Привидението от храма

ГЛАВА XX

По един, по двама гостите се разотиват, след като са научили истината; Ма Жун изрича горчиви мъдрости

Стражниците при Източната врата се блещеха зяпнали в официалния кортеж. Най-отпред яздеха двама конници, които удряха по малки метални гонгове и крещяха:

— Направете път! Направете път! Минава негово превъзходителство съдията!

Следваха други двама, понесли високи пръти с фенери на върха, върху които се четеше, изписано с едри червени йероглифи: „Окръжно съдилище на Ланфан“. Следваха десет униформени носачи, крепящи официалния паланкин на съдията Ди. Началникът на стражата яздеше отстрани, шествието завършваха десетина конни стражници.

Когато кулитата, скитниците и просяците, струпани покрай сергиите от двете страни на извънградския път, зърнаха кортежа, се събраха на тълпа и тръгнаха след него. Началникът на стражата им изкрещя да се пръснат, но съдията надникна през завеската на паланкина и му каза:

— Нека дойдат, щом имат желание.

Съдията Ди и сержант Хун слязоха от паланкина пред каменното стълбище. Припомняйки си изтощителното изкачване, съдията бе облякъл не официалната си роба, а тънка сива памучна дреха с черни кантове и широк пояс. На главата си бе сложил висока квадратна шапка от черен сатен.

В предния двор на храма стражниците закрепиха от двете страни на трикрилата порта прътите с официалните фенери. Съдията им нареди да чакат на място и тръгна към централната зала, придружен от сержант Хун, началника на стражата и старшия, който носеше два фенера, въжена стълба и кълбо тънко въже.

Останаха в залата доста време. Когато съдията отново излезе в предния двор, лицето му изглеждаше бледо и изпито в заревото на фенерите. Той нареди лаконично на началника на стражата да посрещне гостите и заедно да го изчакат пред храма. На стражниците пък заповяда да внесат вътре факли и да преметат пода на залата. След като даде нарежданията си, тръгна по пътеката към скита, придружен от сержант Хун.

Игуменката им отвори собственоръчно, съдията и благодари от сърце за грижите, полагани за ранения войник, и пожела да го види. Стопанката ги отведе в тясното преддверие на параклиса, където Фан лежеше на бамбуково ложе. Пролетно Облаче бе клекнала на пода до един мангал и разпалваше с ветрило тлеещата жарава под една купа с някаква лековита на стойка. Съдията похвали младежа, задето бе успял да открие заровената глава, и му пожела скорошно оздравяване.

— Никога не са се грижили така за мен, ваше превъзходителство — развълнувано каза Фан. — Игуменката ми смени превръзките, а Пролетно Облаче на всеки два часа ми дава да пия лекарство, за да спадне огънят.

Както забеляза сержант Хун, при тези думи той хвърли нежен поглед към момичето, а то поруменя. Щом отново се озоваха в двора пред храма, съдията каза на игуменката:

— Тази вечер съм поканил няколко души в изоставения храм, за да обсъдим извършеното неотдавна тук убийство. Бих искал да присъствате и вие. В религиозно отношение районът е, така да се каже, под ваша", юрисдикция.

Игуменката кимна мълчаливо, стегна още по-плът но качулката около главата си и тръгна след съдията и сержант Хун.

В двора завариха господин У да крачи нервно напред-назад, сплел ръце зад гърба си. За случая се бе облякъл в тъмнозелена роба с широки черни кантове и висока черна шапка, която му придаваше официален вид. Съпругата му, в тъмна рокля и с черно було около косите, седеше на един голям камък. До нея бе застанал господин Ли Мей.

Съдията Ди представи церемониално господата У и Ли на игуменката. Оказа се, че тя познава госпожа У, която неколкократно се бе отбивала в малкия храм, за да запали благовонни пръчици. Изправена в средата на двора, групата си разменяше обичайните любезности. Мекото зарево на двата големи фенера вадеше от мрака част от сивите стени на храма, като ги правеше не толкова застрашителни. Да не бяха силуетите на стражниците при портата, всичко щеше да изглежда като светско тържество, организирано нарочно в двора на храма, за да се насладят гостите на вечерния хлад.

— Изключително съм признателен на всички вас, че откликнахте на внезапната ми покана и се отзовахте тъй бързо — обърна се към тях съдията. — А сега бих искал да ме придружите до централната храмова зала. Там ще ви обясня защо държах да дойдете тази вечер.

Той закрачи през двора. Шесткрилата врата бе широко разтворена и те влязоха в залата, която този път бе осветена от множество факли, закрепени в специалните гнезда, издълбани навремето в стените.

Съдията Ди тръгна към олтарната маса в дъното, мислейки си, че преди много години, когато тези стени все още са били покрити с пъстроцветни фрески, а олтарът се е губел под множеството обредни съдове, залата трябва да е изглеждала доста внушително. Той застана с гръб към масата и махна с ръка на съпрузите У да се приближат. Когато те се изправиха пред него, той помоли игуменката да застане от дясната им страна, а господин Ли Мей — от лявата. Междувременно началникът на стражата се бе изпънал до левия ъгъл на олтарната маса, а старшият — до десния. Всички застинаха в очакване. Сержант Хун остана доста по назад, при колоните с шестимата стражници.

Съдията гледаше строго четиримата пред себе си, поглаждайки дългата си черна брада. Най-сетне се обърна към господин У и изрече сдържано:

— С най-дълбоко прискърбие ви съобщавам, че дъщеря ви Нефритова Звезда не е сред живите. Била е умъртвена тъкмо в тази зала.

Веднага след това направи ненадейно няколко крачки наляво и когато се озова до началника на стражата, изрева:

— Отместете масата!

Началникът хвана здраво левия ръб с две ръце, старшият отсреща направи същото откъм своята страна. Съдията впери изпитателно очи в групата пред себе си. Съпрузите У се спогледаха недоумяващо. Ли Мей беше повдигнал зачудено вежди. Игуменката стоеше чинно изпъната, вторачила големите си без изразни очи в началника на стражата и старшия. Двамата наклониха напред масата, замръзнали в очакване на нови заповеди. След кратка неловка пауза съдията нареди на своите подчинени:

— Достатъчно.

Щом те пуснаха масата, той се върна на старото си място пред олтара и отново се обърна към господин У:

— Дъщеря ви се е влюбила във вашия секретар Ян Мудъ. Не можете да я вините за чувствата й. Остана ла е без майка във възраст, когато най-много се е нуждаела от нея, а прекаленото четене е напълнило главата й с всякакви фантазии и блянове. За обиграния, лишен от скрупули Ян не е представлявало трудност да разпали чувствата й. Трябва да отделите в сърцето си достойно място за светлата й памет, господин У. След бурната сцена помежду ви в онази нощ тя е избягала от къщи. Но не е отишла при леля си, а е дотичала чак дотук, в изоставения храм, защото е знаела, че любимият й често идва насам. Бързала е да му съобщи за вашия отказ да благословите брака им и да потърси съвет какво да правят по-нататък. Ала не е заварила Ян, заварила е другиго — убиеца, който тъкмо е оглеждал резултата от ужасното си престъпление. Това е бил същият човек, който е организирал кражбата на петдесетте златни слитъка от императорския ковчежник по-рано същата година, на втория ден от осмия месец в годината на Змията. Той е бил наел Мин Ао, сръчен ключар и майстор ковач, да влезе с взлом и да открадне златото.

Разнесе се сподавен вик. Госпожа У притискаше устата си с длан. Мъжът й я погледа изумено и тръгна към нея, отваряйки уста да я попита нещо, но съдията вдигна ръка, за да го възпре.

— Господин У, за вас не е тайна, че преди да я направите своя жена, съпругата ви е водила нелек живот. Известно време е прекарала с Мин Ао. Брат му съобщил за неговото изчезване на шестия ден от деветия месец, тоест пет седмици след кражбата на златото и четири дни преди бягството на вашата дъщеря. Онзи, който е наел Мин Ао, за да извърши престъплението, му е наредил да скрие слитъците в изоставения храм и майсторът го е сторил професионално, понеже като опитен ключар е разбирал от всякакви тайници в стените, замаскирани скривалища и прочие. Ала по някое време му се е сторило, че е онеправдан с толкова мизерен дял от печалбата, и е отказал да съобщи на своя работодател къде точно е златото. Предполагам, че отначало онзи се е опит вал да го склони с обещания, после го е заплашвал и накрая…

— Всичко това не ме интересува особено — нетърпеливо го прекъсна господин У. — Искам да знам кой е убил дъщеря ми и как точно е станало.

Съдията Ди се обърна към сарафина Ли Мей.

— Убиецът е брат ви, художникът Ли Къ.

Кръглото лице на Ли Мей пребледня.

— Моят… моят брат! — запелтечи той. — Винаги съм знаел, че не е стока, но… небеса, да стигне чак до убийство!

— Брат ви — продължи съдията — сигурно е посещавал храма години наред, за да изучава подробно будистките изображения. По някакъв начин е научил за съществуването на крипта дълбоко под този олтар. Както всички сте чували, в повечето големи храмове има такива крипти, в които се укриват обредните съдове при размирици, а понякога в тях намират заслон и самите монаси. Ли Къ е подлъгал Мин Ао да слезе в тази крипта, след което му е заявил, че ще го остави там да умре от глад и жажда, ако не каже къде е скрил златото. Това е станало в нощта на шестия ден от деветия месец, същата нощ, в която е изчезнал Мин Ао. Четири дни по-късно, на десети, Ли Къ е отворил криптата, но е установил, че се е престарал — Мин Ао е бил издъхнал, отнасяйки тайната. Вашата дъщеря, господин У, е заварила художника надвесен над зейналото подземие и той се е видял принуден да я блъсне вътре. Двете тела все още са долу. Моля всички да отстъпят назад. Достатъчно, така е добре.

Той пристъпи към началника на стражата и му на реди лаконично:

— Отворете криптата!

Началникът и неговият помощник отново наклони ха олтарната маса. След това с явно усилие я отместиха от стената сантиметър по сантиметър. Щом се образува разстояние от десетина сантиметра, от каменния под внезапно се надигна правоъгълен капак с дължина около два метра и се завъртя около ос, успоредна на стената, точно на мястото, върху която бе стояла досега олтарната маса. От зейналата дупка веднага лъхна зловонна смрад на разложение.

По даден от съдията знак началникът на стражата запали фенер, вързан за дълго тънко въже. Докато той го спускаше надолу, съдията махна с ръка на господин У да пристъпи до ръба на криптата. Застанали един до друг, двамата надникнаха в зловещия отвор. Гладката тухлена стена се спускаше право надолу на дълбочина около шест метра. В дъното се мержелееха купища боклуци, дървени сандъци с различна големина, няколко глинени делви и изпочупени светилници. Отляво се забелязваха останките на жена, легнала възнак. Дългите коси по черепа й бяха разпилени като ореол, а през прогнилите дрипи на някога кафявата и рокля стърчаха бели кости. От другата страна, близо до стената, се виждаше скелетът на мъж, обърнат ничком, с прострени напред ръце. През дупките на съдраните, покрити с плесен ръкави в светлината на фенера проблясваха златни слитъци.

— Слизах долу с въжена стълба — каза съдията Ди. Гласът му звучеше приглушено иззад шала, с който бе затулил носа и устата си. — В стената точно над трупа на Мин Ао има добре замаскиран тайник. В ужаса на последните си земни мигове той го е отворил и обезумял от глад и жажда, е започнал да вади оттам скритите от него златни слитъци и да ги тъпче в ръкавите си. После се е свлякъл мъртъв на земята върху разпиляното злато. Разбира се, преди да под мами Мин Ао в криптата, убиецът щателно я е преровил, подозирайки с право, че това е най-удобното място за криене на съкровище. Но така и не е открил тайника в стената. Когато след време е отворил криптата и е видял мъртвия Мин Ао, не е могъл да забележи златото. Причината, поради която ние сега го виждаме, е, че дрехата е изгнила и проядена от червеи. В онзи момент убиецът не е допускал, че съкровището е под носа му, и се е впуснал без успех да претърсва целия храм.

Господин У отстъпи назад, силно пребледнял.

— Къде е жестокият изверг, умъртвил дъщеря ми? — попита дрезгаво той.

Съдията кимна към началника на стражата, който излезе през малката задна врата. После Ди махна към капака на криптата.

— Както виждате, този капак е направен от изключително здрав дървен материал, като отгоре са налепени подовите плочки. В крайна сметка е станал толкова тежък, че когато лежи на пода, не кънти на кухо, както и да се тропа с крак. От долната страна има противотежест, като равновесието се поддържа от два специални клина. Когато някой наклони масата съвършено успоредно на стената, клиновете се измъкват и капакът се отваря. Изключително находчива конструкция!

В този миг влезе началникът на стражата, повел висок строен мъж. Зад тях крачеше Ма Жун. Веднага щом зърна отворената крипта и скупчените около нея хора, новодошлият закри лицето си с ръце. Твърде късно!

— Ян! — извика госпожа У. — Какво…

Мъжът понечи да се втурне навън, но Ма Жун го сграбчи за ръцете и ги изви назад с ловката хватка на опитен борец. Началникът на стражата бързо му по стави белезници. Стройното тяло на Ян се прегъна безпомощно, после той замръзна, забил надолу отчаян поглед, блед като платно.

— Къде е брат ми? — нахвърли се върху него Ли Мей.

— Покойник е, господи Ли — внимателно каза съдията. — Извършил е две убийства и на свой ред е бил убит.

Той махна властно към началника на стражата. Двамата със старшия спуснаха масата обратно до стената. Капакът на криптата бавно се затвори и след миг стана неразличим от пода. Съдията Ди отново зае мястото си пред олтара.

— А сега ще чуете и цялата история, господин Ли. Да поемем нишката на този объркан разказ. Тъй като брат ви е вече покойник, част от онова, което ще споделя пред вас, е само догадка. Но пък Ян Мудъ е тук, за да попълва някои празнини. И тъй, след като Ли Къ е убил Мин Ао и госпожица Нефритова Звезда, се е заел основно да претърси храма. Знаел е, че тук често идват да нощуват разни скитници и бездомници, а издирването е трябвало да обхване и градината наоколо, затова е потърсил помощ от Ян. Ли Къ цялата истина за съкровището ли ти каза, Ян?

Окованият в белезници мъж го изгледа с блуждаещ поглед.

— Каза ми, че монасите били заронили тук някакво съкровище — смънка той. — Аз… подозирах, че има и нещо друго. Претърсих спалнята му и намерих лист с изчисления за паричната стойност на петдесет златни слитъка, затова…

— Затова си решил, че е по-добре да вземеш цялото съкровище, отколкото някакъв дял, който Ли ти е определил — прекъсна го съдията. — Наел си професионалния бияч Сенсан и заедно сте изработили план как да примамите Ли в храма и там да го убиете. Сенсан му е метнал отзад примка на шията и го е удушил. Тогава си пристъпил към втората част на демонския си замисъл. Изчакал си Сенсан да свърши с Ли и както още е бил надвесен над жертвата, си забил нож в гърба му. А защо е трябвало да изчакаш няколко седмици, докато премахнеш Ли? И защо две последователни нощи се опита да убиеш моя помощник? Защо не изтърпя няколко дни, докато се откажем от безуспешното търсене из храма? Говори, Ян!

Устните на мъжа помръднаха, но от тях не излезе нито звук.

— Кажи ни истината! — изрева съдията.

— Миналата седмица… отново успях да прехвърля документите на Ли Къ, докато беше излязъл някъде. Напоследък имаше навик почти всеки ден да обикаля старите книжарници… Разбрах, че най-сетне е открил онова, което с такова усърдие търсеше. Пакет писма, написан от някогашен игумен на храма, преди повече от сто години. В едно от тях се споменава за построяването на тайник в стената долу в криптата. Когато Ли си купи въжена стълба… разбрах, че трябва да бързам, защото не бих могъл твърде дълго да се представим за него, без да ме разкрият. Трябваше колкото може по-скоро да намеря златото и да напусна града…

— Утре ще разкажеш за всичките си престъпления в съда — прекъсна го съдията. — Началник, отведи обвиняемия с шестима стражници в затвора. Господин У, вчера ме попитахте какви нови улики съм събрал във връзка с изчезването на дъщеря ви, та съм наредил да разлепят обяви из града. Сега вече съм в състояние да ви отговоря. Попаднах случайно на съобщение, написано уж от дъщеря ви, в което се заявяваше, че я държат тук в плен и тя моли за помощ. Листчето беше пъхнато в старинна абаносова кутийка, чийто капак бе украсен с кръгъл зелен нефритов орнамент във формата на архаично стилизирания йероглиф „дълголетие“. Някой бе надраскал от едната му страна думата „вход“, а от другата — „отдолу“. Впоследствие установих, че този йероглиф доста точно въз произвежда плана на вътрешното разпределение на този храм. Продълговатото поле в средата, както изглежда, бележи централната зала, назъбените кон тури отстрани — монашеските килии, двата право ъгълника — кулите. Кутийката е била избрана именно заради тази прилика, самият орнамент е трябвало да замени подробното описание. С други думи, бележка та удостоверява времето, а кутийката — мястото, от където е било изпратено посланието. Думата „отдолу“, надраскана до задната стена на централната зала, недвусмислено насочва към криптата под олтарната маса.

— Сигурно дъщеря ми е намерила кутията в криптата — промърмори посърнал префекта. — Но как е успяла да…

Съдията Ди поклати глава.

— Писмото носи нейното име, господин У, но не тя го е писала. При падането в трапа тя си е счупила врата и е починала на място. Номерът с кутията е просто хитър ход, предприет от съображения, които в момента не са от съществено значение. Ала тази умишлена заблуда ми помогна да възпроизведа схемата на престъпленията, защото привлече вниманието ми към криптата. Разбрах, че кутията е била намерена до една заешка дупка, отзад на склона. Тона ме накара да се запитам дали тя не е изход от шахта за проветрение. И наистина, оказа се, че има четири такива отвора, за да не се задушат монасите, когато са се криели дни наред. Онези големи делви долу навремето са били пълни с вода и ориз. Господин У, няма да ви задържам повече. Ще се разпоредя да получите останките на дъщеря си, запечатани в ковчег, за да можете да ги погребете. Дълбоко съжалявам, че животът й е бил прекършен тъй рано. Но небесата изпратиха наказание за нейния убиец. А с това се слага край и на терзанията ви, предизвикани от несигурността, свързана с нейното изчезване.

Префектът се поклони ниско, обърна се и закрачи към изхода, следван от съпругата си. Съдията я на стигна и тихо прошепна в ухото й:

— Вчера съпругът ви дойде в съда не за да ви злепостави, госпожо. Напротив, искаше да ви защити. Сега имате възможност да сложите ново начало на брачния си живот. И не търсете вече дребни забавления извън дома. Сама се убедихте, че това понякога води до безчестие и смърт.

Тя кимна и бързо изтича след мъжа си. Когато съдията Ди се върна при олтара, видя там Ли Мей с наведена глава, вторачил поглед в затворения капак на криптата.

— Моля ви да приемете най-искрените ми съболезнования, господин Ли!

Сарафинът се поклони.

— Наистина скърбя за годеницата си, ваше превъзходителство. Все се надявах, че е още жива. И съм ужасно разстроен от позора, който брат ми хвърли върху целия ни род.

— Дълбока почит ми вдъхват силният ви характер и непоклатимата ви добросъвестност, господин Ли — със сериозен глас изрече съдията. — Род, който включва личности като вас, ще устои пряко всички изпитания.

Ли Мей отново се поклони и тръгна към входа. Игуменката, която досега мълчаливо бе наблюдавала всичко с големите си безизразни очи,поклати бавно глава и каза:

— Този храм е бил обречен да се превърне в сцена на ужасни събития още когато светостта му е била поругана с неправедни обреди. Там, откъдето великият Буда се оттегли, нахлуват зли сили и демони. Незабавно ще се заема с подготовката на церемония за преосвещаване на храма. Довиждане, ваше превъзходителство!

— Изпрати майката игуменка, Ма Жун! — заповяда съдията. После се обърна към началника на стражата. — Четирима стражници да донесат от поста при Из точната врата бамбукови стълби, два временни ковчега за останките, лопати, кирки и още въжета. Ще измъкнем отдолу мъртъвците и златото. Ще трябва и да се почисти основно цялата крипта. Нека сега излезем да изчакаме в двора, Хун. Тук наистина вони непоносимо.

Съдията приседна на един камък под официалните фенери на трибунала, а сержантът се намести до него на нисък пън. През зида долетя гълчава. Скитниците и просяците, залепили се за кортежа, възбудено разпитваха стражниците, които отвеждаха престъпника в затвора, и след това започнаха изумено да обсъждат потресаващите злодеяния.

Сержант Хун дишаше с упоение свежия въздух. Опита се да подреди в съзнанието си събитията, които се бяха нанизали светкавично едно след друго, но все не успяваше да ги свърже в единна верига. Струваше му се, че съдията Ди нарочно оставя някои празноти в хронологията на престъпленията. И все пак най-важното беше, че е открито изчезналото императорско злато. Сержантът се усмихна доволно. Авторитетът на съдията сред висшите кръгове на властта в столицата несъмнено щеше да нарасне. Можеше и да се очаква ново, по-примамливо назначение в друг град, далеч от морната скука в този затънтен край.

— Как възнамерявате да постъпите с държавното съкровище, господарю?

— Тук на място ще увием слитъците в намаслена хартия, Хун, после ще ги пренесем с моя паланкин в сградата на съдилището. Там ще проверим точното количество в присъствието на благонадеждни свидетели.

Съдията млъкна уморено. Мушна ръце в широките си ръкави и се загледа в съвършено симетричния силует на храма, изрязан върху фона на вечерното небе. Сержантът пък започна замислено да подръпва тънката си брадица, подпрял лакът на лявата си длан. След дълга пауза той промълви:

— Днес следобеда сложихте картата на Ян върху тази на Ли Къ, господарю. Нима вече имахте подозрения, че младежът се представя за своя работодател?

Съдията Ди обърна глава и го погледна:

— Да, така беше, Хун. Направи ми впечатление, че макар да умее интелигентно да разговаря за изобразително изкуство — а всеки студент по литература го умее, — този своенравен художник не може да изпълни една поръчка за сравнително кратък срок. Извиненията му прозвучаха доста безсмислено. Авторът на тези прекрасни пейзажи, изложени в ателието на Ли Къ, би се хванал незабавно да изпълни една евентуално добре заплатена поръчка, при това с отдавна разработен сюжет. А и никога не съм чувал от трета та си съпруга оплаквания от липса на качествена хартия в Ланфан. Освен това, когато го посетих внезапно заедно с Ма Жун, забелязах, че боята в купичките до статива беше отдавна засъхнала и покрита с прах, което показваше, че поне няколко дни не е била употребявана. Когато пък заяви, че Ян се е запил с приятели, съмненията ми се затвърдиха, макар и Ма Жун да имаше известно основание — кръчмарите на истина често дават неверни сведения за своите клиенти. И накрая, Хун, порази ме внезапният взрив от насилие през последните три дни. Станаха три убийства, а помощникът ми бе нападнат на два пъти. Имах ясното усещане, че е настанало съществено изменение в цялата престъпна схема, че в гонитбата за златото се е намесил нов човек, който има сериозна причина да бърза, за да напусне колкото може по скоро града с плячката. Всичко това идваше в подкрепа на догадката ми, че всъщност някой се представя за друг. Защото, макар Ян и художникът да са били известни с разпуснатите си навици, винаги е съществувала опасността някой търговец или амбулантен продавач от квартала да започне да задава неудобни въпроси. След опита с тайната врата на пода в храма, когато се убедих, че господин и госпожа У, Ли Мей и игуменката са невинни, оставаше престъпникът да е Ян.

Сержантът кимна.

— Наистина би било нужно свръхчовешко самообладание, за да не отскочиш, знаейки, че в следващия миг под краката ти ще зейне шестметрова пропаст.

— Точно така. По прищявка на съдбата абаносовата кутия бе отворена не от Ян, нито от Ли Къ, а от мен, и когато видях скицата на храма, нарисувана от Пролетно Облаче, открих пълния смисъл на посланието в нея. А още по-любопитно е, че Ян в старанието си да изглади своето неумение да изпълни поръчката ми за картина опита да ме предразположи, като разказа как точно абаносовата кутийка е попаднала у него, без да подозира ни най-малко какви тежки последствия ще има разказът му за самия него. Странен случай, Хун. Наистина странен! — съдията поклати глава, поглаждайки дългите си бакенбарди.

Сержантът го погледна изкосо. Поколеба се за миг, прокашля се и каза:

— Имате обяснение за всичко, господарю, освен за привидението.

Съдията Ди се сепна от дълбокия си размисъл. Изгледа втренчено Хун и изрече бавно:

— Привидението от храма никога повече няма да се покаже тук, сержант. Станалите събития прекъснаха мистичните, а и по-прозаични нишки, чрез които бе свързано с тази стара обител. Надявам се, за добро. А, ето го и нашия Ма Жун! — усмихна се той, но в следващия миг зърна посърналото лице на едрия си помощник и попита тревожно: — Да не би състоянието на Фан да се е влошило?

— Не, господарю. Той е добре, както сам се убедих, изпращайки игуменката.

Съдията се надигна.

— Чудесно! Чака ни още много работа, Ма Жун. Трябва да се върнем в залата и отново да отворим криптата. Скоро ще пристигнат стражниците с всичко необходимо, за да извадим двата трупа и златото.

Той закрачи през двора, двамата му помощници тръгнаха след него.

От гърдите на Ма Жун се изтръгна дълбока въздишка и той каза мрачно на сержанта:

— Жените са непостоянни същества!

— Така съм чувал и аз — отвърна разсеяно Хун.

Ма Жун сложи на рамото му широката си длан.

— Младото търси младо, приятелю. Човек се учи, докато е жив. И все пак боли.

Едва сега сержантът си припомни разнежения поглед, който раненият младеж бе отправил към пролетно Облаче, и нейната внезапна руменина. Хун кимна и ускори крачка след съдията.