Привидението от храма

ГЛАВА XIV

Ма Жун тъгува за своя приятел Цяо Тай; един възрастен великан го насочва по интересна следа

Ма Жун отново навлече старата изкърпена куртка и широките панталони, които бе носил предния ден, когато ходи при Тълби и Тала. Тръгна към пазара и се примъкна до дългата маса на една гостилничка на открито, посещавана от слуги и кулита. Изяде голяма купа юфка, после още една, тъй като се оказа много вкусна. Оригна се доволно, взе една клечка за зъби и се обърна към съседа си хамалин, който чоплеше из своята купа:

— Много ми харесва тази змия на ръката ти. Мойта хубостница иска да си татуирам такава на гърдите, та да мърдала, като вдишвам и издишвам. Иска, та иска, много щяла да я възбужда.

Другият огледа преценяващо широкия гръден кош на Ма Жун..

— Е, скъпо ще ти излезе. Но поне няма да става нужда да ходиш надалеч. Най-добрият майстор има сергия на съседната уличка.

Ма Жун завари майстора на татуировки да подрежда с голямо усърдие бамбуковите си игли. Погледа го известно време, сетне каза начумерено:

— Онази тигрова маска, дето беше изрисувал на гърба на моя приятел Сенсан, никаква работа не му свърши. Убиха си го и не им мигна окото.

— Сам си е виновен, приятелю. Разправях му аз, че тигърът има магическа сила само ако е с червени мустаци. Щеше да му струва още десет медни гроша да ги дорисувам, защото добрата червена боя е скъпичка. Но на него му се видя много и ей ти на какво го сполетя.

— На мен ми каза, че не му трябвали червени тигрови мустаци, защото свещеното изображение на храма, което си татуирал на кръста му, било достатъчно силен талисман. Защо да харчи на вятъра още десет гроша?

— Значи било храм, така ли? А мен излъга, че било къща, която плачела да бъде обрана! Накара ме отдолу да изпиша: „Много злато, много щастие.“ Нито едното, нито другото е получил нещастният глупак! А вие, господине? Да ви покажа ли албума с мостри?

— А, не, благодаря. Не издържам на болка. Много ти здраве!

Той продължи по пътя си, дъвчейки замислено клечка за зъби. Сенсан наистина бе проявил голяма предпазливост по отношение на златното съкровище. Когато излезе пред Храма на бога на войната, Ма Жун тръгна по широките каменни стъпала и купи благовонни пръчици за два гроша от свещеника, задрямал в тясната си кабинка. Запали ги и ги закрепи в бронзовия светилник пред олтара. Там се издигаше огромната позлатена статуя на божеството — свиреп брадат воин, размахал триметров меч.

— Моля те, велики войне, дай ми късмет днес! — промърмори с упование той. — И гледай, ако може, да туриш на пътя ми някоя засукана фуста, че напоследък е голяма суша.

В съседната уличка налетя на еднокрак просяк с протегната ръка. Ма Жун му пусна петаче и го попита как да стигне до мазето на главатаря. Мъжът го стрелна с дълбоко хлътналите си в отпуснатото му лице очи. После се подпря на патериците и му обърна гръб, като закуцука с неподозирана бързина. Ма Жун изруга ядно. Зададе същия въпрос и на двама скитници, ала те само го изгледаха безучастно. Тогава тръгна напосоки из смрадните и шумни улички, оглеждайки се за човек, който би могъл да му посочи тайнствено то свърталище на главатаря. От опит знаеше, че бедняците ревниво пазят тайните си и трудно издават своите на чужди хора. Изморен и ожаднял, прекрачи прага на малка пивница. Седна пред мръсния тезгях и си помисли, че ще трябва да се представи с някаква правдоподобна самоличност. Едва ли никой щеше да заподозре, че не е скитник хаймана, но пък никой не го познаваше и това правеше нещата трудни. Пет шест хамали го изгледаха подозрително. Той се вторачи мрачно в дъното на глинената си чаша и за кой ли път съжали, че Цяо Тай, колега и кръвен брат, не е до него. Една ловко разиграна мнима разправия между двамата щеше веднага да разпръсне подозренията и враждебността.

След като пресуши третата чаша, завесата към улицата се разтвори и в кръчмата се вмъкна някаква повлекана. Хамалите явно я познаваха и я посрещна ха със солени закачки. Единият я дръпна за ръкава на захабената роба, но тя го отблъсна с груба ругатня.

— Долу ръцете! Работя само нощем, денят е за спане. Дошла съм да нагледам старата си майка, отново е започнала да храчи кръв, а няма кой да се погрижи за нея. Налей ми едно, плащам в брой.

— Аз те черпя — каза дрезгаво Ма Жун.

— Защо? Кой си ти?

— От Тонкан съм. Братовчед на Сенсан.

Хамалите отново го огледаха изпитателно.

— Да не си дошъл да прибираш наследството? — изсмя се ехидно един от тях. Останалите захихикаха подигравателно.

— Не, ще му уреждам вересиите — отвърна мрачно Ма Жун. И тъй като те внезапно замлъкнаха, добави: — Някой иска ли да ми помогне?

— Сумата е непосилна за хора като нас, страннико — продума тежко един старец. — Стражниците хванаха Алю и, разбира се, ще му отсекат главата. Но не го е убил той. Нито пък никой от нашите. Това е работа на ония проклети чужденци.

— Не ме интересува кой е, важното е да го пипна по-: скоро. Тукашният главатар дали няма да ми помогне?:

— Няма да ти свърши работа — обади се проститутката. — По-хубаво поразпитай момичетата наоколо… Плащаш десет гроша и всичко си остава скрито-покрито — тя допи чашата си. — Но ако държиш, питай и главатаря. Май веднъж съм мяркала Сенсан да се навърта около него.

Ма Жун се надигна и плати и за двамата.

— Заведи ме при него — каза той на жената. — Ще получиш десет гроша.

— И без пари ще те заведа. Сенсан може и да не беше стока, но го уби някакъв гаден чужденец, а това не е за преглъщане.

Хамалите изръмжаха одобрително. Тя го поведе из близките улички, докато накрая спря на ъгъла на малка неугледна пресечка.

— На другия край ще видиш една стара военна барака. Войници няма отдавна, но момичетата си остана ха, с копелетата, естествено. Там в мазето ще намериш главатаря. Желая ти успех.

Уличката беше застлана с изкъртен калдъръм, къщите от двете страни бяха от дялан сив камък. Личеше си, че някога са били обитавани от заможни хора, но сега във всяка бяха наблъскани по няколко бедняшки семейства. На Ма Жун му се налагаше час по час да се навежда, за да избегне мокрото пране на бамбуковите пръти, закрепени между прозорците на горните катове. Обитателите седяха на пейките от вън, пиеха чай и шумно обсъждаха проблемите си. Жените им надничаха от горните прозорци, вслушва ха се в разговорите и подмятаха по нещо. Към края на улицата стана по-тихо, около казармената барака се мяркаха само неколцина минувачи. Дървената врата на паянтовата постройка бе затворена, иззад спуснатите капаци на прозорците не долиташе никакъв звук. Жените вътре явно отдъхваха след напрегнат нощен труд.

Когато застана пред фасадата, Ма Жун забеляза ниска тъмна врата към мазето. Наведе се и се взря в мрака. Стръмни стъпала от грубо издялани камъни се спускаха надолу.

Ма Жун слезе на площадката и в лицето го лъхна тежка миризма на отпадъци. Тъмното мазе беше широко не повече от три метра, но поне четири пъти по-дълго, по протежение на цялата фасада. Слаба светлина идваше от сводестия прозорец под таван ските греди, почти на равнището на улицата. В дъно то върху ниска дървена масичка мъждукаше свещ. Нямаше нищо друго освен едно бамбуково столче. Не се виждаше жив човек. Ма Жун тръгна към свещта и забеляза, че тук-там по плесенясалата каменна сте на се стича влага.

— Стой, не мърдай! — изпищя писклив глас току над главата му.

Той отскочи и се огледа. Пред железните решетки на прозореца смътно се очертаваше малък тъмен силует. Ма Жун пристъпи нататък и едва сега различи едно съвсем дребно старче, седнало със скръстени крака в нишата под свода. Напълно плешивото му теме, дългият клюнест нос и мършавата шия, подаваща се от купчината дрипи, му придаваха удивителна прилика с лешояд, готов да се спусне върху жертвата си. В ръцете си държеше тояжка със зловеща на вид метална кука в края. Две пламтящи кривогледи очички се взираха в Ма Жун.

— Недей! — извика предупредително той. — Дошъл съм да говоря с главатаря. Трябва да се посъветвам с него.

— Пусни го да мине, Криво око! — проехтя басов глас откъм дъното на мазето. — Някои си вадят хляба с даване на съвети.

Птицеподобният човек на прозореца даде знак с пръчката си, че Ма Жун може да продължи. От улицата се чуха стъпки. Дребното старче обърна глава и се залепи за решетките. Изведнъж с невероятно ловко движение преметна оръжието в другата си ръка и го промуши през железата. Изтегли мигновено пръч ката обратно, откачи от куката една набучена таханова питка и доволно я задъвка. Ма Жун се приближи до масата и благодари на съдбата, че куката не се бе забила в собствения му врат.

Напрегна очи, но така и не успя да различи зад масата друго освен тъмна сводеста ниша с две масив ни каменни колони от двете страни. Дясната сякаш всеки момент щеше да рухне, в нея зееха големи дупки, пълни с черни паяжини.

— Сядай! — нареди същият глух глас.

Щом Ма Жун седна на ниското столче, от тъмното се подаде космато ръчище и умело оправи фитила на свещта с палец и показалец. Пламъкът се извиси и гостът успя да види, че онова, което бе взел за камара порутена зидария, всъщност е безформеният силует на брадат великан. Той седеше зад масата, опрян върху издадения постамент на колоната. Широкият му превит гръб се вместваше точно във вдлъбнатината, останала след срутването на част от тухлите. Рошавата сивокоса глава беше без шапка. Дълги сплъстени кичури падаха по високото набраздено чело. Изпод проскубаните вежди в Ма Жун се бяха вторачили две големи белезникави очи. Мъжът носеше окърпена куртка, напълно изгубила цвета си с времето.

— Името ми е Шаопа — представи се гостът с дрезгав глас. — Идвам от Тонкан и съм братовчед на Сенсан.

— Лъже, Монахо! — изкряска старчето откъм прозореца. — Сенсан никога не е говорил за някакви братовчеди.

— Лаоу си гледа живота — побърза да продължи Ма Жун, — затова аз поех задължението да открия негодника, който уби Сенсан.

— Защо идваш точно при мен, Шаопа!

— Защото в Тонкан ми казаха, че тук ти си главният.

— Беше! — изпищя отново кривогледият и избухна в кикот.

Великанът се наведе, докопа под масата парче тухла и замери старчето. То рязко престана да се киска и нададе вик на болка. После се замята нагоре-надолу под свода на прозореца подобно на изплашена птица в клетка. Човекът, когото бяха нарекли „монах“, огледа Ма Жун от горе до долу.

— В тялото приличаш на Сенсан — отбеляза той. — Не зная кой го е убил, но знам какво търсеше.

— Голяма полза, няма що! — сопна се Ма Жун. — Златото от храма, разбира се. Но онзи мръсник, убиецът, ще изплюе точно къде го е скрил. Само да го пипна веднъж.

Другият не отвърна нищо. Огромната му длан бавно поглади дървената плоскост на масата, по която бяха издълбани геометрични фигури и някакви причудливи символи. Монаха вдигна свещта и се вторачи в плетеницата от линии, навел голямата си глава, от която висяха сиви кичури. Най-накрая се изправи.

— Не, изрисувал съм тук вече твърде много диаграми и чертите започват да се оплитат — въпреки че: гласът звучеше грубо, Ма Жун бе поразен от речника му на образован човек. — Не мога да ти кажа много нещо, Шаопа. Нищо конкретно. Но ще ти дам един добър съвет: намери златото, а за убиеца забрави!

— Не мога да го забравя, но ще се възползвам от съвета първо да пипна златото. Ти колко ще искаш?

— Две трети.

— Да не си полудял? Половината! Трябва да деля и с Лаоу, не забравяй!

— Както ти делиш с мен, Монахо — провикна се старчето от прозореца.

— Съгласен! — Монаха порови из прокъсания си;. ръкав и постави на масата малка дървена плочка, изписана с някакви непонятни знаци. — Иди тази нощ. в скита, Шаопа. Той е до големия червен храм, на: хълма отвъд Източната врата. Всеки ще ти каже къде е. Прехвърли се през стената и почукай четири пъти на слугинската врата, една малка тухлена постройка, вляво от портата. Покажи тази плочка на момичето, наричат го Пролетно Облаче.

— Нощно Облаче е по-правилно — изсмя се кривогледият.

Монаха го замери с камък, но не улучи и старчето се задави от кикот.

— И твоите очи не са много по стока от моите, Монахо — викна подигравателно той.

— У нея ли е златото? — запита Ма Жун.

— Още не, Шаопа. Но с нея ще бъдеш близо до целта. Заедно не може да не го намерите.

— Че ако е така, защо не идеш сам?

— Щото не може да направи и една крачка — присмя се кривогледият. — Ако не му пускам по някоя коричка, да е пукнал от глад като краставо куче. А някои още му викат главатар!

— Малко съм слаб в краката — изръмжа монахът. — Ревматизмът ме върти до мозъка на костите. Гръбнакът и краката ми се изкривиха. Но все още мога да яздя кон, пък и мозъкът ми е наред. Не си въобразя вай, че можеш да ме измамиш!

— Ами Ян? Той няма ли да получи дял?

Мъжът отсреща се почеса през дългата сплъстена брада и се втренчи в Ма Жун с безцветните си очи.

— Значи и за Ян си разбрал… Той изчезна. Гледай да не изчезнеш и ти като него, Шаопа. Не зная кой е очистил братовчед ти, но добре си е свършил работа та. Иди тази нощ в скита.

— И не пропускай да навириш краката на оная фуста! — извика кривогледият. — Евтина мръсница!

Монаха се надигна заплашително, подпрян на мускулестите си ръчища. Ма Жун прецени, че е по-висок от него самия поне с пет сантиметра. Но гръбнакът на този великан беше превит и раменете му висяха неестествено надолу.

Дребното човече се замята из сводестата ниша на прозореца, черните му дрипи се развяваха като проскубани криле.

— Извинявай, Монахо! Извинявай, главатарю! — вре щеше то. — Млъквай най-сетне, Криво око! И повече да не си се обадил! — изръмжа великанът и се отпусна тежко на седалката си, а на Ма Жун каза: — Довиждане, Шаопа.

Облегна се отново на колоната, а главата му клюмна върху гърдите. Ма Жун стана, махна с ръка за сбогом към старчето на прозореца и излезе на стълбището. Тръгна към съдилището, подсвирквайки си весела мелодия. Пътешествието му бе отнело целия следобед, вече се здрачаваше, но пък бе оползотворил времето си. Игуменката беше предупредила съдията, че прислужницата й общува със скитници, а сега бе научил също, че момичето е подставено лице на главатаря на просяците. Очертаваше се интересна нощ!

Когато пред погледа му се изпречиха двата огромни червени лампиона, осветяващи портата пред Храма на бога на войната, той отново изтича по широките стъпала и запали благовонни пръчици. Наистина, божеството се бе оказало благосклонно към него.

Пристигна в трибунала и началникът на стражата го осведоми, че съдията е в кабинета си със сержант Хун. Двамата разговаряли с художника Ли Къ. Ма Жун бързо се отправи към стаята си, изми се и облече чисти дрехи.