Привидението от храма

ГЛАВА IX

Дългът принуждава Ма Жун да изпие немалко ракия; една дупка спасява живота му

Приблизително по същото време, когато съдията седеше сред домочадието си на масата, Ма Жун се изправи на тезгяха на евтина та улична питиепродавница зад Храма на бога на войната. Двамата носачи, които завари да си пийват там, побързаха да си платят сметката и си заминаха. Кръчмарят, висок мъжага с грубиянски вид и широка разпасана куртка, изпод която се показваше косматата му гръд, протегна ръка и премести към дъното мъждукащата газена лампа, която осветяваше сергията.

Ма Жун мигновено се досети, че официалната му черна шапка на съдебен офицер плаши посетителите. Той извади от ръкава си шепа медни грошове и ги постави на тезгяха, като си поръча питие. Кръчмарят посегна да прибере парите, ала помощникът на съди ята бързо ги затисна с едрата си лапа.

— Не бързай, приятелче! Ще трябва да си ги заслужиш. Искам да си поприказваме за Сенсан. Онзи, дето са го убили снощи. Познаваше ли го?

— Има си хас! Изгубих още един постоянен клиент. А тъкмо беше на път да се замогне. Миналата седмица разправяше, че готвел голям удар. Много пара щяло да падне!

— Сигурно е забъркал нещо с някой от ония варвари, нали?

— О, не! Сенсан не придиряше много, но все пак се държеше настрана от ония проклети чужденци.

— Тогава за кого е работил? Силата му беше в мускулите, а не в главата и няма как сам да е измислил нещо.

Събеседникът му сви рамене:

— Според мен ставаше въпрос за изнудване. А за това си го биваше.

— И кого може да е изнудвал според теб?

— Нямам представа. По принцип си беше дърдорко, но за този случай мълчеше като гроб. Каза само, че го чакало цяло гърне с жълтици.

— Къде живееше този нехранимайко?

— Където завърне. Напоследък често нощуваше в изоставения храм. Още едно питие?

— Не, благодаря. Да не би онзи, когото е изнудвал,: също да е нощувал в храма?

— Да не сте полудели? Че кого можеш да изнудиш там? Бялото привидение ли? — кръчмарят плю възбудено на земята.

— Главатарят на просяците може и да знае. Впрочем кой е той сега?

— Никой. В тоя загубен град беднякът едвам свързва двата края, господине. Първо хранениците на оня негодник Чън Моу туриха на цялата търговия мръсните си лапи. После пък се яви брадатият кучи… извинете, исках да кажа настоящият съдия. И държи всичко под око! Господи, току-що ме отмина старият Чоу! Без дори да погледне назад! Чуйте ме, господи не, вървете си, моля ви. Направо ми съсипвате търговията. Ако искате да си поговорите надълго и на широко с някого, потърсете стария главатар на просяците.

Ма Жун побутна към него грошовете.

— Нали току-що каза, че нямало такъв.

— Сега наистина няма, но последният ми беше редовен клиент. Един голям мъжага, същински великан, като че ли от татарски произход. Никой не можеше да му се опре. Но сега остаря и съвсем грохна, нещо го е закъсал със сърцето. Чувах, че живеел в някакво мазе. Много благодаря за парите, но недейте да идвате пак, ако е възможно!

Ма Жун изръмжа нещо и си тръгна. Помисли си, че изнудването наистина би могло да бъде сериозен мотив за двойно убийство. Скритият в храма пакет, който напразно са дирили, вероятно е съдържал разобличителни доказателства. Отначало жертвата се е опитвала да ги открие, но после, като не е успяла, се е стигнало до убийство на двамата изнудвачи.

Следващия час Ма Жун прекара в посещение на още четири кръчми. На излизане от последната вече мърмореше под носа си:

— Ех, защо не е с мен сега Цяо Тай! Друго си е с приятел, и работата върви по-леко. Чудно какво ли прави сега в столицата? Като нищо пак е хлътнал по някоя фуста! Май с доста скоросмъртница се налях, а нищо не научих. Всички разправят едно и също: че Сенсан бил голям скандалджия и побойник и нямал друг приятел освен Алю. Сигурно нищо повече няма да ми каже и оня главатар на просяците. Явно е съвсем изпаднал старецът и мизерува, щом само някогашният му пръв помощник не го е напуснал. Май ще трябва…

В този миг вдигна глава към един висок слаб мъж, който го задминаваше, и позна в него художника Ли Къ.

— Какво ви води в тази част на града, господин Ли?

— Започнах сериозно да се тревожа за моя помощник Ян, господин Ма. Изобщо не се е прибирал. И преди се е случвало да се запие, но винаги ме е предупреждавал. 0бикалям кръчмите да го търся. А вие накъде?

— Към стария храм на хълма. Обадете ми се, ако не откриете Ян. Можем да предприемем редовно съдебно издирване. Довиждане.

Ма Жун се запъти към източната врата. Взе от стражите един малък ветроупорен фенер, след това хапна набързо в една от евтините гостилнички край пътя и се почувства напълно готов за изкачването на стръмните стъпала. С падането на нощта бе станало доста хладно, но той все пак успя да се изпоти обилно.

— Чудя се защо ли строят проклетите си храмове все по разни чукари! — промърмори той. — Сигурно гледат да са по-близо до небето.

Щом излезе на поляната пред трикрилата храмова порта, двамина мъже изскочиха иззад кипарисовото дърво, вдигнали тежки тояги. В следващия миг раз познаха Ма Жун, отдадоха чест и доложиха, че засега е първият посетител. Той забеляза с доволство, че единият от тях е Фан, буден момък.

— Възнамерявам да поогледам около храма — съобщи Ма Жун. — Вие си пазете тук. Ще ви свирна с уста, ако имам нужда от нещо. И вие ми свирнете, ако видите някой да се навърта наоколо.

Той прекрачи прага и огледа набързо предния двор, призрачен под бледите лъчи на пълната луна.

„Наляво градината всъщност си е същинска джунгла — помисли си той. — Е, да карам подред. Първо ще огледам главната зала на храма, сетне ще си представя, че съм убиец с труп и глава на ръце.“

Щом се изкачи по стъпалата на централния вход, откри, че началникът на стражата е запечатал шест крилата врата след посещението на съдията Ди следобеда. Скъса залепената хартия и подпря яко с рамо изметнатата врата, докато с мъка успя да открехне едното крило. Тъкмо се канеше да пристъпи в просторната зала, изпълнена с непрогледна тъмнина, когато нещо го накара да замръзне на място. Стори му се, че някаква врата се захлопна в дъното на помещението. В следващия миг отново се възцари пълна тишина. Проклинайки наум, Ма Жун запали с огнивото си фенера, вдигна го високо и пристъпи напред. Светлината извади от мрака масивните колони и голямата олтарна маса. Той забърза към малката врата вляво от олтара, защото шумът като че ли бе дошъл оттам. Отвори рязко. Две стъпала водеха на долу към тесен и дълъг вътрешен двор, застлан с плочи. Не се виждаше жива душа.

— Трябвало е началникът да запечата и тази врата — гневно изръмжа той. — А може и да ми се е счуло…

Подуши из въздуха и изведнъж настръхна. В ноздрите го удари същата тежка миризма на тление, каквато беше усетил в дома на Тала.

— Небеса, да не би тук да са заровени липсващият труп и главата? Господарят явно не е претърсвал насам, плочите по пода изглеждат непокътнати, по крити с боклук.

Вдигна фенера над главата си и огледа гредите на тавана.

— Каква е тази ниша над входа? Ако има стълба, човек много лесно може да напъха вътре труп. Нищо чудно убиецът да е направил точно това. Никой не му е пречел, имал е на разположение цяла нощ.

Разтвори двете средни крила на главния вход, подпря ги с камъни и провеси фенера на кожения си колан. Впи пръсти в горния ръб на вратата и се вдигна на мускули, след което намести пръстите на краката си в отворите на железните декоративни решетки. Разкрачен, подпрял по един крак на всяко крило, успя да надникне в тъмната наша. Пред лицето му прелетя тъмен силует и той едва запази равновесие.

— Тия проклети прилепи! Вътре явно могат да се поберат цели ята, че и два трупа отторе. Но няма нито труп, вито глава. А и мирише тъй гадно, както долу в централната зала.

Слезе и угаси фенера. Постоя известно време в пролуката между двете крила, оглеждайки гъсталака отдясно в предния двор.

— Сигурно под този голям дъб с изхвръкнали коренища е бил полегнал добричкият Алю за заслужен отдих. Значи мятам трупа през рамо и слизам в двора. Отсечената глава съм увил, да речем, в пояса си. Или пък поверявам този безценен товар на приятелчето си. После…

Ма Жун прекъсна размишленията си и се вторачи в треволяка зад дъбовото дърво. Прокара уморено ръка по челото си.

— Готов съм да се закълна, че ми се мярна някакъв бял силует. Като че на жена. Доста висока, в дълга била дреха, която се влачеше по земята. Бързо след, нея!

Изтича, но не откри нищо друго зад дъба освен избуял бодлив храст диви бели рози.

— Къде ли изчезна това видение… — запита се той, после се наведе и се вгледа в прекършените стъбла. Разтвори старателно ниските клони и се засмя доволно: — Виж ти, имало пътечка. По-точно, някога е имало, преди време. Цялата е обрасла.

Коленичи и запълзя на четири крака под надвисналия храсталак. Като човек, познаващ безпогрешно гората, лесно проследи изоставената от години пътека. Скоро отново успя да се изправи на крака и продължи да върви безшумно, като час по час спираше, за да се ослуша. Не долови нищо особено освен цвъртенето на цикадите и от време на време — рева на нощен звяр. Запали фенера и огледа шубраците. Сто ри му се, че по някои листа има тъмни петна. Беше на вярна следа. Изоставената пътека лъкатушеше сред високите дървета и накрая го изведе на малка полянка, откъдето се отклоняваше в друга посока.

— Сигурно води към задния двор на храма. Аз да карам все наляво.

Подуши въздуха. Сред влажния дъх на гниещи лис та се долавяше нежен аромат.

— Бадемов цвят, явно напред има бадемови дървета.

И наистина ги съзря след малко, израсли около стар кладенец. Окапали бели листчета покриваха като снежинки обраслите с мъх камъни. През храстите отсреща се виждаше висока стена. На едно място зидарията беше порутена и зееше дупка, широка около метър. До кладенеца се издигаше буренясала камара от стари изпочупени тухли и едри камъни. Ма Жун вдигна очи. През клоните на дърветата съзря лявата кула на изоставения храм и на часа разбра къде се намира.

— Този изоставен кладенец е в самото дъно на проклетата градина. Къде ли се завря любезният приз рак? Дали не се е промушил през дупката в стената, или пък е тръгнал по другата пътечка, която отминах? Но поне тук го няма, слава на небесата!

Говореше си на глас, за да потисне тревогата си — свръхестественото беше единственото на този свят, което истински го плашеше. Вгледа се внимателно в тъмните силуети на дърветата, но наоколо нищо не шавна. Сви рамене и се обърна към кладенеца.

— Идеално място за съхраняване на нежелани трупове, дума да няма. Виж ти, тъмни петна по ръба на стубела, а надолу по зидарията — морави!

След тона надникна в кладенеца.

— Така като гледам, най-малко седем метра е дълбок. Стените са обрасли, въжето ми се струва изгнило, но май ще издържи поне фенера ми.

Помощникът на съдията завърза фенера и го спусна в кладенеца. Под бръшляновите листа се виеха жила ви лиани, изскачащи отвред през пролуките между старите тухли. Големи парчета от зидарията бяха изпопадали, на места зееха дупки. Той се взря напрегнато в дъното.

— Камънаци и бурени — промърмори разочаровано. — Но сигурно и трупът се гуши някъде там.

Ма Жун изтегли фенера и го закачи на колана си. После се покатери на стубела, залови се здраво за една по-дебела лиана и потърси с пръстите на краката си някаква дупка в зидарията. Беше добре трениран физически, но тук трябваше да внимава за всяко движение, тъй като на много места старите тухли поддаваха и се ронеха под тежестта му. Накрая успя да се спусне най-долу и скочи сред бурените на дъното. Отстъпи веднага настрани, защото десният му крак бе попаднал на нещо меко. Наведе се и по лицето му пробяга доволна усмивка. Беше човешки крак. Ма Жун разтвори стъблата и откри гол, лежащ ничком обезглавен, труп на едър мъж с татуиран гръб. Помощникът при клекна и насочи светлината на фенера към татуировките, ярко оцветени в зелено, синьо и жълто.

— Доста се е поохарчил — измърмори той. — Тази озъбена тигрова муцуна между плешките е трябвало да го пази от нападение в гръб. Но така и не го е опазила, точно в гръб са го наръгали, под лявата ! плешка. Сенсан е, няма кой друг да е… Гледай ти,; какви мускули на ръцете и на краката! Къде е обаче главата на другия мъж?

Ма Жун опипа тясното пространство наоколо, но откри само вързоп сини дрехи. На едно място зидарията бе изкъртена и в стената на кладенеца се виждаше плитка ниша, висока около един и дълбока над половин метър. Все така приклекнал, той насочи светлината навътре. Право в него се взираше един оцъклен поглед. Едра жаба премигваше с изпъкналите си очи. Ма Жун потръпна.

— Излиза, че убиецът си е занесъл у дома отсечената глава. Е, май е време да излизам. Момчетата ще донесат въжета и носилка,после… Пресвети небеса! Към него със свистене полетя едро парче зидария. Отломъкът профуча на сантиметър от лявото му рамо и тупна тежко върху гърба на трупа. Ма Жун светкавично прекатури фенера и превит на две, се пъхна заднишком в нишата. Обви колене с ръце, заби в тях брадичка и успя да се вмести във вдлъбнатината. Още няколко тежки къса се стовариха пред него.

— Спри веднага, глупак такъв! — изкрещя той. — Ох, рамото ми! Стига…

Ма Жун продължи да стене, после умишлено нададе силен крясък, който постепенно заглъхна. Отгоре паднаха още няколко тухли, последвани от обрасли с. мъх камъни. Един от тях отскочи от стената и се стовари право върху лявото му ходило. Ма Жун едва сподави рева си. Наоколо забарабаниха малки отломъци, после настана тишина. Остана така свит без крайно дълго, както му се стори, напрегнато заслуша, но като че всякакъв шум бе секнал и той най сетне се реши да изпълзи от заслона си. Разтърка изтръпналите си крака и се вторачи нагоре в пръстена на кладенеца. Увери се, че няма никой, и отново. запали фенера.

— Няма да е лесно да те измъкнем изпод тази камара, приятелче… — промърмори той. — Но на мен тя ще ми помогне да изляза. Трябва да потърся благодетеля, който те зави така грижливо.