30.

Уктебри се размърда на мястото си, обзет от необяснимо безпокойство.

Тисамон щеше да свърши работа. Самият той отдавна беше стигнал до обоснованото заключение, че богомолкородният е идеалният инструмент. Сега започваше да се пита дали мъжът няма да се окаже прекалено добър, прекалено подходящ за целта. Не се беше сещал за това преди. Видял бе как погледна богомолкородният към Алвдан и видяното не го изненада. Неприятно го изненада реакцията на Алвдан, онова, което се мерна в очите му.

„Той знае“ — помисли си изтръпнал Уктебри, после: „Няма как да знае“, а след това и противно на всяка логика: „Знае.“ Не за заговора, естествено. Не за предателството на Седа или на Уктебри, а за Тисамон. Алвдан се беше досетил, че Тисамон иска да го убие.

Беше невъзможно, разбира се. Не беше по силите и на най-добрите дуелисти, на най-решителните убийци. Въпреки това Алвдан бе трепнал инстинктивно, срещайки погледа на богомолкородния.

— Ваше императорско величество — прошепна угоднически Уктебри и се наведе напред.

Алвдан изрече, без да поглежда към него:

— Този мъж, не го харесваме.

Генерал Максин, седнал от другата страна на императора, изпръхтя.

— Значи сте в идеалната позиция, ваше величество, защото ще го видите как умира.

— Вече издадохме заповед — кимна Алвдан. — Ако не загине на арената, ще бъде екзекутиран.

Уктебри видя как Максин смръщва чело при тази проява на лош вкус, после свива рамене и кимва.

— Както нареди ваше величество.

Алвдан изкриви устни.

— Уктебри — излая троснато той, — робе.

— Тук съм, ваше величество.

— Ще стане тази нощ, както обеща. Повече отлагания няма да приема.

„Това било, значи“ — осъзна Уктебри и се смъмри, че не го е проумял по-рано. Съзрял ледената заплаха в очите на Тисамон, Алвдан бе осъзнал по-силно отвсякога своята смъртност. И бе пожелал по-силно отвсякога да се сбъдне мечтата му за вечен живот, с която Уктебри го залъгваше от толкова време, обещавайки му ритуал, който да го избави веднъж и завинаги от тревогите за наследник на трона. Уктебри наистина беше уверил императора, че ще извършат ритуала тази нощ, на годишнината от коронацията му. Дори беше подготвил зала за обещаната церемония — с магически символи по пода, свещи, камбанки и кристали, както и с олтар, разбира се, за жертвоприношението. Всичко това беше фалшификат, заблуда, която да отклони вниманието на Алвдан. Защото ритуалът щеше да се извърши по-рано и със съвсем друга цел.

Бледите ръце на Уктебри стискаха до болка Кутията на сенките в скута му.

Комарородният хвърли поглед вдясно от себе си. Окована за пода и клекнала като домашен любимец, чакаше полуродната дъщеря на Тисамон — допълнителна мотивация, в случай че бащината й решимост се разклати в решаващия момент.

Уктебри погледна към Седа, която седеше между него и императора. Девойката нервничеше. Нейното време — което щеше да е и негово — почти беше настъпило. Всичко беше готово, оставаше само последната съставка — императорска кръв, — а нея Уктебри знаеше къде да намери. С такава кръв по неговите ръце — а следователно и по своите — Седа щеше да премине под негов контрол, тя, както и цялата Империя на осите.

Още не беше решил окончателно накъде да обърне мощта на безчетните имперски армии. Молецородните несъмнено подлежаха на изтребление, защото се бяха постарали да заличат преди много столетия неговата раса, но Уктебри все по-често си мислеше, че преди да се разправи с тях, е добре да даде урок на неверниците от собствения си вид. Щеше да ги измъкне от дупките им, да ги изкара на светло и да ги изправи пред трона. Щеше да им покаже своето творение, своята марионетка, вещицарица Седа, а след това може да обезкърви някои от тях, както са го правели в старите времена. О да, Империята беше узряла за възкресяването на някои обичаи от Вещото време, нововъведения, които едва ли щяха да срещнат съпротива сред един толкова простодушно свиреп и енергичен народ като осородните.

Седналата до него Седа се огледа за пореден път. Даваше си вид на притеснена и изнервена, но вътрешно отмяташе по списък познатите лица.

„Всички са по местата си, поне онези, които виждам оттук.“ Утре заран или щеше да е победила, или да е мъртва, това й беше пределно ясно. Така или иначе, поне щеше да се е отървала от злобата на брат си и от постоянните заплахи на Максин. И да е приключила със заговорите.

Клекнала зад Уктебри, Тиниса не отделяше поглед от Тисамон. Ръцете й бяха вързани, краката — оковани за пода. Втрисаше я, гадеше й се от ужасно предчувствие. „Не искам да виждам това.“

„Но трябва.“ Защото някой трябваше да го види, и то някой, който го познава, който го обича. Каквото и да станеше, трябваше да бъде видяно.



Когато застана пред тях, тълпата се укроти като по команда, седемстотинте осородни зрители затаиха едновременно дъх. И не само заради него, разбира се, а и заради Фелисе, с която се бяха появили едновременно на арената. Тя също беше участвала в подгряващите двубои. Видяла нея, видяла и Тисамон, тълпата бързо бе стигнала до логичното заключение, че двубоят помежду им ще ознаменува кулминацията на игрите.

Бяха й взели сияйната броня, срещу която жилата бяха безсилни. Носеше само платнена превръзка през гърдите и кожени каиши, стегнати през раменете и гърба. Това, както и широки бричове до коленете като на Тисамон. Осородните обичаха кръвта да се лее свободно, раните да се виждат. Фелисе стоеше с гордо вдигната глава, сякаш никога не са я залавяли. И тя, като Тисамон, беше дошла тук по своя воля.

„Не сме затворници, изправени тук с изтеглени за бой остриета. Не, тук и сега, на тази арена, стоят Тисамон и Фелисе такива, каквито и най-яките решетки не могат удържа.“

Мислите му бяха ясни, назатлачени. За пръв път от двайсет години. Точно сега ли трябваше да се отърси от лудостта си! Точно сега ли трябваше да разбере, пред стотици свидетели, че обича Фелисе повече от всичко на света.

Погледна я право в очите. Сблъсъкът на погледите им беше толкова осезаем, че обърка ритъма на стъпките му. Нейният го прободе с нажеженото острие на клокочеща страст.

Не страстна омраза, а страстна любов. „Тя има всички основания да ме мрази.“ Сред тълпа от врагове, миг преди последната си битка, Тисамон ликуваше вътрешно. „Аз съм истински щастливец и благодаря на съдбата.“

Бяха й оставили меча, разбира се — характерното за Федерацията оръжие с дълга дръжка, което се движеше като светлина и сенки в ръцете й. Самият той имаше ръкавицата си с острието, старата дружка, която чувстваше като част от тялото си. Двубоят им щеше да е единствен по рода си, двубой, какъвто имперците не бяха виждали преди.

Кожените каиши на раменете й не бяха за защита, нито имаха декоративна стойност. Осородните бяха измислили този хитроумен начин, за да попречат на гладиаторите да призоват крилете си, но без да затрудняват движенията им. Искаха Фелисе да се бие, но не и да лети.

Той задържа погледа й. Нямаше нужда да казва каквото и да било, нито да поглежда другаде. Тя го разбра и на свой ред само с поглед му даде да разбере с какво може да му съдейства. Стояха един срещу друг на пясъчната арена като противници, но имаха обща цел. Тисамон усети как собственият му ум се освобождава от излишествата, отърсва ги едно по едно, оголва се до необходимото за мисията. Тълпата мълчеше, сякаш и осородните бяха част от общия план. Тишината беше почти заговорническа.

Той изтегли сърпа си назад и нагоре, свободната му ръка бе изпъната напред да парира, тежестта му — прехвърлена върху задния крак. Мечът на Фелисе се повдигна вертикално пред нея под лек ъгъл напред. Острието разполовяваше образа й.

Бяха като танцьори, които чакат да започне музиката, помисли си Тисамон.

Когато Фелисе направи първата вихрена стъпка на танца, Тисамон се люшна, първо наляво, после надясно, острието на меча се спусна към лицето му, той го отблъсна с дланта на свободната си ръка. Сърпът се включи на свой ред в танца. Тисамон не й даде време, замахна към главата й, после към хълбока. Тя се отдалечи с пирует.

Помежду им отново се отвори пролука. Започнаха да се обикалят в кръг, да се дебнат; тълпата полудя като в треска. Толкова удари и всеки смъртоносен сам по себе си, а нито капка кръв. И двамата бяха толкова бързи, толкова сигурни в себе си, че зрителите трябваше сами да разгадават по спомени и със закъснение всеки сблъсък и да се дивят, че дуелистите още са живи.

Тисамон подхвана атака; отпусна докрай юздите на уменията си; изпълни се с чиста радост от равностойния танц — сърпът танцуваше около гарда й, плъзгаше се по стоманената дължина на нейното оръжие, стрелкаше се да захапе очите й, корема й, гърлото й. Най-сетне беше свободен да се развихри в пълна мяра — Фелисе беше достатъчно добра да парира атаките му и дори да ги обръща срещу него, без да пести сили. Опитваше се да го убие. С цената на всичко, впрегнали докрай умения и сила, всеки от тях се опитваше да убие другия с пълното съзнание, че това е невъзможно.

„Безсмъртни ли сме?“ Да, докато траеше този танц на откраднати мигове, те наистина бяха безсмъртни.

Тисамон скъси рязко дистанцията. Тя наклони глава и сърпът остави резка на бузата й. Нейният меч ухапа рамото му. Фелисе се усмихваше; Тисамон осъзна, че също се усмихва; усетили бяха възбудения шепот, ливнал се като вълна през публиката при вида на първата кръв. Разделиха се отново.

Няколко капки от кръвта на Фелисе лъщяха по острието на сърпа. Тисамон вдигна метала към устните си да я вкуси. Тълпата пощуря. Варварският жест на чужденеца ги подпали. Само Фелисе позна целувката.

И разбра всичко докрай.

Нападна го, мечът й разсече широки арки вляво и вдясно от него; той замахна да я прониже в гърдите, тя парира удара с въртеливо движение, което се преля в контраатака, достатъчно силна и целенасочена да разцепи черепа му на две. Той се смъкна на едно коляно и замахна към ребрата й отвън навътре, ала тя скъси стремително дистанцията и вместо със сърпа, Тисамон я поряза с шиповете на подлакътника си. Фелисе хвана меча си с две ръце и го вдигна високо за удар, той се хвърли напред под върха на оръжието, хвана я през кръста със свободната си ръка, регистрира подсъзнателно шока от допира на кожата й в неговата, топла и силна. Мечът й отвори плитка рана на ключицата му, а Тисамон я завъртя със себе си, сърпът му изписа мълниеносни срезове напреко на раменете й, първо лявото, после дясното.

Пусна я и отскочи назад за следващия сблъсък. Едва се удържаше в кожата си. Бе толкова жив! Фелисе приклекна в отбранителна стойка, готова да посрещне атаката му. Той се напрегна за скок.

За един кратък, изгубен миг Тисамон се зачуди дали не е съществувал и друг път за тях двамата, нещо повече от това. Едва ли. „Били сме обречени от самото начало.“ Трагедия без съжаление — един от крайъгълните стълбове на богомолския мироглед. „Накрая ще се окаже, че съм бил богомолкороден за пример.“

Вече тичаше към нея, когато Фелисе разтърси рамене. Каишите, които Тисамон беше срязал преди миг, паднаха и крилете й се появиха от нищото.

Сърпът му още беше изтеглен назад, когато се срещнаха. Тисамон взе меча й, тя го прихвана под мишниците и се оттласна от опесъчената арена.

Не можеше да излети нависоко, разбира се. Но на него му трябваха само два-три метра височина в добавка към инерцията на собствения му скок. Миг по-късно пред изумените погледи на седемстотинте осородни Тисамон стъпи на оградния зид и уби трима войници още преди да е възстановил равновесието си. Междувременно, Фелисе си беше взела меча и двамата започнаха да се бият наистина.

Войниците по периметъра се юрнаха панически напред — двамата гладиатори бяха кацнали точно срещу императорската ложа, намираха се на някакви си четири-пет метра от императора и бързо скъсяваха разстоянието. Настана хаос от препъващи се един в друг войници, трясък на тежки доспехи и пречкащи се копия. Копията може да бяха идеални за поддържане реда на арената, но не и за близък бой. Паникьосаните войници не можеха да отстъпят назад, защото всяка отстъпена педя земя беше една педя по-близо до господаря им. Захвърлиха безполезните копия. Жилата им фучаха покрай или между двамата пощурели роби, прогаряха въздуха или телата на други войници. В блъсканицата късите остриета на нейния меч и неговия сърп подложиха на безмилостен тест бронята и бойните умения на охраната и бързо ги развенчаха — всяко слабо място бе пронизано, всеки шев разпран. В първите шеметни секунди осородните стражи от най-вътрешния кръг на мелето полегнаха назад като венчелистчетата на цвете.

Войниците от последната охранителна линия, тази току пред императорската ложа, се хвърлиха напред с къси мечове в ръка, напираха и крещяха на колегите си да им сторят път. Стражите, които доскоро стояха зад Уктебри и принцесата, също се втурнаха да помогнат. Дори императорският писар стискаше самоотвержено ножчето, с което си остреше перата.

Тиниса гледаше безпомощно, притисната в пълна мяра от тежестта на оковите си. Гледаше немигащо баща си в този миг на страховито величие. Тълпата около арената крещеше, викаше, окуражаваше дори, клатушкаше се на ръба на бунта, ала светът на Тиниса беше онемял. Очите й не виждаха друго освен двете сражаващи се фигури, ту закривани от осородни войници, ту изгряващи отново на личния й хоризонт. Видя, че Фелисе има кървяща рана напреко на ребрата, а гърбът й е пресечен от сочната червена бразда на облизало я жило. Един войник грабна пречупеното си копие и успя да забие върха му в крака на Тисамон, преди богомолкородният да го убие. Раната изобщо не забави Тисамон. Тиниса усети сълзи да се стичат по бузите й. „Няма да се справи. Твърде много са, дори за него.“

Погледна към ненавистния грозник до себе си и разбра, че успехът на Тисамон не влизаше в неговия план. Тисамон беше изпълнил предназначението си, създавайки хаос, от който Уктебри Саркадът да се възползва.



„Идеален е.“ Уктебри изпиваше с ликуващ поглед богомолкородния, гледаше го как тъче между жила, копия и мечове, как сече с неуморния си сърп и отмята покосените мъже като ръкойки жито. Жената водно конче не отстъпваше на бързината му. Мечът й се стрелкаше и потъваше в плът, движенията й бяха икономични, контролирани и безмилостни, съсичаха китки и вратове, пореха незащитени гърла, изкормваха. А после мечът се заклещи в тялото на поредната жертва, жената го заряза без колебание и разгъна шиповете на палците си. Появата й не влизаше в плана на Уктебри и за миг той се запита: „Дали пък не биха могли с общи усилия да?…“

Абсурд. Още и още войници прииждаха, стичаха се покрай арената или прелитаха над нея. Пък и ако беше възможно да умре от ръката на гладиатор, Алвдан отдавна щеше да е мъртъв. Уктебри осъзна, че се е хванал в собствения си капан, седеше и гледаше с ужас и омая вършеещия възел от кръв и танцуващи оръжия. Имаше работа да върши, а Тисамон и Фелисе, приковали вниманието с прощалната си демонстрация на свръхчовешки умения, му бяха осигурили нужното спокойствие. Никой не го гледаше, дори императорът. Както подобава на гладиаторски борби, всички бяха вперили поглед в клането.

Огледа се и видя, че стражите, обграждали го допреди броени минути, са се включили до един в битката. Подсмихна се развеселено при вида на генерал Максин — вместо да се притече на помощ в защита на сюзерена си, генералът се беше оттеглил в дъното на ложата и не сваляше очи от кървавата схватка, която се люшкаше като разгневен рояк стършели на ръба на арената. Спокойно можеше да забрави за Максин.

„Сега.“ Ръцете му се сключиха решително върху Кутията на сенките, която беше докопал с цената на гигантски усилия. Нуждаеше се от сила, за да го направи, сила отвъд неговите способности, сила от време, когато магията е била навсякъде, а магьосниците не са се спирали пред нищо.

„Летриме, призовавам те — нареди той. — Призовавам те да ми служиш.“

Тя се появи от нищото като бълбукащ въздух, сгърчено петно от шипки и трънаци, побрало в себе си човешкия й силует, прободен като игленик, разпнат. Погледна го с многофасетни очи, озарени от ледената светлина на безстрастната й омраза.

— Убий го — нареди Уктебри. Нямаше нужда да уточнява кого. — Дай ми силата му.

Силата на император, това търсеше Уктебри. Под мантията и короната си Алвдан беше обикновен смъртен, издигнат до висотата на трона поради произхода си, но сами по себе си символите на властта носеха сила в света на магията. Силата на един император беше спойката, свръзката на неговата империя; силата на един брат можеше да обвърже сестрата.

Летриме се метна напред, разбърка въздуха, но Алвдан не видя нищо от това. Той стискаше с ръце облегалките на трона си, притиснал гръб назад. Гледаше към Тисамон, и от центъра на мелето, от окото на кървавата буря Тисамон отвърна на погледа му. Уктебри видя как Летриме вдига богомолския си сърп — стомана, сляла се с хитинова плът. Видя я и стисна толкова силно Кутията на сенките, че ноктите му изстъргаха в дървото.

Тиниса се хвърли напред с вик, но никой, дори Тисамон, не я чу. Двамата самотни бойци, Тисамон и Фелисе, започваха да отстъпват. Тежестта на осородните ги смазваше. Фелисе имаше кървава рана отстрани на главата си, едното й око беше затворено. Ръцете й бяха покрити с кръв до лактите, палците й вършееха неуморно. Меч потъна в хълбока на Тисамон, шокът заля като вълна лицето му и се оттече без следа. Тиниса го чуваше как крещи — без думи, само протяжен вой, който звучеше почти триумфално. Осородните бавно, но сигурно ги погребваха.

Тиниса извика отново, усетила физически болката, когато отчаян войник заби копието си в гърба на Фелисе. Жената се изви назад, но войникът беше извън обхвата на нейните шипове. Жило прогори въздуха край нея, уцели лицето на страж в далечния край на мелето и го събори на арената. Фелисе заби палците си в очите на друг осороден.

Тиниса продължи да се дърпа неистово напред, посягаше с окованите си ръце, сякаш би могла да спре някак случващото се, да го прекрати, да сложи край. Видя как Фелисе се превива на две, пронизана с меч под ребрата. Лицата на осородните бяха страшни за гледане — разкривени, но не от омраза или гняв, а от героично безстрашие и несъмнена готовност да дадат живота си за своя император.

Фелисе се беше свлякла на колене. Тисамон се хвърли към нея, закла с чисто движение най-близкия войник и отблъсна за миг останалите. Подхвана Фелисе с другата си ръка, ръка нарязана и кървяща. Жената се отпусна безжизнено и Тиниса разбра, че е мъртва.

Един осороден се хвърли напред с копие. Тисамон скочи да го посрещне, пое върха на копието в лявото си рамо и разгъна сърпа да среже гърлото на войника.

Смееше се, видя Тиниса. Не, плачеше.



Алвдан се сгърчи на трона, когато Летриме заби сърпа си в облегалката и продължи да натиска, докато неясното петно на сивия му връх не се показа от гърдите на императора. Уктебри видя как устата на Алвдан зяпва в бездънен ужас, толкова широко, че сякаш челюстите му се разкачиха. А после императорът изчезна за миг, залят от масата на гърчещи се тръни и насекомски крайници. Уктебри видя как лицето на богомолкородната се свежда за пир, красиво въпреки острите си като бръснач мандибули.

Уктебри извади ножа си и го вдигна над кутията. Не беше специален нож, нямаше си позлатена дръжка, нито инкрустация от скъпоценни камъни, нито сребърни заврънкулки по острието, и не случайно — комарородният знаеше, че не му е нужен магически нож, защото да притежаваш Кутията на сенките беше магия само по себе си.

„Дай ми го“, нареди той и кръвта започна да тече — не откъм наглед непокътнатото, но гърчещо се тяло на Алвдан, а по дължината на неговия нож. Няколко капки в началото, после червено ручейче, накрая плътен поток, който се стичаше по ножа, изливаше се върху кутията и пръскаше по дрехата на Уктебри. За неговата раса кръвта беше в основата на всичко.

Той вдигна кървящия нож към устата си и извади език да опита вкуса на императорска кръв. После го протегна към Седа. Червените му очи я приковаха.

— Вкуси — нареди й той.

Тя го погледна с усмивка, но поклати глава.

— Не.

— Безсмъртие — изсъска той. — Не ми казвай, че не вярваш в магията.

— О, вярвам — отвърна Седа. — Вярвам, че можеш да ми сториш разни неща.

— Вкуси я, малка глупачке! — изплю вбесен Уктебри. Кръвта се стичаше по ръката му и капеше на пода. Лицето на Седа се изкриви от чувство, което дори нейният дългогодишен опит в преструвките не успя да прикрие, тя извика и изби оръжието от ръката му.

— Глупачка! Ти си обвързана с това! Само него имаш, нищо друго! — изсъска Уктебри, но Седа вече не го гледаше. Отстъпваше назад с поглед, вперен някъде над рамото му.

Уктебри реагира инстинктивно. Не можа да се сдържи и погледна зад себе си.

Някакъв човек се беше откъснал от мелето. Покрит беше с кръв от глава до пети, едната му ръка липсваше, отрязана при китката, счупена дръжка на копие стърчеше от крака му. Едва откъснал се от битката, човекът получи още един удар — войник заби меча си в гърба му, заби го и изпусна хлъзгавата дръжка. Вече нищо не спираше привидението — окървавената, осакатена твар се хвърли с протяжен боен рев към амфитеатралните скамейки.

„Плячката ти вече е мъртва“ — помисли си Уктебри, хвърлил поглед към обезкървения труп на покойния Алвдан Втори, император на всички оси. Тази мисъл още го занимаваше, когато Тисамон стигна до него с вдигнат за удар сърп.

За част от секундата Уктебри впрегна силите си да овладее с магия уязвимото съзнание на богомолкородния, който от толкова време му служеше като послушен инструмент. Съзнанието на Тисамон беше изпълнено с болка, ярост и съкрушена любов, така хлъзгаво от кръв, че захватът на комарородния се плъзна безпомощно при първия си досег с него. При втория успя да го подчини на волята си, ала миг по-късно нещо прониза собствения му крак току под коляното, разкъса робата му, сряза кожа и мускули по цялото протежение на прасеца му, а накрая се заби между пръстите и прикова крака му към дъсчения под на ложата. Заедно с ужасната болка дойде още по-ужасяващата мисъл, че острието, проляло собствената му безценна кръв, е същото, което Седа беше избила от ръката му… и което сега беше в ръцете на Тиниса.

Стиснала трескаво дръжката на кинжала, Тиниса видя как осороден войник с разсечено от сърпа на Тисамон лице забива до дръжката оръжието си в гърба на баща й, на педя от другия меч, вече забит там. Видя как Тисамон потръпва, чу го да изрича нещо — дума или име, може би. „Фелисе“, сякаш.

Сърпът се спусна, Уктебри изпищя и вдигна единственото нещо, с което можеше да се защити.

Тисамон заби острието на сърпа си в Кутията на сенките. Безсловесният му вик още не беше затихнал, когато покритите с многопластова резба стени на кутията се разхвърчаха на трески. Нещо като малък взрив отекна в ръцете на Уктебри, нещо възвря и се изпари, съсухри се и умря пред очите на Тиниса.

Уктебри чу победоносния вик в главата си, гласа на неговата робиня Летриме и на другите, на всички, обречени заради стореното в Даракион, чу ги да крещят триумфално, когато задържащата ги котва изчезна внезапно, а възелът в тъканта на света се разплете.

Сърпът на Тисамон се заби дълбоко в тясната гръд на комарородния, кръвта му плисна по пода и се изгуби там в откраднатото величие на императорската кръв.

Загрузка...