Привидението от храма

ГЛАВА XV

Съдията Ди говори за човешката самота; изяснява се произходът на абаносовата кутийка

Старият домоуправител вече палеше един по един фенерите, подредени в редица на мраморната тераса. През отворената врата на библиотеката Ма Жун зърна съдията, изправен до голямата кръгла маса от резбовано абаносово дърво, с кръстосани зад гърба ръце. До него сержант Хун помагаше на художника да развие няколко рула с рисунки. Съдията кимна на младия си помощник на терасата и каза на Ли:

— Наистина съжалявам, че още не сте успели да започнете поръчания от мен крайграничен пейзаж, господин Ли. Но и аз съм чувал, че в нашия затънтен град трудно се намира висококачествена хартия. Разбирам също и нежеланието ви да се захванете с картината, ако не се чувствате в нужното настроение. Но с удоволствие ще разгледам трите пейзажа, които сте изработили миналата година. Предполагам, че те ще са подходящо украшение за една от стените тук. Хун, кажи на домоуправителя да донесе още свещи. Междувременно аз ще се поразходя из градината с моя помощник, за да се насладя на вечерния хлад.

Той отведе Ма Жун до висока каменна пейка под една акация в най-отдалечения ъгъл на терасата.

— Съдебното заседание се проточи до късно следобед — съобщи съдията. — Наложи се да го прекъсна и да насроча нова дата, тъй като ответникът успя да изтъкне нови обстоятелства. Досега не се бях сблъсквал с толкова объркан наследствен спор. Тъкмо се измих и се преоблякох и ето ти го Ли Къ. След малко ще поговоря обстойно с него. А ти какво научи из града?

Ма Жун разказа подробно до какви разкрития е довела следобедната му разходка из крайните кварта ли. Съдията Ди искрено се заинтересува от разговора му с главатаря на просяците, наричан Монаха, и на кара Ма Жун да му го предаде дума по дума.

— Наистина си се справил чудесно, приятелю. По този начин можем да погледнем събитията отвътре, така да се каже. Личността на убиеца си остава неизвестна засега, но чувствам, че се приближаваме все повече до укритото императорско злато. Иди да го търсиш тази вечер с прислужничката. Така е по-добре, отколкото да се явявам аз с цял взвод стражници. Измъкни от нея каквото знае за този главатар. Изглежда ми доста необикновен човек.

Съдията отърси от скута си няколко цветчета и се надигна. Тръгнаха заедно към библиотеката. Стаята беше ярко осветена от нови четири високи свещника. Ли Къ и сержант Хун се бяха изправили пред големи те рула с пейзажи, провесени от горния рафт на библиотеката, като дървените пръчки, прикрепени към долния им край, докосваха пода. Съдията обърна креслото си и седна с лице към картините. Зае се безмълвно да ги оглежда, поглаждайки бавно бакенбарди.

— Да — каза той след малко, — средният пейзаж с туш наистина много ми харесва. Може би другите два са с по-изящен рисунък, но мазките с четката в средния ми напомнят удивително за лекия замах на старите майстори. Картината обхваща огромно пространство. Ако не бяхте вмъкнали този малък остров на хоризонта, човек не би могъл да различи къде свършва морето и къде започва небето.

— Наистина сте тънък познавач на живописта, ваше превъзходителство! — отбеляза трогнат Ли. — Неизменната ми цел е да постигна усещане за дълбочина и пространство,но уви, рядко успявам.

— Ако винаги сполучвахме да осъществим изцяло желанията си — отвърна сухо съдията, — щяхме да започнем да изпитваме пагубното чувство на преси та. Седнете да пием чай, господин Ли.

Старият домоуправител беше влязъл в стаята с огромен поднос. След като отпиха от чашите, съди ята Ди продължи:

— Вие сте голям художник, господин Ли. Би трябвало обаче да се ожените, за да предадете след време този талант и на синовете си.

Ли се усмихна леко.

— Семейният живот ще усили чувството на пресита, за което току-що ме предупреди негово превъзходителство. Той ограбва романтиката на любовта, а с това изчезва и художническият подтик.

Съдията поклати нетърпеливо глава.

— Бракът е основна институция в свещения ни обществен ред, господин Ли. Ако беше възможно човек да живее цял живот между четири стени, сигурно би постигнал чистата любов със своята избраница без неизбежните последствия. Но доколкото се налага да живеем в общество, нужно е да се приспособяваме към неговите закони. В противен случай бихте се почувствали напълно смазан. Един наш древен автор сравнява човека с кон от четворка, впрегната в колесница. Вътре в групата си конят има относителна свобода на избора: да препуска по-буйно или по-умерено, да извие глава наляво или надясно, без колесницата да е застрашена от това. Онзи кон, който избяга от впряга си, ще се наслади, разбира се, на абсолютната свобода за известно време. Но когато се умори и се почувства толкова самотен, че отново пожелае да се присъедини към другарите си, няма да успее да намери пътя и вече никога не ще настигне препускащата напред колесница!

При тези думи художникът видимо побледня. Когато посегна към чашата с чай, ръката му трепереше. Настъпи неловко мълчание. Най-сетне Ли вдигна очи и каза:

— Между впрочем, ваше превъзходителство, как. напредва случаят с убийството в храма? Сдобихте ли се с достатъчно доказателства, за да заловите и да осъдите престъпника?

— Засега съм доволен от развитието на нещата — отвърна неопределено съдията. — Нали знаете: бавно. но сигурно.

Той се съсредоточи в чая си, опитвайки се да внуши на госта, че е време да си тръгва. Ли Къ се надигна да си върви, но изведнъж се плесна по челото:

— Ама че съм и аз! Бях си наумил да ви кажа нещо и за малко да го забравя. След като си отидохте вчера, успях да си припомня, че наистина съм виждал онази абаносова кутийка и преди.

— Виж ти! — каза съдията Ди. — Колко интересно! И кога сте се сдобили с нея, господин Ли?

— Преди около половин година, взех я от един стар просяк. Дойде у дома и ми я предложи за няколко медни гроша. Беше покрита с кал, затова не съм забелязал нефритовия орнамент на капака. Намерил я посред гората на склона зад изоставения храм до една заешка дупка. Бях много зает и първоначално понечих да го отпратя. Но той изглеждаше толкова окаян, че взех кутийката и му дадох пет гроша. Хвърлих я в един кош с вехтории. След време дойде старият антиквар, който държи дюкянче зад храма на Конфуций, за да купи от мен една стара картина, и тогава му я дадох в добавка, за да закръглим сумата.

— Благодаря ви, господин Ли. Наистина се радвам, че узнах произхода на тази кутийка. Хиляди благодарности, че ми показахте и творбите си. Ще ги за държа няколко дни, ако позволите, и по-късно ще ви уведомя за своя избор. А, да, завърна ли се най-после помощникът ви Ян?

— Не, ваше превъзходителство, но го очаквам скоро. Разпитах тук-там и узнах, че се е запил юнашки с двама приятели веселяци. Кой знае колко пари е прахосал!

— Ясно. Стана тъй, че се запознах с бившия му работодател, стария префект У. Довери ми, че е уволнил Ян за разпътно поведение.

Художникът ядно тръсна глава.

— Този У е един изветрял дъртак! Също като брат ми. И двамата не са способни да проявят и най-малка търпимост към хора, които не споделят дословно прозаичните им, скучни до смърт житейски възгледи.

— Е, в градината на живота има място за всякакви цветя. А сега, господин Ли, моят помощник ще ви изпрати до входа.

— Значи онази кутийка е била намерена близо до изоставения храм, господарю! — възкликна Ма Жун.

— Да — отвърна замислен съдията. — Много любопитно. Ако Ли казва истината, излиза, че и изчезва нето на госпожица Нефритова Звезда е свързано с храма. А ако просто е искал да ми разкаже една измислица, защо е избрал тъкмо такава? — той бавно поглади брадата си. — А и кой ли му е дал невярната информация, че Ян се е запил някъде с приятели? Младежът е покойник.

Ма Жун сви учудено широките си рамене.

— Лесно е да се обясни, господарю. Както вече ви казах, вчера срещнах Ли, докато обикаляше из пивниците. Знаете какви са кръчмарите… щом разберат, че някой издирва техен клиент, гледат да го отпратят с мъгляви обяснения. Просто избягват да се забъркват в чужди проблеми, стигат им техните.

— Трябва грижливо да обмисля всичко това, Ма Жун. Добре ще е да отидеш в скита тази вечер след девет. Дотогава игуменката ще си е казала молитвите и ще спи праведния си сън.

Съдията тръгна по откритата веранда около вътрешната градина и стигна до покоите на своята първа съпруга. През открехнатия прозорец долитаха звуците на двуструнна гусла и гръмогласният ритъм на дървено клепало. Щом пристъпи в тъмната гостна, видя група скупчени хора. Всички стояха с лице към импровизирана сцена в дъното на помещението — скована кабинка с височина около два метра, обгърната с пищна завеса от червен брокат. Над всичко това се издигаше екран от бяла прозрачна материя, осветен отзад с газена лампа. На него се мяркаха дребни пъстроцветни фигурки. От театралната кабинка долитаха напевният глас на разказвача и задушевният съпровод на гуслата. Съдията Ди пристъпи на пръсти в ъгъла и застана зад последните зрители. Това беше представление от театъра на сенките, което първата съпруга бе обещала отдавна на децата по случай вчерашния си рожден ден. Трите му съпруги седяха на дълга пейка точно пред кабинката заедно с децата и бавачката. Зад тях бяха насядали слугите. Дори и готвачките бяха поканени на тържественото представление. Всички следяха действието със затаен дъх.

Скръстил ръце в дългите си ръкави, съдията наблюдаваше живописната гледка. На екрана се мяркаха изисканите силуети на марионетки в приглушени тонове, изрязани от тънък пергамент и окачени на невидими кукички. В момента кукловодът ги беше притиснал плътно към мрежата на екрана, тъй че в подробности да се очертаят изразителните им черти, после ги отдръпна рязко, създавайки впечатление, че изчезват в далечината.

Както обикновено в подобни случаи пиесата беше смесица от различни поучителни легенди, като главното действащо лице обикновено беше Царицата на Западния рай. Сега тя се обръщаше към своите приближени, застанали под приказното райско дърво, на което растяха прасковите на безсмъртието, боядиса ни в яркочервено. Както размахваше ръце в дълги ръкави, Царицата напомняше огромна пъстроцветна пеперуда. После се появи бялата маймуна, която искаше да открадне прасковите. Децата запляскаха с ръце и нададоха радостни викове, когато маймуната се запремята и започна да върши своите лудории.

Реалният живот, помисли си съдията Ди, май наистина е по-пъстър и от най-богатото театрално представление. Най-неочаквано се появяват съвпадения на различни обстоятелства, недвусмислени до един момент мотиви увисват поради ненадеен развой на събитията, грижливо обмислени планове рухват по някаква приумица на съдбата, хитроумни идеи пропадат в лабиринта от абсолютно непредвидими човешки постъпки. Заради всичко това нямаше смисъл да се тълкуват каквито и да било факти въз основа на предварително създадени мисловни конструкции за евентуалните намерения на убиеца от храма. Трябваше да се вземат предвид многобройни погрешни ходове и случайности.

Съдията замислено кимна. От тази гледна точка вече би могла да се предположи причината, поради която абаносовата кутийка се бе озовала в околностите на изоставения храм. И тогава онези моменти от посланието на госпожица Нефритова Звезда, които до момента му се струваха необясними, щяха да получат най-точната си логическа обосновка. Небеса, ако догадката му се окажеше вярна, разказът на Ли Къ за намирането на кутийката щеше да е най-странният каприз на съдбата, с който се бе сблъсквал!

Гръмкият удар на дървеното клепало извести края на първото действие. Съдията побърза да се измъкне незабелязано.