Привидението от храма

ГЛАВА XVIII

Ма Жун не успява да спаси живота на една жена; старшият писар разказва как вестта за съкровището е пристигнала в Ланфан

Силната гръмотевична буря, която се разрази над Ланфан няколко часа преди зазоряване, бе прочистила и освежила въздуха. Когато съдията Ди, придружен от третата си съпруга, излезе в градината за кратка утринна разходка, над езерото с множество разцъфтели бели и розови лотоси се стелеше хладна омара. Съдията реши, че ще е добре да изядат сутрешния си ориз в беседката.

Хранеха се в пълно мълчание, наслаждавайки се на свежия въздух и очарователната гледка. След като приключиха, останаха още малко при червените мра морни колони, като от време на време хвърляха недоядени зърна ориз на златните рибки. Порадваха се на ловките движения, с които рибките се стрелкаха из под големите плаващи листа, после третата съпруга заговори:

— Снощи се върнахте у дома много късно, спахте неспокойно и през цялото време се мятахте насън. Някакви лоши новини ли има?

— Да, изгубихме един стражник, който оставя жена и две дечица, а друг беше тежко ранен. Но съм убеден, че приближаваме към края на този ужасен случай. Липсва ни само последната брънка от веригата и се надявам днес да я открия.

Тя го изпрати до градинската врата.

Съдията завари Ма Жун и сержант Хун в кабинета си. След като му пожелаха добро утро, помощникът започна:

— Току-що се връщам от скита, господарю. Фан вече е по-добре. Игуменката смята, че за десетина дни ще се оправи напълно. Дори предложи дотогава да оста не при нея.

— Чудесно! — каза съдията, докато се настаняваше зад писалището си. — Като че ли наистина е най добре Фан да остане засега в скита. Знаете ли, снощи премислих отново всички възможни варианти в нашия случай. Реших, че днес трябва най-напред отново да претърсим изоставения храм, после да проведем подробен разпит на главатаря и неговата дъщеря.

Ма Жун се раздвижи неспокойно на стола. Прокашля се смутено и каза:

— Да ви призная, господарю, останах с впечатление, че Пролетно Облаче действа като съгледвач на баща си и другарите му крадци.

— Същото си помислих снощи и аз, когато видях скицата на храма — отбеляза сухо съдията. Отвори чекмеджето и сложи листа на писалището. Приглади го с ръка и добави: — Трябва да призная, че ще ни свърши хубава работа.

Ма Жун се надигна. Наведе се над писалището и нетърпеливо подхвана:

— По този план мога най-подробно да ви опиша как преследвах снощи убиеца, господарю. Вижте, на това място се промъкнах през дупката в стената. Влязох в храма през малката врата и…

Той продължи да описва преследването из тъмната зала стъпка по стъпка. Съдията го слушаше разсеяно и подръпваше бакенбардите си, втренчен в извивките на чертежа..

-… И тогава краката ми се заплетоха в онази дяволска въжена стълба — продължаваше Ма Жун. — Ето на това място, после…

Съдията внезапно удари с юмрук по масата тъй силно, че чашите иззвънтяха.

— Пресвети небеса! — извика той. — Ето какво било! Защо не се сетих веднага? Докато обикалях храма оня ден, уж добих ясна представа за вътрешното разположение, а съм пропуснал да отбележа такава очевидна подробност!

— Какво?… — понечи да запита сержант Хун.

Съдията дръпна рязко стола си назад и скочи на крака.

— Почакайте малко! Първо трябва да подредя всичко логически. Благодарение на невероятно точната скица на момичето открих липсващото късче от мозайката, приятели. Нека сега да помислим къде точно му е мястото… Да, най-сетне от цялата бъркотия започна да изплува нещо свързано. Но… — той поклати нетърпеливо глава и закрачи из стаята с ръце на гърба.

Ма Жун се засмя доволно. По време на днешното си посещение в скита намери сгоден случай да поговори насаме с Пролетно Облаче и тя се показа доста благосклонна към предложението да му стане сериозна приятелка. Това, че неволно беше дала в ръцете на съдията важна улика, може би щеше да заличи от съзнанието на Ди спомена за скорошното й невъзпитано държание. По лицето на сержант Хун също бе изписано задоволство, защото дългият опит му подсказваше, че случаят наближава логичната си развръзка. От коридора долетяха тежки стъпки от ботуши и в стаята се втурна началникът на стражата.

— Току-що при мен беше офицерът, отговарящ за северозападния квартал, ваше превъзходителство — докладва задъхано той. — Там стават размирици. Местните татари хвърлят камъни по магьосницата си и нищо чудно вече да са я пребили. Нашите хора направили опит да се намесят, но тълпата ги погнала с тояги и тухли.

Ма Жун хвърли въпросителен поглед към съдията. Когато той кимна, помощникът скочи енергично, измъкна тежкия камшик от колана на началника и изтича навън. В двора на конюшнята двама коняри тъкмо разтъркваха хълбоците на един жребец. Ма Жун се метна на гърба му, както беше неоседлан, и препусна през портата.

Излязъл веднъж на улицата, той премина в галоп. Навалицата се отдръпваше мигновено, щом чуеше тропота на подкованите копита и зърнеше забързания конник. Улиците на северозападния квартал изглеждаха зловещо пусти. Той видя, че над ниските покри ви се стеле дим, и дочу откъслечни крясъци.

Пресечката, в която живееше Тала, бе задръстена от пъстро множество. Стотина татари се блъскаха един в друг с буйни викове и ругатни. Трима индуси тъкмо хвърляха подпалени факли върху сламения покрив на къщата под насърчителните възгласи на няколко размъкнати женища, изправени пред портите от другата страна на улицата. Ма Жун изплющя с тежкия камшик по голите, лъснали от пот гърбове на най-близките татари и пришпори коня си да връхлети безпощадно върху тях. С гневен ропот тълпата на обиколи ездача, но щом видяха униформата, хората започнаха да отстъпват намръщено.

Ма Жун скочи от коня и изтича към жената, просната до вратата на кирпичения зид. Дългата роба на Тала беше станала на парцали, целите подгизнали от кръв, а по нежните ръце, с които бе прикривала лице то си, се виждаха ужасни рани. Земята около тялото беше покрита със счупени пръти и камъни. Щом Ма Жун коленичи до нея, покрай главата му профуча парче тухла и се разби в стената. Той се обърна и видя полугол татарин да се навежда за втори камък. Бърз като светкавица, Ма Жун скочи на крака и го погна. Успя да го сграбчи за дългата плитка с лявата си ръка, а с дясната го цапардоса по тила с дебелия край на камшика. Блъсна настрана омекналото тяло и изкрещя срещу тълпата:

— Донесете кофи с вода и загасете огъня. Да не искате и вашите къщи да пламнат?

Тала лежеше с разперени настрани ръце. Веждата и бе разцепена от кървава резка, лявата част на черепа беше ударена с тежък камък.

— Сега ще те кача на коня и ще те отведа в… — заговори той.

Тя се втренчи в него с единственото си, налято с кръв зрящо око и прошепна:

— Изгорете… тялото ми.

Внезапно се разнесе трясък, последван от уплашени писъци. Покривът на къщата на Тала се бе срутил. И тогава се показа огромната глава на изрисуваното свирепо божество. Червеното му лице изглеждаше още по-страховито, разкривено от пламъците.

Ма Жун грабна жената на ръце и се отдръпна от стената, тъй като от покрива падаха пламтящи трески. Видя как окървавените и устни се размърдаха, и с усилие долови шепота й:

— Разпилейте праха ми…

Последва кратка агония, цялото й тяло се разтърси в гърчове и после се отпусна безжизнено в ръцете му.

Той положи внимателно мъртвата жена през гърба на коня. Татаринът, когото бе пребил, явно бе отнесен някъде от другарите си. Останалите бяха коленичили с лице към къщата на Тала, обхванати от свещен ужас. Горящата глава на божеството ги гледаше с ехидна усмивка.

— Ставайте веднага, глупаци, и се хващайте да гасите! — изкрещя им Ма Жун.

После се метна пак на коня и препусна към съда, закрепил мъртвото тяло пред себе си. Съдията Ди прие новината за размириците спокойно. Изгледа замислено Ма Жун и сержант Хун, след което каза:

— Тала е била обречена още от мига, в който е приела новата нечестива религия, неизменно водеща до гибел. Имам нареждане да не се меся във верските разпри на варварите, затова няма да предприема никакви действия срещу обитателите на онзи квартал. Разбира се, веднага ще кремираме тялото на магьосницата според последното и желание.

Силен удар по големия гонг в съдебната зала прекъсна думите му. На съдията той прозвуча като звън, бележещ края на заупокойна молитва в будистки храм, за да призове душите на умрелите в отвъдното.

— Съдебното заседание ще започне всеки момент — каза той. — Най-добре да идеш да си починеш, Ма Жун, защото следобед ще претърсваме храма. А сержантът ще дойде да ми помага в съда. Май отново ни чака дълго съдебно заседание, тъй като случаят Као срещу Ло се преразглежда — сега пък ответната страна представи нов доказателствен материал. В края на заседанието ще дам разпореждане да освободят скитника Алю. Извади служебната ми роба, Хун.

След като уреди изгарянето на трупа на Тала, Ма Жун тръгна право към караулното помещение. Съблече се съвсем гол, седна със скръстени крака на каменния под и накара двамина стражници да го облеят с кофи студена вода. После се качи в таванската си стаичка, както си беше гол, и се хвърли изнемощял на дъсченото войнишко легло. Чувстваше се страшно изморен, защото беше отишъл в скита още призори, само след няколко часа сън, а и напрегнатата нощ в храма бе изцедила докрай силите му. Но щом затвори очи, пред погледа му се яви ужасно обезобразеното лице на Тала. После отново я видя, както стоеше онзи ден пред него — гола, стъпила на купчината черепи… Той се мяташе в леглото и ругаеше отчаяно, докато най-сетне се унесе в безпаметен сън.

Събуди се с натежала глава. Погледна през прозореца и установи, че е късен следобед. Докато преглъщаше купа студена юфка в караулното, един от стражниците му каза, че старшият писар се е завърнал от Тонкан и току-що е минал през портата, запътен към кабинета на съдията Ди. Ма Жун заряза недоядената закуска и изтича към сградата на трибунала.

Съдията Ди се беше разположил зад писалището, до него стоеше сержантът. Старият писар беше седнал на един стол отсреща и изглеждаше както винаги, безупречно изряден и прилежен. Ма Жун също седна, и изгледа удивен множеството бележчици, подредени в редичка върху писалището, до една изписани с познатия едър почерк на съдията Ди. Най-отгоре се виждаха седем по-големи картончета, с каквито обикновено се бележеха важните места в съдебните папки. Помощникът понечи да се извини за закъснение то, но съдията вдигна ръка да го възпре:

— Идваш тъкмо навреме, Ма Жун, за да чуеш отчета за пътуването на писаря до Тонкан — а на самия служител кимна подканящо: — Продължавай!

— Командирът на военния конвой любезно ме покани да се присъединя към тях, ваше превъзходителство, та наистина пропътувах по-голямата част от пътя насам удобно, а и бързо. Последната отсечка минах на кон заедно с едни търговци на чай. Яздихме цяла нощ. По някое време се разрази гръмотевична буря, но извадихме късмет, защото успяхме да се скрием в горски заслон на един планински рид. А после…

— Доста дълго пътуване — прекъсна го припряно съдията. — Засега ми разкажи само най-съществено то, което си научил в Тонкан. Може да изслушам подробния ти доклад, след като си починеш.

— Благодаря, ваше превъзходителство. Бих искал да започна с това, че съдебният персонал в Тонкан се отнесе към мен изключително любезно. Осигуриха ми най-добрата стая в странноприемницата за високопоставени гости.

— Чудесно, ще изпратя благодарствено писмо на колегата си. Какво научи за престоя на ковчежника там?

— Запознаха ме със служителя, който е придружа вал и обслужвал ковчежника. Той ми каза, че задачата му не била никак трудна, защото ковчежникът бил уморен от дългото пътуване и отклонил покана та на магистрата за вечеря. Когато му занесли вечерния ориз, помолил да му изпратят сарач, понеже един от куфарите му се сцепил. След като сарачът си тръгнал, ковчежникът се затворил в стаята да си почива. Не е приемал други посетители и на другия ден заминал — писарят се поклони на сержанта, кой то побутна пред него чаша чай. Отпи няколко глътки и продължи: — Началникът на местната стража издири по моя молба сарача. Нарича се Лю, възрастен, доста словоохотлив мъж. Започнал като златар, но с времето зрението му отслабнало и се пренасочил към кожарския занаят. Спомняше си посещението при ковчежника съвсем ясно, защото няколко дни по-късно до него стигнал слухът за откраднатото злато, та…

— Да, да, разбира се. Какво се е случило по време на посещението му?

— Ами какво, ковчежникът го завел в спалнята си и му показал спукания куфар. Лю го огледал внимателно и заявил, че коженият материал е твърде доброкачествен и едва ли ще се сцепи повече. Ковчежникът се успокоил от тези думи и платил щедро на Лю. Окуражен от любезността на един толкова високопоставен имперски чиновник, Лю похвалил изящната изработка на златния медальон, който носел ковчежникът, като пояснил, че разбира от тези работи, тъй като навремето бил златар. Дворцовият пратеник казал, че в такъв случай има още работа за него. Извадил от ръкава си специално ключе и отключил куфара с пукнатината. Стоял с гръб към Лю, но той успял да зърне в огледалото за шапки на масата, че куфарът е пълен със златни слитъци. Ковчежникът го затворил и се обърнал към Лю с голям слитък в ръка. Казал, че е твърде дълъг и едва се е сместил, та го бил сложил най-отгоре върху дрехите си и вероятно по тази причина кожата се била сцепила. Попитал Лю дали може да го среже на две, но без да пропадне и прашинка злато. Майсторът имал нужната пила в занаятчийската си чанта и след като свършил, веднага си тръгнал. Ето това е всичко, господарю.

Съдията погледна многозначително двамата си помощници, после полита старшия писар:

— Казал ли е Лю на някой какво е видял?

— За съжаление на доста хора, ваше превъзходителство. Тъй се случило, че златарската задруга провеждала същата вечер обичайната си сбирка, и Лю раз казал на всички за странната поръчка. На тези хорица изключително рядко им се случва да чуят за подобни съкровища в затънтения си град, та започнали да умуват защо един имперски ковчежник пренася през граница такава огромна сума.

— Свършил си чудесна работа! А сега, след като си отдъхнеш, няма да е зле да прегледаш протоколите от вчерашното съдебно заседание, а и от днешното. Трябва да ти съобщя, че делото „Као срещу Лю“ е възобновено.

— Наистина трябва да прегледам тези протоколи, ваше превъзходителство — нетърпеливо каза старият служител. — Подозирах аз, че и двете страни ще из вадят някакви допълнителни аргументи за решителния момент, особено близките на Као. Но съществува един деликатен спорен въпрос, а именно вторият брак на третия братовчед и…

— Ето ти двете папки — побутна ги нетърпеливо съдията Ди. — Утре отново ще изслушам и двете страни.

Старият писар се надигна и излезе от стаята, стиснал под мишница папките.

— Ковчежникът е допуснал груба грешка — отбеляза сержантът. — Трябвало е да каже на Лю да излезе, докато е вадел златния слитък от куфара.

— Разбира се — каза Ма Жун, — но това не ни приближава ни най-малко към отговора на загадката. Как да разберем кой от многото занаятчии от задругата е донесъл новината в Ланфан? Може например да е бил някой приятел или…

— Това вече няма значение, Ма Жун — прекъсна го съдията. — Важното е, че установихме със сигурност как тайната се е разчула, освен това, че е станало преди пристигането на ковчежника тук и че вестта се е разнесла сред местните занаятчии. Изобщо не ми е нужно да знам останалите подробности.

— Тръгваме ли за изоставения храм, господарю? — попита Ма Жун. — Там, разбира се, пазят четирима стражници, но никак не ми се нрави, че златото си седи ей тъй.

— Засега ще изчакаме. Както обясних на сержанта преди пристигането на писаря, в главата ми вече се оформи някаква теория за случая. Трябваше грижливо да обмисля и да претегля всеки отделен факт и най-внимателно да сравня датите. Те играят основна роля. Затова съм наредил тези листчета тук. Заключенията си нанесох на тези седем картончета, все едно седем карти за игра. На всяка съм написал по едно име и най-същественото, което се знае за него. Впрочем тези листчета вече не ми трябват — съдията издърпа чекмеджето и ги смете вътре с края на ръкава си. — А сега ще разгледаме внимателно картите. Щом ми съобщиха за пристигането на писаря, ги обърнах обратно, защото старецът има набито око.

И така, всяка карта носи името на един заподозрян.