Имаше известни колебания къде точно се намира Сзар, но разбираше какво има предвид осородният.

Талрик си пое дълбоко дъх.

— Град Мина, от който и двамата имаме мили спомени, също е на крачка от въстание.

— Мина? Значи Кимене е ус…

— Да — прекъсна я отново той. — Мина е на ръба. Част от гарнизона е потеглила на северозапад към Сзар. Въпреки това Империята все още държи града в желязна хватка. Въпросът е ще рискуват ли минасците с още едно въстание.

— Накъде биеш? — попита го тя, защото беше очевидно, че зад думите му се крие още нещо.

— Казвам само — отвърна бавно Талрик, сякаш още се колебаеше дали да изплюе камъчето, — че ако агенти на Равнините решат да отскочат до Мина и да уверят водачите на местната съпротива, че не са сами, че Равнините готвят сериозен отпор, че Сзар и Соларно създават проблеми и че Империята воюва на няколко фронта, тогава минасците със сигурност ще въстанат.

Че бавно се изправи.

— И ти предлагаш да… какво? Аз? Ние? Ние? Ахеос не е в състояние да пътува.

— Ахеос е на сигурно място сред собствените си хора — изтъкна Талрик. — Иначе, да, ние бихме могли да отлетим за Мина с онова твое нелепо летало и да налеем масло в огъня. За друго може и да не ставам вече, но в конспирациите съм ненадминат. На мен минасци никога няма да повярват, но в твоите думи може да се вслушат.

— Не ми се ще да оставям Ахеос сам… — заколеба се тя, но умът й сякаш по своя воля се беше заел да развие идеята на Талрик. — Ще трябва да говоря с него — завърши нескопосно Че.

— Разбира се — съгласи се Талрик. — Но не се бави. Трябва да действаме бързо. Ако минасците закъснеят и се вдигнат на бунт, след като въстанието в Сзар бъде потушено, всичко ще е било напразно.

— Ще говоря с него. Още сега всъщност — реши тя и тръгна към изхода на стаята. Хвърли му последен поглед, преди да излезе, и Талрик се зачуди какво ли вижда в него — почти съюзник или прегорял имперски шпионин?

„Така или иначе, аз още владея занаята. И занаятът владее мен“ — каза си. Предаваше Империята с всеки свой дъх, но със същата лекота можеше да се погледне в огледалото и да предаде Стенуолд Трудан. „Ето, че открих новото си призвание. Имам повече лица и от ликоменящата Сцила.“